Виктория Лий
Нежната магьосница (7)

VI

— Не говори така… — прошепна. — Плашиш ме.

— О, не, ти не се плашиш толкова лесно — хвана ръцете й. — Просто си малко нервна, защото не си го правила отдавна. Довери ми се.

Устните му почти докосваха нейните.

Постави дланите й върху раменете си.

„Довери ми се.“ Защо да не му се довери? Сали не намираше причина да не му вярва. Обгърна шията му и откри колко напрегнати бяха мускулите му.

— Е, и?

Тя кимна почти незабележимо.

— Добре — ръцете му галеха хълбоците й. — Ще бъде прекрасно, мила.

— Откъде знаеш?

Ханк се отдръпна съвсем леко и я погледна в очите.

— Помниш ли онази нощ в градината, когато те целунах?

„Как си допуснал, че мога да забравя?!“

— Това беше най-страхотното ми еротично преживяване, откакто се помня.

Гласът му беше нисък и съблазнителен. Погъделичка крайчеца на устните й с език.

— Сега ще бъде дори още по-силно, когато и двамата знаем какво искаме.

О, да, тя знаеше какво иска. Нямаше защо да се пита за сетен път.

Сали се надигна на пръсти, за да се притисне в него.

Ханк измърмори нещо за търпението и обхвана с една ръка талията й. Тя извика лекичко, когато гризна нежно долната й устна, и простена, щом езикът му заличи еротичната болка.

Придърпа я силно към горещите си слабини. Сали го усещаше с корема си и беше горда от постигнатото, дори възхитена. Впи пръсти в косите му.

Той с нежелание отдръпна устните си, но трябваше да го направи. Съвсем скоро щеше да стане твърде късно да спрат.

Зачуди се дали Сали щеше да има нещо против, ако вземе няколко кучета лед от хладилника, за да ги сложи в слипа си. Тя малко се озадачи, като се засмя, а не й обясни защо. Всъщност, нищо не продума, докато не се убеди, че напълно е овладял емоциите си.

Гледаше красивото й лице, леко зачервено от възбуда, и с усилие на волята се зарече, че тази нощ няма да се любят.

Искаше да я опознае по-добре, преди да слее тялото си с нейното. Пое си дълбоко въздух и се опита да си спомни, кое го накара да я целуне. О, да. Нещо във връзка с грозната двойничка на Лудата Сали, както би се изразил Уили.

— Да не съм чул повече никакви глупости за грозотии и други подобни — заяви той сериозно. — Разбра ли ме?

Сали кимна и въздъхна. „Направих каквото можах — опитах се да те предупредя.“

Микровълновата печка звънна и тя се отскубна от прегръдката у. Не й се искаше, но трябваше да го направи.

Освен всичко друго, беше и гладна. По всяка вероятност Ханк също беше гладен.

— Тази сьомга няма да е превъзходна, но все ще е по-добра от питката на Разбъри.

— Просто е невъзможно да не ми хареса — отвърна той, издърпа един стол и се настани до масата.

Наблюдаваше я как се движи и се запита, дали всяка вечер си готвеше или това беше някакъв специален случай.

Сали изчисти аспержите, обърна парчетата риба в грилчето, направи салатата и всичко останало, което бе нужно за една вечеря, като дори веднъж не го погледна.

— Защо един абсолютно бял заек е кръстен Разбъри? — запита Ханк, за да наруши неловкото мълчание.

— Моля?

— Питам за името му. Сигурно е свързано с някаква история.

Доколкото я познаваше, сигурно веднага би съчинила някоя, стига да й се даде идея.

Беше очарователна, без значение какво върши или какво говори.

Отпи от виното, което му беше наляла, още когато режеше замразената сьомга, и подпря главата си с длан — беше готов да бъде забавляван.

И не остана разочарован.

— Според една индианска легенда, когато се роди дете, майката излиза от колибата и го кръщава по името на първото нещо, което види.

Ханк не откъсваше очи от нея. Изпитваше голямо удоволствие да я наблюдава, докато си фантазира.

— Един ден едно индианче попитало майка си защо сестра му се казва Бягащо Поточе — продължи Сали с мелодичен глас. „Защото излязох от колибата и видях бягащо поточе“ — отговорила майката. „Ами Летящият Орел?“ — любопитствало детето. — „На сутринта, когато брат ти се роди, аз погледнах небето и видях един орел да кръжи в облаците“ — обяснила майката с усмивка, като си спомнила този красив момент.

Момчето замълчало и тогава тя го попитала: „Сега стана ли ти ясно, Крастава Жаба?“

Ханк избухна в смях, без да сваля поглед от Сали. Много му харесваше излъчването й. Все още се смееше, когато тя сложи чиниите и приборите на масата.

— И Разбъри е кръстен на…

— Една особено добра партида малиново сладко, което разфасовах на сутринта, когато го донесох вкъщи — отвърна тя, докато сервираше вечерята.

— Пак добре, че не си правила сладко от диви ябълки тогава — издърпа един стол и я изчака да седне. Преглътна разочарованието си, когато Сали се настани, без да се допре до него. Поне веднъж.

— Ако трябваше да се придържам стриктно към легендата, Разбъри щеше да се казва „Дърводелски Метър“ и тогава историята щеше да е значително по-интригуваща.

Ханк се засмя, а тя дори не се и усмихна. Вниманието й беше ангажирано от дребни детайли, които досега не бе забелязала — как очите му ставаха по-светли, когато се радваше на нещо, как бръчиците около тях ставаха по-дълбоки, когато се смееше.

Под ярката светлина на кухненската лампа двамата се хранеха бавно и разговаряха. Нямаше за къде да бързат.

„Не бива да ми е толкова приятно с него“ — помисли си Сали. Той беше мъж, когото съвсем не познаваше… който я бе целунал и й бе обещал още толкова много…

Може би, беше омагьосана от този смарагдов поглед, който като че ли никога не се откъсваше от лицето й. Не се сдържа и се усмихна. „Сигурно ще му бъде много забавно да разбере, че го смятам за магьосник.“

Обсъдиха на дълго и на широко Разбъри, насиненото око на Уили, увлечението и по малки и бързи автомобили. Сали го подкачи за джипа.

— Много ми е чудно ти пък как пътуваш из Колорадо, когато навали два метра сняг — отвърна Ханк.

— О, аз нямам равна в слагането на вериги. И, освен това, малките коли са превъзходни за заснежени пътища. Проблемът ми е само, когато излизам от гаража, но пък си имам сноублоуър^[1].

Тя пропусна „малката“ подробност, че улицата, по която стигаше до гаража, не беше вписана в плана за почистване на службата по поддръжка на пътната мрежа. Не му каза и за пикапа, който ползваше, когато времето беше наистина много лошо. Излишно беше. Ханк едва ли се интересуваше от всичко това.

Сали отмести чинията си настрана и взе чашата с вино.

— Откога работиш като адвокат в Оуквил?

— До преди две години работех в Денвър, но реших да се махна от големия град и си отворих собствена кантора тук. Не съм прекъснал връзките си — всъщност, повечето от делата ми са от Денвър.

— Сигурно е много изморително да пътуваш постоянно. Дотам е почти цял час път, а през зимата и повече.

— Не, аз не ходя толкова често, освен ако не се налага да се явя в съда или да се срещна с някой клиент. Имам си помощник, който ми изпраща почти всичко необходимо, така че повечето от работата я върша тук.

— И когато трябва да заминеш, майка ти гледа къщата?

Сали се улови, че изпита някакво чувство на ревност към тази жена.

— Катрин се грижи за всичко, без значение дали съм тук или ме няма. Откакто я убедих да дойде при нас, в Оуквил, тя е домакинята.

— Защо й викаш по име?

Вече за втори път го правеше тази вечер. На Сали й се струваше малко странно. Но, всъщност, какво знаеше тя за семейството? Беше израснала без родители от съвсем малка.

— Започнах така, когато бях в бунтарската пубертетна възраст, за да я ядосвам, но докато преживея „революционния“ си период, тя свикна с това. Не знам, просто й подхожда.

— А Уили я нарича…

— Мама — Ханк разбра учудването й. — Катрин наистина му беше като майка.

Поколеба се, но реши да й каже и останалото. Тъй или иначе, Сали трябваше да знае за Сандра.

— Майката на Уили го изостави още след раждането. Бракът ни беше разтрогнат два месеца след сватбата. Тя отиде в Невада и там получи бърз развод. Аз трябваше да платя разноските по делото. Видях я само веднъж след това — когато дойде да остави сина ми.

— Тя не го е искала?

— Не.

Сали беше шокирана. „Как може една майка да изостави собственото си дете?“

„Дете.“ Преди години тя бе копняла да си има бебе. Но тези мечти умряха заедно със съпруга й. Оттогава не беше си и помисляла за това.

— Нека не споменаваме повече за Сандра — каза Ханк, като отмести чинията си настрана. — Живях с нея преди много, много време. Единственото хубаво нещо, което остана от брака ни е Уили.

Продължиха да разговарят за работата му. Пиха още малко вино и той й разказа за няколко дела, върху които работеше в момента.

Сали направи кафе. Докато го поглъщаха бавно, тя с внимание слушаше понякога смешните, понякога трагичните му истории.

Задаваше му толкова много въпроси, че той най-накрая предложи да сменят темата.

Тя оправи масата. Когато поиска да й помогне, скара му се и му нареди да седне на стола си.

— Ти сега си ми гост. Първият от толкова време! Следващият път ще бъде твой ред да шеташ.

Преместиха се във всекидневната. Разбъри беше заспал пред чинията си. Ханк се настани в един фотьойл, а Сали седна в ъгъла на кушетката, като скри босите си крака под кафтана. Той се стараеше да я наблюдава, без да я остави с впечатлението, че се опитва да надникне в душата й. Макар че точно това искаше да направи.

Навън вече беше тъмно, когато я запита за нейната работа, още по-тъмно, когато заговориха за закусвалнята за бедни в Денвър.

Бе заинтригуван от професията й. И явно тя беше щастлива с нея. Като редактор консултант в голямо издателство, Сали пътуваше често до Ню Йорк, срещаше се с истински писатели, работеше върху истински книги, като ги подготвяше за всички етапи на издаването им. Беше свързана с целия процес до момента, в който хиляди или десетки хиляди копия излизаха от пресите. Някои от книгите бяха същински битки, други — просто удоволствие от началото до края.

Ханк учуден я попита как въобще намира време за закусвалнята за бедни.

— Аз помагам само за храната — Сали се наведе и остави чашката от кафето на ниската масичка, която ги разделяше. — И за миенето на чиниите. Не можеш да си представиш колко съм добра в лъскането на огромни казани.

— И по цели часове правиш сладко — напомни й той.

— Да, това също. Но трябва да си призная, че докато обера и последните ябълки, вече ми е писнало да се занимавам.

Протегна се и се прозя. Ханк се почувства удовлетворен. Беше успял да я накара да се отпусне и да говори дълго, като само вмяташе по някое изречение, когато тя не знаеше как да продължи. Въобще не беше й напомнял за Лудата Сали. Това щеше да остави за по-късно, когато ще спечели доверието й, за да заговори сама.

Беше убеден, че Сали му бе казала много повече, отколкото би искала, много повече, отколкото дори предполагаше. Но, все пак, нали за това бе учил — след толкова години практика в съдилищата, тя просто нямаше никакъв шанс срещу неговите умения да води разговор в посоката, в която той желаеше.

Искаше да знае всичко за нея. Това, което научи за последните няколко часа само възбуди любопитството му. Сега вече беше абсолютно убеден — не само харесваше Сали. Имаше нещо много по-дълбоко от привлекателността й, което го караше да гори от желание да я види отново.

Искаше да я направи част от живота си. Имаше нужда да стане част от нейния живот.

Искаше тя да бъде негова съпруга.

За мъж, който не бе и помислял да се жени втори път, Ханк беше приятно изненадан, вместо да е шокиран, от идеята да прекара остатъка от дните си с една жена, която току-що бе срещнал. Като размисли още малко, той се въодушеви много от тази идея.

Беше твърдо решен да я направи реалност.

Усмихна се и остави празната чашка от кафе до нейната.

— Никога досега не съм оставял една дама да заспи пред мен — стана и се поразкърши. Не и преди да съм се любил с нея…

Взря се в очите й.

— Как ще дочакам да видя какво ще сториш, след като се любя с теб, Сали? Ще се протегнеш с прозявка както сега? Или, просто, ще се сгушиш в мен и ще заспиш в прегръдката ми?

Тя го гледаше, почти зашеметена от думите му, а Ханк се правеше, че обмисля вариантите.

— Май, ще трябва да почакам — рече накрая.

Сали изведнъж се разсъни — бе по-будна от всякога.

И малко нервна. „Много нервна — поправи се тя. — Как можах дотолкова да се отпусна, че почти да забравя какво иска от мен!“

— Сали?

Лицето й гореше, но срещна погледа му.

— Късно е, мила, а утре трябва да съм целия ден в съда. Имам едно дело тук, в Оуквил. Искам да прегледам записките си тази нощ — усмихна й се и й подаде ръка. — Ще ме изпратиш ли до вратата?

— Но…

— Но какво, Сали? — заобиколи малката масичка и й помогна да стане. — Не мислиш ли, че е време да си вървя?

— Да, време е — отвърна тя рязко и се отдръпна. „По дяволите! Защо не спре да ми говори неща, от които ми се подкосяват краката!“

Препъна се в заека, който беше заспал точно на пътя й и за да не го настъпи, стъпи в чинията му. Тръгнаха към вратата.

— Защо ми се струва, че нещо си ми сърдита? — Ханк нежно хвана ръката й, която вече беше на бравата. Погали я по рамото и я придърпа към себе си. — Защото ти споменах за правене на любов?

— Дори ми го повтаряш сега! Не ти ли минава през ума, че не съм свикнала мъже да ми говорят по този начин?

— От това, което ми каза, разбрах, че въобще не си свиквала с мъже — повдигна брадичката й към лицето си. — И нямаше да ти говоря така, ако не мислех, че ти харесва.

Погъделичка крайчеца на устните й със своите. Сали се опита да го целуне. Смехът му беше мек, а дъхът — гореща покана, на която тя не можеше да устои.

— Харесва ли ти, Сали? — Ханк избегна целувката, но плъзна устните си по бузата й. — Не е ли възбуждащо да знаеш, че те желая така силно, че не мога да спра да говоря за това?

— Ами… аз… мисля, че… — преглътна и се опита да се концентрира. — Мисля, че ти не биваше…

— Не ме лъжи, Сали — целуна я. Езикът му разтвори устните й… После добави: — Помниш ли какво ти казах — да бъдем откровени един към друг. Фактът, че говорим за нещо толкова интимно, като правенето на любов, не означава, че не бива да си казваме каквото мислим.

— Ще ми трябва доста време, докато… свикна… с това — прошепна тя.

Ръката му се плъзна към гърдите й. Докосването беше толкова леко, че би го сметнала за непреднамерено, ако не бе видяла възбудата, пламнала в очите му.

— Тогава, нека да излезем утре и аз ще се опитам да се държа както подобава.

— Да излезем? — Ханк кимна. След това устните му се долепиха до нейните и само след миг Сали се бе вкопчила в него. Като че ли беше цяла вечност… Той се отдръпна и тя трябваше да срещне погледа му.

— Моля те, нека да вечеряме заедно. Искам да бъда отново с теб.

Сали си пое дълбоко въздух. „Дали той си дава сметка каква огромна крачка е това за мен?“ — запита се тя.

— Мисля, че ще ми е много приятно с теб — произнесе със сериозен тон.

Ханк се усмихна, като че ли бе знаел отговора й и я целуна отново. Когато най-после й пожела „лека нощ“, Сали си помисли, че целувките му бяха божествени.