Виктория Лий
Нежната магьосница (13)

XII

Когато тренировката свърши, тръгнаха след отбора към пицарията. Само едно малко момченце има смелостта да се обърне към нея и да я попита тя „същата, Сали, дето живее на Блосъм Лейн“ ли е.

— Да, същата.

— Може ли вече да си берем от дивите ябълки, без да ни се карате?

— Може, само ако в замяна ми носите други плодове от вашите градини.

Тогава Уили се намеси, за да обясни за какво й трябват, и всички деца заподскачаха наоколо, викайки едно през друго:

— Аз ще донеса сливи!

— Аз ще донеса круши!

Ханк изчака още десетина минути, преди да я дръпне настрани. Оказа се, че треньорът бил непризнат талант и много би се радвал, ако намерела малко време да прочете някой от ръкописите му. Ханк й беше казвал, че този човек от време на време пише по някоя статия за местния вестник, дори имал публикации в няколко национални списания, и Сали беше заинтригувана. Винаги се радваше, когато можеше да помогне на някой млад творец.

— Нали ще дойдеш на концерта на моята група утре вечер? — примоли й се Уили.

— Разбира се — отвърна му и момчето хукна към скупчените деца, които се надпреварваха кой ще си купи пица пръв.

 

 

Това беше само началото.

Ханк й оставяше достатъчно свободно време да работи и не съвсем достатъчно да си отспи, като така нагласяше програмата си за деня, че да могат да са колкото е възможно по-дълго заедно.

Един ден отидоха на концерт в парка. Сали приготви всичко необходимо за пикник и настоя Катрин и Уили да се присъединят към тях. След седмица Катрин пък я покани на сбирка в клуба на градинарите, където прекара много добре сред хората, събрали се да разговарят за оранжерийното отглеждане на хризантеми и измръзнало мушкато.

Ханк и Уили я придружиха до Денвър при следващото й пътуване до закусвалнята за бедни и направиха добро впечатление на Морт Кембъл, когато усърдно се захванаха да поправят няколко паянтови маси. Всички помагаха при сервирането на храната и после за почистването. На тръгване Уили попита управителя дали е възможно да идва с няколко приятели от време на време, когато се намери кой да ги докара.

Ханк предложи услугите си на шофьор, а Сали се почувства много горда от желанието на момчето.

Дните ставаха по-къси. Блосъм Лейн бе покрита цялата с есенни листа. Лудата Сали бе приета в обществото на малкия град, като че ли никой никога не бе се съмнявал в това, че е напълно нормален човек.

Пощальонът звънеше на вратата и лично й даваше писмата.

Момиченца скаути я обсипваха с купища бисквити. Госпожа Ейвън остави едно свое списание на прага й.

Още със ставането Сали си слагаше слуховите апаратчета — беше й станало навик. Не намираше време да говори на скалите. Все още спеше колкото е възможно по-малко през нощта и задрямваше за час-два през деня, колкото да се събуди от кошмара.

За първи път от пет години беше щастлива. Когато се случеше да се сети за Джон, заставяше се да не мисли за него. Грозният кошмар беше достатъчно лош спомен…

Ханк никога не прекарваше цялата нощ с нея. Искаше да си е вкъщи, когато Уили се събуди, и тя го разбираше. Правеха любов страстно и доста често, но никога по един и същи начин. Ханк беше чувствен, находчив и искаше от нея да му отвръща със същата страст. Подчиняваше му се с „неприлична разпаленост“, както той се изразяваше, но в гласа му имаше, освен смях и гордост, когато й признаваше, че е първата жена, която го изпепелявала с желанието си.

Това му харесваше.

Една нощ се любиха, без да си е сложила апаратчетата. Беше невероятно изживяване! Сали искаше и Ханк да изпита същото удоволствие и му сложи памук в ушите.

Чувстваше се безкрайно щастлива в прегръдката му. Усещаше живота, когато бяха заедно. Обикновените неща и събитията от ежедневието бяха много по-хубави, когато ги споделяше с него.

Изнервяше се, щом се замислеше, че той постепенно се превръщаше в необходимост. Затова не се замисляше. Дълго време се бе учила да се заставя да не мисли за нещо и успяваше.

Хладните есенни вечери често прекарваха на тренировките на Уили — Ханк, облечен насила в дрехите, които Сали избереше, а тя — невероятно ентусиазирана от спортните успехи на сина му.

Веднъж, много уморени от работата през деня, двамата задрямаха на дивана в кухнята, дори без да се любят преди това. Ханк се събуди пръв и тихичко започна да се смее, като разглеждаше полуспящата жена до себе си.

— Защо се смееш?

— Сега разбирам какво си имала предвид, когато ми говореше, че не си хубава като спиш.

— Затвори си очите и си представяй, че съм принцеса!

— Едно съм сигурен, не приличаш на вещица, а и всъщност съвсем не съм забелязал… нищо подобно.

Веднъж и каза колко по-хубав, е станал животът му откакто я е срещнал.

— Как получи разрешение да не се прибираш до сутринта? — Сали се сгуши до голото му тяло.

— Казах, че имам много работа утре в Денвър и сигурно ще се наложи да пренощувам там — Ханк прокара пръсти по изпотената кожа на гърба й. — Катрин ми предложи от тази вечер да съм в „командировка“.

Сали се засмя.

— Катрин е много мила жена.

— Предполагам, че вече й е писнало да я събуждам всяка нощ. Паркетът у дома страшно скърца.

— Може би, просто трябва да го поправиш.

Протегна се като котка и се притисна в него. Помисли си, че с удоволствие би заспала в прегръдката му. Да бъде до нея, за да я пази от чудовищата на нощта. „Сигурно ще е чудесно да се унеса в сън, без да се страхувам, че ще се събудя сама.“

— По-лесно ще бъде, ако ти се пренесеш у дома.

Сънено му отвърна:

— Да, точно така. Просто те чувам да казваш на Уили: „Синко, между другото, от днес любовницата ми ще живее с нас.“

— Ако станеш моя жена, няма да има нужда нищо да му обяснявам.

Сали изведнъж се събуди напълно.

— Никога не се шегувай с това, Ханк — отдръпна се и легна така, че да не се докосва до него. — Знаеш мнението ми по този въпрос.

Той се пресегна и светна нощна лампа.

— Аз не се шегувам, Сали. Искам да се оженя за теб.

Тя се надигна и седна. С треперещи ръце издърпа завивките и се загърна. После грабна копринения се пеньоар, метнат в края на леглото, и го облече.

— Защо, Ханк?

— Влюбих се в теб…

— Нали ти казах да не се влюбваш!

— Когато ми каза, беше твърде късно — усмихна й се.

Сали сложи ръце на кръста си и се загледа в мъжа, който бе преобразил ежедневието й за толкова кратко време. Бяха изминали няколко седмици, откакто се запознаха, а вече я бе накарал да забрави предишната си самота и я бе направил част от един изпълнен с радостни вълнения живот… Поклати глава. Без Ханк животът, който й бе показал, щеше да е празен.

Нямаше избор. Нещата бяха отишли твърде далеч.

Той я обичаше и искаше и тя да го обича.

— Закълни се, че не ме обичаш, Сали! — гласът му прекъсна мислите й. — Не можеш да го кажеш, нали? Не вярвам, че това, което има между нас…

— Говориш за секса, Ханк. За него не е нужно да си влюбен.

Приближи се до нея и я хвана за ръцете.

— Говоря за нас. Двамата заедно ни е много добре. Работим, смеем се, забавляваме се и всеки ден е като празник. Дори когато се караме за нещо, ни е хубаво, защото в споровете ни има живот. Винаги знаеш, че имаш някого, с когото да споделиш…

Сали прехапа устни и продължи да го гледа, без да продума.

— В очите ти виждам любов, когато ми се усмихваш, Сали.

В сърцето й заседна някаква тежест, която сякаш никога нямаше да изчезне. Любовта натежаваше пред страха от бъдещето… Беше положила неимоверни усилия да избегне тъкмо това!

Ханк я хвана за раменете и я разтърси.

— Кажи, че не ме обичаш, Сали!

— Не мога — отвърна тихо. — Обичам те…

— Тогава защо трябва да се караме за това?

Отблъсна ръцете му и слезе от леглото. Стисна отново устни и се опита да се настрои за мъката, която щеше да изпита… без дори да се замисля какво ще й струва това в самотните часове на нощта. Но така щеше да е по-добре.

— Няма да се омъжа за теб. Няма да се преместя да живея в твоя дом. Никога!

Ханк беше поразен.

— Но защо? Ние се обичаме. Трябва да сме заедно.

— Ето я разликата между нас, господин адвокат — сряза го Сали. — Ти искаш да изживееш един безкраен празник до края на дните си. Повярвай ми, няма да се получи.

— За какво говориш?

— Обичам те, Ханк, но нямам намерение да преживея живота си в постоянен страх, че нещо може да ти се случи. Не мога да преживея това отново!

Погледите им се срещнаха. Сали знаеше точно в кой момент той й вярва. Кимна леко и продължи:

— Няма да те гледам как умираш, Ханк. Прекалено много те обичам.

— И предпочиташ въобще да ме няма в живота ти?

— Да!

— Дори ако доживея деветдесет или сто години? По дяволите, Сали! Не разбираш ли колко абсурдно звучи това!

— Разбирам! — проплака тя. — Сега, моля те, иди си и ме остави сама да се справям с живота си.

„Господи, запази разсъдъка ми, когато той си замине!“

— Не! — изкрещя Ханк.

— Можеш ли да ми обещаеш, че няма да те изгубя, преди да остареем двамата заедно?

— Знаеш, че не мога да ти обещая подобно нещо.

— Тогава нямам за какво повече да говорим — събра дрехите му и му ги подаде.

— Не сме приключили още! — запротестира Ханк.

— Не. Това е краят! — Сали извади слуховите си апаратчета.

Той отвори уста и й каза нещо, но тя не го чу. Избяга и се заключи в банята.

Малко по-късно, седнала на студените плочки, инстинктивно усети, че входната врата се затръшна.

Сълзите се стичаха по страните й. Тишината стана още по-страшна.

 

 

Ханк разбираше, че ще му бъде трудно да заличи страха в душата й, страха, че ще загуби тези, които обича. Но трябваше поне да се опита.

Сали беше неговият живот.

Всяка свободна минута, която имаше в Денвър, й звънеше по телефона. Никой не отговаряше. Изминаха два дни, докато делото приключи. На връщане отиде направо на Блосъм Лейн.

Беше заминала. Колата й я нямаше в гаража, къщата беше заключена. Намери ключа, който тя криеше под един камък в градината и влезе. По нищо не личеше, че скоро ще се върне.

Разбъри също го нямаше.

Отиде до Феървю и откри Морт Кембъл, който обядваше в едно ресторантче недалеч от сградата, където го срещна за първи път.

— Не съм я виждал, Ханк. Мислиш ли, че може да е отишла до закусвалнята за бедни?

— Едва ли. Заекът го няма. Къде се намира приютът за животни, където го оставя?

Морт му обясни и го покани да обядват заедно.

— Благодаря, Морт, но нямам настроение.

Кембъл кимна.

— И аз, ако Мюриел, жена ми де, избяга, нямаше да имам апетит.

— Откъде разбра, че Сали е избягала?

— Ами, търсиш я. Предположих, че е заминала, без да ти се обади… Мюриел все ми повтаря, че Сали бягала от нещо — Морт въздъхна. — С нейните изпълнения в Оуквил…

— Ти си знаел?

— Да. Но това не ни пречи да я обичаме.

Ханк стисна зъби и замълча. Чувстваше се страшно виновен. Той я беше накарал да избяга. Негова беше вината. Прекалено много беше поискал от нея, а не беше разбрал какво тя търси у него.

Сали имаше нужда от спокойствие…

Сбогува се с Морт и тръгна към дома за животни, за да потърси Разбъри.

Разбъри беше там. За неопределено време… Сали беше оставила телефонен номер в Ню Йорк, на който да й позвънят, ако се наложи.

Не го записа. Щеше да чака. Тя сама трябваше да реши дали има сили да поеме риска. Всичко, което искаше да й каже, можеше да го чуе от телефонния си секретар, когато… ако се върне…

Трябваше да повярва, че ще се върне при него. Всичко друго беше неприемливо.

 

 

Сали замина за Ню Йорк, преди още да са изсъхнали сълзите й. Отдавна се канеше да отиде. Цял месец шефът й я молеше да пристигне. Имаше неотложна работа… Опитваше се да убеди сама себе си колко важно е това пътуване.

Настани се в същия хотел, в който винаги отсядаше, когато имаше работа в Ню Йорк. Взе си вана и легна да поспи. Беше преуморена. От полета и всичко останало…

Сърцето й се стегна, когато страшната картина отново изплува в съзнанието й…

Джон търсеше къде е спукан маркучът, треперещата й ръка на телефона… препъна се и падна с одеялото в ръка…

Погледна навън и дъхът й спря. Дървената стена на гаража беше цялата в пламъци.

„Бензинът!“

Захвърли одеялото и хукна към градината.

Викаше, но Джон не я чуваше. Ужас и дим я задушаваха.

Тичаше с все сила към него, тогава той се обърна и тя видя уплахата, изписана върху лицето на Ханк…

— Не беше така!

Сали се изправи в леглото. Цялата се тресеше, с усилие преглътна стона, който беше заседнал в гърдите й.

— Ханк не беше там — прошепна. — Джон умря. Не Ханк.

Всичко свърши. Вече беше будна. Стана бавно и светна лампата.

В следващия момент осъзна, че се бе случило нещо необикновено. Немислимо…

Беше се събудила преди експлозията… преди някой да загине.

Никога не беше й се случвало преди това! Ханк й бе помогнал да спре кошмара, преди най-ужасния миг.

Той я обичаше.

„Каква абсолютна глупачка бях! Как можах да отхвърля любовта му! И сега — какво? Трябва да съм сама, вместо да съм щастлива с него? И всичко това, заради един идиотски сън!“

Сама и доволна без него?

Ядоса се на себе си.

За всичко беше виновен сънят! Но той повече не можеше да бъде неин господар. За първи път се бе събудила преди края му. Просто трябваше да го прогони веднъж завинаги!

Заради себе си… и заради Ханк.

„Защо не го сторих, преди да нараня човека, когото обичам!“

Да, щеше да се върне и да го моли, да проси за още един шанс… да го преследва дори, докато не си възвърне това, което така егоистично бе отхвърлила. Обичаше го. Трябваше поне да се опита…

Сали реши, че й е нужна една седмица, за да подреди мислите си, да се успокои… Искаше да премисли всичко от миналото си и… да го забрави. Не само трагедията на пожара. Всичко!

Работеше по цял ден до изнемога, а през нощта извикваше спомените…

Толкова дълго бе потискала това в душата си. Беше се научила да не се сеща за Джон… Може би, заради това подсъзнанието й се измъчваше с кошмари? Едва сега си даваше сметка, че по този начин бе се борила със себе си, а не с кошмарите.

Трябваше да си припомни всеки миг от трите хубави години, които бе преживяла с Джон, за да разбере, че беше немислимо да ги забрави. Не трябваше да ги забравя. Щеше да скъта спомените в едно тайно местенце в сърцето си, за да не й пречат да живее.

Вече бе готова да живее в настоящето.

А бъдещето? Щеше да се научи да не се страхува от него.

В самолета на път за дома, започна да се терзае, защо не си бе тръгнала един ден по-рано. Ако си бе заминала вчера, днес нямаше да се притеснява дали Ханк ще може да й прости, защото вече щеше да знае…

„Дано не се е предал пред Лудата Сали!“

С Разбъри в ръце, докато отключваше входната врата, тя се молеше Ханк да не се е отказал от Сали Майкълс.