Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hello, Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 63 гласа)

Информация

Сканирал
svetleto_11 (2011)
Разпознаване и редакция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Здравей, тъма

Американска. Първо издание

ИК „Коала“, София, 2003

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–091–4

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Рондо завря лицето му в огледалото. Ударът бе тъй силен, че Гавин очакваше стъклото да се счупи. Не можеше да се закълне, че скулите му останаха невредими. От болка очите му се насълзиха, което никак не беше мъжествено от негова страна. Имаше чувството, че ръката му изскочи от раменната става.

— Пусни ме, задник такъв — задъхано изрече Гавин.

— Двамата си имаме тайна, нали? — изсъска в ухото му ченгето.

— Знам тайната ти, полицай Рондо.

Устните му се бяха сплескали върху огледалото, но Рондо чуваше всяка негова дума.

— Когато не си на работа в управлението, чукаш колежанките.

Рондо засили натиска върху ръката му и въпреки, че бе решил да не показва страха си пред полицая, Гавин извика от болка.

— А сега нека ти кажа, каква е твоята тайна, Гавин — прошепна Рондо.

— Нямам тайни.

— Разбира се, че имаш. И ти си участвал в игричките на малката кучка. Решил си да й дадеш да разбере. Уредил си да се срещнете. Тя те е обидила и те е вбесила.

— Ти си луд.

— Така си побеснял, почувствал си се толкова унизен, че си изгубил контрол над себе си. Мога да си представя какво си й сторил.

— Нищо не съм й сторил.

— Разбира се, че си й сторил, Гавин — спокойно каза Рондо. — Имал си отличен мотив. Тя те зарязва и те прави за посмешище. Присмива ти се в сайта за съобщения пред очите на всички. „Недоебаняк“. Нали така те нарича? Не си могъл да го понесеш. Трябвало е да й затъкнеш устата. Завинаги.

Умението на Рондо да убеждава придаваше достоверност на твърденията му Гавин изпадна в паника при мисълта, че другите полицаи, включително сержант Къртис, щяха да му повярват.

— Е, добре, правеше ме на нищо и аз й бях бесен — каза той. — Но останалото е пълна глупост. Онази нощ прекарах с приятели. Те ще го потвърдят.

— Група недъгави шибаняци, пияни като тараби и затъпели от текила и трева? — присмя се Рондо. — Нали не мислиш, че показанията им ще имат тежест пред съда?

— Пред съда ли?

— Надявам се, че си измислил още едно алиби, Гавин. Нещо по-убедително от показанията на нещастниците, с които се шляеш.

— Нямам нужда от алиби, защото не съм направил нищо на Джейни. Само разговаряхме.

— Цапнал си я с нещо твърдо по главата и си изтъркалял тялото й в езерото, нали?

— Господи! Не!

— Газ пикаеш от ужас, че всеки миг могат да открият трупа й, нали? Бас ловя, че ще намеря някого, който да потвърди, че те е видял да се бориш с Джейни.

— Това е лъжа! Нищо не съм й сторил.

Рондо се приближи още повече към Гавин и притисна слабините му в умивалника.

— Не ми пука, дали си го направил, или не, Гавин. Не ме интересува, дали ще те освободят, или ще те затворят до края на дните ти. Но ако ме издадеш, ще се погрижа да те очерня като дявол, бъди сигурен. Ще ги накарам да повярват…

— Какво, по дяволите, става тук?

Веднага щом чу гласа на баща си откъм входа, Гавин усети прилив на въздух в гърдите си. Дийн силно дръпна Рондо и го блъсна в покритата с плочки стена, после сви ръката си като скоба и го притисна плътно към нея.

— Какво си мислите, че правите, дявол да го вземе?

Гласът му проехтя силно и разтърси помещението.

— Гавин, добре ли си?

Лицето го болеше, а рамото силно го пронизваше, но той нямаше намерение да се оплаква пред Рондо.

— Нищо ми няма.

Баща му внимателно го огледа, сякаш да се увери, че не е сериозно наранен, после се обърна към Рондо:

— Най-добре ще е да обясниш.

— Съжалявам, доктор Малой. Прочетох онези неща, писани от сина ви. Те са… Просто са толкова отвратителни, особено някои от тях. Помислих си за мама, за сестра ми. Не бива да се говори така за жените. Когато влязох и го видях, вероятно ми е причерняло пред очите.

Гавин не искаше да бъде на мястото на Рондо. Баща му гневно дишаше в лицето му и продължаваше да го притиска с ръката си за гърлото. Лицето на Рондо се наливаше с кръв, но той стоеше неподвижно, сякаш се боеше, че ако помръдне, гневът на бащата ще изригне върху него и нищо нямаше да може да го удържи.

Най-после Дийн го пусна, ала очите му продължаваха да хвърлят искри към Рондо и полицаят се чувстваше все тъй прикован към стената. Дийн проговори със спокоен и тих глас, но тонът му бе заплашителен:

— Ако още веднаж докоснеш сина ми, ще ти извия врата като на пале. Ясен ли съм?

— Сър, аз…

— Ясен ли съм?

— Да, сър — преглътна Рондо.

Въпреки всичко Дийн продължи да го гледа в очите, после извърна глава и бавно отстъпи назад. Протегна ръка на Гавин:

— Да вървим, синко.

Когато мина покрай Рондо, Гавин го погледна. Кой знае, може да е успял да убеди баща му, че го бе наранил в пристъп на неконтролируем и справедлив гняв, за което съжалява.

Ала Гавин не искаше да действа като глупак. Вместо да си създава още неприятности, той щеше да запази тайната на Рондо. Какво му пукаше, че някакво ченге води двоен живот и се натиска с малолетни? И на момичетата не им пукаше.

Когато излязоха в коридора, Гавин хвърли поглед към баща си. Той стискаше зъби и имаше вид на човек, който всеки миг ще изпълни заканата си и ще извие врата на Рондо. Зарадва се, че неудържимият бащин гняв не бе насочен срещу него.

Помисли си, че скоро скулата му ще посинее и вероятно бе вече започнала да променя цвета си, защото още щом ги видя, Лиз разбра, че нещо се е случило.

— Какво има?

— Нищо, Лиз — отговори Дийн. — Всичко е наред, но ще пропусна обяда. Сержант Къртис ми позвъни по пейджъра.

Очевидно, докато е бил над тоалетната чиния и е драл котките, баща му я бе осветлил по въпроса.

— Иска да разговарям с някого. Съжалявам, че прекъсна пътуването си и попадна в тази бъркотия.

— Щом бъркотията е твоя, значи е и моя — отвърна тя.

— Благодаря. Довечера ще ти позвъня.

— С удоволствие ще те почакам да се освободиш.

— Нямам представа, колко ще продължи — поклати глава Дийн. — Може да отнеме целия следобед.

— О, така ли? Разбирам…

Тя изглеждаше толкова разочарован, че Гавин я съжали.

— Изглежда си им много необходим тук. Искаш ли да откарам Гавин вкъщи?

Моля те, недей — изпъшка наум Гавин. Лиз бе жена на място. Изглеждаше великолепно. Но твърде много се стараеше да му се хареса. Често усилията й бяха така прозрачни, че му призляваше. Не беше малко момченце, което би могла да спечели с приповдигнато и весело бръщолевене или с проява на засилен интерес към личността му.

— Оценявам жеста ти, Лиз, но Гавин ще си отиде у дома с моята кола.

Гавин въпросително погледна баща си, защото помисли, че не го е разбрал правилно. Но не, той му подаде ключовете от автомобила. Преди две нощи го бе принудил да върне ключовете от таратайката си. А сега му доверяваше собствената си кола.

Тази демонстрация на доверие означаваше за Гавин много повече, отколкото заплахата към Рондо. Да защитаваш сина си е задължение, но да му се доверяваш, е въпрос на избор и баща му беше избрал да му се довери тъкмо сега, когато нямаше никаква причина за това. Всъщност Гавин се бе постарал да направи всичко възможно, щото баща му да изгуби вяра в него.

Трябваше да помисли върху това, да го анализира. Но по-късно, когато остане сам.

— Ще ти се обадя, преди да тръгна, Гавин. Можеш да дойдеш и да ме прибереш. Как ти се струва този план?

Гърлото му се сви, ала Гавин все пак успя да изрече:

— Разбира се, татко. Ще чакам.

* * *

Макар да се чувстваше объркана, Парис не използва положението си като извинение, за да отложи така необходимото пътуване до Медоувю.

Вероятно и снощните целувки с Дийн я караха да чувства вина, която допълнително я мотивира да се обади на директора на Звеното за непрекъснати медицински грижи и да му каже, че ще бъде там в три часа.

Пристигна точно навреме и директорът я посрещна в предверието. Когато се ръкуваха, той изпита неудобство и я помоли за извинение за тона на писмото, което й бе изпратил предишния ден:

— Вътре в себе си се надявам да не съм се изразил толкова…

— Не са нужни извинения — прекъсна го тя. — Писмото ви ме окуражи да направя онова, което трябваше да сторя преди месеци.

— Не искам да си мислите, че съм коравосърдечен и не съчувствам на мъката ви — говореше той, докато я водеше по смълчания коридор.

— Изобщо не си го мисля.

Личните вещи на Джак се пазеха в складовото помещение. Директорът отключи вратата и посочи трите облепени кутии, подредени върху металните рафтове. Не бяха големи и бяха почти празни. Парис лесно щеше сама да ги отнесе до колата си, но той настоя да й помогне.

— Извинявам се за неудобствата, които може да съм причинила на вас и на персонала със закъснението си — каза тя, когато поставиха кутиите в багажника.

— Разбирам, защо не искахте да дойдете. Болницата ви навява лоши спомени.

— Така е, но не мога да се оплача от грижите, които Джак получи при вас. Благодаря ви.

— Щедрото дарение бе достатъчна благодарност от ваша страна.

След като уреди сметките по лечението на Джак, Парис бе оставила остатъка от парите на болницата, включително застраховката, която той си бе направил, когато се сгодиха. Макар застраховката да бе сключена в нейна полза, тя не искаше да задържи парите.

Двамата с директора се разделиха на болничния паркинг под палещото слънце със съзнанието, че едва ли ще се видят повече.

Сега трите кутии лежаха върху кухненската маса. Парис знаеше, че времето никога няма да е подходящо да ги отвори и по-добре беше да свърши тази работа веднага, вместо да продължи да отлага. Разряза опаковъчните им ленти с ножа за белене.

В първата кутия бяха подредени пижамите. Четири чифта, прилежно сгънати. Беше му ги купила, когато го приеха за първи път в Медоувю. Бяха се протрили от непрекъснатото пране, но все още излъчваха миризмата на дезинфекционни средства, която тя неизменно свързваше с болничните коридори. Затвори кутията.

Във втората имаше книжа, нотариални актове, документи в три екземпляра от застрахователни компании, районни съдилища, болници, медицински и юридически кантори, превръщащи личността на Джак Донър в застрахователен номер, в статистическа единица, в клиент, в данни, които счетоводителите обикновено вкарват в таблици и диаграми.

Като изпълнител на завещанието му, трябваше да се погрижи за юридическите подробности, произтичащи от смъртта на Джак. Всичко това бе останало в миналото, а документите бяха стари и ненужни. Не изпитваше нито нужда, нито желание да ги препрочете.

Оставаше й третата кутия. Беше най-малката. Още преди да я отвори, знаеше, че съдържанието й ще я разстрои, защото тя съдържаше личните вещи на Джак. Часовникът му. Портфейлът му. Някои от неговите любими книги, които му бе чела на глас по време на всекидневните си посещения в Медоувю. Снимка в рамка на родителите му, вече покойници по времето, когато Парис се бе запознала с него. Тогава си бе помислила, че са благословени от Господ, който не ги бе оставил живи, за да видят деградацията на сина си.

Скоро след като го премести в Медоувю, тя опразни къщата му. Раздаде дрехите за благотворителни нужди. С болка на сърцето разпродаде мебелите, ските, колата, рибарската лодка, ракетите за тенис, китарата му и дори къщата, за да заплати астрономическите болнични сметки, които застраховката му не можеше да покрие.

Така че, когато почина, Джак Донър притежаваше само това тук. Не му бе останало нищо, дори достойнство.

Портфейлът му се бе изтъркал от носене. В него бяха подредени кредитните му карти, чийто срок бе отдавна изтекъл. От снимка, поставена зад една от прозрачните преградки й се усмихваше собственият й образ. Зад нея зърна някакво листче и го извади. Беше изрезка от вестник, сгъната няколко пъти, за да се побере зад снимката й.

Разгъна изрезката и видя друга своя снимка. Но тази тук не бе правена в студио и тя не се усмихваше. Беше дело на фоторепортер. Журналистът я бе уловил с уморено изражение на лицето, с разбъркана коса и безнадеждна, втренчена в пространството, захвърлила микрофона си встрани. Статията носеше заглавие:

„В преследване на голямата кариера.“

Със сълзи на очи тя прекара пръсти по ръбовете на вестникарската изрезка. Джак се радваше на успехите й, бил е достатъчно горд с работата й, за да запази статията в портфейла си. Дали по-късно бе осъзнал жестоката ирония на своята гордост?

Странно как един съвършено непознат човек, когото никога не бяха виждали преди, можеше да има такова пречистващо въздействие върху техния живот. Името му бе Албърт Дори. Той промени съдбата им, нейната и на Джак, в деня, в който реши да задържи семейството си като заложници.

* * *

Вторникът се очертаваше да бъде най-обикновен делничен ден, когато по обяд историята се разчу. Като научиха, че жена и трите й деца са заложници в собствения си дом, всички в нюзрума се задействаха.

Изпратиха фотограф на местопроизшествието. Докато той бързешком прибираше апаратурата си, дежурният редактор провери кои репортери са на разположение и попита с лаещ глас:

— Кой е свободен?

Парис си спомни как вдигна ръка като ученичка, която знае отговора на задачата и каза:

— Аз.

— Трябваше да запишеш глас за репортажа относно профилактиката на рака на дебелото черво.

— Записала съм го. Вече е при редактора.

Опитният новинар прехвърляше с език незапалената си цигара от единия край на потъмнялата си от никотин уста до другия и обмисляше предложението й.

— Добре, Гибсън, ти се заемаш с това. Ще изпратя Маршал да заснеме материала ти, когато привърши в съда. Междувременно се постарай да не сгафиш нещо. Тръгвай!

Двамата с оператора се метнаха в новинарския фургон. Тя беше в приповдигнато настроение, развълнувана и тръпнеща от нетърпение да направи първия си сензационен материал. Фотографът с лекота преодоляваше градския трафик и си тананикаше.

— Как можеш да си толкова спокоен?

— Ами утре ще изскочи още нещо влудяващо. Така става — все едно и също. Само имената се сменят.

До известна степен беше прав, но тя си помисли, че все пак спокойствието му се дължеше на цигарата с марихуана, която пушеше.

В края на една улица в най-обикновен квартал се издигаха барикади. Парис скочи от колата и се затича към репортерите, скупчени около полицая от силите за бързо реагиране, който в онзи миг бе поел функциите на говорител на хюстънското полицейско управление.

— Децата са на възраст между четири и седем години — чу го Парис да казва, докато се провираше през тълпата. — Мистър и мисис Дори са разведени от няколко месеца. Наскоро тя спечели делото за попечителство. Засега ни е известно само толкова.

— Мистър Дори беше ли разочарован от изхода на делото? — извика някакъв репортер.

— Би могло да се очаква, но никой не знае със сигурност.

— Разговаряхте ли с мистър Дори?

— Опитахме, но той не се отзова.

Най-после фотографът й я настигна. Протегна се през тълпата и й подаде микрофон, свързан с камерата му.

— Тогава откъде знаете, че е в къщата и държи семейството си като заложници? — попита друг репортер.

— Преди телефонната връзка да бъде прекъсната — предполагаме, че това е сторил мистър Дори — мисис Дори е позвънила на деветстотин и единайсет и е подала съобщение.

— Спомена ли с какво оръжие ги заплашва съпругът й?

— Не.

— Известна ли ви е целта на мистър Дори? — попита Парис.

Полицаят отвърна:

— Онова, което засега знам със сигурност е, че положението е много сериозно. Благодаря ви.

С това изречение той сложи край на брифинга. Парис се обърна към своя оператор:

— Записа ли въпроса ми?

— Да. И неговия отговор.

— Дума по дума?

— Обадиха се от нюзрума. След три минути си в ефир. Намисли ли какво ще говориш?

— Ти нагласи камерата, а аз ще си помисля какво да кажа.

Избра си място, откъдето щеше да се включи на живо. Застана на фона на къщата на семейство Дори, разположена в края на тясна улица с дървета от двете страни, която при други обстоятелства вероятно би изглеждала тиха и спокойна.

В онзи следобед тя бе задръстена от линейки, полицейски части, новинарски екипи и зяпачи. Парис попита една съседка дали ще се съгласи да сподели пред камера нещо за семейството.

— Винаги съм смятала, че е добър човек — каза жената. — Не съм очаквала да вдигне такъв панаир. Никога не знаеш откъде ще ти дойде. Мисля, че повечето от хората са полудели.

Един час по-късно Парис зърна Дийн Малой да излиза от автомобил без регистрация. Изглеждаше непроницаем за тълпата и, ескортиран от униформени полицаи, с решителна крачка премина покрай групата репортери и се отправи към специалния полицейски фургон, паркиран по средата между барикадите и къщата на Дори. Когато го видя да влиза във фургона, Парис се обади на дежурния редактор и му съобщи за станалото.

— Ще си затворите ли устите, дявол да ви вземе! — извика той на репортерите в нюзрума. — Не мога да чуя дори мислите си от вас.

После заговори на Парис:

— Кажи ми пак, кой е той?

Тя повтори името на Дийн:

— Доктор е по психология и криминология, работи в хюстънското полицейско управление.

— И ти го познаваш?

— Лично. Специализиран е да преговаря с хора, които държат заложници. Ако нямаха нужда от него, нямаше да го повикат.

После продължи да излъчва на живо от местопроизшествието, като изпревари останалите телевизионни станции.

Три часа по-късно на всички им бе вече толкова до скучало, че искаха все пак нещо да стане.

Парис бе прекъснала за малко и тогава видя дребната женица в края на тълпата, подкрепяна от някакъв мъж. Тя тихо ронеше сълзи.

Парис заряза микрофона и камерата, приближи се до двамата и се представи. Мъжът прояви враждебност и й извика да изчезва, но жената й каза, че е сестра на мисис Дори. Не пожела да говори, но Парис все пак успя да научи бурната история на семейство Дори.

— Информацията, с която разполагате, може да е извънредно полезна за полицията — тихо й каза тя. — Бихте ли я споделили с някой от тях?

Жената беше уплашена и стоеше нащрек. Съпругът й продължаваше да се отнася враждебно към Парис.

— Нямам предвид обикновен полицай, а психолог — обясни им тя. — Единствената причина, поради която присъства тук, е да се погрижи сестра ви и децата да излязат невредими от положението. Можете напълно да му се доверите. Имате думата ми.

Няколко минути по-късно Парис се опитваше да убеди полицая за бързо реагиране да занесе бележката й във фургона и да я предаде лично на Дийн.

— Той ме познава. Приятели сме.

— Не ме интересува, дори да сте му сестра. Малой е зает и не иска да говори с журналисти.

Тя направи знак на оператора си да се приближи.

— Пренави ли касетата?

— В момента го правя — отвърна той, метна камерата на рамо и погледна през окуляра.

— Погрижи се да заснемеш офицера в едър план — даде му наставления тя, после се прокашля и заговори в микрофона: — Днес полицай Антонио Гарса от хюстънското полицейско управление попречи на усилията да се спаси семейството, станало заложник на въоръжен престъпник. Полицай Гарса отказва да предаде важно съобщение на…

— Ама какво правите, госпожо?

— Показвам ви по телевизията като ченгето, провалило спасяването на заложниците.

— Дайте ми проклетата бележка — грабна я от ръката й той.

Измина четвърт час, който й се стори дълъг и мъчителен, преди Дийн да излезе от фургона и да се запъти към барикадите. Докато се вглеждаше в лицата наоколо, той отмахваше с ръка микрофоните, които колегите й веднага му заподаваха. Зърна Парис да му маха пред новинарския си фургон и отиде направо при нея.

— Здравей, Дийн.

— Здрасти, Парис.

— Никога не бих си позволила да се възползвам от познанството си с теб. Надявам се, че го знаеш.

— Знам, Парис.

— Нямаше да ти отвличам вниманието, ако не бях убедена, че е крайно наложително.

— Така пише и в бележката ти. Какво си научила?

— Да влезем.

Те се свиха в задната част на фургона, където тя бе убедила сестрата на мисис Дори и съпруга й да я почакат. Запозна ги. Макар, че операторът бе останал навън, мястото беше недостатъчно. Парис не искаше да ги смущава с камери и светлини.

Дийн клекна пред смутената жена и заговори тихо и спокойно:

— Най-напред искам да ви заявя, че ще направя всичко, което мога, за да не пострадат сестра ви и децата.

— Така ни каза и Парис. Даде ни думата си, че можем да ви се доверим.

Дийн хвърли поглед към Парис.

— Но се опасявам, че полицаите ще щурмуват къщата — продължи жената, а гласът й излизаше на пресекулки от вълнение. — Ако го направят, Албърт ще убие и нея, и децата. Сигурна съм.

— Застрашавал ли е живота им и преди? — попита Дийн.

— Многократно. Сестра ми неведнаж ми се е оплаквала, че си е наумил да я убие.

Дийн търпеливо слушаше онова, което тя искаше да сподели и я прекъсваше, само когато трябваше да му разясни нещо, а като се запънеше, той кротко я окуражаваше да продължи. Във фургона стана задушно, замириса на марихуана. Дийн не даваше да се разбере, че се чувства неудобно в тясното пространство, но по челото му бе избила пот. Не откъсваше очи от ридаещата жена.

Не спираше да задава въпроси и сигурно запомняше всички отговори, защото не си водеше записки. Когато тя разказа всичко, свързано със случая, той й благодари, отново я увери, че ще измъкне сестра й и децата невредими от къщата и я попита дали може да остане на разположение, в случай че имат нужда от нея. И тя, и съпругът й се съгласиха.

Когато излязоха от душния фургон, Парис подаде на Дийн бутилка с вода. Докато вървяха към барикадите, той разсеяно отпиваше от нея. Беше смръщил чело и гледаше загрижено.

Накрая тя се престраши да го попита, дали интервюто е било полезно.

— Извънредно полезно. Но преди да го използвам, трябва да убедя Дори да разговаря с мен.

— Имаш номера на клетъчния му телефон.

— Благодарение на теб.

— Радвам се, че можах да помогна.

Гарса и останалите униформени полицаи се опитваха да удържат групата журналисти, които го заляха с въпроси, още щом го зърнаха да минава през барикадата. Тръгвайки си, той се обърна и каза:

— Свърши добра работа, Парис.

— И ти.

Тя остана на мястото си и продължи да гледа след него, докато накрая той изчезна в полицейския фургон, обади се на дежурния редактор и го уведоми за станалото.

— Браво. Познанствата с важни хора помагат, нали? Ако си близък с главатаря на племето, използвай го докрай.

— Ами Маршал?

— Виж какво съм ти поднесъл на тепсия, Парис. Не ме разочаровай.

Час по-късно тя и останалите медии научиха, че най-после Малой е започнал преговори с Дори. Бе успял да го убеди, че трябва да разговаря и с мисис Дори, която през сълзи му бе казала, че тя и децата са още живи, здрави и читави, но ужасно изплашени.

Парис се включи на живо в централните новини в пет часа. Повтори предаването в шест, тъй като ситуацията нямаше ново развитие и в края на емисията направи общ преглед на събитията, станали през дългия делничен следобед.

Джак дойде в седем със сандвичи и пържени картофки за нея и оператора.

— Кой е пушил трева тук? — попита той.

— Тя — отговори операторът и мушна едно картофче в устата си. — Не мога да я откажа от пафкането.

Но когато се нахрани и излезе от фургона, той започна:

— Джак, за одеве…

— Не знам за какво говориш — усмихна се безхитростно Джак.

Очевидно успокоен, операторът каза:

— Благодаря, човече.

Когато останаха само двамата, Парис го подразни:

— Добър шеф, няма що.

— Добрият шеф внушава лоялност.

Когато протегна ръка да я погали по бузата, усмивката му изчезна и лицето му придоби загрижен вид:

— Изглеждаш уморена.

— Ружът ми се изтри преди часове.

Спомни си как Дийн не обръщаше внимание на собствените си неудобства и добави:

— Не е толкова важно как изглеждам пред камерата, а какво казвам.

— Свърши великолепна работа.

— Благодаря.

— Наистина е така. Всички в телевизията говорят за това.

Когато сутринта се хвърли във фургона, тя гледаше на случката като на възможност да подплати материала си с повече кадри, да привлече вниманието и да накара колегите й в телевизията да заговорят за нея, както и стана.

Но всичко се беше променило. Разговорът на Дийн със сестрата на мисис Дори послужи като повратна точка в събитията на деня. Очите й се отвориха за тъжното в тази история, участниците в нея придобиха плът и кръв, случилото се, се превърна в човешка трагедия, престана да бъде средство, което да я издигне в кариерата й. Да се възползва от нещастието на другите бе проява на лош вкус.

— Видя ли Дийн след това? — попита Джак и прекъсна мислите й.

— Само веднаж. Късно следобед дойде да попита сестрата на мисис Дори, кои са любимите храни, играчки и домашни питомци на децата. Искаше да превърне разговорите си с мистър Дори в задушевни беседи.

Джак замислено каза:

— Ако усилията му не успеят, това дълбоко ще го заболи.

— Той дава всичко от себе си.

— Знам го. Ти го знаеш. Всички го знаят, с изключение на самия Дийн. Помни ми думата, Парис. Ако и петимата не излязат здрави и невредими от къщата, ще се обвинява до смърт.

Джак се помота наоколо още един час и си тръгна едва след като тя му обеща да му се обади, ако ситуацията се промени. Нищо не се променяше. Часове наред. Тя седеше на пасажерското място във фургона, преглеждаше записките си и се опитваше да погледне случилото се от по-различен ъгъл, когато Дийн почука на стъклото.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Не, нищо. Извинявай, че те безпокоя — отвърна той и застана до смъкнатия прозорец. — Просто трябваше да изляза от фургона за малко, да подишам чист въздух, да се поразтъпча.

— Джак ме помоли да ти кажа да наминеш при него.

— Идвал е, така ли?

— Донесе ни бургери. Ти яде ли?

— Хапнах един сандвич. Но няма да откажа глътка вода.

Тя му подаде бутилката.

— Пих от нея.

— Няма значение.

Жадно загълта, затвори я и й я върна.

— Ще ми направиш ли една услуга? Обади се на Гавин, ако обичаш. Страхува се, когато съм зает с подобни случаи — обясни й той и я дари с мимолетна усмивка. — Гледа много полицейски филми по телевизията. Кажи му, че си говорила с мен и го увери, че съм добре.

Прочел въпроса в очите й, той добави:

— Вече му се обадих. Пат също разговаря с него. Но нали знаеш какви са децата? На теб ще повярва повече, отколкото на нас.

— С удоволствие ще му се обадя. Нещо друго?

— Това е.

— Не ми представлява никаква трудност.

Бе разхлабил възела на вратовръзката си и бе навил ръкавите на ризата си до лактите. Облегна голите си ръце на смъкнатото стъкло, но обърна главата си към къщата. За секунди се загледа в нея, после промълви:

— Може да ги убие…

Тя замълча, защото знаеше, че не очаква от нея да каже нещо. Довери й най-големия си страх и тя се радваше, че я чувстваше достатъчно близка, за да го направи. Щеше й се окуражителните думи, които му каже, да не звучат твърде банално.

— Не мога да си представя как някой би могъл да застреля собствените си деца, но той ме увери, че ще го направи.

Дийн подпря глава на ръцете си и разтърка с палци смръщеното си чело.

— Докато разговарях с него последния път, дочух плача на едно от момиченцата: „Моля те, татко! Моля те, не ни убивай!“ Ако тогава бе дръпнал проклетия спусък, нямаше да мога да направя нищо, за да го спра.

— Ако не беше ти, сигурно вече щеше да го е дръпнал. Правиш всичко, което е по силите ти — каза тя и без всякаква умисъл го докосна по косата.

Той тутакси вдигна глава и я погледна, вероятно се питаше откъде знае, че прави всичко по силите си и че иска да чуе тъкмо тези думи. А може би настояваше да я увери, че го бе докоснала дълбоко в душата.

— Виждаш ли, думите, които изричаме, отново се връщат към нас — почти прошепна тя. — Чувала съм полицаите да говорят за теб. Всички мислят, че си невероятен.

— А какво мислиш ти? — почти прошепна той.

— И аз мисля, че си невероятен.

Трябваше да се усмихне, както приятел се усмихва на приятел, ала в случая усмивката бе неподходяща поради множество причини. Едната бе положението, в което бяха попаднали. Топката в гърдите й, която я оставяше без дъх, бе другата причина. Но най-важната от тях беше натежалият от чувства поглед, с който Дийн я наблюдаваше.

Както през нощта, когато се запознаха, погледът му издаваше нещо повече от приятелски чувства. Този път обаче той беше по-продължителен, а привличането, което усещаха помежду си, бе много по-силно.

Трябваше да свали ръката си, която бе останала вдигната като виновница, прегрешила по свое собствено желание. Но ако я свалеше, грехът би станал очевиден, а жестът щеше да придобие значението, което Парис не се осмеляваше да признае и пред себе си. По-късно щеше да се пита дали ако в този миг пейджърът му не бе звъннал, двамата щяха да целунат.

Но пейджърът се обади и магията се развали. Погледна екранчето, за да разбере кой го вика.

— Дори иска да разговаря с мен.

Без да каже дума повече, той се втурна към фургона.

В полунощ Дийн най-после уговори децата да бъдат освободени. Дори се боеше, че частите за бързо реагиране ще щурмуват къщата. Дийн го убеди, че няма да го позволи, ако той пусне децата на свобода. Дори се съгласи при условие Дийн да се приближи до вратата и сам да ги отведе от къщата. Докато траеше кризата, Парис, разбира се, не знаеше условията, поставени при преговорите.

Тя разговаряше със сестрата на мисис Дори, когато операторът дотича при тях с думите:

— Ей, Парис, Малой отива към къщата!

Сърцето й тревожно заби в гърлото, когато го видя да стои до входната врата с високо вдигнати ръце. Никои не можеше да чуе какво си казаха двамата с Дори през вратата, но на нея й се стори, че той остана в тази безпомощна поза цяла вечност.

Накрая вратата се открехна навътре и от пролуката се измъкна малко момченце, следвано от по-голямо момиченце, което носеше малко дете. Те плачеха и закриваха очи с ръцете си, предпазвайки се от светлините, насочени към къщата.

Дийн подхвана телцата им, притисна ги към себе си и така ги отнесе при представителите на Службата за защита на детето, които ги очакваха наблизо.

По-късно Парис щеше да научи, че едно от условията при разговора с Дари е било Дийн да не предава децата на снаха му, която го мразела и настройвала съпругата му срещу него.

Когато Парис стана, за да предаде новината за освобождаването на децата, гласът й бе дрезгав от умора и видът й бе опърпан, ала оптимистичният дух, породен от последните събития, внасяше оживление наоколо.

Завърши репортажа си в този дух:

— Часове наред бяхме погълнати от мрачното очакване за лош завършек на днешната криза. Но полицаите се надяват, че щом децата излязоха невредими от къщата, можем да се надяваме на сериозен пробив в нелеката ситуация.

Докато произнасяше последните думи, изтрещяха два силни изстрела. Парис и колегите й, които също отразяваха новината, млъкнаха. Никога преди не бе чувала тъй внезапна и дълбока тишина.

Настъпилата тишина бе разкъсана от трети, последен изстрел.

* * *

Парис хвърли още един поглед на изрезката, прегъна я точно така, както я бе прегънал Джак и я сложи на предишното й място зад снимката си в портфейла му. Върна портфейла обратно в кутията с болезненото чувство, че ако Джак бе свързал нощта на онези събития с онова, което се случи след това, можеше да не запази изрезката, а да я накъса на парченца.