Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hello, Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 63 гласа)

Информация

Сканирал
svetleto_11 (2011)
Разпознаване и редакция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Здравей, тъма

Американска. Първо издание

ИК „Коала“, София, 2003

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–091–4

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Когато Парис влезе в стаята, където вече я очакваха, Дийн и другите двама станаха на крака. Бяха се настанили в малката приемна на ЦСС, която обикновено се използваше за разговор със свидетели или за разпит на заподозрени. Беше доста тясна, но защитена от външни уши и очи.

Къртис измъкна изпод масата стол за Парис. Тя кимна, за да му благодари и седна. Не си свали слънчевите очила. Дийн едва улавяше погледа й зад тъмносивите стъкла. Чудеше се защо не ги сваля, а това го изнервяше.

— Надявам се пътуването до центъра на града да не ти е причинило неудобство — каза й Къртис.

— Постарах се да дойда колкото е възможно по-бързо.

Мъжете като по команда отправиха поглед към часовника на стената. Наближаваше два следобед. Беше излишно да им се напомня, че дванайсет часа от времето, с което разполагаха, бяха вече изминали.

Детективът посочи третия мъж в стаята:

— Това е Джон Рондо. Джон, запознай се с Парис Гибсън.

Тя се наведе през масата и му подаде ръка.

— Мистър Рондо, приятно ми е.

Докато се ръкуваха, той каза:

— За мен е удоволствие, мис Гибсън. Аз съм ви голям фен.

— Радвам се да го чуя.

— Не пропускам ваше предаване. За мен е чест да се запозная с вас.

Дийн внимателно изгледа офицера, когото бе видял за първи път минути преди пристигането на Парис. Беше млад, спретнат и симпатичен. Развитите му бицепси показваха, че усилено вдига гирички. Когато гледаше Парис, лицето му грееше като коледна елха. Съвсем разбираемо беше, че подобно на новака Григс, и той бе очарован от нея.

Дийн подозираше, че същото може да се каже и за Къртис. Двамата бяха отишли да обядват в Стъбс. Градска забележителност, известна с вкусната си скара, с добрата си бира и оркестъра, ресторантът се намираше само на няколко пресечки от полицейското управление. Отидоха пеша.

По обяд оркестърът не свиреше под клонестите дъбови дървета; по това време там се виеше дълга опашка от огладнели държавни служители и чиновници, които си поръчваха сандвичи с пушено месо, обилно полято с лютив сос.

С намерение да не сядат, двамата с Къртис си поръчаха сандвичи с говежда кайма, отнесоха ги при дървената порта и седнаха да ги ядат на сянка.

Дийн очакваше Къртис да го разпитва за Парис и мислеше, че ще го направи деликатно. Но, забил нос в сандвича си, Къртис направо го попита:

— Какво има между вас двамата? Тлееща жарава?

Дийн си помисли, че именно поради откровеността си той бе станал толкова добър следовател. Изненадваше заподозрените. Като се стараеше да изглежда равнодушен, когато отговаря, Дийн отхапа от сандвича си и каза:

— По-скоро оттичащи се води.

— Много вода, много нещо.

Дийн продължи да дъвче.

— Не ти ли се говори за това? — опита отново детективът.

Дийн избърса устата си с хартиената салфетка.

— Не ми се говори за това.

Къртис кимна, сякаш искаше да каже, че така е по-честно.

— Женен ли си?

— Не. А ти?

— Разведен. Вече четвърта година.

— Деца?

— Живеят с майка си.

— Жена ти омъжи ли се?

Къртис отпи от чая си с лед.

— Не ми се говори за това.

Спряха дотук и започнаха да обсъждат случилото се, което все още не се бе превърнало в техен случай; и двамата се бояха, че скоро ще бъдат натоварени с разплитането му. Сега вече Дийн знаеше, че Къртис не е семеен, а детективът не пропускаше възможност да покаже вниманието си към Парис.

Парис привличаше мъжкото внимание. Държеше се естествено. Откакто я познаваше, нито веднаж не я бе уловил да кокетничи. Нито флиртуваше, нито правеше нещо нарочно, за да привлече вниманието към себе си, нито се обличаше предизвикателно. Причината не бе в това, което правеше, а в онова, което беше.

Щом някой я погледнеше, тутакси усещаше непреодолимо желание дълго да я опознава. Тялото й не бе чувствено като това на Лиз. Всъщност имаше по момчешки ъгловата и висока фигура. Косата й, светлокестенява с руси кичури, винаги бе леко разчорлена, което бе доста секси. Но това не бе достатъчно, за да привлече мъжкото внимание.

Може би тайната бе в устата й. Жените се подлагаха на болезнени колагенови инжекции, за да постигнат пухкавост на устните си. Парис имаше пухкави устни по рождение. А може би мъжете биваха привлечени от очите й? Господ му бе свидетел, че те бяха дяволски красиви и вълнуващи. Сини и бездънни, те подканваха да се гмурнеш в тях и да ги разплискаш, за да разбереш дали можеш да докоснеш дъното им. Е, сега нищо не можеше да се каже за тях, скрити зад тъмните стъкла на очилата й.

На младия Джон Рондо не му пукаше от нищо. Той буквално бе прикован на място от нея.

— Научихте ли нещо ново? — попита тя.

— Научихме, но още не знаем, дали е важно.

Тя бе отправила въпроса си към Къртис, но отговори Дийн, тъй като искаше да я накара да го погледне, което тя пък усърдно избягваше да направи.

— Събрали сме се да го обсъдим.

— Рондо работи в групата за компютърни престъпления — започна напевно Къртис.

— Не разбирам — отвърна Парис. — Какво общо имат компютърните престъпления с онова, което искате от мен?

— Ще стигнем и до това — отговори детективът. — Знам, че двете неща изглеждат несвързани и може би е точно така.

— От друга страна — намеси се Дийн, — може да са свързани. Това се опитваме да установим. Тези ли са касетите?

Той посочи платнената торба, която тя носеше заедно с чантата си.

— Да. Записващото устройство на компютъра побира хиляда минути записан материал.

— Значи когато има обаждане, то автоматично се записва? — попита Къртис. — Така пресяваш обажданията и не допускаш крясъци и мръсотии да замърсяват ефира?

— Мнозина са се опитвали — усмихна се Парис. — Затова записваме всяко обаждане. После аз избирам кое да запазя и да пусна в ефир и кое да изтрия.

— Как прехвърляш записите на касети? — попита Дийн.

— Не е лесно. Един от нашите инженери ми направи голяма услуга, като измисли начин за прехвърлянето им. На определени интервали той изтърсва — терминът е негов, не мой, — записания материал от компютъра в касетите и ми ги предава.

— Защо ги пазиш?

— Не знам, вероятно от носталгия — тя неловко сви рамене. — По-интересните разговори могат да се използват в други предавания.

— Каквато и да е причината, радвам се, че сега са тук — обади се Къртис.

— Надявам се разбирате, че качеството се губи при презапис — каза тя. — Записите на тези касети няма да са тъй ясни, както са в оригинала.

— Няма значение — отвърна Дийн. — Качеството може да е от значение по-късно, когато определяме характеристиките на гласа. Но сега искаме само да разберем, дали обаждането, за което говори Валентино, наистина е направено, или той си измисля.

— Затова те помолихме да ни донесеш записите от миналата седмица. Ако подобно обаждане съществува и ако наистина пускането му в ефир е запалило фитила на Валентино, трябва да го проследим и да разберем коя е жената, която се е обадила.

— Ако вече не е късно — измърмори тя.

Съдейки по изражението на лицата около масата, всички споделяха мрачните й мисли.

— Мислиш ли, че е имало подобно обаждане? — попита Къртис.

— Възможно е. Откакто разговаряхме тази сутрин, не спирам да се ровя в паметта си. Преди три дни някой ми се обади. Докато идвах насам, прослушах записа в автомобила си. Отбелязах мястото му в касетата.

Дийн намери касетата сред другите в торбата, мушна я в касетофона и натисна копчето за възпроизвеждане.

„Парис е на телефона.

Здравей, Парис.

Какво си намислила тази вечер, уважаема слушателко?

Виждаш ли, срещнах този мъж преди няколко седмици. Свалихме се. Искам да кажа, че между нас чувствата бяха нажежени. (Кикот) Направо екзотични.

Вероятно в нашето семейно шоу нямаме нужда от повече подробности.

(Още кикотене от страна на слушателката) Ама аз искам да бъда и с други мъже. Тъй че сега той изпитва ревност през цялото време. Сякаш съм негова собственост, нали разбираш?

Искаш ли да издигнеш връзката ви на друго равнище?

Искаш да кажеш, дали го обичам? Не, за бога. Беше ни много забавно. Това е всичко.

Вероятно за него връзката ви не е била само забавление?

Проблемът не е мой. Само че не знам какво да правя с него.

Ако мислиш, че връзката ви те ограничава, може би не е нужно да я поддържаш. Съветът ми е да я спреш колкото е възможно по-скоро и по-безболезнено. Би било жестоко да го лъжеш, когато сърцето ти е другаде.

Добре, благодаря.“

— Това е всичко — каза Парис. — Тя затвори.

Дийн изключи касетофона. Няколко секунди цареше тежко мълчание, после всички заговориха едновременно. Къртис посочи Парис и й даде думата.

— Тъкмо щях да отбележа, че това обаждане няма нищо общо с Валентино. Разговорът беше доста глупав. Включих я в ефир, само защото много се вълнуваше. По гласа й разбрах, че е млада. Аудиторията ми се състои главно от майки с деца и ми се ще да я разширя и да включа по-млади хора и когато ми се обади някой млад, обикновено пускам обаждането в ефир.

— Записа ли си телефонния й номер?

— Проверих в записващия компютър. Отговорът беше „Не е на разположение“.

— Някой от слушателите взе ли отношение по разговора?

— Ще ги чуете на записа. Неколцина предложиха интересни съвети за начина, по който би могла да прекъсне връзката. На останалите благодарих за обаждането, но не ги включих в ефир и ги изтрих от компютъра. Не си спомням друг подобен разговор тази седмица, дори извън програмата. Но всяка нощ ми се обаждат десетки слушатели. Не мога да разчитам на паметта си стопроцентово.

— Имаш ли нещо против да вземем касетите за известно време? — попита Къртис.

— Ваши са. Презаписах ги.

— Мисля да ги дам на някого — колко време продължават общо?

— Опасявам се, че общата им продължителност е няколко часа. Върнах се три седмици назад. Това прави петнайсет нощи, но повечето от разговорите са изтрити.

— Ще накарам някого да ги прослуша и да каже дали съществува и друг подобен разговор, който ви убягва от ума.

— Валентино не се ли обади тогава? — попита Дийн.

— В онази нощ ли? Не. Той винаги си казва името. Снощи го чух за първи път от доста време. Сигурна съм.

— Благодаря, Парис — изправи се Къртис. — Оценяваме помощта ти. Надявам се, че не сме искали твърде много, като те помолихме да слезеш в центъра.

— И аз се тревожа, колкото и вие.

Очевидно той искаше да я изпрати, ала тя остана на мястото си. Къртис се поколеба.

— Има ли нещо друго?

Дийн знаеше защо Парис не иска да си тръгне. Беше се обадил нейният новинарски инстинкт. Искаше да чуе всичко и нямаше да излезе, докато не научи цялата история.

— Мисля, че иска да разбере какво става — обади се той.

— Да, бих искала — кимна тя.

— Това е чисто полицейска работа — наостри се Къртис.

— За вас е такава. Но за мен, сержанте, е лична работа. Особено ако Валентино се окаже мой познат. Чувствам се отговорна.

— Не си отговорна — намеси се Дийн по-остро, отколкото възнамеряваше. Останалите го погледнаха. — Ако наистина съществува, той е психопат. Би сторил подобно нещо, дори да не е разговарял с теб в ефир.

— Той е прав, Парис — съгласи се Къртис. — Ако Валентино е толкова наранен, колкото твърди, рано или късно щеше да извърши нещо такова.

— Вие само сте му предоставили форум на изява, мис Гибсън — каза Рондо.

— И по тази причина си единствената връзка с него.

Дийн погледна към Къртис, който продължаваше да стои зад стола й.

— Ето защо мисля, че има право да знае хипотезите, по които работим.

Къртис се намръщи, но се върна на мястото си. Погледна Парис право в очите и заяви с характерната си откровеност:

— По всяка вероятност имаме изчезнало момиче.

— Вероятност ли?

Дийн не сваляше поглед от нея, докато тя слушаше краткия разказ на Къртис за онова, което Григс му беше казал за дъщерята на съдия Кемп. Фактите му бяха вече известни, затова насочи вниманието си към Парис, която попиваше всяка изречена дума.

Очевидно радиопредаването й се радваше на огромна аудитория, но той се питаше дали телевизията не й липсва. Не беше ли влязла в кръвта й, като на актьор, целия пропит от мириса на театралния грим, с който се е появявал на сцената?

Тя се държеше естествено и бе спечелила доверието на зрителите с убедителното си присъствие на екрана и с обективността на репортажите си. Беше достатъчно умна, за да знае, че ако се появява на екрана в най-блестящия си вид, ще я смятат за вятърничава, която вероятно е преспала с някой шеф, за да бъде назначена. Ако пък я виждаха небрежно облечена и без никакъв грим, зрителите щяха да я мислят за мъжкарана, недоволна от пола си.

Парис бе уцелила златната среда. Като репортер проявяваше толкова агресивност, колкото и събеседниците й — мъже, но това не бе за сметка на нейната женственост. Можеше да направи голяма кариера в телевизията.

Само да поискаше.

Тихото й възклицание го върна на земята.

— Няма и следа от момичето почти двайсет и четири часа, а родителите й са започнали да се тревожат едва сега?

— Не е за вярване, нали? — обади се Дийн. — Не са уведомили официално полицията, така че Джейни не се води официално изчезнала. Но нямаме други изчезнали лица. Това е дълга история, но така или иначе двамата с Къртис сметнахме за нужно да проведем разследване.

Тя тутакси свърза нещата.

— И ако се окаже, че момичето, което ми се е обадило, е дъщерята на съдията…

— Затова те помолихме да донесеш записите — обясни Дийн. — Каза ли ти името си?

— Не, за съжаление. Всички слушахте записа. Не си спомням да ми го е казвала. Ако бях чула името Джейни или по-необичайното Кемп, мисля, че щях да го запомня. Освен това, не се ли разпростираме твърде нашироко? Не ли рисковано да водите разследване, основаващо се на такова несигурно съвпадение.

— И ние си го помислихме. Но после разбрахме за онзи клуб в Интернет. За сексклуба.

— Кое?

Рондо се оживи:

— Тук се включвам и аз.

Погледна Къртис, сякаш искаше разрешение да продължи.

— Давай нататък — сви рамене Къртис. — Не е нещо, което да не може да научи и без нас.

Рондо започна да разказва:

— Уебсайтът съществува в мрежата от две години. Джейни Кемп е една от… основателките му — мисля, че бихте се изразили така. Открит е като страница за размяна на съобщения, където местните момичета и момчета да могат да общуват, малко или повече анонимно. Използвали са псевдоними и адресите си за електронна поща. С течение на времето съобщенията са ставали все по-пълни и категорични, тематиката по-пикантна, докато накрая целта на уебсайта е станала такава, каквато е в момента — размяна на лични съобщения. Децата флиртуват в кибер пространството.

— Флиртуват ли? — подигравателно попита Дийн. — Съобщенията, които си разменят, приличат повече на възбуждаща любовна игра.

— Не исках да се изразя така в присъствието на мис Гибсън — отвърна младият полицай.

— Тя е възрастен човек и не сме в неделното училище.

Дийн я погледна право в очите и продължи:

— Единствената цел на сексклуба е да подтиква към сексуални действия. Децата пускат съобщения и разказват какво са правили и какво искат да правят със съответния партньор. Ако желаят да се уединят с някого, влизат в чата и си говорят мръсотии. Ето един пример.

Той отвори папката и измъкна листа, на който бе отпечатан текст от компютъра в кабинета на Къртис.

Тя го прегледа и се слиса. Вдигна поглед и възкликна:

— Но те са още деца!

— Повечето учат в колежа — уточни Рондо. — Всяка нощ се събират на определено място. Там разменят партньорите си.

— Изглежда, че част от забавлението е да се търсят по псевдоними и да отгатват кой, кой е — отбеляза Къртис.

— А ако двамата, разговаряли в чата, се открият, правят секс — допълни Дийн.

— По-скоро не — коригира го Рондо. — Понякога не се харесват като се видят. Но не се помайват, ако междувременно се появи някой по-хубав. Не се чувстват задължени един към друг.

— Момчетата от отдела за компютърни престъпления откриха уебстраницата и тъй като повечето от юзърите са малолетни, доведоха я до знанието на отдела за престъпления с деца, който се занимава със сексуалните престъпления с малолетни и с детската порнография, а те са в прерогативите на ЦСС — каза Къртис и скръсти ръце пред яките си гърди. — Широко разследване, което означава, че ще можем да проучим доста хора.

— Това е добрата новина — намеси се Рондо. — Лошата е, че веднъж започнало, разследването не може да бъде прекратено.

Парис невярващо клатеше глава.

— Искам да съм сигурна, че ви разбирам. Значи момичета като Джейни Кемп ходят на определено място и се срещат с непознати, които са убедили по Интернет да правят секс с тях.

— Правилно — отвърна Рондо.

— Те ненормални ли са? Не осъзнават ли риска, който поемат? Ако се срещнат с партньора си от чата и той се окаже по-грозен от Брад Пит и те му заявят: „Не, благодаря“, оставят се в ръцете на човек, когото вече са възбудили и който е… разочарован, да не кажем нещо повече.

— Не се оставят в ничии ръце, мис Гибсън — тихо отвърна младият полицай. — Не си говорим за детска градина. Това са момичета за удоволствие. Често биват възнаграждавани за услугите си.

— Молят за пари?

— Не молят. Те искат — заяви Рондо. — И получават. Много пари.

Тази информация ги хвърли в дълбоко мълчание. Най-накрая Къртис каза:

— Освен всичко друго, Парис, тревожи ни и фактът, че всеки, който кандидатства за член на така наречения клуб, бива приет. Само с няколко движения на мишката всеки може да се влезе в уебстраницата. Което означава, че всеки сексуален маниак, всеки извратен тип знае къде да търси следващата си жертва.

— Нещо повече — допълни Дийн. — Жертвата му вероятно няма да се съпротивлява. Той трябва само да си мръдне пръста и тя с желание ще го последва.

— Това е много тревожен факт, независимо дали има или няма връзка с Валентино — каза тя.

— Битката, която водим, е обречена — намеси се Рондо. — Унищожаваме детските порно канали. Но на мястото на всеки от тях се появяват десетки нови, които процъфтяват. Работим с федералните, с оперативното бюро, с общонационалната информационна мрежа, занимаваща се изключително с престъпленията с деца в Интернет. Едва смогваме. Децата си разменят мръсотии по електронната поща по взаимно съгласие и работата срещу това явление не се радва на кой знае каква помощ от страна на органите.

— Все едно да глобяваш за неправилно пресичане на улицата, докато гангстерите се стрелят насред града.

— Ами родителите на Джейни? — попита Парис. — Те знаят ли го?

— Имат си проблеми с нея — отговори Къртис. — Списъкът на провиненията й е дълъг, но родителите й едва ли знаят всичко, което върши. Не искаме да ги безпокоим с твърдения за евентуална връзка между изчезването й и обаждането на Валентино, докато не съберем доказателства. Надявахме се, че радио записите, които донесе, ще хвърлят някаква светлина върху въпроса.

— Светлината не е достатъчна, нали? — каза тя. — Съжалявам.

Някой тихо почука на вратата, отвори я и мушна главата си вътре.

— Съжалявам за прекъсването, Къртис. Има съобщение за теб.

Парис погледна часовника си.

— Ако не мога да ви помогна с нещо друго, ще тръгвам.

Рондо щеше да си счупи врата, когато скочи от стола си, за да й помогне да стане от нейния.

— В колко часа трябва да сте в радиото, мис Гибсън?

— Към седем и половина. Моля те, наричай ме Парис.

— Трябва ли дълго да се подготвяш за предаването?

— Сама избирам музиката и подреждам парчетата по реда на излъчването им. Друг отдел, наречен „движение“ вече е подредил рекламите по реда на тяхното излъчване. Но винаги има работа по програмата. Аз, например, не мога да знам, кога слушателите ми ще пожелаят да чуят точно определена музика. Но веднага мога да пренаредя парчетата и да вмъкна желаната песен, защото разполагаме с компютъризирана фонотека.

— Притесняваш ли се, когато си в ефир?

Тя се засмя и поклати глава, а разчорлената й коса щръкна още повече и тя стана още по-привлекателна.

— Работя отдавна и вече съм свикнала.

— Съвсем самичка ли боравиш с техниката?

— Ако имаш предвид контролните табла, да. Управлявам и телефонните си линии. Отхвърлих предложението да ми предоставят продуцент. Държа предаването ми да прилича на моноспектакъл.

— Трябваше ли да учиш много технически подробности в началото?

— Не много, но, честно казано, ти вероятно също знаеш много повече за операциите на компютъра, отколкото аз за радиовълните.

Комплиментът го накара да се усмихне глупаво.

— Не ти ли доскучава да работиш сама?

— Не, никак. Обичам да слушам музика. Пък и слушателите ме държат нащрек. Всяко предаване е различно.

— А не се ли чувстваш самотна без колеги?

— Всъщност, предпочитам да съм сама.

Преди Рондо да й зададе следващия въпрос, Дийн се намеси:

— Ще те изпратя, Парис.

Когато я поведе към вратата, тя каза:

— Бих искала да съм в течение. Ако обичаш, помоли сержант Къртис да ми се обади, щом узнае нещо.

Сержант Къртис. Не той. Направо го отряза и го изкара извън кожата му. И Дийн бе ченге като сержант Къртис. При това с по-висок чин.

Протегна ръка да отвори вратата. Но тя се отвори без неговата помощ и срещу тях се появи Къртис. Цветът на лицето му бе с няколко нюанса по-червен от обикновено. Малкото руса коса на темето му бе настръхнала.

— Постигнахме целта си — обяви той. — Някакъв съдебен репортер научил, че ченгетата търсят Джейни Кемп. Причакал съдията на връщане от обедната почивка и направо му задал въпроса. Негова чест не е възхитен.

— Животът на дъщеря му може да е в опасност, а той се притеснява за репутацията си? — учуди се Парис.

— Повтаряш мислите ми — обади се Дийн. — Малко ме интересува дали съдията е възхитен, или не.

— Добре. Ще имаш възможност да му го заявиш в очите. Шефът нареди да се срещнем с Кемп и да се опитаме да успокоим топката. Веднага.