Виктория Лий
Нежната магьосница (11)

X

— Петте ви минутите ви изтекоха, господин адвокат.

— Идвам — тросна се Ханк и ритна вратата. Хвана лицето й в ръце и започна да я целува.

— Не искам да се карам с теб, мила.

— Ние не се караме, господин адвокат. Просто установяваме правилата.

— Правилата?!

— Например — Сали го целуна нежно, — аз си имам правило никой да не ми къса от дирите ябълки.

Ханк поклати глава. Беше запознат по този въпрос.

— А ти явно си имаш твое за това, как трябва да са облечени и как трябва да се държат присъстващите в залата, когато имаш дело.

— Най-вече как трябва да се държат…

На вратата силно се почука. Трябваше да тръгва. Излязоха заедно. Хората ги гледаха с интерес.

— Иди си вкъщи, Сали.

— Искам да остана — помоли му се. — Ще се държа както трябва. Обещавам!

Няколко души се провикнаха:

— Нека да остане!

— Ела при нас, Сали. Седни при нас!

— Искам да спечеля това дело, мила. Иди си, за да мога да се концентрирам.

Целуна го и тръгна към вратата. На излизане се обърна, за да го попита в колко ще дойде да я вземе за вечеря.

Ханк я изгледа така, сякаш страшно го беше заболял зъб.

 

 

Сали бълнуваше. Отново кошмарът. Един и същ от толкова години…

Започваше от началото на края…

— Ще извикам пожарната!

— Не се паникьосвай. Сам ще се справя с това, преди още да са вдигнали телефона — отвърна Джон.

Наистина, просто един храст се беше запалил в края на градината, а и Джон вече носеше маркуча.

— Нали фойерверките са забранени в този град — провикна се Сали, като се надяваше гласът й да се чуе през оградата, където съседите им празнуваха Четвърти Юли, оттам дойде сигналната ракета, която падна не загаснала на тревата.

А това лято беше много сухо. Всичко плачеше за дъжд, пожълтяло, изгоряло от слънцето.

Заметна завивката си и се настани по-удобно между възглавниците на дивана. Дълбоко в съзнанието й се таеше мисълта, че това е само сън, но не можеше да се събуди насила. А и винаги имаше някаква надежда, че ще свърши по друг начин…

— Пусни водата! — извика Джон и Сали изтича към къщата.

Завъртя крана и видя как маркучът се изду, когато тя тръгна.

— Пусни водата ти казах!

— Готово!

Сали хукна отново към къщата. Ръцете и трепереха.

Тогава забеляза, че огнените езици вече достигаха постройката, където държаха градинарските инструменти.

— Маркучът е спукан някъде! Обади се на пожарната! Няма да успеем!

Докато набираше номера, очите й не се откъсваха от прозореца.

„Одеяла!“ Сграбчи първото нещо, което й попадна в спалнята — юргана. Макар и паникьосана, все пак съобрази, че пухеният юрган съвсем няма да й помогне. Тогава грабна едно вълнено одеяло.

Като излизаше, се препъна в прага и падна тежко. Погледна навън и дъхът й спря. Дървената стена на гаража беше цялата в пламъци.

„Бензинът!“

Захвърли одеялото и хукна към градината. Викаше, но Джон не я чуваше. Ужас и дим я задушаваха.

— Бен… в гара… Бягай, пре…

В тази секунда целият свят, експлодира с оглушителен рев…

 

 

Сали изкрещя. Висок, пронизителен писък се изтръгна от гърдите й и я извади от дълбините на кошмара.

„Слава Богу!“ Отново беше будна. Седна в леглото и се хвана за страничната облегалка, като се опитваше да диша равно. Това беше най-страшното всеки път — като че ли наистина димът от съня й я задушаваше. Пет години изминаха и все още сякаш усещаше миризмата на изгоряло.

Отвори широко очи и преглътна. „Вече всичко свърши. Поне за сега.“

Заради този кошмар предпочиташе да спи през деня, а тъмните часове на нощта оставяше за работа. През първите няколко месеца след експлозията беше правила грешката да заспива нощем. Тогава беше много по-ужасно! И много по-трудно да се събуди и възприеме реалността.

Зловещият сън никога нямаше да изчезне. Сали се беше примирила с това. А и не го желаеше. Така поне имаше нещо, което постоянно й напомняше да не върши глупости.

Стана и тръгна към кухнята. Извади кутия мляко от хладилника и си наля една чаша. Ръцете й трепереха. Винаги беше така няколко минути след събуждането.

С кошмара можеше да се примири, но не и със самотата. Повече — не!

Време беше да му каже. Лудата Сали и Ханк никога нямаше да се спогодят, докато той не я опознае.

Може би, тогава той би приел Лудата Сали такава, каквато е, и Сали Майкълс такава, каквато не е.

 

 

Като че ли целият град се бе изсипал тази вечер в „Ла Каса ди Антоан“. Тези, които не бяха успели да си намерят места, се тълпяха на бара и съвсем недискретно зяпаха в огледалата, където можеха да видят жената, седнала на една маса с Ханк Алтън.

— Нямаше да се получи така, ако не беше попитала на всеослушание в колко часа ще дойда да те взема.

— Какво нямаше да се получи? — запита Сали, като хвърли набързо един поглед към „публиката“ на барплота.

— Всички тия хора нямаше да ни гледат с такива очи. По-точно, нямаше да гледат теб.

Сервитьорът взе празните чинии от салатата и сервира ордьовъра. Ханк никога досега не беше забелязвал толкова добро обслужване в този ресторант. Целият персонал се стараеше всячески да им угоди. Естествено — тяхна гостенка бе легендарната Сали от Блосъм Лейн.

В началото всички бяха малко притеснени — препъваха се, забравяха какво точно им беше поръчано, ръцете им трепереха, като че ли Сали им беше направила магия, но после се поуспокоиха.

— Не съм предполагала, че представлявам такъв интерес — призна си тя най-чистосърдечно.

— Разбира се, че не си. Както не предполагаше, че всички в съдебната зала бяха наострили уши да не изпуснат нито една твоя дума, когато попита дали ще успея да резервирам маса в „Ла Каса ди Антоан“.

— Просто исках да знам как да се облека. Не мислиш ли, че щях да съм малко не на място, ако с този тоалет се появя в „На мама пиленцето, то“?

Ханк спря да дъвче, когато погледът му се плъзна по „въпросния тоалет“ — прилепнала по тялото й черна вълнена рокля, която стигаше малко над коляното, със семпло остро деколте и три четвърти ръкав. Палтенцето й беше в крещящо розов цвят — едновременно екстравагантно и стилно. Когато управителят я попита дали ще иска да й го занесе на гардероб, Сали му отказа с усмивка и го остави на облегалката на стола си.

Красивите й коси падаха леко на раменете й и Ханк от време на време забелязваше проблясъци от същото крещящо розово на огромните й обеци.

„Наистина, изглежда превъзходно в този тоалет!“

— И, кой ме бил зяпал? — върна го Сали на земята.

— Само това мога да направя, заради многото зяпачи наоколо — отвърна й с нисък глас.

— Направо съм съкрушена!

— По-късно ще се погрижа и за хапливото ти езиче…

Тя се направи, че не го е разбрала и продължи с вечерята, като разгледа тазвечерната му „униформа“ — светлосив костюм, перлено розова риза и вратовръзка в тъмносиво синьо и пастелно тъмнорозово.

Като за „униформа“ не беше лошо. Съвсем не беше лошо. Вече започваше да свиква с официалния му маниер на обличане, който, всъщност, беше много елегантен.

— Как върви делото? — попита го, като отчупи парченце риба меч с вилицата си.

— Вече приключи — Ханк отпи и от виното. — Джейсън ми спомена, че се качвал на първия самолет в посока Карибите.

— Да разбирам ли, че си спечелил?

Кимна.

— И ме помоли да ти предам поздрави и всичко най-добро. Каза ми: „Щях много да се радвам, ако и моите деца имаха такова чувство за хумор.“ Сигурно имаше предвид твоето.

Сали се усмихна.

— Те наистина бяха доста неприятни. Предполагам, не иска повече да ги вижда?

— Времето ще покаже.

Ханк продължи за говори за работата си, за делата, с които се занимаваше в момента, за хората, с които се срещаше, защото тя настояваше да научи повече за ежедневието на един адвокат. После спомена за Катрин и Уили и постепенно накара и нея да се включи в разговора.

— Ами твоите родители? Живи ли са още?

— Загинаха при катастрофа. Тогава бях на осем години — отмести празната си чиния настрани и взе кристалната чаша с вино. — Отгледа ме лелята на майка ми. Тя почина от пневмония, когато бях в колежа.

Появи се сервитьорът, за да им предложи десерт, и Сали замълча за момент. Ханк поръча и кафе.

Беше й много приятно и й действаше успокояващо да усеща погледа му върху себе си. Съзнаваше, че на този човек може да разкаже живота си. Странното беше, че искаше да му разкаже.

Когато поднесоха лимоновата торта и кафето, тя се озърна и забеляза, че в ресторанта бяха останали твърде малко посетители. Вероятно липсата на нещо необичайно в поведението й беше прогонила любопитните зрители.

— Нямаш ли други роднини?

Сали поклати глава и с нежелание зачовърка тортата пред себе си.

— Освен родителите на съпруга ми. Но аз никога не съм се разбирала с тях много добре. Чух, че са се преместили да живеят във Флорида преди две години.

„Съпруг“. Не му беше минавало през ума, че може да е била омъжена. Любовник — да. Но съпруг? Трябваше да научи повече.

— Не съм и предполагал, че си била женена.

Тя дълбоко въздъхна и кимна.

— Срещнах Джони в колежа. Оженихме се, веднага щом завършихме. Той почина три години по-късно. И аз се преместих в Оуквил.

Ханк отпи от кафето си.

— Това ли е? Оженихте се, той умря, ти замина?

Срещна погледа му и осъзна, колко абсурдно беше прозвучало.

— Не мога да говоря за него много добре — отмести настрана чинията с десерта. — Беше преди пет години. Живеехме във Върмонт.

— Обичаше ли го?

— Да…

Обзе я меланхолия, примесена с тъга, когато си спомни за тяхната любов, за няколкото жизнерадостни години, които бяха преживели заедно.

Беше доволна с Джон. И обичана…

Ханк наблюдаваше лицето й, по което се изписваха различни чувства и се опита да потисне страха, стегнал сърцето му. Беше се влюбил в Сали със съзнанието, че няма да е лесно да я накара да повярва в любовта му.

Но откъде можеше да знае, че ще трябва да се бори с един призрак.

— Все още ли го обичаш, Сали?

Не можеше да си обясни защо, но беше сигурна, че ще й зададе този въпрос. Преглътна буцата, която винаги заставаше на гърлото й, когато мислеше за Джон, и поклати глава.

— Не обичам никого. Не мога…

Вечерта беше хладна и ветровита и Сали се чувстваше много добре в топлата прегръдка на Ханк. Разхождаха се бавно из тъмния парк.

Тогава му разказа за експлозията.

— Почти напълно оглушах. Косата ми изгоря цялата, веждите също. Но иначе нищо ми нямаше. Когато излязох от болницата реших, че не искам да остана в града, където всеки ще ме успокоява и ще ми обяснява, че всичко ще бъде наред. Знаех, че нищо няма да е наред и избягах. Дойдох тук, за да бъда сама. Това беше единственото разумно нещо, което можех да направя.

Ханк мълчеше. „Не обичам никого. Не мога.“ В началото тези думи го стъписаха, но после осъзна, че всъщност точно такава съпротива трябваше да очаква от нея.

Това не променяше чувствата му, нито намеренията. Обичаше я и желаеше и тя да го обича.

Някои неща в живота просто не можеха да се насилват. Сали бе избягала в Оуквил, за да се излекува, макар и да настояваше, че е дошла, за да се скрие. Запита се, колко ли време ще й е нужно, докато разбере разликата.

— Сънувам кошмари, експлозията… — гласът й нахлу в мислите му.

— А понякога крещиш ли, когато те споходят?

Изведнъж го осени, как бе започнало всичко. Писъкът, заради който Уили бе паднал от дървото. Толкова му се искаше да може да я защити. Едва сега започваше да разбира ужаса и отчаянието, които съпътстваха дните й.

— Така се събуждам. Откъде знаеш?

— Просто, предположих. Много ли са страшни тези кошмари?

— Истински са — каза простичко. — Съвсем не ми е радостно, че всяка нощ ме измъчват, но те ме карат да бъда силна.

Спря се и я погледна в очите.

— Напомнят ми какво се случва, когато обичаш някого — продължи тя. — Обичах родителите си. Те починаха. После леля ми. И накрая — Джон. Никой не остана жив от хората, които обичах. Когато бях в болницата и се възстановявах от експлозията, осъзнах, че ако не бях ги обичала така силно, нямаше да преживея мъката от загубата.

— Не е задължително да обичаш някого и след това да го загубиш — промълви Ханк.

Седнаха на една пейка.

— Нямам желание да опитвам отново.

— А не се ли страхуваш, че мога да се влюбя в теб?

— Не — засмя се Сали. — Прекалено си консервативен, за да се влюбиш в Лудата Сали. И, освен това, нямаше да съм с теб сега, ако съществуваше някаква опасност да се влюбиш в мен — отдръпна се леко и го погледна в упор. — Ханк, надявам се няма, да направиш такава глупост?

Той кимна, без да й отговори. Вече я беше направил.