Виктория Лий
Нежната магьосница (3)

II

Сали позна момчето веднага.

— Оставих кофичката ти край портата.

Зачуди се как така се е осмелило да се приближи чак до входната врата. Децата звъняха само в неподходящо време, просто, за да подразнят Лудата Сали, докато си почива.

Тъмнокосото хлапе смотолеви нещо, което тя не можа да разбере и отново го подкани да си ходи.

— Радвам се, че не си се наранил. Оставих кофичката ти край портата и можеш да си я вземеш.

Детето изрече някакви думи, които й прозвучаха така:

— Тдс исмкл швлмрг икрствмнла…

Сали се усмихна учтиво, като си помисли, че то ще приеме това за разбиране от нейна страна, но момчето не помръдна от мястото си. Не разбираше защо не си тръгва, а в очите му прочете необяснимо притеснение. „Но това дете прилича на мъжа в кухнята! Поне по изражението. Ами да! Или двамата са дошли с една и съща мисия, или в Оуквил е плъзнала епидемия от смутени мъже.“

Реши да направи едно малко изключение, а и искаше да разбере защо беше позвънило на нейната врата. Покани го да влезе.

То се поколеба.

— Не хапя.

Май не му се вярваше.

— Ако влезеш, може би, ще ми стане ясно защо си дошъл. Ако пък искаш, стой тук и чакай.

Сали се отдръпна и остави отворено, в случай, че детето промени решението си.

— Връщам се веднага — каза тя през рамо и се отправи към спалнята си.

Извади кутийката си за бижута, където държеше миниатюрното слухово апаратче. Като го постави, оправи косата си и се погледна в огледалото.

— И на какво се усмихваш сега, Сали? — запита се на глас. — Един мъж те докосна по ръката и ти за малко не падна в краката му. Това беше съвсем случайно.

„Не, не беше! — прошепна тъничък гласец в главата й. — Този човек криеше нещо зад безизразността си.“

— Я се вземи в ръце, Сали! Въображението ти е прекалено развинтено. В къщата ти има непознати и трябва по някакъв начин да се справиш с тях.

Не беше съвсем наясно, защото това бяха първите й посетители от пет години насам.

Като се върна в коридора видя, че входната врата е затворена. Стана й криво, като си помисли, че си е направила труда да си сложи апаратчето, а всъщност нямаше за кого. В следващия момент дочу мъжки смях откъм кухнята. Тръгна към звука като молец към светлината.

Толкова време беше изминало откакто…

Стояха с гръб към нея и спореха. С усилие на волята не се разсмя, като разбра каква е темата на разговора.

— Каза ми, че очите й били изпъкнали, а лицето й било сбръчкано и съсухрено.

Момчето вдигна рамене.

— Сигурно е била болна.

— Най-вероятно си изфантазирал по-голямата част от историята.

— Не мога да си измисля такова страшно нещо. Сигурно има грозна близначка.

— Или пък си паднал на главата си от онова дърво.

Сали видя как момчето бръкна с лъжицата в тенджерата и нарочно капна от гъстата смес върху шкафа до печката. Духна няколко пъти, за да се изстуди капката и след това я опита с пръстче.

— Това е мармалад, татко.

— Без майтап?

Мъжът също вкуси и Сали за малко не избухна в смях при следващите му думи.

— Откъде си сигурен, че не е направен от воденички и крила на прилепи.

— О, хващам се на бас, че те нямат такъв вкус.

— Добра интуиция — рече Сали с дяволита усмивка като се приближи към тях. — Само че не е мармалад, а е сладко. Сладко от диви ябълки, не от воденички и крила на прилепи. Не се намират лесно през този сезон.

Щом двамата се обърнаха към нея с недоумяващи очи, добави:

— Съдържанието на холестерол във воденичките е много високо.

Взе лъжицата от ръката на момчето и разбърка тенджерата.

— Не е загоряло — обясни Ханк.

Нещо в погледа му й подсказа, че този човек съвсем не е наивен или глупав. Изучаваше я. Имаше и друго в начина, по който я гледаше — гледаше я като мъж и съвсем не мислеше за сладкото или воденичките.

— Благодаря, че ме заместихте.

Тя се извърна към печката. Молеше се парата да скрие руменината по бузите й. Никой мъж не бе я поглеждал с такива очи от много дълго време.

Настана неловко мълчание.

— Дойдох да се извиня, че откраднах вашите ябълки… ъ… че се опитах да открадна вашите ябълки — изрече с притеснение момчето.

Сали не беше очаквала това да е причината за тяхното посещение. През всичките тези години, откакто живееше в Оуквил, никой не беше й се извинявал за нищо. Тя беше един чужд човек в затвореното общество на малкия град. Беше дошла тук, защото търсеше спокойствие. Тишина. Самота.

Местните хора смятаха поведението й за ненормално. За тях беше особнячка. В началото по-учтивите съседи я наричаха „ексцентрична“. Съвсем не беше трудно да се играе тази роля.

„Ексцентрична“ скоро се превърна в „откачена“. А вече й викаха Лудата Сали. И поради тази причина не бяха нужни никакви извинения. А това хлапе се извиняваше.

Пое си дълбоко въздух, намали печката и внимателно се обърна към момчето. Срещна неговия уплашен, но решителен поглед и му се усмихна.

— Благодаря ти много. Приемам твоето извинение — вдигна очи към мъжа, който бе застанал зад детето с ръка на рамото му, и изведнъж разбра каква беше връзката между двамата.

— Ти трябва да си Уили?

— Откъде знаете? — попита мъжът.

— Може да съм луда, но не съм глупава — отвърна му с мек глас. — Той има вашите очи. А, освен това, струва ми се, преди известно време ми изкрещяхте нещо за него.

— Ти си й крещял? — обърна се Уили към баща си.

Ханк повдигна рамене.

— Това беше единственото нещо, което можех да направя.

Сали не забелязваше и следа от първоначалното му притеснение. „Но защо са дошли?“ Никой не си губеше времето да се занимава с Лудата Сали. Няколко откраднати ябълки и какво от това?

Сърцето й се стопли — усещане, което толкова отдавна не беше изпитвала. Почти се разплака. Така се изкушаваше от тази топлина! А той я гледаше, като че ли допускаше, че е най-обикновена жена. С която не би имал нищо против да се запознае. Но както преди малко сама каза, тя не беше глупава.

Приятелите бяха опасни. Любовниците — още повече. Един ден човек винаги страдаше…

Женени любовници бяха немислими. А той беше точно такъв. Женен. Баща и син означаваше, че има и майка. Съпруга.

Сали се обърна към голямата тенджера със сладко.

— Уили, оценявам твоето извинение и искрено се надявам, че ще помолиш приятелчетата си да не крадат повече ябълки от моята градина. На мен са ми необходими за нещо по-важно от вашите военни игри по полето.

— Да, госпожо.

— Твоите майка и татко са отгледали едно много възпитано момче. Трябва да се гордеят с теб.

— Аз нямам майка.

Тези думи, изречени с толкова спокоен тон, прокънтяха в душата й. За малко да му каже, че е имал късмет да остане поне с баща. Тя бе израснала без родители.

Но бяха я възпитали да не бъде любопитна. Реши, че разговорът е продължил достатъчно дълго.

— Сега ще трябва да затворя сладкото в бурканчета и няма да мога да ви обърна повече внимание. Моля ви да си вървите.

Усети колебанието им и замръзна. „Да не би да искат нещо повече от мен?“

Нямаше какво да им даде.

Ханк гледаше косата й. На върха на езика му беше да рече: „Не!“ Не искаше да си тръгва още. Искаше да остане. Искаше да я накара да се усмихне отново.

Защо се държеше като луда в един момент и като съвсем нормален човек в следващия? Осъзна се, преди да изрази мислите си с думи. Не беше това мястото. Не беше сега времето. Не беше тази жената.

Излязоха с Уили през вратата на кухнята. Докато заобикаляха къщата, Ханк се запита, да не би да е откачил, че желаеше да познава Лудата Сали?

Тя очакваше, че ще почувства облекчение, когато ги чу да си тръгват. Но когато вратата се хлопна, си помисли дали не беше жертвала прекалено много в името на спокойствието.

Не беше ли жертвала сърцето си… докато се опитваше да го спаси от мъката?

 

 

Ханк излезе от сградата на съда във Феървю и се раздели с клиента си. Току-що беше спечелил едно тежко дело. Обвинение в умишлен палеж, заради солидна застраховка. Не беше лесно, но предизвикателството беше голямо и той се справи добре.

Отправи се към джипа си. Докато излизаше от паркинга обмисляше кое беше по-разумно — да измине тридесетте мили до Оуквил или да спре за обяд някъде във Феървю. Беше доста изгладнял и предстоящото пътуване не му се виждаше твърде приятно на празен стомах.

Зави надясно към едно малко ресторантче, където често отсядаше, когато идваше в града. Беше спрял на светофар и безцелно гледаше през прозореца. Изведнъж забеляза една жена да излиза от някакъв магазин на ъгъла на отсрещната улица. Носеше ярка жълта рокля, силно вталена и подчертаваща красивите й крака. Походката й беше грациозна. Проследи я с поглед и тъкмо си помисли, че тези стройни крака бе виждал и преди, когато тя отвори вратата на синя спортна кола и остави някакви пакети зад седалката на шофьора.

„Лудата Сали се разхожда из Феървю?!“ Не можа да реши, кое го стъписа повече — че я вижда тук или, че кара такъв екстравагантен автомобил. Къде ли си беше оставила пелерината с качулката? Зад него изсвири клаксон. Без да се замисля пресече кръстовището и отби до тротоара.

Джипът беше достатъчно висок и, въпреки трите паркирани коли след тази на Сали, я виждаше добре. Жената в жълто влезе в съседния магазин.

„Какво ли търси тук? Нещо, което не може да се намери в Оуквил?“ Поле се усети, че Уили му беше споменавал за тази й привичка — Лудата Сали не пазаруваше в Оуквил. Дори и зеленчуци. Всъщност, почти не я виждаха, освен в къщата й в края на Блосъм Лейн — и то в причудливите й одежди, размахала ръце срещу някое дете. Поне така се говореше.

Но никога не беше чувал за жълта рокля или за синя спортна кола.

Десет минути по-късно беше почти убеден, че просто се е припознал, когато жената в жълто излезе от магазина. Вървеше срещу него по тротоара с пакет в едната ръка, а косата й се развяваше всеки път, когато поглеждаше към някоя витрина. Влезе в още един магазин.

Сега Ханк вече беше сигурен, че не греши. Отвори прозореца и я зачака да се появи отново. След малко тя се появи и отиде при колата си.

Отправи се към центъра на града. Ханк я последва. Концентрира се върху шофирането, за да не мисли какво върши.

Разбира се, не можеше да си обясни защо го прави — да следи тази жена — но не искаше да се откаже. Излизаше, че Лудата Сали е съвсем нормална жена, която върши съвсем обикновени неща?

Синята кола зави в една пресечка и спря. Ханк се ядоса, че не виждаше място за джипа. Заобиколи сградата, пред която Сали беше паркирала и я видя как се качва в автомобила си. Появи се някакъв мъж с кашон в ръце и извика „Сали!“, но тя вече бе потеглила.

Ханк беше силно заинтригуван. Влезе в освободеното от Сали място и дръпна ръчната спирачка. Изскочи и изтича към непознатия.

— Искахте да спрете Лу… ъ… Сали?

Човекът го погледна с недоверие.

— Вие познавате Сали?

Ханк кимна.

— Аз съм от Оуквил.

Надяваше се, че това е достатъчно добро обяснение. Нищо друго не можа да измисли.

Мъжът се усмихна и премести кашона в другата си ръка.

— Казвам се Мортън Кембъл.

— Аз съм Ханк Алтън. Минавах наблизо, когато ви видях да викате Сали. Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

Кембъл се усмихна и му подаде пакета.

— Сали забрави тези бурканчета, когато дойде да остави сладкото. Сигурно ще има нужда от тях.

— Сладкото? — Ханк го пое и си спомни за тенджерата на печката. — Сладко от диви ябълки?

Кембъл кимна.

— Прави го за една закусвалня за бедни в Денвър. Аз и съпругата ми ходим да помагаме там няколко пъти в месеца и вземаме празните бурканчета, когато Сали няма възможност да отиде сама. Жалко, че й се налага да пътува другата седмица за Ню Йорк. Ябълките така ще си изгният.

Ханк изведнъж си представи Лудата Сали, забързана по „Пето Авеню“ в своята пелерина и реши, че Кембъл трябва да се е объркал нещо. Едва сдържа смеха си.

— Не знаех, че Сали помага в закусвалня за бедни. Откога ходи там?

— Сигурно има три-четири години. Предполагам, че Мод Стемпъл й е дала тази идея в библиотеката.

— Библиотеката?

— О, да. Мод постоянно увещава хората за благотворителни мероприятия и трябва да я е хванала, докато е била там. Аз много се радвам, че Сали се присъедини към нас. Тя наистина работи съвестно.

Ханк кимна, като че ли я познаваше достатъчно добре.

— Съгласен съм с вас, господин Кембъл.

— Наричайте ме Морт. Сали ми вика така.

Сали правеше доста неща, които се струваха на Ханк трудни за разбиране.

— Сали понякога върши странности — рече на глас.

— Какво искате да кажете?

— Ами, просто се чудех, защо пазарува винаги във Феървю, когато живее в Оуквил.

— А, това ли? Споменавала ми е, че някога родителите й са живеели в този град. Предполагам, че просто тук й е по-приятно.

— Тогава защо не се е заселила във Феървю?

— Не можела да си намери място, което да й хареса достатъчно. Но, всъщност, ние съвсем не я виждаме толкова често. Два-три пъти в месеца, не повече — Кембъл подаде ръка за довиждане. — Все пак, не би било лошо да се премести тук. Градът ни има нужда от повече добри хора като нея.

Благодари на Ханк, че е взел бурканчетата и си тръгна. Направи няколко крачки и се обърна.

— Прав сте, че в това момиче има нещо странно.

— Какво? — Ханк го изчака докато подбере думите си.

— Ами, всеки път, когато напуска къщата си за известно време, донася домашния си любимец в приюта за животни.

— Какво толкова странно намирате? — попита Ханк, малко разочарован.

Нищо ненормално не виждаше в тази постъпка, като изключим, че в Оуквил имаше съвсем прилично заведение за тази цел.

— Много хора оставят котките и кучетата си в приюти за домашни животни.

— Но нейното е заек. Голям бял заек. Дори не го държи навън, ами в къщата си. За котките и кучетата — разбирам, но никога не бях чувал някой да си гледа заек у дома. Направо си е странно, ако ме питате. Дори ексцентрично.

Кембъл се обърна и продължи по тротоара.

Ханк остана сам с многото си въпроси и знаеше, че има само един човек, който би могъл да му отговори. Погледна кашона и реши, че това ще е обяснението за повторната му визита в къщата на края на Блосъм Лейн.

 

 

Сали сви по тесния селски път, който обикаляше Оуквил. Винаги минаваше по него, защото никога не срещаше други автомобили и точно затова го харесваше. Не че някой би я познал, ако я видеше в този вид.

Лудата Сали, от която всички се страхуваха, беше постоянно загърната в зловещата си пелерина. Със сигурност не приличаше на младата дама, облечена в елегантен жълт костюм, зад волана на лъскавата спортна кола.

Измамният образ, който с толкова усилия си бе изградила до съвършенство, беше започнал да се превръща в нещо като игра. Предизвикателството да живееш като отшелник на границата с цивилизацията бавно се беше трансформирало от необходимост в забавление.

Но преди пет години беше единственият й начин за оцеляване.

Сали беше прекосила цялата страна, от Нова Англия до Колорадо, само поради една причина — търсеше самота. Нито искаше, нито имаше нужда да познава някого, да мисли за някого… да обича някого.

Любовта беше способна да разбие сърцето. Преживя това страдание и нямаше да позволи да й се случи отново.

Лудата Сали държеше света на разстояние от себе си.

Заради това пазаруваше предимно във Феървю, а не в Оуквил. Така беше по-лесно да не се сближава излишно с евентуалните познати — като ги вижда само два-три пъти в месеца.

Но хора като Уили и неговият баща можеха да променят всичко.

Какво ли щяха да разкажат на приятелите си за срещата си с Лудата Сали? Че върви, говори и диша като нормално човешко същество, а не като вещица? Дали нямаше да се поколебаят в преценката си, че е абсолютно откачена?

Или щяха да поискат да разкрият истината? Сали се замисли. Нямаше нищо против подобно любопитство.

— Толкова ли ще е лошо пощальонът да ме поздрави, вместо да напъха всичко в кутията и да изтича нагоре по алеята? — запита се гласно.

Като че ли близостта на дома й я караше да си влезе в ролята. Лудата Сали винаги си говореше сама.

— Защо трябва да се страхувам, ако някое момиченце скаут дойде, за да ми продаде малко бисквити? Нима животът ми ще се разруши, ако госпожа Ейвън остави списанието си пред входната врата?

Откакто Уили и баща му я бяха посетили, не спираше да си задава подобни въпроси.

След като пет години бе избягвала съседите си, изведнъж се уплаши, че е отишла прекалено далеч.

— Откъде това самочувствие от тебе, Сали? Защо, въобще, си мислиш, че Уили или пък баща му са се сетили втори път за теб?

Спря колата пред гаража зад къщата. Никой, освен нея, не знаеше за пътя, който отвеждаше дотам.

— Хората сигурно си мислят, че ходя на пазар, яхнала метла — засмя се.

Включи автоматичното отваряне на вратите и прибра автомобила.

Взе пакетите с покупките.

Кутията с шамфъстък за рождения ден на Разбъри остави на задната седалка. Довечера, след като той заспи, щеше да я вземе и да я опакова.