Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hello, Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 63 гласа)

Информация

Сканирал
svetleto_11 (2011)
Разпознаване и редакция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Здравей, тъма

Американска. Първо издание

ИК „Коала“, София, 2003

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–091–4

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Сержант Робърт Къртис се опитваше да проникне с поглед през тъмните стъкла на очилата й, но не искаше тя да го забележи. Хвана се, че го прави твърде очебийно и бързо й поднесе стол.

— Простете ми липсата на добри маниери, мис Гибсън. Ще ви призная, че не всякога мога да видя телевизионна звезда на живо. Седнете. Да ви донеса ли кафе?

— Така ми е добре, благодаря. И не съм звезда.

— За мен сте.

Къртис беше детектив в Централната следствена служба в остинското полицейско управление. Бе на около петдесет, с яко телосложение, спретнато облечен чак до добре излъсканите каубойски ботуши, чиито токове го правеха с няколко сантиметра по-висок, отколкото беше в действителност. Макар да не я надвишаваше на ръст, той излъчваше авторитет и доверие. На изправената закачалка висеше спортното му сако, а вратовръзката му се отличаваше с идеалния си възел под колосаната яка на ризата му. На копчетата си за ръкавели носеше изписани собствените си инициали.

Върху стените на остъклената кабина, където беше бюрото му, висяха две карти: едната, подробна, — на щата, а другата — на окръг Травис, както и диплома в рамка. Застопореното бюро преливаше от документи и компютърни кабели, но не изглеждаше разхвърляно.

Къртис седна зад бюрото си и й се усмихна:

— Не всеки ден ме посещава радио водеща. Какво мога да направя за вас?

— Не съм сигурна, че ще можете да направите нещо.

Сега се намираше на сигурно място, при детектива, който несъмнено бе работил часове наред в служба на обществото, залавяйки криминални престъпници, и се запита дали наистина грабваше да дойде.

Случилото се в два през нощта изглеждаше съвсем различно на дневна светлина. Идването й в полицейското управление й се стори мелодраматична и егоцентрична реакция, несъответстваща на някакво си телефонно обаждане, пък било то и странно.

— Снощи позвъних на деветстотин и единайсет — започна тя. — Всъщност, беше рано сутринта. Отговориха ми двамата дежурни, Григс и Карсън. Имам и телефонен номер за връзка.

Тя му подаде номера, който й бе оставил Григс.

— Какво разказахте на дежурните, мис Гибсън?

Подробно му описа, какво се бе случило. Той внимателно я слушаше. Изражението на лицето му бе все тъй открито и загрижено. Не се въртеше на стола си и не й показваше, че му губи времето с тривиални неща. Ако интересът, който проявяваше, не беше искрен, преструваше се много добре.

Когато свърши, тя извади аудиокасетата от чантата си и му я подаде.

— Рано сутринта отидох в редакцията и направих презапис на разговора.

Безсънието я бе мъчило до зазоряване и накрая тя му се предаде. Стана, взе душ и се облече, после се върна в редакцията, тъкмо когато Чарли и Чад, сутрешните водещи, четяха новините в седем.

— Ще ми бъде приятно да чуя записа ви, мис Гибсън — каза Къртис, — но нашият отдел разследва убийства, изнасилвания, нападения, грабежи. Заплашителните телефонни обаждания… — той разпери ръце. — Защо дойдохте при мен?

— Прочетох името ви във вчерашната преса — призна му разочаровано тя. — Беше нещо, свързано с ваши показания на някакво дело. Помислих си, че ако поискам да разговарям с точно определен детектив, ще ми обърнат повече внимание, отколкото ако се появя ей така, без да имам определена среща.

Сега вече разочарованият беше тон.

— Вероятно сте права.

— А ако моят слушател направи онова, което заплашва, че ще стори, тогава все едно разследването ще се извърши от вашия отдел, нали?

Внезапно отрезвял, Къртис стана от стола си и излезе иззад бюрото. Той попита на висок глас всички в помещението дали някой има под ръка касетофон. Само след броени секунди при тях дойде друг спретнат детектив с портативен касетофон в ръка.

— Заповядай.

Докато подаваше машинката на Къртис, той разглеждаше Парис с нескрито любопитство. Къртис му благодари, но с тона си сякаш казваше: „Свободен си, Джо“. Джо се оттегли.

Тя бе избрала сержант Къртис съвършено случайно, но се радваше, че попадна на него. Той очевидно имаше власт и с удоволствие я използваше.

Върна се зад бюрото си, постави касетата в касетофона и тихо рече:

— Виждам, че слухът за вас бързо се е разпространил сред колегите.

Може би, помисли си Парис. А може би детективът се е питал защо не си сваля слънчевите очила. Вътре не беше особено светло. Всъщност помещението беше без прозорци.

Вероятно двамата с Андерсън мислеха, че носи тъмни очила, защото е известна личност и иска да се скрие от околните, или пък да изглежда тайнствена и да държи хората на разстояние. Никога не би им хрумнало, че ги носи, за да държи себе си извън вниманието на другите.

— Да видим мистър… как беше? Валентино?… Какво има да ни каже.

Къртис включи касетофона на възпроизвеждане.

„Парис е на телефона.

Здравей, Парис. Обажда се Валентино.“

Когато лентата се извъртя, Къртис замислено дръпна долната си устна и попита:

— Имате ли нещо против да я чуя отново?

Без да чака съгласието й, той пренави касетата и я пусна. Докато слушаше, мръщеше чело и съсредоточено въртеше пръстена, който бе получил при завършването на Тексаския университет.

В края на записа Парис попита:

— Какво мислите, сержанте? Много ли преувеличавам значението на това обаждане?

На свой ред той й отговори също с въпрос:

— Опитахте ли се да се обадите на телефонния му номер?

— Бях толкова стресната, че не се сетих да му позвъня веднага, а трябваше.

Той махна с ръка и отпъди притеснението й.

— Вероятно нямаше да вдигне слушалката.

— Когато по-късно Карсън позвъни, той наистина не вдигна. Не се включи и гласовата поща. Телефонът просто си звънеше и — нищо.

— А при проследяването на номера… — не споменахте ли, че е уличен телефон?

— Сигурна съм, че всички подробности са описани в доклада, но Григс ми каза, че изпратили патрулна кола при телефонната кабина. Дотогава — половин час, а може би и повече след инцидента — който и да се е обаждал, е бил изчезнал.

— Някой трябва да го е видял в кабината. Дали са разпитали наоколо?

— Нямало никого. Григс каза, че когато колата им пристигнала, на мястото било пусто.

Въпросите на Къртис оправдаваха загрижеността й, ала това увеличи тревогата й още повече.

— Мислите ли, че Валентино е казал истината? Дали е отвлякъл момиче, за да го убие?

Къртис изду бузи и тежко въздъхна:

— Не знам, мис Гибсън. Но ако е така и ако стриктно се придържа към тридневния срок, нямаме време за губене. Защо да ме сюрпризират с още едно дело за изнасилване и убийство, щом мога да го предотвратя.

Стана и откачи сакото си.

— Как ще постъпим?

— Като начало ще се опитаме да разберем дали нашият човек е бил сериозен, или е само поредният чешит, който се е опитал да привлече вниманието на любимата си радио водеща.

Беше я повел през лабиринта от стъклени работни кабини като неговата по посока на двойната врата, през която преди време бе влязла в Централната следствена служба.

— Как можем да сме сигурни?

— Отиваме при най-големия авторитет по тези въпроси.

* * *

Тъкмо когато Дийн излизаше от къщи, Лиз се обади от летището в Хюстън.

— Вече си пристигнала?

— Излетях от Остин в шест и половина.

— Безмилостно рано.

— На мен ли го казваш?

Тя замълча, после попита:

— Как беше с Гавин, когато се прибра снощи?

— Обичайният открит огън и жертви от двете страни.

Настани безжичния телефон удобно между брадичката и рамото си и си наля чаша портокалов сок. През нощта бе лежал в леглото си, без да затваря очи, а когато най-после заспа, сякаш изпадна в кома. Будилникът му звъня половин час, преди да го събуди. Нямаше време за кафе.

— Поне си е бил у дома — забеляза Лиз. — Послушал те е.

Дийн не желаеше да описва кавгата си с Гавин, затова мълчаливо се съгласи.

— В колко часа е първата ти среща в Чикаго?

— Още щом се настаня в хотела. Надявам се, че О'Хеър няма да се инати дълго и ще можем бързо да се разберем. Какво имаш в програмата си за днес?

Той изреди задачите си. Размениха още няколко безлични фрази, след което тя се насочи към залата за излитащи пътници.

Като свърши разговора, Дийн наведе глава, затвори очи и се заудря по челото със слушалката — силно, сякаш искаше да извърши вековечния християнски ритуал на самобичуването.

Вместо да даде добър старт на деня му, както Лиз го бе планирала, обаждането й го разконцентрира. Адската жега и тежкият трафик в Остин в началото на деня добавиха още негативи към състоянието на духа му и той пристигна на работа с петнайсетминутно закъснение.

— Добро утро, мис Лестър. Някакви съобщения?

Дийн имаше обща секретарка с още няколко души. Компетентна секретарка. Дружелюбна. Още когато той постъпи на работа тя го бе информирала, че е разведена с две дъщери и че ще е по-добре да я нарича на малко име.

Ако очите не го лъжеха, а те никога не го бяха лъгали, след неговото назначение деколтетата й ставаха все по-дълбоки, а полите все по-къси. Постепенното й пестене на плат за дрехи би могло да е в резултат на покачващите се летни температури, ала той дълбоко се съмняваше. Така че, заради собствената си безопасност, продължи да я нарича мис Лестър.

— Съобщенията са върху бюрото ви. Кафето се вари. Когато е готово, ще ви го донеса.

Да му носи кафе не влизаше в професионалните й задължения, но тъкмо тази сутрин той се зарадва на нейното предложение.

— Страхотно. Благодаря.

Влезе в кабинета си и затвори вратата, като по този начин я лиши от възможността да продължи разговора си с него. Захвърли сакото си на стенната закачалка, разхлаби възела на вратовръзката и разкопча най-горното копче на ризата си. Седна на бюрото и започна да преглежда съобщенията, радостен, че сред тях няма нищо неотложно. Нуждаеше се от няколко минути, за да успокои напрежението.

Завъртя се на стола и нагласи щорите така, че да гледа навън. Слънцето блестеше, ала не това бе причината, поради която той енергично разтърка очи и уморено прокара ръце надолу по лицето си.

Какво щеше да прави с Гавин? Колко пъти щеше да му вдига скандали? Какви още привилегии трябваше да му предостави? Колко сцени като снощната биха били в състояние да издържат? Подобни кавги често нанасяха непоправими щети. Никакви бащинско-синовни отношения не биха могли да оцелеят при непрестанните остри противоречия, които съществуваха помежду им.

Горчиво съжаляваше, задето го бе зашлевил. Не че момчето не заслужаваше плесника заради приказките, които наговори. И все пак, не биваше да го удря. Той беше възрастният и трябваше да се държи като такъв. Бе детинско да изгуби контрол над себе си. И опасно. Неконтролируемото поведение прави поразии и той го знаеше по-добре от всеки друг.

Освен това бе твърдо решен да служи за пример на сина си. Не искаше да му проповядва добро поведение, а да му дава пример за подражание. Снощи синът му бе свидетел, как баща му не можа да се справи с гнева си, което бе неправилно и сега Дийн съжаляваше.

Прокара пръсти през косата си и се запита какво толкова бе забавило кафето.

Дали да не изпрати Гавин при майка му? „Това не е разрешение“, измърмори на глас той. В никакъв случай. По ред причини, които включваха и съглашението между него и Патриша във връзка със сина им, но главната беше фактът, че Дийн Малой ненавиждаше неуспеха. В каквото и да е. Отказваше се само в краен случай.

Гавин му бе казал — по-скоро го бе обвинил — че винаги се мисли за прав. Беше заявил, че трябва да е ужасно скучно да си винаги прав. Едва ли, Гавин, помисли си цинично той. Далеч не се мислеше прав във всичко. Очевидно не бе прав и по отношение на сина си.

Нито с Лиз. С нея пък не постъпваше никак правилно и то от дълго време. Колко ли още можеше да отлага и да не урежда отношенията между тях?

— Доктор Малой?

Той остана с лице, обърнато към прозореца, защото помисли, че мис Лестър му носи дългоочакваното високоефективно кафе.

— Оставете го върху бюрото, ако обичате.

— Някой иска да ви види.

Дийн се извъртя на стола.

— Сержант Къртис от ЦСС помоли да му отделите от времето си — каза секретарката. — Удобно ли ви е веднага да влезе?

— Разбира се.

Беше виждал детектива само веднъж, но си спомни, че бе оставил у него впечатление за стабилен мъж. Дийн знаеше, че работи усърдно и е високоуважаван служител в остинското полицейско управление. Когато Къртис влезе, Дийн се изправи.

— Добро утро, сержант Къртис.

— Наричайте ме просто Къртис. Така правят всички. А вие как предпочитате да се обръщам към вас — с докторе, или с лейтенанте?

— Какво ще кажете да ме наричате Дийн?

Срещнаха се по средата на кабинета и си стиснаха ръцете.

— Неудобен ли е моментът? — попита Къртис. — Извинявам се, че нахлух така, без да ви уведомя предварително, но работата може да се окаже сериозна.

— Не се безпокойте. Кафето идва.

— С мен е още един човек.

Къртис отстъпи към отворената врата.

Въпреки слънчевите си очила, Парис се опасяваше, че лицето й я издаде, също както и неговото.

Той си глътна езика, както се случи и с нея, когато преди секунди прочете името му отвън на вратата; нито го бе очаквала, нито бе подготвена за това и не можеше да спре неизбежното.

Той я гледаше с отворена уста и едва след секунди успя да произнесе:

— Парис?

Удивен, Къртис местеше поглед от нея към него.

— Да донеса ли още чаши, доктор Малой?

Това бе секретарката.

Дийн отговори, без да отмести очи от Парис:

— Ако обичате, мис Лестър.

Секретарката излезе и ги остави вкаменени като актьори, забравили репликите си. Най-после Къртис подхвана Парис за лакътя и я поведе напред. Тя с нежелание пристъпи навътре в обитаваното от Дийн пространство.

И като всяко пространство, обитавано от Дийн, то бе доминирано от него. Не само поради високата му фигура и широките плещи, а и поради силното му излъчване. Тутакси се усещаше, че е човек на принципите, че е мъж с непоклатими убеждения и твърда решимост. Можеше да бъде и верен съюзник, и опасен противник.

Парис го познаваше и в двете роли.

Гърлото й се бе свило, сякаш всички кръвоносни съдове, идващи от главата й, се бяха събрали на едно място. Кислородът в стаята не достигаше. Тя трудно си поемаше дъх, но се стараеше да изглежда съвършено спокойна.

Дийн също не се справяше добре със себе си. Когато стана очевидно, че в резултат на шока бе забравил доброто възпитание, Къртис се погрижи да я настани на най-близкия стол. Това извади Дийн от вцепенението.

— Ъ-ъ-ъ, да, седнете, моля.

Докато сядаха, Къртис каза:

— Не съм станал детектив случайно. Разбирам, че двамата се познавате.

Парис печелеше хляба си със своя глас, ала в момента не можеше да го командва. Затова остави Дийн да обясни.

— От Хюстън — рече той. — Преди години. Защитавах докторат, а Парис…

Той я погледна с очакване, като не й остави никакъв друг избор, освен да продължи с обясненията:

— Бях репортерка в една телевизия.

Къртис изненадано вдигна русите си вежди:

— Телевизия ли казахте? Мислех, че винаги сте работили в радио.

Тя погледна Дийн и поклати глава.

— Преместих се от телевизията в радиото.

Къртис измънка нещо в смисъл, че разбира, че се е прехвърлила, но всъщност нищо не разбираше.

— Извинете.

Влезе мис Лестър с поднос. Постави го върху бюрото на Дийн и попита:

— Някой иска ли захар и сметана?

Отказаха. Тя напълни трите чаши от металната кана и попита дали ще желаят още нещо. Дийн поклати отрицателно глава и й благодари.

На излизане Къртис я изпрати до вратата. Когато се върна при тях, той забеляза:

— Поразен съм. Колежките в моята служба далеч не горят от желание да стават лични помощнички.

— Какво? — Дийн погледна объркано към него, после към затворената вече врата. — О, мис Лестър ли? Тя не ми е лична помощничка. Просто… Просто е много услужлива. Отнася се така с всички тук.

„Тук“ включваше много неща — от съседното помещение до главната сграда на полицейското управление. В нея се влизаше през гаража, който свързваше двете сгради и през който бяха дошли двамата с Парис. Очевидно нито детективът, нито Парис взеха обяснението на Дийн относно секретарката му за чиста монета, но повече не отвориха дума за нея.

Парис обгърна с две ръце чашата с димящо кафе, благодарна за топлината, която й даряваше. Дийн отпи от своето и със сигурност попари езика си.

— Нямах представа, че ще стана причина двама отдавнашни приятели да се срещнат отново след толкова време — измърмори Къртис.

— Парис не знаеше, че съм се прехвърлил тук — каза Дийн, като я наблюдаваше внимателно. — Или ако е знаела…

— Не знаех. Мислех, че още си в Хюстън.

— Не.

— Хм.

Къртис запълни неловкото мълчание:

— Преди доктор Малой да дойде при нас, използвахме цивилни лица срещу заплащане. Дълго време търсихме психолог на щат, защото имахме нужда от такъв, който да работи в отдела, да е опитен и да има стаж и като полицай, и като психолог. В началото на годината щатът бе най-после одобрен и имахме щастието да подмамим доктор Малой да дойде при нас.

— Колко хубаво! — усмихна се и на двамата тя.

След още една пауза Дийн се прокашля и се обърна към детектива:

— Споменахте за някаква работа, която може да се окаже важна.

Къртис се намести по-удобно на стола си и попита:

— Слушате ли програмата на мис Гибсън?

— Всяка нощ.

Тя тутакси вдигна глава и изненадано го погледна. Очите им се срещнаха за миг, после той отново се обърна към Къртис.

— В такъв случай знаете, че слушателите се обаждат по телефона — предположи детективът.

Дийн кимна.

— Снощи е получила обаждане, което я е разтревожило. Има защо.

Къртис продължи да обяснява естеството на обаждането на Валентино и заключи:

— Помислих си, че като го чуете, ще ни дадете професионалното си мнение.

— С удоволствие. Да започваме.

Къртис бе взел касетофона със себе си. Постави го върху бюрото, превъртя лентата и след няколко фалстарта, за които се извини, чуха гласа й: Парис е на телефона.

Знаеше диалога дума по дума. Докато записът се въртеше, тя се вглеждаше в дъното на чашата си и с периферното си зрение наблюдаваше Дийн. Улавяше отделни части от него. После го видя целия. Тайно хвърли поглед на ръцете му, които бе отпуснал върху ръба на бюрото и ги държеше така с преплетени пръсти. Бавно търкаше палците си един в друг и това, дори само това, караше нещо дълбоко в утробата й да потръпне.

Позволи си един-единствен път да го погледне в лицето. Той съсредоточено гледаше пред себе си, но трябва да бе усетил очите й, защото внезапно я погледна. Погледът му все още имаше свойството да я кара да се чувства като забодена с карфица пеперуда.

Някога, преди години, настойчивите му очи я вълнуваха. Но сега й напомняха за неща, които би трябвало отдавна да е забравила. Възкресяваха усещания и емоции, които се бе опитала да погребе завинаги и допреди няколко минути си мислеше, че е успяла. Отново се съсредоточи в чашата си.

Когато касетата свърши, Дийн попита дали би могъл да я презапише.

— Разбира се — отвърна Къртис. — Значи мислиш, че нашият приятел не се шегува?

— Искам да чуя записа още няколко пъти, но първото ми впечатление е, че не е съвсем безобиден. Получавала ли си друг път подобно обаждане, Парис?

Тя поклати отрицателно глава.

— Имала съм слушатели, които са съобщавали за извънземни, за терористични актове, за наличието на азбест в мазилката на тавана. Веднъж дори някаква жена ми се обади и ми каза, че във ваната й имало змия. Попита ме дали би могло да е отровна. Всяка седмица получавам поне по едно предложение за женитба. Някакъв ми се предложи дори за донор на сперма. Получавала съм стотици мръсни предложения. Но нищо, подобно на това. Този… имам чувството, че е различен.

— Макар, че и преди ти се е обаждал?

— Слушател, представящ себе си за Валентино, периодично ми се обажда. Мисля, че е същият човек, но не мога да се закълна.

— Имаш ли подозрения, че може да е някой от познатите ти?

Тя се поколеба преди за отговори:

— Честно? Снощи не можах да заспя от мисли. Но не познавам този глас, а предполагам, че щях да го разпозная.

— Би трябвало да имаш чувствително ухо — замислено каза Дийн. — Струва ми се, обаче, че той променя гласа си.

— И аз мисля така.

— Значи би могъл да бъде някой, когото познаваш.

— Предполагам. Но не се сещам за никого с толкова черно чувство за хумор.

— Да си ядосала някого напоследък?

— Не помня.

— Да си нагрубила някого?

— Не се сещам.

— Да си казала нещо, което би могло да се възприеме като публична обида? На някой колега например. На някой касиер. Сервитьор. Продавач. На работника в автомивката.

— Не — отсече тя. — Нямам навика да предизвиквам хората.

Без да обръща внимание на раздразнението й, той продължи да я разпитва:

— Да си се карала с приятеля си? Или да си прекъснала интимна връзка? Да си разбила нечие сърце?

За няколко мига погледът й се спря върху него, после тя поклати глава.

Като тактичен съдник в конфликт, който не разбира добре, Къртис се изкашля в шепата си.

— Снощи двама дежурни полицаи, Григс и Карсън, са се занимали със случая — обясни той на Дийн. — На сутринта са искали най-напред да проверят колегите й в радиото. Веднага ще се свържа и ще разбера дали са открили нещо. Извинете ме.

Преди Парис да успее да възрази — и как би могла? — Къртис извади клетъчния си телефон от калъфа, прикрепен за колана му и излезе от кабинета.

Вместо ръцете й да се стоплят на керамичната чаша, кафето в нея изстина. Тя се наведе и я остави в края на бюрото му, като задържа погледа си върху чашата малко повече от необходимото.

Не можеше повече да отбягва погледа му, затова се обърна към него:

— Не съм го планирала, Дийн. Когато сутринта дойдох, нямах представа… Не знаех, че сега си в Остин.

— Можех да ти съобщя на погребението на Джак. Но ти не ми говореше.

— Така беше.

— Защо?

— Нямаше да е честно.

Той се наведе към нея и тихо, но сърдито попита:

— След седем години?

Джак беше първият, който бе заявил, че никой няма такова влияние над Дийн, както тя. Изглежда Парис бе единственият човек на земята, който знаеше слабото му място и можеше да го накара да наруши равновесието си.

Все още ядосан, той каза:

— Мислех, че носиш тъмни очила само на погребения. Още ли имаш…

— Няма да разговарям за това, Дийн. Ако можех, щях да си тръгна. Ако само знаех при кого ме води сержант Къртис…

— Щеше да си плюеш на петите и да избягаш. Така ли щеше да постъпиш?

Преди Парис да реши какво да отговори, Къртис се върна.

— Проверяват чистача, Марвин Патърсън. Засега нищо особено. Имало някакво объркване, което се опитват да оправят. Скоро ще имат информация. Стен Креншоу… — той млъкна и я погледна. — Роднина ли е на собственика на радиостанцията?

— Племенник е на Уилкинс Креншоу.

— Назначен с връзки?

— Сигурно — призна му тя. — Стен не върши почти нищо, а и малкото, което прави, не свършва като хората. Мързелът му е потресаващ и често пречи на колегите, които работят с него, но иначе се разбираме добре. Освен това, нито той, нито Марвин биха могли да се обадят, защото и двамата бяха в сградата, когато дойде обаждането.

— В наше време телефоните са последна дума на техниката. Накарах магьосника по електроника в отдела да поработи по това. Полицаите разговарят с хората от аптеката, пред която се намира телефонната кабина, с надеждата да научат нещо от тях. Някой служител или клиент. Но… — млъкна и се подръпна за ухото. — Всъщност нямаме извършено престъпление. Само заплаха.

— Сериозна заплаха.

— Така е — замислено се съгласи детективът. — Валентино твърди, че е чул приятелката си да се обажда по радиото в програмата ти. Спомняш ли си подобно обаждане?

— Не ми идва наум. Макар че би трябвало да е станало съвсем наскоро — обаждане, което съм пуснала в ефир. Това значително съкращава списъка на обадилите се. Но пък никога няма да посъветвам слушател „да разкара“ някого.

— Може да те е излъгал — предположи Дийн.

Двамата с Къртис го погледнаха в очакване да им обясни.

— Може да е измислил обаждането на приятелката си, за да се оправдае за онова, което смята да й стори — пред самия себе си.

Бе доста мрачна догадка. Докато мълчаха и мислеха, мис Лестър се върна с оригиналната касета и с презаписа. Дийн я пусна отново.

— Има нещо, което ме безпокои — каза той, когато записът свърши. — Говори за „момичета“, не за „жени“.

— Омаловажава статуса на женския пол — отбеляза Къртис.

— Да, в своята оценъчна система. Ето го ключът към начина на мисленето му. Ясно изпъква неговото недоверие и нехаресване на жените. Ако трябваше да направя психологически портрет, основан единствено на този разговор, бих го сложил в категорията на изнасилваните — отмъстители.

Очевидно Къртис бе наясно с медицинския термин.

— Сърди се на жените като цяло заради реални или въображаеми актове на несправедливост.

— Опасна мотивация — обади се Дийн. — Сексът е начинът, по който ги наказва. Обикновено това означава жестоко изнасилване. Ако иска да накара жертвата си да плувне в кръв, както е казал на Парис, то тогава няма да изпитва никакви скрупули и ще я убие.

Ъглите на устата му мрачно увиснаха и изразиха опасенията на всички в стаята.

— Още нещо. Единствения Валентино, за когото съм чувал е Рудолф Валентино.

— Филмовата звезда от нямото кино — каза Парис.

— Да. Най-известният му филм носи заглавието „Шейхът“.

— В който героят на Рудолф Валентино отвлича и прелъстява млада жена, доста грубо при това.

Тя разбра мотива. Двамата с Джак бяха гледали филма на фестивала на класическото кино.

— Мислите ли, че заради това използва името Валентино?

— Би могло да е съвпадение, но не съм готов да го отхвърля като вероятност.

Замисли се за миг и продължи:

— Всъщност, Къртис, не съм готов да отхвърля каквото и да е. Препоръката ми е да разгледаме нещата откъм тази им страна.

Детективът намусено кимна.

— За жалост, съгласен съм с теб.

— Бих искал да работим заедно по случая.

— Приемам сътрудничеството ти. Ще считаме заплахата на Валентино за сериозна, докато не докажем противното.

— Или не докажем, че наистина е сериозна — тихо добави Парис.