Виктория Лий
Нежната магьосница (12)

XI

„Не се ли страхуваш, че мога да се влюбя в теб?“ Сали преглътна и продължи:

— Не мога. Няма да се влюбя — усмихна му се така, сякаш искаше да му се извини. — Цели пет години ми бяха нужни, да стана достатъчно силна и да мога да те срещна, Ханк Алтън, без да се влюбя в теб.

— Но ако все пак се влюбиш?

— Няма!

Прегърна я нежно. Сали говореше с разума си, не със сърцето си. Колко ли още време й трябваше, за да стане точно обратното?

Покрай тях мина възрастен мъж с голямо рошаво куче. Двамата го проследиха с поглед, докато се изгуби в тъмната алея. Сали се сгуши в Ханк и тихичко заплака. Молеше се да не я забележи. Плачеше просто, защото й стана хубаво, че беше я разбрал.

После трябваше да го излъже, че винаги плаче, когато говори за Джон.

— Казвала ли съм ти някога как се роди Лудата Сали?

— Знаеш, че не си.

— Беше късна есен, когато пристигнах в Оуквил — настани се по-удобно, подпряла глава на гърдите му. — На втория или на третия ден видях едно момченце, качено на дивата ябълка, също като Уили, и се уплаших, че ще падне и ще се удари. Грабнах пелерината и хукнах навън.

— И защо пелерината?

— Косата ми едва беше израснала — отвърна с крива усмивка, — и почти нямах вежди. Обличах я и си слагах качулката, защото не исках да ме зяпат хората. Тогава въобще не бях се замисляла и…

— Вместо да предпазиш детето да не падне, го уплаши до смърт.

Сали кимна и въздъхна.

— Точно както с Уили, само че тогава то не падна от дървото.

— А всичките тия приказки и невероятни истории, дето се разправят за теб — че говориш на растенията и скалите… Измислици ли са?

— Това няма нищо общо с Лудата Сали. Поне в началото нямаше. Живеех съвсем сама и не поддържах контакт с никого. Налагаше ми се да говоря само с шефа си, и то по телефона, или с някоя продавачка във Феървю. Забелязах, че гласът ми започна да скърца.

— Да скърца?!

— Да. Наистина беше неприятно да си отворя устата и от гърлото ми да излезе звук, като че ли някой стъпва по стари дървени стълби. Реших, че трябва да си тренирам гласа по малко всеки ден, а да си говоря сама ми се струваше ненормално…

Ханк се изсмя и Сали го смушка в ребрата.

— И така — продължи тя, — започнах да говоря на разни неща около мен. Като растенията. Нали знаеш, че те обичат, когато им се говори?

— Ами скалите? — Ханк си спомни, че и майка му често мърмореше на саксиите из къщата.

— Това вече беше за моята публика. През първите няколко месеца, откакто се бях настанила тук, децата висяща по цял ден на оградата и чакаха да направя нещо откачено.

— Значи така започна всичко? Децата са открили, че в Оуквил се е настанила Лудата Сали, а ти си открила, че Лудата Сали е идеалното средство да накараш хората да стоят настрана.

— Когато разбрах това, реших, че е много забавно.

— А кой те нарече „Лудата Сали“?

— Никой не си призна лично. За първи път го видях написано на оградата със спрей.

— Какво ли още е родила развинтената им фантазия?

— А, нищо изключително. Обикновените детски закачки — хвърляха в градината по някое развалено яйце, намотаваха купища тоалетна хартия из лехите с цветя и по дърветата. Е, миналата година бяха омазали лабиринта на Разбъри с блажна боя и за малко не го унищожиха, а в нощта на Вси Светии ми бяха сложили бомба миризливка в пощенската кутия. Пощальонът не се доближаваше до нея седмици наред, оставяше кореспонденцията ми на алеята.

— Не я ли донасяше до вратата?

— Как би посмял?

Сали се усмихна и се изправи.

Време беше да тръгват. Застудяваше се.

— Разреших на Уили да не си ляга, докато се върна — каза Ханк, като се качиха в колата. — Нали нямаш нищо против да отскочим до вкъщи?

Кимна мълчаливо, защото мисълта й вече беше по пътя за нейния дом, където той щеше да остане с нея, за да прекарат дългите часове на нощта заедно…

— Смяташ ли, че ако заведеш Лудата Сали у вас, ще го накараш по-лесно да си легне.

— Лудата Сали направи достатъчно поразии днес — отвърна й мрачно. — А Уили те смята за страхотна.

— Не останах с такова впечатление от първата ни среща.

— Грешиш, той вече е най-големият ти почитател. От деня, в който му разказах за рождения ден на Разбъри и за лабиринта, Уили реши, че си „свежа“.

— „Свежа“?!

— „Свежа“ е „готина“ и „точна“ едновременно.

— Съвсем не съм наясно със съвременния жаргон, явно.

Колата зави по алеята, която водеше към красива сграда във Викториански стил, и спря пред входа. Ханк изключи двигателя и й помогна да слезе.

— Господи, каква великолепна къща! — Сали изтича напред, за да я огледа по-добре. — Верандата от всички страни ли продължава?

— Само отзад няма — отвърна Ханк, доволен, че тя очевидно много хареса дома му.

Щом влязоха вътре, откъм кухнята се появи Катрин и им се усмихна приветливо.

— Чух за „изпълнението“ на Мадам Дьо Фарж — обърна се тя към Сали и се здрависа с нея. — Бил се обади. Каза, че това било най-смешното нещо, което някога е виждал.

— Тоя човек нещо се е побъркал — измърмори Ханк.

— Ти си се побъркал — стрелна го с поглед майка му. — Всички са на мнение, че това е било страхотен номер.

— Кой е Бил? — намеси се Сали.

— Съдията Стърм — обясни й Катрин. — Но когато не носи онази черна роба, той е просто Бил.

— А ти си просто Сали, когато не носиш онази пелерина, нали? — попита едно любопитно гласче.

Тримата се извърнаха и видяха Уили по пижама, седнал на стълбите, които водеха до неговата стая.

— Това не е Сали! — заяви строго Ханк и се приближи до сина си. — За теб тя е миз Майкълс, млади момко.

— О, колко си дръпнат! — възкликна Сали.

— Ама, точно! — Уили се усмихна доволно. А Ханк смръщи вежди.

— Как ще станем приятели с Уили, ако трябва да ме нарича миз Майкълс? Нека ми вика както пожелае.

— Всякак, но не и Лудата Сали!

— Как си помисли, че мога да й казвам така, татко!

— Уили, не се притеснявай, това си е моя грешка, че хората ме знаят с това име.

— Татко ми каза, че си искала всички да те смятат за откачена — Уили беше много озадачен.

Сали му се усмихна. „Толкова прилича на баща си!“ Трябваше да му обясни.

— Исках просто да съм сама и реших, че по този начин най-лесно ще го постигна.

Уили кимна замислено.

— Това го разбирам. А сега защо си тук, като искаш да си сама?

Тя въздъхна. Децата винаги знаеха, как да задават сложни въпроси.

— Тук съм, защото в деня, когато дойдохте у дома двамата с татко ти, разбрах, че съм много самотна.

— Не си ли го знаела преди това?

— Сигурно съм го знаела, но не съм си го признавала.

— Много се радвам — отвърна Уили и погледна скришом баща си. — Татко има нужда от жена като теб.

Ханк недоумяваше откога синът му е започнал да се изразява така.

— От жена като мен? Какво искаш да кажеш?

— Ами, да му казваш да не се дърпа и да не продължава да спори, когато не е прав.

Сали се разсмя.

— Не да се дърпа, казах му, че е дръпнат.

— Е, да де. Нали е едно и също?

Ханк наблюдаваше сина си и Сали развеселен. Притесняваше се, че двамата никога няма да се спогодят, а сега виждаше, че се харесват и ще станат приятели.

— Уили, не мислиш ли, че е време за лягане? Давам ти една минута да се качиш в стаята си.

Момчето го изгледа дяволито и не помръдна. После изведнъж скочи и хукна по стълбите.

— Кой ще стигне пръв!

Ханк изтича след него нагоре.

Сали ги проследи с поглед, докато се скриха зад вратата на детската стая.

След няколко минути Уили отново се появи на стълбите.

— Ще дойдеш ли да ме видиш утре на тренировката по футбол?

— Татко ти с вратовръзка ли е, когато идва да те гледа?

— Ъ-хъ.

— Нищо. Ще го преживеем някак. Ще дойда.

 

 

— Много ме е срам за тази сутрин.

Ханк дълго целува слепоочието й, преди да каже:

— Кога беше това „тази сутрин“?

Сали го шляпна по голия задник и после го погали, да не би да го е заболяло, а той в този момент реши, че няма да си тръгне веднага.

— Опитвам се да ти се извиня, Ханк.

Устните му се доближиха до нейните.

— Най-малкото, което можеш да направиш, е поне да се постараеш да ми обърнеш внимание.

— Разбира се, че се старая, любов моя… — спусна ръка по меката кожа на корема и към гнездото от тъмни къдрички между бедрата й. — Много внимавам, защото когато те докосна тук, страшно се възбуждаш.

Сали изопна гръб, щом ласките му събудиха желания, които мислеше, че отдавна са задоволени. Коленете й конвулсивно се свиха, с усилие преглътна стона на задоволство, който напираше в гърлото й.

Трябваше да каже нещо.

— Нарече ме егоистка тази сутрин. Наистина, имаш право…

Ханк погъделичка крайчеца на устните й с език и се засмя, когато тя се опита да го поеме.

— Смятах, че най-егоистично се забавляваш за сметка на друг.

Сали се почувства малко виновна, но той я накара да забрави с горещите си целувки. Обърна се по гръб, като я изправи върху себе си, хванал я за хълбоците. Бавно я повдигна и влезе в нея, притискайки бедрата й към тялото си.

— От друга страна, има моменти, в които въобще не можеш да бъдеш егоистка — гласът му беше нисък и прелъстителен.

— Какви моменти, господин адвокат — Сали постави ръце на раменете му.

— Като този… — водеше я в бавен сладостен ритъм. — За човек, който не иска да се сближава с хората въобще, ми даваш неимоверно много от себе си — всеки път, когато се любим…

В следващия момент Сали вече не го чуваше. В тялото й се надигаше опияняваща вълна от възторг, която я заля цялата. Ханк я държеше със силните си ръце долепена до тялото му, за да усети и той насладата от нейното удоволствие.

Много по-късно, когато все още не беше си заминала нощта, но денят вече идваше, Сали стоеше на прозореца и гледаше как светлините на колата му се отдалечават надолу по Блосъм Лейн.

 

 

Уили беше седнал на пода и си играеше с Разбъри.

— Вземи този сак и иди в спалнята — Сали хвана Ханк за ръката и го поведе към стаята. — Ще видиш, ще ти хареса.

— И така съм добре.

— Изглеждаш страхотно, наистина. Сякаш отиваш на конференция. Облечи го заради Уили! С тая твоя вратовръзка плашиш всичките му приятели.

— Аз имам само една вратовръзка — заяви той високомерно, но се примири и тръгна към спалнята.

Сали намигна на Уили и го попита дали е донесъл кецовете на баща си. Момчето изтича до входната врата и се върна с чифт хубави спортни обувки, които тайно беше измъкнал от къщи. По обед, когато Уили си беше вече у дома, а Ханк още не беше се върнал от работа, беше позвънила и се бяха наговорили за тайната операция; преди това бе отскочила до Феървю, за да купи спортния костюм.

Вратата на спалнята се отвори и Ханк се появи, облечен в пастелно лилав панталон и яке в същия цвят с черни ръкави.

Уили и Сали ахнаха от възхита.

— Това е смешно! — троснато рече Ханк.

— Никога не съм предполагала — Сали го хвана за ръката, да не би да побърза да се върне в стаята и да се преоблече, — че можеш да изглеждаш толкова…

— Глупаво?

— Превъзходно!

— Ти какво ще кажеш, Уили? — Уили въздъхна и се ухили доволен.

— Абсолютно свежо! Момчетата направо няма да повярват!

Сали стрелна с поглед Ханк.

— Нали ти казах! Други въпроси?

— Може ли да ти взема пелерината?