Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (21)

21

Можеше да бъде само Люк. Но Люк винаги звъни и то по неподражаем начин. Махнах резето и отворих вратата Беше Лий Маркхам.

— Лий! — Възкликнах учудено. — Влизай. Наред ли е всичко?

За първи път идваше при мен, но това не ме изненада нещо се бе случило с нея и то се виждаше от пръв поглед. Несресаната й коса падаше в безпорядък по раменете. Носеше оръфани джинси и с учудване погледнах мръсните й боси крака. На всичко отгоре бе в безформена тениска с неопределим цвят. Видът й ме разтревожи. Излъчваше отчуждение и обърканост.

Отведох я до голямото кресло и внимателно я настаних в него. Стори ми се, че би се движила във всяка посока, в която я насочех.

— Сядай и разправяй — рекох аз привидно спокойно и се настаних на една табуретка срещу нея.

Повдигнах брадичката й и най-сетне я погледнах в очите. В тях имаше вцепенение и пустота.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Вечеряла ли си? — отместих косата от лицето й. Не бе казала нито дума, откак влезе в стаята. Тъй че говорех аз. Говорех непрекъснато, задавах въпроси, бръщолевех глупости и държах ръката и.

Най-сетне нещо сякаш се съживи в очите й. Дадох й една кока-кола и тя започна да ме слуша.

Влязох в кухнята, за да си взема и аз една кола, като предполагах, че й е нужно време, за да се съвземе. Но когато отново седнах срещу нея, тя продължи да мълчи.

— Ейми? — каза тя толкова тихо, че едва я чувах. — Не зная защо дойдох. Заета ли сте?

— Не. Радвам се, че си тук. Имам нужда от малко компания.

Лий плахо се усмихна.

— Живеете доста нависоко. Обичам високите етажи.

— Аз също.

Тя огледа стаята, но не бях сигурна, че вижда нещо.

— Исках да ви дам нещо — каза тя колебливо, — но забравих какво.

Лицето й се обля в сълзи, вече нищо не чувах. Сълзите течаха и течаха.

— Няма нищо, Лий — опитах се да я успокоя. — Скоро ще си спомниш.

— Беше много важно — говореше някак сковано. Сълзите бяха оставили блестящи следи по лицето й. — Исках да ви го дам. Знаех, че ще се погрижите за това.

— Да — рекох, макар и да не знаех за какво говореше. — Ще се погрижа. Но не се безпокой сега. Подай ми чашата си.

Докато ми я даваше, видях дясната и ръка. Изплаших се. Всички нокти бяха изгризани до кръв. Ноктите на другата ръка бяха наред.

— Трябва да сложим нещо на ноктите ти, Лий — казах делово и отидох в банята за бинт и мехлем.

Когато се върнах, тя ближеше кръвта от палеца си. Внимателно почистих всеки отделен нокът, като през цялото време й говорех успокояващо. Позволи ми да намажа и да превържа пръстите й.

Силно се тревожех за нея, но се стараех да не го показвам. Изглеждаше пред прага на пълния срив. Дошла бе при мене, но моята помощ нямаше да й бъде достатъчна.

— Лий — взех превързаната й ръка в своята. — Погледни ме, мила. Ти имаш нужда от спокойствие. Да се обадя ли на баща ти да дойде да те вземе?

Погледна ме право в очите и бих могла да се закълна, че нещо в погледа й умря.

— Моля те, недей — прошепна тя и сви крака на креслото. Погледна ме над коленете си.

Не знаех какво да правя с нея. Тя се нуждаеше от психиатър, но не смеех да се обадя и да повикам някой. Не се изненадах особено, че не иска да види баща си.

— А майка ти? — предложих. Мога да й се обадя.

Тя поклати глава и започна да се люлее насам-натам. Трябваше да направя нещо!

Прегърнах я, помилвах я по главата и зашепнах успокоителни думи.

— Чуй ме, Лий — казах предпазливо. — Няма да се обаждам нито на баща ти, нито на майка ти. Можеш да ми вярваш. Но ще позвъня на един приятел. Само за минутка — набрах номера, надявайки се, че постъпвам правилно.

— Люк — почувствах облекчение при звука на гласа му. — Лий Маркхам е тук. Можеш ли да дойдеш?

След като се съгласи, го помолих да побърза и затворих телефона. Върнах се при Лий и взех ръката й. Това бе всичко, което можех да направя.

След десет дълги минути чух, че асансьорът спря. Оставих Лий в креслото и отворих на Люк.

Говорех нормално. Ако шепнех, Лий веднага щеше да си помисли, че говорим за нея. Предпочитах да чува какво говорим, естествено при положение, че изобщо възприемаше нещо.

Люк седна до нея и помилва лицето й.

Попита я какво е искала да ми даде. Не спомена родителите й. Между другото спомена, че ще се погрижи засега да не се връща вкъщи.

Тя постепенно започна да се отпуска, макар че все още седеше свита в креслото.

— Ще те занеса в леглото, Лий — каза той и я взе на ръце.

Сложи я внимателно на леглото ми и аз видях с тъга как краката й отново се свиха към брадичката.

Люк седна на ръба на леглото и продължи да й говори успокояващо. След безкрайно дълги минути най-сетне се обърна към мен.

— Заспа.

— Какво ще правиш, Люк? — попитах уплашено.

— Проклет да съм, ако знам. На колко години е?

— На седемнадесет.

— По дяволите — той прекара ръка през лицето си. — Ще ми разкажеш ли на чаша кафе още веднъж всичко, което ти каза?

Докато пиехме кафето, повторих подробностите. Наблюдавахме Лий, но тя тихо спеше.

— Люк, тя се нуждае от психиатър — казах настойчиво. — Не смятам, че сънят ще й помогне. Не можем ли да направим нещо за нея?

— А какво мислиш ще се случи, ако родителите й надушат тая работа?

— Не знам, Люк — подпрях главата си с две ръце. — Не съм психиатър. Но знам, че реагира зле при споменаването на родителите си. Честно казано, напълно я разбирам.

— Непълнолетна е. Длъжен съм да уведомя родителите й — изръмжа мрачно той.

— Моля те, не го прави — настоях аз, макар и да знаех, че има право. — Ако нещата в това семейство бяха наред, не бих имала нищо против да наруша обещанието, което й дадох. Но баща й не е достатъчно разумен. Може да откаже всякаква помощ.

— Наистина ли мислиш така? — изненада се Дюк. — Нали все пак е лекар! Няма ли да разбере най-добре от какво има нужда тя?

— Когато се касае за семействата им, лекарите понякога правят най-големи бели — възразих аз. — Особено такива като Пит. Няма да се изненадам, ако изобщо откаже психиатрична намеса. Защото ще означава, че той самият не се е справил. Не вярвам, и че Рут би могла да се наложи, дори и да иска.

— Добре тогава — той се приближи до телефона. — Трябва да се свържа с някой от социалните служби. Това е всичко, което мога да направя. Жалко, че не е извършила нищо криминално — опита се да се усмихне иронично.

Когато отново седна на масата, каза:

— Ще изчакаме докато дойдат да я вземат.

— Какво ще правят с нея?

— Ще я откарат в една клиника и ще се опитат да разберат какъв е проблемът й.

— А къде ще прекара нощта? Ще я приемат ли веднага?

— Не — поклати глава той. — Това е недостатъкът на подобни организации. Нищо не става бързо. Ще я заведат в една от службите и ще говорят с родителите й. Ако те не се съгласят да бъде лекувана, ще се постанови попечителство чрез съдебно решение. Тогава ще може да я лекува психиатър.

Изпъшках. Толкова бюрокрация, за да се помогне на едно болно момиче!

— Бих искала да я задържа тук. Но тя се нуждае от някого, който през цялото време да е при нея, а аз не мога. Сигурен ли си, че ще се погрижат за нея, Люк?

— Можеш да ми вярваш — обеща той и сложи ръка на рамото ми. — Не се безпокой. Ти направи всичко, което можеше.

— Ще ми се да разбера какво искаше да ми даде. И дали щеше да ни помогне — рекох аз и се облегнах на него.

— Може би себе си — в гласа на Люк имаше примирение.