Виктория Лий
Нежната магьосница (6)

V

— Търсила си избягал заек — думите му не прозвучаха като въпрос.

— Много си бърз в разсъжденията за един адвокат. Повечето хора биха си помислили, че бера малини, нищо че не им е сега сезонът.

— Да, Уили си помислил точно така — отвърна Ханк с крива усмивка.

Сали се разсмя.

— Не можа ли да оставиш тази отвратителна пелерина у дома си?

— Не.

— Защото беше абсолютно важно да не промениш и частица от образа си?

— Защото валеше, когато излязох.

Виждаше, че той не й вярва, но се направи, че не е забелязала.

— Тъкмо поднасях питката на Разбъри, когато звънна. Ще останеш ли за партито?

Искаше й се поканата й да прозвучи небрежно, за да не се досети колко силно желаеше да го задържи. Избягваше погледа му.

Хвана я за брадичката и обърна лицето й към себе си. За нейна изненада в смарагдовозелените му очи откри въпроси, не отговор.

— Неизказаните думи понякога са по-силни от изречените на глас — Ханк прокара пръсти по косата й. — От какво се страхуваш толкова, че не можеш да ме погледнеш, когато ме молиш за такова просто нещо — да остана на партито?

— Не се страхувам — отвърна му бързо.

— Наистина ли искаш да остана?

Сали кимна. Ръката му се плъзна по шията й.

— Тогава ще остана — Ханк леко я целуна по челото. — Никога не се страхувай да бъдеш откровена с мен, Сали. Много по-лесно е за нервите, когато от самото начало кажеш какво искаш.

Тя го гледаше, без да продума.

— Желая те, Сали. Но мисля, че вече си усетила.

Очите й се разшириха. В неговите прочете искрена, неприкрита страст. Искаше й се да не бъде толкова директен, поне докато не свикне с начина му на изразяване.

— Имаш ли повече свещички за то… ъ… питката?

— Свещички? — погледна четирите восъчни кръгчета върху глазурата. — О, да. Свещички.

Обърна се й тръгна към кухнята. Гласът му я спря.

— Благодаря за поканата да остана. И…

— Какво?

— Помисли за това, което ти казах.

— Много неща каза, Ханк.

Но знаеше какво точно има предвид.

„Как може така да се владее!“ — чудеше се Сали, докато изсипваше кутията със свещичките на масата. Пръстите й трепереха, когато запали клечка кибрит.

Каза й, че я желае, след това попита за свещичките — всичко това на един дъх. И как трябваше да се държи тя?

„Не е само до свикване с начина му на изразяване. Ханк играе игра, която ти никога не успя да научиш.“

Спря се и се замисли. Взаимоотношенията й с Джон никога не бяха така откровено чувствени. Сексът с него винаги бе комбинация от задължение и не дотам „изгаряща“ необходимост. Интимната им връзка беше по-скоро нежна и успокояваща, отколкото вълнуваща.

„Джон.“ Не трябваше сега да мисли за него. Той беше мъртъв и не съществуваше сила, която да заличи от съзнанието й мига, в който животът й се превърна в трагедия…

Въздъхна, взе подноса и тръгна към всекидневната, където Ханк я чакаше.

Той вдигна поглед, когато влезе, но Сали не срещна очите му. Притеснението й съвсем не го дразнеше — напротив, харесваше му. Караше го да се чувства, като че ли е първият мъж в живота й.

Преди него, със сигурност, е имало друг. Беше любопитен какъв ли човек е бил. Миналото й му беше напълно непознато, но щеше да има време за всичко по-късно. Нямаше защо да бърза сега.

Закачливата й усмивка го изненада.

В следващия момент тя запя „Честит рожден ден“, — нещо, което в нейното изпълнение съвсем не беше шедьовър на певческото изкуство. Дори „високопоставеният“ гост спря да гризе морковите си и наостри уши. Като приключи с поздравлението, Сали приклекна до Разбъри и му помогна да духне свещичките.

Ханк се приближи и седна на пода до нея. Тя внимателно отчупваше малки парченца от питката и ги слагаше в чинията на заека. После взе един празнично опакован пакет и го показа на животинчето. Само докато дръпне панделката и Разбъри се нахвърли върху фъстъците.

— Стига толкова — посъветва го Сали. — После ще ти дам още, първо си изяж зеленчуците — почеса зайчето по главата.

— Мислиш ли, че на Разбъри му харесва цялата тая суетня?

— Това не е суетня, това е традиция. Притеснявам се само, че, май, е по-музикален отколкото предполагах. Изглеждаше, сякаш иска да си навре лапичките в ушите.

„Не само той имаше такова желание“ — помисли си Ханк. Вдигна очи и с изненада откри укор в погледа й.

— Мога да чета мисли — каза тя заплашително — и ако смяташ да останеш за вечеря, ще трябва да си спестиш забележките към готвача.

— Знаеш какво мисля, просто защото е истина — усмихна се Ханк. — А не подозирах, че съм поканен и за вечеря.

Сали остави подноса на пода и се изправи. Наистина, не беше го канила за вечеря.

Но не беше и готова да го пусне да си ходи. Не още.

Цели три дни се бе молила да се върне и нямаше да го остави да си тръгне, преди да му покаже, че може да бъде и съвсем нормална, когато поиска.

„Желая те, Сали.“ Думите му прозвучаха в главата й и тя почти се замая от вълнение.

Ханк също стана и се приближи към нея. Тя повтори поканата си:

— Много бих се радвала, ако можеш да, останеш за вечеря — в този момент се сети, че той не живееше сам и въздъхна. — Съвсем забравих за Уили. Сигурно те чака вкъщи.

— Казах на Уили и Катрин да не ме чакат за вечеря.

Много му хареса разочарованието, което долови в гласа й.

— Катрин?

Един огромен черен облак се зададе на хоризонта.

— Майка ми.

— Майка ти живее с теб?

Ханк кимна.

— Какво е включено в менюто?

„Той ще остане!“

Сали едва не заподскача от радост.

— По традиция, на рождения ден си Разбъри яде любимата си храна, а аз — моя специалитет. Можеш да избираш от двете.

Ханк реши, че ще е по-разумно да се присъедини към вечерята на домакинята.

— Сигурен съм, че каквото и да ми предложиш, ще е чудесно.

Вече беше достатъчно близо до нея, за да може да я докосне.

— Наистина ли искаш да остана?

Тя не се поколеба.

— Да.

Той искаше да чуе нещо повече, а Сали се чудеше колко много или колко малко да му каже.

— Дойдох в Оуквил преди пет години, защото не познавах никого тук и не исках да познавам никого. Доста усилия положих, за да накарам всички да разберат това.

— Затова те и попитах. Затова се опитах и аз да стоя настрана.

— Радвам се, че отново си с мен — отвърна просто. После преглътна някаква буца, която все не се махаше. — Реших да наруша малко правилата. Мисля за това от деня, в който нахълта в кухнята ми.

— Не съм нахълтал. Вратата беше отворена.

— Просто не беше заключена.

— Спорен въпрос.

Ханк нямаше намерение да се заяжда. Искаше да я обгърне с ръце и да я придърпа към себе си, за да усети как му въздейства, без дори да се досеща за това.

— Ще ни бъде много добре заедно, мила — нежно я прегърна, опасявайки се, да не би да се извърне от него. — Много добре…

— Не избързваш ли?

— Не, просто съм откровен. Признай, че и ти ме желаеш.

Сали кимна. Не можеше да не го направи. Беше трудно да не му се подчини, когато разбираше, че след миг ще я целуне.

Продължи с глас, който разпалваше кръвта във вените й.

— Можем да побързаме или да изчакаме, както пожелаеш. Няма значение.

Той съзнаваше, че лъже, но трябваше да се съобразява с нейното настроение, макар това да беше изтезание за него.

— Това е добре…

„Нищо лошо не би се случило, ако се отдам на желанието, което всеки поглед, всяко докосване събуждаше в мен. Да не би сърцето ми да се разкъса, ако се оставя да ме завладее страстта?!“

Не и ако успееше да запази сърцето си настрана. А тя владееше чувствата си достатъчно добре.

Затаи дъх и обърна лице към неговото. „Няма ли да спре да говори?“

Очевидно — не.

— Откакто си се преместила в Колорадо, имало ли е някакви мъже в живота ти?

— Не — беше объркана. — Знаеш, че не познавам никого в Оуквил.

— А във Феървю? Или в Ню Йорк? Морт ми спомена, че имаш намерение да пътуваш за там.

— Морт Кембъл приказва прекалено много. А отговорът е пак „не“. Ти си първият мъж, с който… съм се целувала… от пет години.

Ханк беше любопитен и за времето преди това, но остави въпроса си за по-късно. Подозренията му се оказаха истина. Сали е живяла сама, без мъж, пет години.

Трябваше да бъде изключително внимателен и нежен с нея.

— И защо сега, Сали — устните му бяха само на сантиметри от ухото й, — реши да „нарушиш правилата“. След толкова време?

В първия момент почти се възмути от въпроса му, но после размисли. „Той имаше нужда да знае, за да не очаква прекалено много от мен.“

— Може ли да ти отговоря друг път?

В гласа й се долавяше уплаха.

„Спокойно, Сали. Няма от какво да се страхуваш, само гледай да не си загубиш ума.“

— Добре, мила — отвърна Ханк меко. — Можеш да правиш каквото пожелаеш.

Отмести с пръсти една къдрица и погали голото й рамо.

— Всичко, каквото пожелая? — прошепна Сали.

— Всичко.

Целуна я топло. Чувствено.

Тя едва притвори очи и той се отдръпна.

— Спомена нещо за храна — напомни й и се разсмя, когато видя как му се нацупи.

— Сега?

— Сега.

Този път пък се разсмя на червенината, която пламна по бузите й. Обърнал внимателно в посока към кухнята и лекичко я побутна напред.

— Разбъри ще е излапал всичко, преди още да сме започнали.

Сали се подчини, просто, защото нямаше избор.

— Колко си гладен? — запита го през рамо.

Ханк се замисли колко степени на глад може да изпита, докато гледаше извивката на ханша й. Можеше спокойно да мине и без вечеря, но гладът му за Сали беше неутолим. „Дали не направих грешка преди малко? Защо не я придърпах обратно в прегръдката си?“

— Ханк?

— Да?

— Попитах те колко си гладен.

Той запремигва, забелязал, че са вече в кухнята. Може би, трябваше да се притесни от неспособността си да се концентрира в последно време. Подобно явление за един адвокат наистина беше тревожно.

Едва сега обърна внимание на ножовката в ръцете й.

— За какво ти е това?

— За вечерята, ти какво си помисли?

Гледаше я объркан.

— Не съм очаквала гости и ще трябва да отрежа още. Само ми кажи колко искаш.

— Колко какво?

— Сьомга.

Сали му връчи ножовката и отиде към хладилника. Извади от фризера нещо увито във фолио и го тръшна на кухненската маса.

— Май ще е по-добре ти да се заемеш — подаде му дъската за рязане.

— Имаш право. Това нещо е като камък.

— Дълбоко замразяване. Отрежи си две или три парчета, но не повече от инч^[1] и половина широки, иначе няма да мога да ги размразя.

На Ханк не му се вярваше, че въобще до сутринта е възможно да се разтопи ледът, но взе рибата и я разопакова. Някаква си замразена сьомга нямаше да го накара да отхвърли поканата за вечеря.

— И накрая къде намери Разбъри — попита той, без да се обръща.

— В лабиринта от чимшир зад къщата. Ако бях погледнала първо там, нямаше да причиня такава суматоха в Оуквил.

„Да, но ако съдбата не беше се намесила, Ханк нямаше да има повод да дойде отново.“

— Забелязах този странен лабиринт онзи ден, когато влязох в кухнята. И каква е причината да си спретнеш такова нещо в градината?

— Разбъри има нужда от упражнения, но освен да подскочи веднъж-дваж, когато е на разходка, хич не му се спортува. Предпочита да се разхожда безцелно и да яде.

Сали наля гореща вода в маслото на прах и започна да го разбърква.

— Помислих си, че ако му направя такъв лабиринт, ще се раздвижи поне малко — докато си търси закуската, сложена в центъра.

— И какво се получи?

— Нищо. Трябваше да минат две години, докато рехавите клончета станат достатъчно гъсти, за да не може да прескача направо. Дотогава той отдавна беше изучил най-краткия път от началото до края. Сега го прави за тридесет секунди — въздъхна. — В момента „упражненията“ ги правя аз — това глупаво нещо трябва да се поддържа. Обзалагам се, че проклетият заек ми се присмива зад гърба, но още не съм го хванала.

Взе една чиния от шкафа и отиде до масата.

Ханк неволно, точно на време, хвана по-здраво ножовката, защото тя бутна ръката му, докато слагаше чинията до дъската за рязане. „Един-два клъцнати пръста определено щяха да променят настроението на вечерта“ — помисли си.

— Подозирам, че Разбъри се беше скрил — продължи Сали, — защото му споменах, че ще го къпя. Когато не се върна от сутрешната си разходка, реших, че се е изгубил.

Ханк си представи как Лудата Сали броди из улиците и се рови из храстите.

— И не можа ли да си облечеш дъждобран като всички нормални хора? Нещо по-обикновено.

— Разбира се, че не — отвърна тя през смях, когато забеляза неодобрението в погледа му. — Жителите на този град очакват да ме видят с пелерината. Не исках да ги разочаровам.

— Знаех си, че го правиш нарочно! — възкликна той и размаха заканително ножовката срещу нея.

Харесваше й да го дразни за Лудата Сали.

— Кой ще ми повярва, ако му кажа, че в покрайнините на Блосъм Лейн живее красива жена, а не вещица.

— Красива ли?! Ханк, трябва да идеш да си прегледаш очите. Уили замалко не изгуби съзнание, когато ме видя за първи път.

— Синът ми се е уплашил, че ще му направиш магия. Може да си изглеждала и като мис Америка, но той не е забелязал.

— Мис Америка?!

— Точно така.

Ханк върна сьомгата във фризера и й подаде чинията с отрязаните парчета.

Сали сложи рибата в микровълновата печка, за да се размрази. „Дотук — много добре, но не си ме виждал като стана от сън.“

Това щеше да се случи все пак. Нямаше защо да се лъже. Мисълта за евентуалното преспиване или задрямване с Ханк я накара отново да се изчерви.

Трябваше да го предупреди.

— Когато Уили падна от дървото — поде тя, — аз току-що бях станала от леглото — замълча, за да се увери, че я слуша с внимание. — Не спя добре. Не съм хубава, когато спя. Повечето хора в Оуквил предполагат, че под качулката на пелерината се крие сбръчкано и грозно лице. Десетина минути, след като се събудя, наистина много приличам на образа, който са си изградили за мен.

— Винаги ли?

Сали кимна.

Ханк, май, не й вярваше и, като че ли, това съвсем не го притесняваше.

— Мислиш ли, че ще избягам от ужас, ако на сутринта, след като сме се любили изглеждаш не толкова великолепна?

Гласът му беше нисък и сух. Представи си я с разрошена коса и подпухнали устни след цяла нощ на удоволствия.

Приближи се към нея. Наведе се и я целуна по челото.

— Трябва да знаеш нещо, мила — прошепна й. — Въобще не ме интересува, какво си мислят хората в този град. Това няма нищо общо с нас.

— Наистина ли?

— Да. Не съм тук, защото съм заинтригуван от Лудата Сали.

Преглътна и го погледна в очите.

— Дошъл съм, защото нещо в Сали Майкълс не ми дава мира ден и нощ. Няма да си тръгна, преди да разбера, какво е то.

Сали изведнъж се стъписа от мисълта, че Ханк заплашваше да промени коренно живота й — без значение дали тя иска подобна промяна или не.