Виктория Лий
Нежната магьосница (10)

IX

„И да оставиш Лудата Сали у дома…“

Размишляваше върху тази фраза пред сутрешната си чаша чай. „Да оставя Лудата Сали у дома?!“

Ханк нещо се беше смахнал! Явно, наистина не проумяваше, че измисленият образ, зад който се криеше, отдавна се беше превърнал в неин постоянен спътник.

Лудата Сали беше част от живота й. Като Разбъри.

— Ако беше ми казал да оставя теб вкъщи, щях да го разбера — обърна се към пухкавото зайче, което беше заровило муцунка в една чиния с маруля. — Все пак, мисля си, биха ти харесали изисканите ресторанти, както и те биха харесали теб.

Разбъри са размърда и застана така, че носът му да е точно в средата на чинията, а опашката — обърната към Сали. Тя схвана намека и престана да го закача.

Прелисти разсеяно ръкописа, с който току-що беше приключила, и се прозя. Нямаше да е лошо да поспи няколко часа. Погледна часовника си — беше едва седем. Ханк щеше да дойде чак вечерта. Имаше достатъчно време.

„И после, като се събудя? Да си приготвя нещо за обед? Или да отскоча до Феървю за малко зеленчуци? Или…“

„И да оставиш Лудата Сали у дома…“ Но това беше невъзможно!

Стана от кухненския диван и отиде до мивката, за да измие чашата от чая.

— Може би, Ханк просто трябва да опознае Лудата Сали малко по-добре — произнесе замислено на глас. — Тогава ще може да оцени многообразието на личността ми…

Изведнъж, в главата й се зароди една блестяща идея.

Усмихна се на утринното слънце и обмисли подробностите от плана.

Зайчето се шмугна между глезените й и се настани върху пръстите на краката й. Обожаваше да спи, легнал на ходилата й.

— Знаеш ли какво, Разбъри…

Той само помръдна уши, но не изглеждаше много заинтересуван.

— Мисля, че днес Лудата Сали ще се представи в официалните кръгове на Оуквил.

Разбъри изсумтя и заспа.

Сали лекичко се дръпна и отиде да откъсне едно пожълтяло листо от филодендрона до прозореца. После взе ръкописа и се отправи към кабинета си, за да потърси пощенски плик, в който да го изпрати.

Написа адреса и с дяволита усмивка измърмори:

— Caveat legistor — което беше най-близкото, според нейните познания по латински, до фразата „известете адвоката“.

 

 

— И когато моят клиент подписва документите за дарение на неговата собственост на фондацията, вие започвате да се чудите дали е бил с всичкия си? — попита Ханк и погледна часовника си.

„Още седем часа, докато видя Сали.“

— Точно така — отвърна свидетелят, като не разбираше защо му задават такъв глупав въпрос. — Искам да кажа, Джейсън Пауъл притежаваше едно първокласно имение, а пък чух, че Ед Фландърс от Маунтин Вю Риалти му предлагал половин милион за това местенце миналото лято.

Ханк кимна разсеяно. „Дали да й купя цветя, като отивам да я взема?“

— Какво казахте на господин Пауъл тогава?

— Казах му, че прави голяма грешка — отвърна Уилсън. — Пазарът на недвижими имоти в този район е много слаб и си помислих, че така изпуска много добра сделка. Направо не беше с всичкия си — ами това са петстотин хиляди долара!

— Не е бил с всичкия си?

— Старчески изменения, склероза… — кимна Уилсън и погледна възрастния мъж, който седеше до Ханк. — Той е на деветдесет и две години. Казах му, че не знае какво върши.

— Случайно Ед Фландърс да ви е споменавал кой стои зад офертата от половин милион?

— Възразявам — намеси се адвокатът на наследниците на Джейсън Пауъл. — Въпросът не е във връзка с делото.

— Възражението се приема — оповести съдията.

Ханк се примири, защото знаеше отговора. Просто искаше да стресне свидетеля. Чу някакво раздвижване в залата, но не обърна внимание.

— А знаете ли вие цената на имението, господин Уилсън? — продължи разпита.

Свидетелят се изчерви и се изкашля няколко пъти, преди да отвърне:

— Не.

— Тогава нека ви запитам нещо, което знаете. Казахте ли на моя клиент, че не е с всичкия си, когато ви е съобщил за намерението си да прекара зимата на Карибските острови?

Уилсън присви очи, като обмисляше дали това не е някаква уловка.

— Да — смотолеви.

— Моля? Не ви чух?

— Да, казах му — повтори по-ясно Бъд Уилсън. — Когато ме помоли да му вземам пощата. Според мен, един деветдесет и две годишен старец не бива да се разхожда по света съвсем сам.

— Но вие все пак решихте да не му отказвате?

— Да.

— Какво точно ви помоли да направите с пощата?

Уилсън смръщи вежди.

— Ами да я вземам.

— Имате обща пощенска кутия?

— Да. Всъщност, искаше да предавам писмата му на дъщеря ми, Ан. Тя работи като секретарка в една фирма и се занимава с такива неща, та той искаше да й плати, за да се погрижела за писмата му.

— Защо не се е свързал направо с нея?

— Ами, бързаше много. За една нощ планирал пътуването си и дойде в дома ми на сутринта, пък то беше неделя и нямаше как да я открие.

— Моят клиент обясни ли ви какво трябваше да се направи с писмата?

Уилсън кимна.

— Дъщеря ми я нямаше…

Ханк се усмихна.

— Бихте ли преразказал какво ви нареди господин Пауъл?

Другият адвокат възрази, но съдията не прие възражението и Уилсън трябваше да отговори. Ханк вече беше убеден, че ще успее да спаси Джейсън Пауълс от доживотния старчески дом, в който неговите наследници бяха намислили да го оставят, като, преди това, му отнемат богатството, натрупано от разработване на нефтени кладенци.

От пет години никое от трите му чеда не благоволило да се обади дори на заможния си татко и той съвсем нямал намерение да ги осведомява какво смята да прави с имотите си. Но споделил това с Уилсън — единственият източник, от който бъдещите наследници биха могли да узнаят за дарението на баща си. Решават да обжалват, като преди това разумно изпращат Джейсън Пауълс в удобен дом за възрастни хора.

Ханк подкани свидетеля да продължи.

— Той ми каза да предавам пощата му на дъщеря си и ми даде един списък, кое къде да бъде пратено.

Ханк дочу някакво хихикане откъм залата и забеляза озадачения поглед на съдията, но отново не обърна внимание.

— Вие прочетохте ли този списък? Можете ли да ми дадете пример?

— Ами, всички официални писма от банката трябваше да се изпратят на счетоводителя му, сметките — също…

Кимаше от време на време, за да накара Уилсън да изброи колкото се може повече неща. Беше отегчително, защото този списък бе изключително подробен.

Отново някой се изкикоти в залата. Съдията пак смръщи вежди, но не ядосано, а по-скоро с недоумение. Ханк се озадачи, но не погледна към залата.

Най-после прекъсна Уилсън, когато той спомена за писмата, които трябвало да се изхвърлят.

— Защо Джейсън Пауълс не е поръчал в пощенския клон просто цялата му кореспонденция да се изпрати, където е отседнал?

— Искаше само нещата лично за него да се препращат, а се притесняваше за останалото, да не би да се изгуби.

— А каза ли ви какво трябва да се направи с къщата и другите имения?

— Обясни ми, че бил поръчал на някого да движи нещата.

— Нека да обобщим, ако нямате нищо против — Ханк се обърна към съдията. — Очевидно, Джейсън Пауълс една вечер решава да иде на почивка, намира кой да се погрижи за имотите, написва подробен списък за препращане на кореспонденцията си, резервира самолетни билети, хотелски стаи и напуска града. Така ли е, господин Уилсън, всички тези неща са свършени за един ден?

— Да, сър.

— Нямам повече въпроси към този свидетел, Ваша Светлост — рече Ханк със задоволство.

Оставаше му само да докаже, че Бъд Уилсън стоеше зад офертата от половин милион и че съвсем наскоро „скромното кътче“ на Джейсън Пауълс е било оценено на малко повече от два пъти от предложената сума. Паникьосан, Уилсън се е свързал с наследниците и им е казал, че имението може да се продаде, стига да успеят да оспорят акта на дарение.

Джейсън Пауълс съвсем не беше изкуфял старец. След всичко, което се каза за него в съдебната зала и след като дори не се е объркал по пътя, камо ли да се изгуби, по време на почивката си из Карибите, само един глупак можеше да твърди, че ищецът страдаше от старческо слабоумие.

А Ханк знаеше, че съдията не е глупак. Прелисти отново бележниците си и тъкмо щеше да извика следващия свидетел, когато някой за пореден път се изкикоти. Вдигна очи към съдията и забеляза отчаяната му физиономия.

Никога досега не беше виждал такова изражение върху лицето му. Обърна се, за да види какво толкова го беше притеснило и… позна пелерината.

Лудата Сали седеше на първия ред и с невероятно усърдие потракваше с куки за плетене.

Ханк преброи на ум до десет, преди да каже:

— Ваша Светлост, искам да Ви помоля за кратка почивка.

— За…?

— За да направя каквото е необходимо!

Негова Светлост обяви петнадесетминутна почивка. Никой в залата не помръдна от мястото си. Сали, явно преобразена като мадам Дьо Фарж, продължаваше да трака с куките си.

Отиде до нея и я сграбчи за ръката, изправи я на крака. Пелерината падна от раменете й и всички присъстващи ахнаха в почуда.

Ханк скръцна със зъби, а Сали се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

Зрителите въздъхнаха.

Поведе я към един страничен изход, като попита полицая, застанал наблизо, дали няма някъде свободна килия.

Нямаше. Тогава я вкара в служебното помещение и затръшна вратата зад себе си. Блъсна Сали към канапето и започна нервно да крачи напред-назад.

— Ядосан ли си?

— Нормално е човек да побеснее, когато някой се опитва да му провали кариерата!

— Да те проваля? — изрече тя през смях, като си спомни озадачения поглед на съдията. — Ако не беше показал, че ме познаваш, хората щяха да си заминат единствено с впечатлението, което исках да оставя у тях.

— И какво трябваше да бъде то? — той стисна юмруци.

— Само исках да си помислят, че мадам Дьо Фарж е възкръснала в Оуквил. Представяш ли си какви приказки ще тръгнат сега из града!

— Мадам Дьо Фарж — повтори Ханк.

„Господи! Май съвсем не е схванал шегата ми!“ Сега вече Сали наистина се притесни.

— Нали се сещаш, Ханк? Мадам Дьо Фарж? „Повест за два града“, френската революция…

Не каза нищо. Очите му искряха от едва сдържан гняв…

— Старицата, която се кикотела и плетяла, докато изпращали хората на гилотината — поясни Сали, като избягваше погледа му.

Беше направила невероятна грешка! Ханк внимателно седна на един стол срещу нея. Не сваляше очи от лицето й.

— Мадам Дьо Фарж — побърканата, която стояла там, където се изтъркал вали главите щом, така де, ги отрязвали…

— Знам коя е мадам Дьо Фарж — изрече той спокойно. — Но не знам, как ще убедя хората в Оуквил, че си нормална, ако продължаваш да вършиш такива дивотии.

— Ами кой ти е казвал, че искам подобно нещо от теб — запита го, озадачена от внезапната промяна на настроението му.

— Наистина, откъде ли ми е дошла тая идея? Особено когато ти всячески се стараеш да се правиш на луда. А сега ще си мислят какво ли не и за мен — прокара пръсти през косата си и се загледа в обувките си.

— Я се вземи в ръце, господин адвокат! — Сали се изправи и тръгна напред-назад из малката стаичка. — Ако не беше толкова дръпнат, щеше да видиш какъв потенциал има образът на Лудата Сали.

Ханк скочи от стола.

— Лудата Сали е само едно изключително егоистично същество!

— Егоистично?!

Тя се ядоса, че вече я болеше врата да го гледа. Не можеше ли да го хване за вратовръзката и да го дръпне надолу, за да вижда очите му, без да се схваща! Като предната вечер, когато придърпа лицето му към своето, стиснала копринения възел в пръстите си, и устните му намериха нейните…

Но в момента трябваше да е безкрайно обидена.

— Интересуваш се единствено какво ще кажат хората, когато разберат, че спиш с нея!

— А ти само се чудиш как да ги накараш да вярват, че не една, а поне две дъски ти хлопат!

— Няма защо да крещиш! — извика му. — Чувам те идеално.

— Може би ми се иска да крещя!

— Ти си невероятно задръстен!

— А ти си абсолютна егоистка!

— Време е, господин адвокат — намеси се полицаят. — Искате ли да кажа на съдията, че ще се забавите?

Ханк се загледа в човека, като че ли не разбра какво го беше попитал, после си пое дълбоко дъх и отговори:

— Пет минути, само пет минути.

— Нямаш проблеми — полицаят затвори вратата. Искаше да й се извини, затова помоли за още малко време. Нямаше право да обвинява Сали за нещо, за което тя дори не желаеше да говори. Трябваше да разбере защо се крие зад образа на вещица, но с такова държание само рискуваше да я изгуби.

— Какво толкова те вбесява в мен? — попита го с мек глас. — Онази първа нощ, когато ме целуна, ти търсеше нещо.

Той въздъхна и сложи ръце на раменете й.

— Не ти ме вбесяваш, Сали, а Лудата Сали.

Тя не се сещаше за някакъв добър отговор, без да споменава, колко смешно звучеше обяснението му и продължи да го гледа искрено озадачена.

— Онази нощ — продължи Ханк, — когато те наблюдавах как танцуваше в светлината на фенерите си помислих… осъзнах, че, всъщност умишлено поддържаш легендата за Лудата Сали. Почувствах се голям глупак, задето бях повярвал на всички клюки и истории — замълча за момент. — А да се почувстваш глупак, наистина може да те изкара от нерви.

— Това ли било?

Кимна.

— Права си, че съм дръпнат. Но адвокатите са склонни към такива професионални увреждания.

Сали се усмихна, после прехапа долната си устна, като си помисли какво ли му е коствало това откровение.

— Трябва да си призная, че сигурно съм егоистка, щом се забавлявам за твоя сметка. Тази сутрин, когато замислих плана си, бях сигурна, че е превъзходен — въздъхна и го погледна виновно. — Но въобще не съм предполагала, че ще ми обърнеш внимание.

— Смятала си, че ще се направя, че не те познавам?

— Мислех, че това ще те разсмее.