Виктория Лий
Нежната магьосница (5)

IV

— Да…

Гласът й беше тъжен шепот в тъмнината. Впи се в сърцето му, докато и последната капка от болката й не стана и негова болка. Не отместваше поглед от очите й, в които се отразяваха пламъчетата на фенерчетата. Лицето й бе обърнато нагоре към неговото. Не прикриваше самотата си. Приемаше я.

„Дали имаше нещо по-лошо от самотата?“ — Ханк се опитваше да отгатне. Трябваше да има нещо по-лошо. Сали съзнателно бе избрала самотния живот. Лудата Сали беше просто начин, с който да запази самотата си.

Почувства се голям глупак, че й го каза така — направо в лицето.

— Извинявай. Нямах право да ти задавам подобен въпрос.

Тя преглътна сълзите, които напираха в очите й. Лудата Сали трябваше да се кикоти, не да плаче. Нямаше нужда от съжалението му. Нямаше нужда от него… от никого.

Но това не й пречеше да го желае. Опита се да овладее емоциите си. Не беше лесно. Особено когато едва се сдържаше да не се хвърли в прегръдките му… и да го остави да я гали, докато слабостта й премине.

Гледаше го, замаяна, когато вдигна ръка към нея. Един вопъл стегна гърлото й и трябваше да прехапе устни, за да не простене, щом пръстите му докоснаха лицето й. Нежно.

В очите му нямаше съжаление, а разбиране. И объркване. Естествено, не можеше да знае, защо е избрала този начин на живот. Имаше още нещо в погледа му, което накара сърцето й да забие лудо, в странен и непознат ритъм.

Това беше пламъкът на желанието. „Но освен това има и друго в очите му! Бягай, докато можеш още да избягаш!“ Не помръдна.

„Не виждаш ли истината? Ханк иска повече, отколкото можеш да му дадеш.“

Изтръпна в очакване на целувката му.

„Ще си счупиш главата, момиче!“

Повдигна брадичка, за да срещне устните му.

Той докосна нейните с уста и не пожела нищо, а й даде повече, отколкото бе мечтала да поиска. Тя потрепери, когато ръцете му обхванаха лицето й.

Не, няма да го прегърне. Това би ги сближило прекалено много. Те само се целуваха. Дотук. Повече не можеше да си позволи.

Ханк гризна нежно устните й. Гореща вълна премина по тялото й и се сви на парещо кълбо в стомаха й. Простена, отвори уста и пое езика му — любопитен, желаещ…

Силни мъжки пръсти ровеха в косата й и я галеха. Сали впи нокти в китките му.

Поглъщаше страстта му и го даряваше със своята. Дланите му се спуснаха по шията й, като леко подразниха чувствителната кожа зад ушите й, преди да слязат по-надолу. Обхвана раменете му — здрави, силни. Много умело разпалваше кръвта й с всяко свое докосване.

Остави пелерината да се свлече и хладният нощен ветрец я обгърна. Тогава ръцете му я сгряха, плъзгайки се под блузката. Придърпа я към себе си и тя усети възбудата му ниско с корема си. Заглуши стона й с уста, а езикът му започна все по-усърдно да изучава нейния.

Държеше я здраво притисната към бедрата си, а пръстите му пролазиха по гръбначния й стълб, по врата, после леко докоснаха зърната на гърдите й, които вече бяха сладостно набъбнали. Тя искаше повече. Искаше нищо да не пречи на ръцете му да галят голата й кожа…

Искаше да се слее с него.

Тази картина, която видя в представите си, й подейства по-силно от студен душ. Отметна глава и започна да се дърпа. Той я освободи от прегръдката си и я остави да отстъпи няколко целомъдрени крачки назад. Сали сложи длан на устните си, за да прикрие объркването си. „Какво, по дяволите, става с мен! Това трябваше да бъде просто една целувка, нищо повече!“

Но само да целуне Ханк не беше достатъчно!

Грабна пелерината си и се загърна в нея. Загледа се в светлините на фенерчетата. Търсеше някакво обяснение на постъпката си. Нейна беше вината за случилото се. Тя пожела да бъде целуната. И окуражи всеки негов порив.

„Но аз искам още!“ Потисна импулса си да се хвърли отново в обятията му. Не можеше да си позволи да рискува повече.

Когато най-после се реши да го погледне, Ханк беше се извърнал гърбом. Взираше се към дървото със стиснати юмруци и стегнати от напрежение рамене. Явно бе по-разочарован от самата нея заради рязкото й отдръпване. Сали разбираше, че трябва да заговори първа. Но какво да му каже? Как да обясни държанието си?

— Нямаше да ти причиня болка…

Гласът му беше нисък и сух. Видя изражението му в светлината на изгряващата луна. Мъката в думите му беше изписана и на лицето му.

— Знам. Знам, че не си искал да ме нараниш.

Отбягна погледа й.

— Но аз те изплаших.

Ръцете му все още бяха стиснати в юмруци. Не, не биваше да го оставя да се чувства така. Трябваше да го накара да разбере.

— Не си ме изплашил.

Тя беше уплашила сама себе си.

— Ти трепереше.

Сали почти се усмихна. Ханк беше прав. Наистина трепереше… от вълнение.

— Много дълго време никой не ме е целувал. Хормоните ми май се нуждаят от опреснителен курс по самоконтрол.

— Не се надсмивай така. Това не е комично.

„Стига толкова. Достатъчно“ — реши тя.

— Знам. Но не е и трагично. Целувахме се. Спряхме — приближи се до него.

Най-после Ханк я погледна в очите.

— Беше повече от целувка…

Сали не отвърна.

— Не трябваше въобще да те докосвам — добави той.

От самото начало му бе дала да разбере, че в живота й няма място за никого. Нямаше право така грубо да нахълтва в самотата й. Но щом веднъж докосна тръпнещите и устни, престана да мисли за нейните желания.

— Не трябваше да ти разрешавам, но го направих. Исках да…

— Да?

Тя поклати глава. Дори не можеше да започне обяснението си.

— Накара ме за момент да забравя. Разпръсна самотата и ме накара да се почувствам желана.

— Ти си избрала да бъдеш сама.

Искаше му се отново да я докосне, да я успокои. Но не го стори.

— Да, изборът е мой.

Можеше и да му обясни. И какво като му обясни? Щеше ли нещо да се промени? Тъй или иначе, Ханк щеше да си замине. Страхуваше се, че очите му проникват прекалено дълбоко в душата й и заплашват да разгадаят тайните, които криеше от самата себе си. Наведе се и взе кашона с бурканчетата.

Прибра се в къщата, без да се обърне, без да го погледне…

 

 

Седнала пред тоалетката в спалнята си, Сали се взираше в огледалото, докато припряно сваляше слуховите си апаратчета. Знаеше, че той ще си замине. Просто, не желаеше да го чуе като си тръгва.

„Исках само един красив спомен от тази нощ, без болка и без тъга — би му казала, ако не бе достатъчно предпазлива. — Разбираш ли, Ханк, въпреки че аз много обичах съпруга си, сега, когато е мъртъв, не желая да си спомням въобще за него. Дори и хубавите неща, които сме преживели заедно.“

Не. Ханк не би я разбрал и не би могла да му обясни. Той не трябваше да узнае, че Джон бе загинал при експлозията, която увреди слуха й. Ханк не би проумял, че Джон бе първият мъж, в който се бе влюбила.

Заради любовта си към Джон, понесе такова страдание, че дори не искаше да си спомня за него.

Сали не се оставяше да мисли за съпруга си, който някога бе обичала. Беше се научила да не се сеща за него, защото това винаги довеждаше до картината на неговата смърт… до мига, в който целият й живот се разпадна.

Но не можеше да прогони кошмара от сънищата си.

— Защо отпрати Ханк? — попита тя жената в огледалото. — Да не би да има някаква вероятност да се влюбиш в него? Не, нали?

„Уплаших се“ — отговори си сама.

— И от какво се уплаши? Сали, не забравяй, че за тия пет години си изградила много солидна изолационна мрежа около сърцето си.

„Страхувах се, че това няма да е достатъчно.“

— Достатъчно е. Освен това, ако се уловиш, че потъваш, винаги можеш да се отдръпнеш.

„Но той ме смята за откачена.“

— Отново грешиш. Ханк просто се е хванал на въдицата на Лудата Сали. Момиче, не ти ли минава през ума, че това може да е една възможност да си покажеш носа навън от тази къща поне за малко.

„Но аз го харесвам. Той заслужава повече, отколкото мога да му дам.“

— Надценяваш се, Сали. Ханк не иска от теб нищо повече от една временна връзка.

„Не забравяй, че говориш на Лудата Сали.“

— Ами да, той просто копнее за едно горещо изживяване. Да не би това да е някакво престъпление?

„Престъпление е, защото сексуалният ти опит не е кой знае какъв и, по-точно, не е бил в комбинация с неописуема страст. Признай си, момиче! Не си за Ханк!“

Изплези се на отражението си и му обърна гръб, преди да разбере кой е спечелил спора.

Докато отиваше към кухнята се замисли, дали навикът й да си говори сама не се превръщаше вече в нещо, което би трябвало да я разтревожи.

— Лудата Сали никога не би се притеснила, ако някоя дъска започне да й хлопа. Но мога да се хвана на бас, че ако се появя при един психиатър с подобно оплакване, това ще е най-интересният случай в практиката му.

Включи осветлението. В покрайнините на Блосъм Лейн настана време за сладко от диви ябълки…

 

 

За трети път, откакто се бе прибрал вкъщи, Ханк се опитваше да прочете протокола от събранието на градския съвет. Проблемът за новия градоустройствен план на източната част на Оуквил беше твърде важен. Получаваше рента за две сгради там.

Ако можеше само да пропъди от мислите си Сали Майкълс, щеше да му бъде по-лесно да се концентрира.

Бяха изминали три дни, откакто изпита сладкото удоволствие да целуне меките й устни. Три дни, откакто докосна толкова нежната й кожа — като че ли беше сън…

Три дни, откакто тя го бе целунала с такава страст, че от възбуда почти бе спрял да диша.

Захвърли вестника. Беше безсмислено. Гледаше с невиждащ поглед редиците от книги, покрили стените в кабинета му. „Да. Бил съм омагьосан още в момента, когато за пръв път я видях.“ Това беше единственото разумно обяснение.

Искаше да бъде неин приятел. Като Морт Камбъл, например. Искаше да изтрие сълзите й и да я накара да се смее. Както онзи следобед в кухнята, когато говореха за крилца и воденички на прилепи. Искаше да разбере от какво се крие, защо Лудата Сали се беше превърнала в такава важна част от живота й.

Искаше да й каже, че не е сама.

Желанията му отидоха малко по-далеч. Искаше да бъде насаме с нея — да се любят — докато изгарящата възбуда, която го будеше всяка нощ, не бъде потушена.

Само че важни бяха желанията на Сали, а не неговите.

Разгъна смачкания вестник и се застави да се вгледа в редовете.

Време. Трябваше му време. След време щеше да може да мисли за Сали, без да се страхува, че пропуска един невероятен шанс да…

— Татко! Имаш ли една свободна минутка?

Прегърна сина си по мъжки.

— Забелязвам, че окото ти е прилично синьо.

Уили седна в един фотьойл.

— Боли ли?

— Неее — извика момчето и добави с гордост: — Треньорът каза, че това е най-синьото око, което е виждал от миналия сезон, когато Сами Лейкс се строполи върху оная, дето водеше мажоретния състав, по време на един тренировъчен мач и тя го цапардоса.

— Сигурно си е помислила, че може да не е случайно? — рече Ханк, като си спомни младостта си, когато мажоретките привличаха толкова внимание, колкото и самата игра.

Уили поклати глава.

— Защо пък да си помисли такова нещо. Сами искаше топката да излезе от полето. Оня краен защитник щеше да го размаже, ако не беше избягал по тоя начин.

Запази своя отговор за себе си. На шестнадесет години Сами Лейкс вероятно е имал и нещо друго на ум, освен правилата на футбола. Уили все още не беше на възраст, за да проумее и тази „малка“ подробност.

„Може би, след година-две…“ Ханк се замисли. Тогава подобни разговори между баща и син щяха да са не само интересни, но и трудни.

— Някои от момчетата си говореха за Лудата Сали днес…

— И какво?

Уили въздъхна.

— Разправят, че ходела като ненормална по Блосъм Лейн.

— Кога?

— Снощи. Предполагам, че е стреснала няколко дечица, като е била облечена така.

— Как?

— Ами с онова нещо, дето го носи, с качулката. С него наистина прилича на вещица. Малката сестричка на Ърни я видяла и хукнали към къщи с писъци. През цялото време викала и плачела.

— Това ли е всичко? Просто е била облечена в пелерината си?

— Не. Един приятел се приближил до нея и я чул, че повтаря: „Малинка, малинка…“

— Малинка?

„Това пък, по дяволите, какво е! Тази жена не разбира ли, колко трудно ще й бъде да обясни на някого, че не е откачена?“

Гърлото му пресъхна, като осъзна какво си беше помислил току-що. Вероятно се беше побъркал дори повече от Лудата Сали, за да му мине през ум въобще, че тя би искала да убеждава някого, че е нормална.

— Малинка — повтори Уили. — И ровела нещо из храстите.

Изведнъж, лицето му се озари от някаква идея.

— Може би, е търсела малини?

— Уили, каквото и да е правела, във всеки случай, не е беряла малини.

— Откъде знаеш?

— Отговорът не може да е толкова прост — Ханк захвърли непрочетения вестник, стана и оправи вратовръзката си. — Не казвам, че тя няма да даде логично обяснение. Но от нея не трябва да се очаква прост отговор.

Уили се усмихна.

— Отиваш да я попиташ, нали?

— Имам и друга работа.

Облече жилетка и взе ключовете си. Уили го следваше по петите.

— Татко.

— Да?

— Отиваш при нея, защото е красива, нали?

Ханк го погледна строго. В широко отворените очи на сина си и невинното му детско лице прочете мъжко разбиране. Това го изненада. Явно беше сгрешил в разсъжденията си за Сами Лейкс и мажоретката. Синът му беше схванал всичко много добре, но просто не смяташе закачките с момичетата за по-важни от една игра.

Разговорите щяха да станат съвсем скоро доста трудни.

— Кажи на баба си да не ме чака за вечеря.

 

 

Сали постави питката в празничния поднос за торти, специално купен за целта, мушна четири малки свещички в средата. Запали ги и на пръсти отиде до всекидневната.

„Високопоставеният“ гост гризеше ордьовъра от моркови, който му бе сервирала преди няколко минути. Пое си дълбоко въздух й запя:

— Честит рожден ден! Честит рожден ден, скъпи…

Едва не изтърва подноса, когато гонгът на входната врата прокънтя. Без да го остави, изтича да отвори, като го придържаше с една ръка.

„Той се върна!“

Беше невероятно удоволствие да види Ханк. Жадните й очи го поглъщаха. Косата му беше изрядно подредена. Познатата комбинация от жилетка и вратовръзка — тази вечер в бледолилаво и синьо. Само той можеше да изглежда така елегантен в иначе съвсем обикновени дрехи.

„Възхитително!“ Сали забрави, че малките свещички горяха много бързо.

Ханк откри задоволство в погледа й: Само ако знаеше… щеше да се върне по-рано. Много по-рано. Онази нощ, когато се целуваха, дори още преди това, усещаше, че тя го харесва. Просто не вярваше, че ще си го признае — както сега с тази прелъстителна усмивка върху устните и недвусмислена покана в очите.

Беше облечена в тъмносин кафтан, който падаше леко върху гърдите, по тесния й ханш настигаше до глезените. Косите й на красиви вълни покриваха раменете. Тези коси бяха меки като коприна…

Полъх на вятъра загаси свещичките. Ханк се усмихна — тя дори не беше забелязала.

— Сали?

Явно не беше с апаратчета.

— Сали!

Лицето й изведнъж промени израза си. Беше много притеснена. Ханк видя как тортата се плъзна по подноса и падна на земята.

— Какво? — извика тя.

— Свещичките!

Тортата, като по чудо, не се беше обърнала наопаки.

— Угаснаха!

— И затова ли трябва да крещим?

— Викам, защото не ме чуваш. А ти защо пищиш?

— Ами, защото ме накара да изтърва питката.

Сали я вдигна и оправи свещичките. Провери, да не би надписът, който с неимоверни усилия бе измайсторила с розова глазура, да се е повредил. Всичко беше наред.

— Питката? Това не е ли торта?

— Моят заек не обича торти — тя се усмихна. — Ханк!

— Какво?

— С апаратчетата съм. Можеш да не крещиш повече.

Той я гледаше с недоумение.

Някъде отвътре се чуваше музика. „Ето защо си е сложила апаратчетата.“ Почувства се като идиот. Как не беше забелязал по-рано!

Сали все още се усмихваше.

— Господи, извинявай. Не съм дошъл, за да ти крещя.

— Кой би ти повярвал?

— Исках да те видя.

„Това вече я изненада“ — помисли си Ханк.

— Наистина ли?

Сърцето блъскаше в гърдите й, като осъзна какво точно й беше казал. „Той е пожелал да ме види отново! Може би, времето, което прекарах в мисли за него, през последните няколко дни, все пак, не е било изгубено.“

— Не исках да ти го казвам. Поне, докато не те целуна още веднъж.

Откровените му думи я стъписаха малко.

— Какво те кара да си мислиш, че ще ти позволя?

— Да ми позволиш какво?

Гласът му беше нисък, съблазнителен и дързък.

— Да ме целунеш…

Сали се взираше в очите му, които потъмняха след отговора й и разбираше, че Ханк едва се сдържа да не я целуне още в този момент.

Това беше най-вълнуващото нещо, което бе изпитвала от години.

— Няма невъзможни неща — отвърна й с хладна увереност.

Пристъпи една крачка и влезе в къщата.

— Сега, като си помисля, май, точно да ти крещя съм дошъл.

— Защо ще извървиш целия този път, само за да си изпробваш дробовете?

Сали отстъпи, защото той направи още една крачка, за да затвори вратата зад себе си.

— Крещя, вероятно, не е най-точната дума — Ханк я водеше стъпка по стъпка към стаята, — но, откакто Уили ми каза какво си правила снощи, реших, че трябва строго да те смъмря.

Тя беше учудена. Нищо не разбираше.

— Бродила си из улиците на Оуквил — припомни й Ханк, — и, освен че си изплашила до смърт сестричката на Ърни…

— Никого не съм искала да плаша!

— Очевидно, пелерината ти предизвиква такъв ефект — отвърна той сухо. — Сигурно има нещо общо с репутацията, която си си създала.

— О, да, костюмът е много важно нещо.

Ханк се намръщи. Тя дори не се разкайваше за деянието си.

— Още не си ми казала какво си правила. Уили се прибра у дома и ми ги наприказва едни — че си тършувала из храстите и си подвиквала „малинка, малинка“. Човек може да си помисли, че се чудиш как да не остане и един, който да не те смята за откачена.

Сали погледна питката в ръцете си и избухна в смях. Обърна подноса към него, за да види думите, изписани с крем.

— „Честит рожден ден, Разбъри^[1]“ — прочете той на глас и втренчи поглед в нея. След това погледна през рамото й и съзря един огромен бял заек да гризе дребни морковчета от чинията.

— Ханк, запознайте се, това е Разбъри.