Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder Stroke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Ан Б. Рос. Топлината на едно докосване

Издателство „Слово“, Велико Търново, 1993

Редактор: Детелин Гичев

ISBN: 954 439 125–8

История

  1. — Добавяне

15

Люк и Лий ни оставиха сами за около петнадесет минути, през които говорехме някак насила. Мислите ни бяха заети с разговора, който се водеше в библиотеката. Надявах се, че Люк ще ми разкаже по-късно, но не бях сигурна, че Лий ще стори това с майка си.

Рут палеше цигара след цигара, гасеше ги, барабанеше с пръсти по облегалката на стола и гледаше към затворената врата.

— За какво биха могли да говорят? — тя скочи и се отправи към бара.

За моя изненада не си наля, а започна да подрежда чашите и бутилките.

Вратата на библиотеката се отвори. Изпълнени с очакване видяхме Люк и Лий да влизат в стаята. Лий изглеждаше по-потисната от преди.

— Госпожо Маркхам — рече Люк, — ще дойдете ли за няколко минути? Рутинна история, както разбирате.

— Мисля, че да — Рут се колебаеше. — Бейби Лий, всичко ли е наред?

— Разбира се, мамо — отвърна Лий, без да я погледне.

Рут погледна замислено дъщеря си, сви рамене и последва Люк в библиотеката.

Лий седна на канапето и започна да разглежда ноктите си. Дългата коса скриваше лицето и.

Трябваше да кажа нещо, за да наруша тягостната тишина.

— Какво ще кажеш за лейтенант Къмингс — попитах като начало.

— Мисля, че е окей. Наистина изглежда добре, ако си падаш по този тил.

— Хм — отбелязах весело. — Случайно си падам.

— Случайно какво? — изглеждаше заинтересована. — Искате да кажете, че харесвате по-зрелите мъже? О, не исках да кажа, че вие или той изглеждате стари. Но ми напомня баща ми и това ме смущава.

Изненадах се, че Люк й напомня за баща й. Повечето жени търсят бащите си в мъжете, за които се женят. И несъмнено това е причина за много разводи. Разочароват се ако не ги намерят, и побесняват, ако пък се окаже точно така.

— Какво у Люк Къмингс ти напомня за баща ти — мислех си, че двама души едва ли можеха да бъдат по-различни.

— Не зная точно. Сигурно това, че винаги получават онова, което искат. Че на всяка цена постигат целта. И излъчват самоувереност.

Кимнах. По отношение на Люк имаше право. Но не можеше да прецени обективно баща си. Пред хората Пит Маркхам можеше и да изглежда самоуверен, но за мене това бе само маскировка.

— Можа ли да кажеш на лейтенант Къмингс нещо, което би му помогнало? — продължих да опипвам почвата.

— Едва ли. Струваше ми се, че вече знае всичко. Пита ме дали съм обичала Елен и аз му казах истината. Смятате ли, че постъпих правилно?

— Да. И каква е истината?

— Казах му, че не я обичах. Прекалено много командваше тук. А на мене не ми е приятно постоянно да ми казват какво да правя и какво не.

— Напълно те разбирам — съгласих се аз. — Тя беше доста властна натура.

— Наистина ли? — смаяна беше, че някой от по-старото поколение споделяше нейното мнение.

— Така е. Предполагам, че много други хора мислят същото.

Лий ме погледна проницателно, после привидно смени темата.

— Знаете ли всичко за любовта, Ейми? — попита тя съвсем сериозно. — Искам да кажа, знаете ли, че има най-различни видове любов и някои от тях не са нормални?

— Знам, естествено, но не бива всичко да се отхвърля, макар и понякога да е просто болестно състояние.

— Говорихме за това в училище, в семинара за семейството. Ако имам предвид собственото си семейство, всичко написано в книгите е лъжа.

Какво можех да отговоря на подобна констатация от страна на едно младо момиче? Спасих се в общите приказки.

— Все пак вече познаваш проблемите, Лий. Не допускай същите грешки, когато се омъжиш. Осъзнатата опасност може да се предотврати. Освен това си мисля, че трябва да се научим да се грижим за хората, които ни разочароват. Ако не го правим, няма да можем да обичаме никого, защото рано или късно всички ние преживяваме разочарования.

Докато внимателно й внушавах своята философия, внезапно сама се изплаших от думите си. Те съвсем точно се отнасяха за мен. Преди една година, когато Люк Къмингс горчиво ме разочарова, съвсем не постъпих по този начин. Прехапах устни от гняв, но не започнах да правя признания пред Лий.

— Сигурно сте права — изрече тя смазано, — но е ужасно трудно да се живее така ден след ден. А сега, когато Елен е мъртва, всички изглеждат толкова променени.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, татко ходи насам-натам като отнесен, сякаш се намира в някакъв друг свят. Не ме пита какво правя, нито пък нещо друго. А мама изведнъж стана толкова властна, колкото Елен. И аз не знам какво да правя. Решила бях да се махна оттук и да избягам от всичко. Но сега, когато Елен е мъртва, вече не знам…

— Защо? — попитах я аз направо. — Какво общо има тя твоето бягство?

Тя ме погледна за миг, а после отново се втренчи в ръцете и. Косата падна покрай лицето й и сякаш тя отново се затвори в своя мъничък свят. Може би затова толкова млади момичета носят дълги коси. Те просто се усамотяват зад тях.

— Нищо — измърмори Лий, — нищо общо няма. Но… ама и татко изглеждат толкова странни, че не мога да ги оставя. Поне не сега.

— Естествено — съгласих се аз. — Но би било съвсем редно да постъпиш в някой колеж. Така хем няма да бъдеш в къщи, хем няма да си ги изоставила.

— Не зная — тя обгърна с ръце коленете си. — Трудно ми да правя някакви планове.

Няколко дълги минути седяхме мълчаливо. После тя стана се приближи до мен.

— Ейми — прошепна тя. — Страх ме е.

— От какво се страхуваш? — взех ръката й в своята.

— Страхувам се, че баща ми знае нещо — в очите й имаше сълзи.

Станах и я прегърнах. Оставих я да се наплаче. Не казах нищо, защото се страхувах от същото.