Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (29)

29

На другата сутрин телефонът иззвъня много рано. Чудех се откъде знаеха, че не съм на работа, но сигурно се бяха обаждали и в операционната.

Мястото до мен в голямото ми разкошно легло беше празно. Дори не бях чула кога си е отишъл Люк и се ядосах, че е изчезнал така, макар и да знаех, че трябва да вземе заповедта за обиска и че няма време за губене.

Но след нощ като тази никоя жена не би искала да се събуди сама.

Сънливо се обадих.

— Съжалявам, че ви будя толкова рано — изрече ясният висок глас на Адам Уилкис. Звучеше като след най-малко осем часа здрав сън.

— Няма нищо — излъгах учтиво и седнах на ръба на леглото.

— Хм… знаете ли… става дума за лейтенанта от полицията. Наистина ли го познавате добре? — запита той обстоятелствено както винаги.

— Доста добре — отговорих и разтърках очи.

— Не бихте ли се опитала да обясните малко по-ясно на вашия приятел моето положение в тази история?

Доктор Уилкис преглътна последните думи, сякаш му бе трудно да ги изговори.

— Какво положение, доктор Уилкис? И коя история имате пред вид?

— Много добре знаете — каза остро той. — Моето положение във връзка с това убийство.

— Не ми е ясна вашата позиция, доктор Уилкис — казах търпеливо. — Освен това нямам никакво влияние върху разследванията на лейтенант Къмингс. Ако нещо ви безпокои, по-добре е да разговаряте с него.

— О, не, нищо не ме безпокои — увери ме бързо той. — Но не съм сигурен дали той напълно разбира свързаните със случая проблеми. Бихте могли да се опитате да му обясните нещата малко по-обстойно.

— Е, добре — рекох примирено. — Обяснете ми нещата по-обстойно. И все пак, би било по-разумно да поговорите направо с него.

— Ще го направя, не се безпокойте. Историята ме засегна много и бих искал да предотвратя нежелано развитие на нещата.

— Добре — повторих аз.

— Ето как стоят нещата — доктор Уилкис се зарадва, че най-сетне е намерил слушател. — Казах на лейтенант Къмингс, че между мен и Елен е имало ъ-ъ-ъ дългогодишна връзка. И той го разбра.

„Сигурно“, мислех си аз, но казах:

— Разбирам.

— Но струва ми се той не разбра, че не съм имал нито желание, нито намерение да прекъсвам тази връзка — продължи бързо той. — И значи не съм имал никаква причина да я убивам — в гласа му имаше триумф, като че ли току-що бе представил неоспоримо доказателство за своята невинност. — Дълбоко съм опечален от нейната смърт, повярвайте ми — обобщи той кратко. — Лично за мен това е огромна загуба.

Не знаех какво да отговоря.

— Но, което е най-важното — продължи, без да забелязва мълчанието ми, — цялата неделя, до момента, когато ме повикахте в анатомията, си бях в къщи.

— Тогава няма защо да се безпокоите, доктор Уилкис. Сигурно някой от семейството ви ще потвърди това. Кажете името му на лейтенант Къмингс и проблемът ще отпадне.

— Но точно това той не можа да разбере — каза уморено доктор Уилкис. — Госпожо Боланд, познавате ли жена ми?

— Не — в края на краищата не можеше да не разбера тревогата му. Малко безпомощно добавих: — Но съм чувала за нея.

— Тогава знаете, че нейните показания няма да имат никаква стойност. И то е съвсем естествено. Тя би направила или казала всичко, което й заповядам. Факт е, че й посвещавам времето си всяка неделя, и то през целия ден. Децата ни са в един интернат, прислужницата има свободен ден, така че неделята е само нейна. Оставям я да прави каквото иска. Тя… тя има една куклена къща, с която се занимава, и аз й я подреждам и поправям. Миналата неделя боядисах една от стаичките й, а тя уши пердета. Много се радва на неделите.

Замълча. Костваше му огромно усилие да говори за жена си. Заболя ме при мисълта как шефът на анатомията, известен и уважаван специалист, боядисва куклената къща на своята отново превърнала се в дете жена. Заля ме вълна от съчувствие и разбиране.

— Ще се радвам да обясня тези неща на лейтенант Къмингс, доктор Уилкис.

— Благодаря. Аз… е, благодаря — заключи той с усилие и затвори телефона.

Опитах се да заспя отново, но без всякакъв успех. Не можех да се освободя от представата за доктор Уилкис и неговата жена.

Не след дълго телефонът позвъни отново.

— Ейми? — прозвуча настойчиво гласът на Дик Брайънт. — Чухте ли вече за Лий Маркхам?

— Не. Какво е станало?

— Почти всичко — рече уморено той. — Тази сутрин госпожа Маркхам дойде в болницата с претенцията Лий да бъде предоставена на нейните грижи. Двете са заминали още преди да успея да пристигна там. Не мога да се свържа с тях. Мислех си, дали Лий не ви се е обаждала?

— Не, Дик, не е. Но защо Рут е направила подобно нещо? Ако Пит го бе сторил, щях да разбера, но не и Рут.

— Не зная, Ейми. Както ви казах, не успях да говоря с нея. Но сестрите казаха, че е била като фурия и на всяка цена искала да отведе Лий.

— И никой ли не е могъл да й попречи? Нали Лий беше изпратена от социалната служба?

— Не, тъй като родителите се съгласиха, социалната служба се оттегли. Ще трае дни, ако решим да започнем цялата история отново.

— Разтревожен ли сте? Искам да кажа, възможно ли е Лий да получи някакви психически увреждания?

— Такава възможност винаги същества — отбягна отговора той.

— И никой ли не вдига телефона у Маркхам? — чудех се къде Рут можеше да е завела Лий и защо.

— Дава все заето. Обадих се в пощата и оттам ми казаха, че телефонът е изключен.

— Тогава сигурно са вкъщи — разказах му, че Люк предвиждаше да се направи обиск. — Възможно е вече да е там. Той знае за Лий и ще направи всичко, за да я върне при вас. Още нещо, Дик. Казаха ли ви сестрите как Лий е реагирала при появата на майка си? Доброволно ли е тръгнала с нея или Рут я е измъкнала насила?

— Доброволно, даже с голямо желание, ми казаха. Естествено, това би могло да означава, че просто е искала да се махне от болницата. Госпожа Маркхам влязла при дежурните и заявила, че уж иска само да посети Лий. Пуснали са я, въпреки разпорежданията. Двете разговаряли няколко минути. Повече говорила майката, но никой не чул какво точно. После Лий се сресала и спокойно излязла, а госпожа Маркхам заплашила, че ще се оплаче от всеки, който се опита да я спре.

— Дик, възможно е Рут да се страхува за Пит или за самата себе си, сега, когато полицията е в цялата къща. Може би просто е искала Лий да бъде при нея.

— Възможно е. Но също така е възможно и тя да се страхува за Лий, Ейми — каза той несигурно.

Потреперих. Лий бе извън кръга на заподозрените, но всъщност тя би имала мотив. А Рут може би бе й помогнала да се отърве от трупа на Елен.

Механично обещах на Дик да му се обадя, ако науча нещо за Лий, и затворих.

Лежах на легло го и гледах в тавана. Гледах и гледах, но нищо не се случваше.