Виктория Лий
Нежната магьосница (2)

I

— Невероятно подобрение — изрече Сали на глас и бавно издиша, за да успокои обтегнатите си от последните няколко минути нерви.

Доста се беше стреснала. Видя как момчето падна и не знаеше дали е наранено или, просто, и то се бе уплашило.

— Май, беше ужасено — отговори си сама и погледът й се спря на кофичката с разпилените ябълки. — Колко ли време ще мине, докато си спомни за нея, а? — повдигна рамене. — Да си спомни и да направи нещо, за да си я прибере, са две съвсем различни неща. Обзалагам се, че ще я сметне за много по-малка загуба, в сравнение с това, което би могло да му се случи.

Отиде до дървото, приклекна и внимателно събра ябълките в полата си. След това се отправи към алеята и остави кофичката пред портата — там, където с години оставяше всевъзможни неща, които по неведоми пътища се озоваваха в градината й. Понякога собствениците им се промъкваха скришом и си прибираха „забравените“ предмети, понякога — не.

Имаше доста голяма колекция от джунджурии, които децата изоставяха, когато ги хванеше пред дома си.

— Наистина се съмнявам, че ще видя това малко момче втори път. Изглеждаше, като че ли иска да изскочи от кожата си. Сигурно се беше изплашило много като падна от дървото — добави, но не беше убедена. Детето се беше уплашило именно от нея и тя го знаеше. Обърна се и тръгна обратно към къщата, като гледаше да стъпва по тревата, а не по асфалтираната пътека.

Отвори вратата и видя пелерината си на закачалката. Сега вече наистина се зачуди от какво толкова се бе сепнало момчето. Сали комбинираше призрачната пелерина с мелодраматични викове, стонове и зловещо размахване на ръце, за да прогони влезлите без разрешение в градината й. Предизвикателството да откраднеш няколко ябълки и да не те хване Лудата Сали, все още привличаше от време на време по някой наивен подрастващ.

Но момчето се беше ужасило, без дори да е облякла костюма си. Театралните одежди, на които винаги беше разчитала, вече не бяха необходими. Просто трябваше да играе самата себе си.

В следващия момент забеляза нещо наистина ужасяващо в огледалото до закачалката и се разсмя. „Същински призрак!“ Над челото й стърчеше рошав кичур коса, върху лявото й рамо съвсем „неелегантно“ се стелеше разбъркана кафява грива. Порцеланово бялата кожа на лицето й беше цялата на червени резки и бръчки, а синьо-сивите й очи бяха по-светли от всякога — изглеждаха така, защото по ръба клепачите им бяха възпалени.

Винаги като се събудеше, приличаше на грохнала старица. „Как някои жени като станат от леглото могат да са свежи и красиви“? Тя все напомняше на нещо, което е изпълзяло сякаш изпод скала. Може би, защото спеше много тежко. Ако въобще успееше да заспи. След безсънието, което я измъчваше нощем, да подремне през деня беше единствената й почивка.

Но независимо дали през нощта или през деня — винаги се събуждаше в този вид — ужасна! Едва след десетина минути усърдие с четката за коса, главата й придобиваше приличен силует. След още толкова време неестествените бръчки и подпухналостта на лицето й изчезваха и се получаваше съвсем представителна външност.

До този момент, обаче, беше най-добре да не поглежда в огледало.

Сали се засмя.

— Нищо чудно, че детето избяга. Аз, ако можех да избягам от това отражение, досега да съм вече в съседния щат.

Продължи да си говори така, докато стигна до кухнята.

Поздрави разцъфналите теменуги на прозореца и се приближи до тях.

— Навън е прекрасен ден! — усмихната погали кадифените им листенца. — Ако само ме подсетите да не ви забравя пред прага цяла нощ, мога да ви изведа на свеж въздух.

Теменугите не проявиха особен ентусиазъм във връзка с екскурзията и Сали реши, че и така им е добре. Докато августовските следобеди в подножието на Колорадо бяха приятно топли, вечерите бяха доста студени. Последния път, когато извади тези крехки създания навън, се сети за тях чак в полунощ и всички до едно бяха измръзнали.

Смяташе, че петдесет градуса^[1] съвсем не са точката на замръзване, но оттогава теменугите не искаха и да чуят за излизане извън къщата. Помилва любимката си — с тъмно лилавите цветчета — и продължи към хола. Взе от банята четката си за коса и се опита да се среше, докато вървеше към кухнята, с ябълките в полата си. Захвърли четката на диванчето и внимателно изсипа ябълките в мивката.

— Ще ви измия по-късно. А утре ще трябва да си поговорим по въпроса за ябълковото сладко. Отсега да ви предупредя — много го обичам.

Сали не чу отговора на ябълките, дори и да можеха да говорят. Преди пет години след една експлозия остана почти глуха. И понеже носеше слуховите си апаратчета само ако има основателна причина, повечето от малките шумове на живота минаваха покрай нея, без да я притесняват.

Остави ябълките да размишляват за утрешното събитие и отиде в стаята, която и служеше за кабинет. Вратата на това помещение винаги беше прилежно затворена, заради домашния й любимец — заекът Разбъри^[2].

В кабинета й, освен компютър и факс, имаше купчини листи, а Разбъри обожаваше да гризе хартия. Не че имаше нещо против, когато той нападнеше някой вестник или друго полуядливо, но, все пак, трябваше да опази ръкописите да не се превърнат в огризки.

Взе една папка от бюрото, очилата си, молива и се върна в кухнята, да си налее чаша ледена вода. Готова за работа, се отправи към южната стая.

И си спомни кошмара.

Всичко се върна в съзнанието й, когато видя разхвърляните възглавници върху дивана. Забави стъпките си, за да се успокои.

— Бях забравила — изрече тихо тя. — Момчето. То ме накара да забравя.

С усилие седна във фотьойла, където работеше през по-голямата част от деня, и не откъсна поглед от дивана. Внимателно постави чашата на масата зад себе си и вдигна краката си на малката масичка за кафе.

Въздъхна дълбоко и си помисли, че трябва да е благодарна за неочакваната поява на момчето. Поне й беше спестило ужасните минути между съня и реалността, в които не можеше да направи разликата между тях. Този път бяха само няколко секунди.

Огън. Експлозия. Смърт. Винаги беше едно и също. До последната подробност. И винаги се събуждаше с писък.

— Отказвам да мисля за това!

Сложи очилата си и се опита да се концентрира върху работата. Страниците в скута й се размиваха през сълзите, които напираха под клепачите й, докато не потъна, напълно в текста. Страхът от миналото се стопи и по напечатаните редове се появиха бележки с молив — променяше някоя дума тук-там или поправяше пунктуацията.

Всичко свърши.

Всичко свърши преди пет години.

 

 

Ханк Алтън изключи двигателя на джипа и слезе. С ръце в джобовете, огледа местопрестъплението.

Никога преди това не беше идвал тук, при къщата в края на Блосъм Лейн.

Не беше особено развълнуван, че трябва да присъства, но нямаше избор. Уили дължеше на Лудата Сали извинение за това, че се бе опитал да открадне ябълки от градината й. Ханк не искаше синът му да идва сам и се бяха уговорили да се срещнат пред входа.

Погледна часовника си. Беше подранил с няколко минути. Реши да изучи обстановката. Къщата беше изненадващо красива, съвсем не напомняше бърлога на вещица, а градината беше прекрасна с многобройните си пъстри цветя.

Изглеждаше като най-нормален дом. Всъщност, не беше и очаквал да види нещо различно. Разбира се, не вярваше и на нелепите истории, който се разказваха за Лудата Сали. Дори думите на Уили за страшното му преживяване, не можеха да го убедят, че жената, която живееше тук е вещица.

Сигурно, беше малко смахната. Откакто живееше в Оуквил, вече две години, постоянно слушаше за откачената, която ходела в пелерина с качулка, крещяла на натрапниците и говорела със скалите и цветята.

Може би, всичко това бе малко преувеличено, но вчера Уили беше истински изплашен. Въпреки страха си, беше достатъчно голям, за да реши сам какъв човек иска да стане. Ханк се почувства много горд като си спомни разговора със сина си.

— И какво смяташ да правиш сега? — бе го попитал, след като изслуша потресаващия му разказ за случилото се в ранния следобед, придружен с пълното описание на Лудата Сали, в което се споменаваха нови аспекти на думата „грозна“.

Уили въздъхна, като че ли знаеше отговора, но не искаше да го изрече на глас. Ханк го изчака търпеливо.

— Мисля, че трябва да се извиня.

— Защо?

— Защото постъпката ми е лоша — опитах се да открадна тези ябълки.

— Но не си избягал дори с една.

— Просто изчезнах по най-бързия начин, щом тя се обърна с гръб към мен.

— Това го разбирам — рече му със сериозен тон. Замълча за минута, докато гледаше Катрин в малката кухня. Жената почистваше масата след вечеря.

— Но едно не мога да разбера — как така си паднал от дървото? Такова нещо не ти се е случвало от години. Някакъв клон ли се счупи?

— Не, татко. Някой извика страшно силно. Като във филм на ужасите! Направо си умрях от страх!

Ханк се зачуди. Не проумяваше какво ли може да се е случило в къщата на Блосъм Лейн. Но и не го интересуваше много.

— Защо, мислиш, не ни даде дивите ябълки? — попита Уили. — Всички знаят, че са толкова кисели и не могат да се ядат.

— Това няма значение, синко. Дървото си е нейно.

— Да, дървото си е нейно — рече си и сега на глас. Замисли се. Защо няколко ябълки бяха предизвикали такава тревога. Та дървото беше натежало от плод.

Погледна часовника си отново. Синът му закъсняваше. Тренировката по футбол трябваше отдавна да е свършила. Макар да беше твърде малка вероятността Уили да го е изпреварил и вече да е в къщата, Ханк реши да провери. Тръгна по асфалтираната пътека и стигна до входа.

Почука, изчака няколко секунди и след това отново почука.

Никои не му отвори.

Очевидно Лудата Сали не си беше у дома.

Тъкмо се обръщаше, за да си върви, когато забеляза някакво движение. Наведе се и погледна през остъклената врата. Нещо лилаво помръдна в дъното на затъмнения коридор.

Удари по-силно.

И този път никой не дойде.

Заобиколи къщата и се озова пред огромни прозорци.

Вътре имаше някаква жена. Беше застанала с гръб към него и разбъркваше голяма черна тенджера на печката. През парата се виждаха връзки чесън и изсушени билки, закачени на стената. Ханк се сети за някаква приказка от детството си и за момент си помисли дали това, което се говореше за обитателката на този дом, не е самата истина.

Тогава тя се обърна и той откри нещо, което никой не бе споменавал.

Беше красива. „Май, трябва да заведа Уили на очен лекар.“

Гъста кестенява коса падаше на вълни по раменете й, на места с по-светли кичури — като че ли отблясъци от слънцето, — а лицето й беше порцеланово бяло. Такива светлосини очи никога не беше виждал. Веждите й бяха тъмни, добре очертани. Контрастът между цветовете имаше поразяващ, почти хипнотизиращ ефект. Скулите й бяха високи, устните — пълни, а брадичката — меко заоблена. Ханк се вгледа внимателно, но не откри нито една брадавица.

Не приличаше на вещица.

Още не беше го забелязалата той продължаваше да я наблюдава. Жената се надигна на пръсти, за да отвори някакво шкафче над мивката. Като се обърна към следващото, виненочервената й пола се уви около стройните й крака. Беше облечена в плетена блузка без ръкави, която плътно прилепваше към пищните й гърди. На Ханк много му хареса тази гледка.

Бедрата и се полюляваха приятно, докато се разхождаше из кухнята. Не беше прекалено висока, но не беше и ниска. Достатъчно едра, за да уплаши някое малко дете. А и някое по-голямо. Като Уили. Ханк се сети за какво беше дошъл. Отиде до вратата на кухнята и почука.

Тя не реагира.

Почука по-силно.

Не му обърна внимание.

Ако беше вещица, то беше невъзпитана вещица. Ханк не беше свикнал да се отнасят с него по такъв начин. Натисна бравата. Беше отключено. Лекичко отвори, като почука отново. Сякаш въобще не беше забелязала, че е влязъл. Тананикаше си някаква мелодия. Доста фалшиво.

Лудата Сали започваше да го нервира. Помисли си, че може да си замине съвсем незабелязано, но не го направи. Нещо, което нямаше никаква връзка с Уили, го накара да остане.

А пък и синът му можеше да е някъде вътре. Впрочем, това беше малко вероятно. Уили имаше достатъчно смелост да стигне до дивата ябълка, но едва ли щеше да събере кураж да се изправи пред Лудата Сали сам. Все пак трябваше да провери.

Отвори рязко вратата и се приближи до нея. Потупа я по рамото.

Тя изкрещя. Силно и пронизително. Ханк закри ушите си с ръце и веднага разбра защо Уили е паднал от дървото. Тази жена имаше забележителен глас.

Погледна я в очите и осъзна, че е страшно уплашена. Не очакваше такава реакция. Бързо се отдръпна назад, а тя взе лъжицата от тенджерата и заплашително я размаха срещу него.

По пода покапаха едри червени капки.

— Няма да ви сторя зло — рече й с мек глас. — Просто, не реагирахте, когато почуках на вратата.

Гледаше го, като че ли беше слязъл от космически кораб.

Опита се да й обясни отново със същия тон, с който говореше на клиентите си, изпаднали в паника.

— Аз съм Ханк Алтън. Трябваше да се срещна тук със сина си.

Изчака една дълга минута, в която чуваше само червената смес да бълбука на печката.

— Кой сте вие?

Този път гласът й беше приятна изненада — нисък и дрезгав, съвсем различен от писъка. Подхождаше на устните й. Много му харесваше формата на устата й, звученето на алта й.

В следващия момент се стъписа от въпроса. „Кой сте вие?“ „По дяволите! Вече й казах!“ Прикри раздразнението си и повтори името си.

— Ханк Алтън.

— Ханкок? — тя смръщи вежди. — Искате да кажете, че ме изплашихте до смърт само заради някаква си застраховка?

— Не Ханкок. Ханк Алтън — каза бавно и отчетливо. — Дошъл съм заради сина си, Уили^[3].

— Завещание? Откога застрахователните компании се интересуват дали хората си правят завещания? Това някаква заплаха ли е?

Сали вдигна лъжицата отново.

На Ханк му идеше да изкрещи, но запази самообладание. Вече беше достатъчно ядосана.

— Не завещание. Уили, моят син! Трябваше да се срещнем с него тук.

Лицето й придоби агресивно изражение. Бистро сините й очи заискриха.

— Носи се една клюка, че стрелям по натрапници.

— Застреляла сте Уили! — извика Ханк ужасен. Това бяха първите му думи, които Сали разбра ясно.

Вгледа се в разтреперания мъж срещу себе си и реши, че е прекалено притеснен за този Уили, за да й направи нещо лошо. „Странно. Каква добра работа може да свърши една малка заплаха.“

— Застреляла сте сина ми?

„Синът му. Нищо чудно, че ми крещи.“

— Няма защо да се вълнувате толкова — отвърна тя спокойно. — Разбира се, че не съм застреляла никого.

Не беше лесно да се води разговор без слуховия апарат. Тъкмо мислеше да му обясни, когато забеляза капките по пода.

— По дяволите! Вижте какво стана сега!

Грабна един мокър парцал от мивката и приклекна.

— О, не! Тенджерата!

Отиде до печката и се наведе над парата.

— Не мирише на изгоряло. Може би, има някаква надежда.

Взе лъжицата и започна да разбърква гъстата смес. Звънецът на входната врата иззвъня.

„Кой пък може да е сега!“ От пет години друг, освен нея, не беше стъпвал в тази къща, а в момента имаше посетител в кухнята и още един, който чакаше навън.

— Какво да направя! Какво да направя по-напред! — мърмореше Сали.

Забеляза, че мъжът в ъгъла стоеше и я гледаше с недоумение. Не приличаше на човек, който можеше да й напакости. А и не беше облечен подходящо за целта. Пъстрата вратовръзка, италианските панталони и сако, ушито по поръчка, съвсем не бяха костюм за герой от криминално приключение.

„Не, не може да ми причини зло.“ Но и „безопасен“ не беше най-точното прилагателно, което му подхождаше.

„Забележителен?“ Определено. С тази леко посребрена на слепоочията коса — малко по-дълга, за да е консервативен.

„Интересен“? Доста. Нещо й подсказваше, че под външната изисканост и изтънченост се крие сурова чувственост. Едва не се засмя на глас, като осъзна накъде политнаха мислите й след пет години живот на отшелничка.

„Красив“? Неоспоримо. Тъмни, гъсти вежди, зелени очи със златни пръски — топли и загадъчни. Мъжествените черти на лицето му бяха омекотени от приятен загар — добре очертана челюст с едва забележима трапчинка на брадичката и уста, която беше едновременно мека и твърда. С женско любопитство, почти чуждо за нея, се запита: „Каква всъщност е? Мека… или твърда?“

Улови се миг, преди да е задала въпроса на глас.

— О, Сали, добрият тон започва да ти изневерява — измърмори под носа си.

Звънецът на входната врата отново прозвуча. „Вероятно е експресният куриер с коректурите на ръкописа на Сара.“

— Елате да бъркате това, докато отворя.

— Не съм дошъл да…

— Знам, че нямате особено желание — прекъсна го Сали, — но ако се похаби, вината ще е ваша. Изкарахте ми акъла и ми дължите поне една минутка от драгоценното си време.

Прекоси кухнята и му подаде лъжицата. Не се изненада, когато вдигна ръка, за да я вземе. Не приличаше на човек, който да направи проблем, ако го помолиш за такава малка услуга. Но когато пръстите му докоснаха нейните, по цялото й тяло, като че ли премина електрически ток. Беше толкова неочаквано.

Абсолютно важно бе да не разбере колко силно я е разтърсило това докосване. Отмести очи от ръцете му, хванали лъжицата, скръцна със зъби и го погледна. Преди да изпита каквото и да е възмущение — единственото възможно чувство, което предполагаше, че трябва да я обземе — голямата мъжка длан се плъзна върху нейната.

Остана дълго загледана в него и й се прииска да го беше познавала по-добре, за да може да прецени, дали го направи нарочно или случайно. Разбира се, че беше случайно. Ако съдеше по влудяващо безизразната му физиономия, всъщност, нищо не беше се случило.

Позвъни се за трети път.

— Веднага се връщам — предупреди го Сали. — И не забравяйте да разбърквате.

Виненочервената пола се завъртя и тя потъна в затъмнения коридор. Ханк продължи да гледа стройните й крака, докато вниманието му не бе привлечено от бълбукащата смес на печката. С нежелание се наведе над тенджерата. Като си спомни къде се намира и как наричаха Сали, започна да разбърква, и се помоли всичко да приключи благополучно.