Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (11)

11

Той се обърна към доктор Уилкис:

— Лейтенант Къмингс от отдела по убийствата. Покажете ми трупа, а после искам да говоря с всички вас.

— Аз самият още не съм видял трупа. Току-що пристигнах — каза доктор Уилкис. — Йозеф е този, който я е намерил.

Люк се извърна към него и му подаде ръка. Йозеф я разтърси силно и каза:

— Тя е горе, сър. Занесох я там заедно с другите — не знаех — видях едва когато я извадих от ковчега. Горе е.

— Е, да вървим тогава — рече Люк. Махна на тримата мъже, които бяха дошли с него. Единият носеше черно сандъче, вторият фотоапарат, а третият — бележник.

Доктор Уилкис ги последва, но аз останах на мястото си. Нямах желание още веднъж да видя Елен Хауърд, и то под ослепителната светлина на светкавиците.

Върнах се в малкия кабинет и седнах. Чувствах се уморена беше минало твърде дълго време, откакто бях станала. И изглежда щеше да мине още доста, преди да мога да си легна.

В двора се появиха още едни фарове и опасно се приближиха до сградата. Чух изскърцването на гумите, когато шофьорът натисна спирачките.

Надигнах се с въздишка и се приближих до вратата. Сигурно беше Пит Маркхам. Почука на вратата преди още да съм стигнала до нея.

— Пуснете ме вътре! — извика той.

Измъкнах резето и отворих вратата. Той ме бутна настрана.

— Къде е тя? Ейми! Какво по дяволите, правите тук? — очите му претърсваха коридора, сякаш очакваше да намери Елен тук. Облечен беше безупречно, както винаги, но въпреки това изглеждаше объркан и изключително напрегнат.

— Тя е горе в залата по анатомия. Полицаите също са там. Защо не изчакате тук долу? Можем да седнем в онзи кабинет.

Изгледа ме, сякаш си бях изгубила ума.

— Да седнем! — извика той. — Защо трябва да седя там? Качвам се горе!

Затича по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Свих рамене и се върнах в стаята. Чух гласове отгоре, когато Пит влезе. Не ме интересуваше повече. Както казах, бях уморена.

Дремах около половин час в креслото на секретарката, докато ме събудиха стъпки по стълбата. Знаех, че Люк ще иска показания от всички и бях повече от готова да дам своите, а после да си вървя вкъщи. В 2,30 през нощта, след шестнадесет часа дежурство, дори и Люк Къмингс вече бе загубил своя чар.

Влязоха Люк и Йозеф, следвани от Пит.

— Седнете Йозеф — рече Люк и посочи стола до мен. — Искам да ви задам още няколко въпроса и после да поговоря с госпожа Боланд. Доктор Маркхам, защо не изчакате във фоайето?

— Вижте какво, лейтенант — рече Пит, — тя беше моя асистентка и искам да присъствам на цялото разследване. Трябва да открия кой го е направил.

— Няма да го научите от тези двамата. Защо не ме оставите да си гледам работата? Ще ви държа в течение — каза твърдо Люк. Сложи ръка на рамото на Пит и го изведе навън. Малко след това се върна и затвори вратата.

— Е, Йозеф, започвайте — той измъкна един черен бележник. — Разкажете ми всяка подробност от почивните дни, като започнете от петък вечерта, когато студентите са отпътували за Колумбия.

Мина още цял час, докато Люк най-сетне остана доволен от онова, което беше чул. Междувременно тялото на Елен беше откарано с една полицейска линейка, по всяка вероятност в държавната морга за аутопсия.

Когато се приближих до външната врата, видях, че Пит седи на стълбите. Пристъпих към него, но той не вдигна глава.

— Пит, искате ли да ви откарам вкъщи?

— Какво? О, не, не — махна с ръка той. — Вече съм добре. Просто ще отида в отделението и ще прекарам останалата част от нощта там. Няма смисъл да се връщам вкъщи и да будя всички.

— Всички? Лий върна ли се?

— Какво? Ах, да, тя е у дома. Тази сутрин се прибра. Нищо особено, типични хлапашки истории.

Спокойствието му ме изненада. Нещо се беше променило откакто бях у тях.

— Радвам се, Пит. До скоро, щом като с нищо не мога да ви помогна — отново тръгнах към вратата.

— Ейми — извика Люк — почакай една минута.

Довърши разговора си с един от своите хора, докато аз послушно чаках до вратата. Приближи се към мен.

— Да те откарам ли до вкъщи?

— Благодаря, но колата ми е отсреща. Все пак, много мило от твоя страна.

— Ела тогава. Ще те изпратя поне до там.

Не протестирах. Бях твърде уморена. Освен това навън бе все още тъмно и във въздуха лежеше споменът за насилие.

Минахме бързо покрай ъгъла към паркинга. Отключих колата си и се качих.

— Ейми — Люк се облегна на вратата. — За мен е важно да науча малко повече за отношенията между хората, замесени в този случай. Ще ми помогнеш ли?

— Едва ли ще мога — спомних си отвличането на Лий и се запитах дали Пит ще разкаже това на полицията. Сигурно не, доколкото го познавах. Щеше да си мисли, че първият случай няма нищо общо с втория и засяга единствено него. И вероятно той нямаше никаква връзка със смъртта на Елен. Аз обаче разбирах, че двете необикновени събития, които се бяха случили само за една седмица на тази група от хора, сигурно щяха да заинтересуват Люк.

— Добре, върви вкъщи и се наспи. Ще ти се обадя утре сутринта или по-точно днес през деня.

— Лека нощ, Люк — запалих колата и излязох на заден ход от паркинга. Фаровете ми осветиха Люк, който наблюдаваше отпътуването ми.

Пътувах полузаспала към къщи. Почти не помня как стигнах до „Комптън армс“. Свалих сестринското облекло и бельото си и грижливо ги сгънах, за да са готови, в случай че ми се обадеха. Влязох в банята, мислейки отново за привилегиите на една живееща сама жена: банята винаги беше свободна.

Спах в продължение на девет часа. Щом се събудих, веднага се обадих в операционната.

Дона ме увери, че всичко е минало добре и че в две от залите все още оперират.

— Чухте ли какво се е случило вчера? — попита тя. — Елен Хауърд, сестрата на доктор Маркхам, е намерена в Медицинския факултет! Била е убита! — гласът на Дона трепереше от вълнение.

— Да, чух вече — казах аз. — Научихте ли нещо друго?

— Ами, всички говорят само за това — можех да си представя. — Полицията е навсякъде, разпитват, вземат отпечатъци и изнервят всички.

— Дори и в операционната?

— Не. Тук горе никой не е идвал.

— Дръжте ме в течение. Кой ще дежури тази нощ? Сиймор и Бейтс?

— Да. Може би най-сетне ще имате една спокойна нощ. Наистина работихте много.

— Така беше — съгласих се аз и затворих след един приятелски поздрав.

Докато пиех кафето си, се опитвах да подредя нещата. Как бе възможно трупът на Елен да се окаже в един транспортьор заедно с другите трупове?

Точно когато кафето престана да ми действа, иззвъня телефонът. Беше Люк.

— Събуди ли се вече? — попита той.

— Почти — отвърнах му аз. — Как напредва разследването?

— Бавно засега. Още нямаме резултата от аутопсията, макар да ми е ясно, че ударът в слепоочието е бил смъртоносен. Все пак интересно е да узнаем какво е яла и дали в кръвта й има нещо, което трябва да имаме предвид.

Имам здрав стомах и съм видяла доста нещо по време на дежурствата, и все пак сега, без да съм закусила, почувствах, че ми прилошава при мисълта за последното ядене на Елен Хауърд.

— Знаеш ли, Ейми. Реших, че това е добър повод да те посетя вкъщи и съм долу във фоайето. Може ли да се кача и да поговорим?

За секунда се поколебах, преди да се съглася. После привидно спокойно влязох в кухнята и взех още една чаша, но ръцете ми трепереха.