Виктория Лий
Нежната магьосница (14)

XIII

Уилям Алтън имаше план. Пое дълбоко дъх и не за първи път се запита, дали ще успее.

Трябваше да рискува.

Огледа отново къщата в края на Блосъм Лейн и премисли набързо събитията от последните няколко дни. Сали я нямаше цяла седмица. Не се появи на състезанието му във вторник вечерта и той въобще не се зарадва на медала, който спечели. Когато раздаваха наградите никой не го поздрави така възторжено, както би го направила тя.

Баща му дойде, разбира се… с една ужасна вратовръзка. Сали не би му позволила да си сложи вратовръзка. „И татко щеше да ми се усмихва, защото щеше да е доволен, а не защото трябваше да се усмихва…“

Уили разбираше разликата, както разбираше и какво трябва да направи. Дълго беше премислял. Беше се посъветвал и с Док Савидж.

Едно приятелче му беше казало, кога Сали ще се върне вкъщи. Майка му работеше в някаква туристическа агенция…

Подпрян с единия крак на земята, а с другия — на педала на колелото, Уили наблюдаваше къщата. Сали трябваше да се прибере днес следобед. Погледна дивата ябълка. От нея започна всичко. Не можеше да разчита на Сали, че ще дойде да види татко му. Трябваше да накара него да отиде при нея.

Подпря велосипеда на оградата и отвори сака, който носеше. Извади материалите и погледна още веднъж дървото. Да, всичко щеше да е в името на добра кауза.

Разкъса опаковките на рулата тоалетна хартия и се захвана за работа…

 

 

Уили изпи млякото си и се избърса в ръкава на ризата си. Баща му не забеляза, а баба му беше в кухнята, така че нямаше кой да му се скара. Въздъхна, тежко, за да му обърнат внимание.

Никаква реакция от страна на баща му.

Тогава реши да опита по друг начин.

— Снощи беше нощта на Вси Светии…

Ханк го погледна.

— Съжалявам, синко, имах много работа. Нямах време да видя как си се маскирал.

— А, не си изпуснал много. Облякох си зеления джинсов костюм и бях костенурка нинджа.

Ханк само кимна и продължи да човърка с нежелание вечерята си.

— Из целия град беше голяма суматоха. Весело ли прекарахте, Уили? — намеси се Катрин.

— Долу-горе. Обаче си мисля, че вече съм голям за тези неща.

— И какво те кара да мислиш така? — запита баба му.

— Ами, някои деца правят големи поразии…

Ханк отпи от кафето си, без да се включва в разговора Уили отново въздъхна тежко и продължи:

— Чух, че няколко хлапета влезли в градината на Лудата Сали и са опаковали дивата ябълка.

— Какво са направили? — Ханк смръщи вежди.

— Увили са дървото в тоалетна хартия. Ще й трябва доста време, за да го почисти.

Баща му захвърли салфетката си на масата.

— Не забравяй да си напишеш домашното по математика.

Лицето на Уили грейна с дяволита усмивка, когато той затръшна входната врата, а баба му много се зачуди, закъде се е забързал така, само по жилетка, в този студ навън.

 

 

Сали гушна зайчето до себе си и поздрави цветята.

— Ще ви полея, само да се разсъня.

Полетът беше много изморителен. Излитането се забави с два часа, заради лошото време, после кацаха и в Атланта. Когато най-после пристигнаха на летище „Стейпълтън Интернешънъл“, трябваше да чакат още цял час за свободен коридор.

Стана и отиде до огледалото. Потърси четката си за коса и се сети, че не беше разопаковала багажа си. Като се прибра, бе захвърлила чантите и си бе легнала да поспи.

Влезе във всекидневната с Разбъри на ръце. Дръпна завесите и погледна през прозореца. Примижа, за да адаптира очите си и забеляза нещо странно в дивата ябълка.

Тя се мърдаше, цялата увита в тоалетна хартия. Но не това я притесни. Чудеше се защо „майсторът тапицер“ още стоеше на дървото. „Снощи беше празникът на Вси Светии…“

— Разбъри, колко души познаваме, които биха се покатерили на нашата дива ябълка, обути в италиански панталони?

Заекът се размърда. Искаше да го пуснат вече на земята. Сали го остави, без да сваля очи от натрапника.

— Какво, по дяволите, търси Ханк Алтън на моето дърво? — усмихна се тя за първи път през тази седмица.

В този момент ябълката силно се разклати. Ханк не успя да се хване за клона…

Сали изкрещя.

Падна тежко на земята. Вече си мислеше, че Уили ще трябва да си потърси друг партньор да се катерят заедно по дърветата. Дробовете му постепенно започнаха да се пълнят с въздух. Явно, вече беше твърде стар за такава игра. Бавно издиша.

Някаква врата се хлопна.

„Лудата Сали!“ Целият се вцепени и стисна силно очи. Кога се бе върнала? Защо не беше разбрал, че си е вкъщи?

Може би, ако не помръднеше, тя щеше да се приближи и… нямаше да си замине. Може би… може би, щеше да рискува и да остане. Кръвта туптеше в ушите му. Лежеше безпомощен и очакваше съдбата си.

Не я чу, а по-скоро усети, че се приближава. Полите й докоснаха ръката му. Затаи дъх. Страхуваше се да помръдне… Страхуваше се да погледне… и да не открие любов в очите й.

— Удари ли се?

Топлият й глас го изненада. Помисли си, отчаян, че всъщност въобще не е имало защо да се страхува. Гласът й… нежен, без следа от гняв. Сали беше приклекнала до него и му говореше, като че ли никога не бяха се карали.

Тогава повдигна бавно клепачи и видя това, което му бе описал Уили. Сигурно точно така е било. Лицето й беше сбръчкано, косата й стърчеше на всички страни. Но най-много го впечатлиха очите й — зачервени по края и съвсем безцветни. Приличаха на стъклените топчета, които беше подарил на сина си преди време.

„С такива очи, просто, не може да не е вещица.“

Ханк се усмихна.

Лудата Сали вдигна ръка срещу него и той разбра, че ще направи нещо прекрасно. Ще направи някаква магия — ще го превърне в принц.

Сали силно го зашлеви.

— Ханк! Удари ли се? По дяволите, отговори ми! — отново го плесна през лицето.

— Стига толкова! — той я хвана за ръката.

Сали въздъхна, щом долови, че проговори.

— Добре ли си?

— Не — Ханк поклати глава.

Никога нямаше да е добре, докато тя не се съгласеше да се омъжи за него.

— Къде се удари? — Сали шареше уплашено с очи по тялото му.

— По гордостта. Не трябваше да се правя на такъв спортист в тези панталони.

— Да не си си счупил нещо?

Ханк си помисли, че не чува и дума от това, което й говореше. В следващия момент Сали скочи на крака.

— Лежи спокойно и не мърдай! Ще повикам бърза помощ.

— Чакай! — извика след нея.

Сали се обърна. Той стоеше изправен на няколко крачки от нея и явно нищо му нямаше.

— Дивак, такъв! Помислих, че си се наранил!

— Казах ти, че гордостта ми е наранена.

— Какво си ми казал?

Ханк въздъхна. След това я погледна — сякаш… може би… „Ще я почакам, докато си вземе апаратчетата.“

Сали хукна към къщата. Но без паника, без да се страхува… „Трябва да го накажа, задето ме изплаши така.“ Чудеше се как ще застане пред него, докато слагаше и второто апаратче, когато дочу силен вик. „Сега пък какво стана!“ Грабна четката и набързо се среса. Вече бе добила достатъчно приличен вид.

Изтича към входната врата.

— Какво има?

— Глупав заек! Ти ли го научи?

— На какво?

— Да хапе така!

— Разбъри не хапе — Сали погледна към разгневеното животно. — Само младите зайци хапят и то когато са раздразнени.

Ханк проследи с очи заека, който се скри в лабиринта от чимшир.

— Ще ти подаря някоя по-умна книга за зайци. И от какво толкова се е подразнил? — попита разтривайки глезена си.

— Сигурно е бесен, че толкова дълго стоя в приюта за животни.

— Моя ли е вината за това? — погали я по лицето. Сали леко се извърна. Не желаеше да среща погледа му, но искаше да чувства топлината на ръката му.

— Не, вината не е твоя…

Толкова много неща имаше да му каже, а не знаеше откъде да започне. Не знаеше какво очаква да чуе от нея.

— Не мога да спра да те обичам, само защото ти не искаш — заговори Ханк и обърна лицето й към себе си.

— Не искам да спреш да ме обичаш. Затова се върнах…

Той нежно я целуна.

— Ела с мен при дървото.

— Ти какво всъщност правеше там?

— Уили ми каза какво се е случило с ябълката. Не ми се щеше да се върнеш и да я завариш така.

— Щях да съм разочарована, ако децата ме бяха забравили тази година. Все пак, това е традиция.

Ханк се протегна към клоните.

— А ще бъдеш ли и догодина тук, за да продължи традицията?

Сали не му отговори. Не можеше. Ако останеше в Оуквил, молеше се да е заедно с Ханк, Уили и Катрин — в старата викторианска къща.

А ако тази й мечта не можеше да се сбъдне, трябваше да си замине.

Ханк се приближи към нея и свали жилетката си, за да я наметне.

— Бих искала да върна думите си назад. Това, което ти наговорих последната нощ — беше искрена. — Животът ми, преди да те срещна не биваше да се превръща в твой проблем. Трябваше сама да се справя. Още преди много време.

— Но понякога не всичко се получава както го желаеш — той я привлече към себе си и я прегърна.

Сали дълбоко въздъхна.

— Всичко се промени. Вече съм съвсем различна. Не съм каквато бях, преди да замина за Ню Йорк.

— Какво толкова важно се е променило?

— Цяла седмица спя, без да сънувам кошмари. Това е истинско чудо!

Притисна се в него. В Ханк — нейния любим с прекрасно сърце и търпение на светец.

— Сали?

— Да.

— Наистина ли вече не сънуваш кошмари?

— Наистина — прошепна. — Но това всъщност няма значение.

— Защо?

— Защото те обичам и защото, каквото и да се случи от днес нататък, не искам да пропусна шанса, който имам, да бъда с теб.

— Съвсем сама ли го измисли това — запита я с ласкав глас.

— Не. Ти беше с мен през цялото време — Сали го целуна по брадичката.

— И сега?

— Какво?

— Ако кошмарът се върне?

— Ако се върне, знам, че ще си до мен, за да ми помогнеш да го преживея.

— Трябваше да се сетиш, че съм с теб още преди седмица.

Сали се нацупи.

— Ще ти направя магия!

Ханк се засмя и я целуна.

Под светлината на есенната луна до дивата ябълка един мъж държеше в прегръдката си една жена, която обичаше с цялото си сърце, и я целуваше.

Тази нощ беше последната, която прекараха в къщата на края на Блосъм Лейн.