Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hello, Darkness, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 63 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканирал
- svetleto_11 (2011)
- Разпознаване и редакция
- debilgates (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Сандра Браун. Здравей, тъма
Американска. Първо издание
ИК „Коала“, София, 2003
Редактор: Сергей Райков
ISBN: 954–530–091–4
История
- — Добавяне
Осемнадесета глава
— Гавин?
— Да?
Дийн отвори вратата на спалнята му и влезе.
— Включи компютъра си.
— А?
— Чу ме.
Синът му лежеше на леглото и гледаше мач от Шампионската лига. Би трябвало да се занимава с нещо по-конструктивно от това да наблюдава повторението на футболен мач между два европейски отбора. Защо не бе станал да се облече и да свърши някоя работа, а се излежаваше в леглото?
Защото така съм го научил, помисли си Дийн.
Синът му бе мързелив, защото той бе мързелив баща. Напоследък си мислеше, че не си струва кавгата, която щеше да последва, ако накара Гавин да си размърда задника. Бе оставил нещата да си вървят ей така, само и само да избегне разправиите. Не биваше да го прави. Не се съревноваваше по популярност с Гавин. Не беше нито негов съученик, нито пасторът му, нито семейният лекар. Беше му баща. Но времето, когато е трябвало да упражнява по-строг родителски контрол, бе отминало.
Той грабна дистанционното от ръцете на момчето и изключи телевизора.
— Включи компютъра си — повтори той.
Гавин седна в леглото.
— Защо?
— Мисля, че се досещаш.
— Не, не се досещам.
Неуважителният тон и нахалното изражение на лицето на Гавин изкара Дийн от кожата му. Усети как дълго тлялата жарава в гърдите му внезапно се възпламени. Но нямаше да се предаде на гнева си. В никакъв случай.
— Можем веднага да тръгнем за полицейското управление, където те очакват, за да те разпитат във връзка с изчезването на Джейни Кемп, а междувременно би могъл да включиш проклетия компютър, така че поне да знам с какво ще се сблъскаме, когато те заведа там. Така или иначе времето, когато си ме правил на глупак, свърши.
Сутринта Дийн бе останал вкъщи, за да анализира и напечата записките, които си беше водил по време на разпита на един заподозрян преди няколко дни. Детективът по случая проявяваше признаци на нетърпение поради закъснението му.
Знаеше, че ако отиде в кабинета си, нямаше да може да се концентрира; щеше да си мисли за Парис и за случая, в който бе замесена. И сигурно щеше да отиде в Централното бюро, където Парис и Къртис прослушваха записите й.
Ето защо се обади на мис Лестър и й каза, че ще работи у дома си; наложи си да седне и най-сетне да напише въпросния доклад. Тъкмо го бе свършил, когато се обади Робърт Къртис и му съобщи нещо, което можеше да промени живота му.
— Полицията иска да ме разпита? — попита Гавин. — От къде на къде?
Дийн се надяваше, че Джон Рондо е направил огромна грешка, ала загриженото изражение на лицето на Гавин бе показателно за достоверността на полицейската информация.
— Ти ме излъга, Гавин. Активно членуваш в сексклуба. Разменяли сте си имейли с Джейни Кемп и въз основа на онова, което сте си споделяли, може да се направи заключението, че я познаваш много по-добре, отколкото ме накара да повярвам. Ще го отречеш ли?
Гавин бе седнал на ръба на матрака си с наведена глава.
— Няма.
— Кога я видя за последен път?
— В нощта, когато изчезна.
— В колко часа?
— Рано. Около осем. Още беше светло.
— Къде?
— На езерото. Винаги ходи там.
— Имахте ли предварителна уговорка да се срещнете на това място?
— Не. През последните няколко седмици ме избягваше.
— Защо?
— Тя си е такава. Кара те да я харесаш, а после, нали разбираш, захвърля те като парцал. Разбрах, че се среща с онзи, другия.
— Как се казва?
— Не знам. Никой не знае. Разправят, че бил по-възрастен.
— Колко по-възрастен?
— Не знам — изпъшка Гавин, изнервен от разпита. — Може би над трийсетте, нещо такова.
— И така, какво се случи онази вечер?
— Отидох при нея и се разговорихме.
— Бил си й ядосан.
Гавин вдигна въпросителен поглед към баща си — откъде ли знаеше всичко това?
— В последния си имейл я наричаш кучка.
Гавин преглътна тежко и отново наведе глава.
— Нямах нищо лошо предвид.
— Е, полицията няма да го приеме по този начин. Особено след като същата вечер е изчезнала.
— Не знам какво може да е станало. Кълна се, че не знам. Не ми ли вярваш?
Дийн много искаше да му повярва, но продължи да се съпротивлява на желанието си да го улесни. Сега не му беше времето да се отнася меко със сина си. Гавин не се нуждаеше от Добродушния чичко, трябваше му строг и взискателен баща.
— Ще се върнем на доверието ми в теб малко по-късно. Включи компютъра си. Искам да видя докъде са стигнали нещата.
Гавин с нежелание отиде до писалището. Дийн забеляза, че той вкара името, с което се представяше в мрежата, както и парола за влизане, от която нямаше да има нужда, ако не криеше нищо.
Страницата на сексклуба бе оформена от любители. Представляваше кибер версия на известни графити. Дийн му махна с ръка да се отмести. Седна и протегна ръка за мишката.
— Татко — изпъшка Гавин.
Ала Дийн не му обърна внимание, а кликна с мишката и на монитора се появи сайтът със съобщенията. Къртис го бе информирал за имената, които Гавин и Джейни използваха: съответно „сабя“ и „котаракът в чизми“. Десетина минути Дийн се ровеше в съобщенията, спираше на онези, които бяха писани от сина му и от съдийската дъщеря. Четенето беше неприятно.
Последното съобщение, което Гавин й бе изпратил, беше грубо и презрително, а при настоящите обстоятелства — и инкриминиращо. С болка на сърцето Дийн затвори уебстраницата и изключи компютъра. Втренчи поглед в празния екран на монитора и се опита да направи връзка между автора на току-що прочетеното с момченцето, което бе учил как да използва бейзболна ръкавица, с хлапето с беззъбата усмивка и луничавото носле, с младежа, чиято най-голяма грижа беше как да се отърве от неприятната миризма на краката си.
Но не можеше да си позволи да потъне в разочарование тъкмо сега. Емоциите щяха да почакат. По-важното беше да снеме всички подозрения от сина си.
— Трябва да бъдеш искрен с мен, Гавин. Искам да ти помогна и ще го направя. Но ако ме лъжеш, няма да мога. Така че, независимо колко лошо стоят нещата, имаш ли нещо друго, което да ми кажеш?
— Какво например?
— Всичко за Джейни и теб. Правил ли си секс с нея? Или са само драсканици? — попита той и посочи към компютъра.
— Само веднъж — отвърна Гавин и извърна поглед.
— Кога?
— Преди месец, всъщност преди шест седмици — каза той и вдигна рамене. — Скоро след като се запознахме. Но вече си бяхме разменили имейли. Бях новият в града. Мисля, че това бе причината да се заинтересува от мен.
— Къде го направихте?
— Видяхме се сред тълпата в един парк. Не си спомням името му. Отделихме се от групата и влязохме в колата ми.
После сърдито добави:
— Не си ли го правил и ти на задната седалка?
Опитваше се да възбуди скандал. Прехвърлянето на вината бе класическа тактика за отвличане на вниманието и Дийн тутакси осъзна уловката, но отказа да участва.
— Използва ли презерватив?
— Разбира се.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Господи!
— И си бил с нея само един-единствен път?
Гавин разкърши рамене и отметна кичур коса от челото си. Той гледаше всичко друго, но не и баща си.
— Гавин?
— Е, добре де, още един път. Тя ми се нахвърли — въздъхна драматично той.
— Въпросите ми са същите.
— Къде го направихме ли? Зад един клуб на Шеста улица.
— Пред хората ли?
— Е, не чак така. Искам да кажа, че бяхме на открито, но наоколо нямаше никой.
Дийн си представи как се обажда на Пат, за да й съобщи, че момченцето им е в затвора за неприлично поведение на публично място. А ти къде беше, Дийн? — щеше да го попита тя. Къде е бил той, докато синът му е съчинявал мръсни писма и се е натискал по улиците?
Трябваше да остави и самообвиненията за по-нататък.
— Два пъти и само толкова, така ли?
— Да, тя охладня към мен. Разкара ме…
— Но ти не си бил готов.
Гавин го изгледа така, сякаш не беше на себе си.
— Не, по дяволите! Тя е страхотна.
— Меко казано — рече тихо Дийн. — Ако има още нещо, по-добре ми кажи. Не желая неприятни изненади, не искам полицията да знае за теб повече, отколкото аз.
Около минута Гавин се бореше със себе си, после заяви:
— Тя, ъ-ъ-ъ…
Дръпна чекмеджето на бюрото си, измъкна томчето на „Властелинът на пръстените“ и извади снимката, скрита между страниците.
— Даде ми я същата вечер.
Дийн протегна ръка и я взе. Не можеше да разбере кое го удиви повече — позата на момичето, или безсрамната й усмивка. Пусна снимката в джоба на ризата си.
— Вземи душ и се облечи.
— Татко…
— Побързай. Наредено ми е да те отведа в полицията до обяд. Там ще ни чака адвокат.
Най-после сериозността на положението проби пластовете на юношеската му дързост.
— Нямам нужда от адвокат.
— Опасявам се, че имаш, Гавин.
— Не съм сторил нищо лошо на Джейни. Не ми ли вярваш, татко?
Враждебността му се стопи. Сега Гавин изглеждаше млад и уплашен и Дийн усети същата сладка болка, която бе почувствал предишната нощ, когато го гледаше, как спи.
Искаше му се да го прегърне и да го увери, че всичко ще бъде наред. Но не можеше да му го обещае, защото не беше сигурен, че ще бъде така. Щеше му се да му каже, че му вярва безрезервно, ала за жалост, това не беше истина. Гавин бе предал доверието му.
Искаше му се да му каже, че го обича, но и това не направи. Боеше се, че синът му ще заяви, че вече е твърде късно.
* * *
Повече от час Парис крачеше напред-назад по коридора и чакаше. Въпреки това тя се сепна, когато Дийн се появи в двойната врата на ЦБР, където той, Гавин и адвокатът бяха провели среща с Къртис и Рондо в една от стаите за разпити. Той се изненада да я види.
— Не знаех, че си тук.
— Не можех да си тръгна, преди да се уверя, че Гавин е добре.
— Значи знаеш?
— С Къртис прослушвахме записите, когато… — тя млъкна, тъй като не знаеше как да продължи.
— Когато синът ми се превърна в заподозрян ли?
— Доколкото знаем, няма престъпление и Джейни е при приятел.
— Разбира се. Ето защо Къртис го сложи на стола на мъченията.
Тя го повлече към една скамейка и го накара да седне. Скамейката беше грозен предмет с унил и тъжен вид, евтина метална рамка, която поддържаше седалките от син винил, осеяни с множество пролуки, през които прозираше ръждивият метал. Вероятно тя познаваше и свидетели, и обвиняеми, и жертви, отчаяни от собствената си съдба или от съдбата на обичните им хора. Нямаше да бъдат тук, ако животът им не беше непрекъснато под заплаха.
— Как го понася Гавин? — тихо попита тя.
— Потиснат е. Но, слава богу, не се предава. Най-после осъзна, че е затънал до гуша.
— Само защото си е разменял неприлични имейли с Джейни? Той не е бил единствен.
— Така е, но той е проявил истинско творчество — отвърна той и горчиво се засмя. — Показаха ли ти някои от имейлите, които е писал?
— Не. Но дори да съм ги чела, това нямаше да промени мнението ми за него. Беше жизнено дете и ще стане добър младеж.
— Само преди два дни си мислех, че най-страшното му провинение е нарушаването на вечерния час. А сега… това нещо. Господи!
Той въздъхна, опря лакти на коленете си и зарови лице в шепи.
Парис постави ръка на рамото му. Направи го инстинктивно. Той имаше нужда от съчувствие.
— Обади ли се на Пат?
— Не. Защо да я тревожа, ако се окаже, че всичко опира до няколко мръсни имейли?
— Сигурна съм, че случаят е точно такъв.
— Надявам се. Два пъти ни разказа какво е правил през онази нощ. Нямаше никакво разминаване.
— Значи, казва истината.
— Или разказите му са добре отрепетирани.
Той се взираше право пред себе си към откритото стълбище отсреща и се потупваше по устата със сплетените си пръсти.
— Всеки ден разговарям с лъжци, Парис. Повечето хора малко или много лъжат. Някои дори не го осъзнават. Говорили и вярвали в нещо толкова дълго, те сами започват да си вярват. Моята работа е да пресея празните приказки и да открия истината.
Когато той млъкна, Парис също остана безмълвна, за да му даде възможност да събере мислите си. Топлината на тялото му се излъчваше през ризата и стопляше ръката й върху рамото му.
— Гавин си призна, че е карал пиян — каза той. — Призна, че по пътя спрял и повърнал в нечий двор и че на първо място проявил неподчинение, като не си останал вкъщи, както му бях наредил. Харесвал Джейни, или поне онова, които са вършили двамата. Казва, че онази нощ разговарял с нея, като я е убеждавал да отидат някъде. Тя най-хладнокръвно го отрязала. Той побеснял, наговорил й разни неща, за някои от които не вярвам, че са излезли от устата на сина ми. Признава, че когато си тръгнал, бил бесен, но твърди, че си е тръгнал. Казва, че отишъл при другите момчета и останал при тях, всички пили текила, докато най-после се качил в колата и потеглил за вкъщи. Повече не я видял.
Обърна се към нея и погледите им се срещнаха.
— Вярвам му, Парис.
— Чудесно.
— Наивен ли ти се виждам? Да не би да приемам желаното за действително?
— Не. Мисля, че му вярваш, защото говори истината.
Тя го потупа успокоително по рамото.
— Какво мога да направя за теб?
— Да вечеряш с нас. С мен и Гавин.
Изненадана от предложението, тя бързо свали ръка от рамото му и извърна поглед.
— Довечера съм на работа, забрави ли?
— Има много време, преди да отидеш в радиото. Ще вечеряме по-рано.
— Трябва да свърша нещо следобеда и не мога да го отложа — поклати глава тя. — Освен това мисля, че идеята ти не е добра.
— Заради случилото се снощи ли?
— Не.
— Така е.
Раздразнена от твърдението му, тя тръсна глава:
— Е, добре, прав си.
— Защото знаеш, че ако сме заедно, пак ще се случи, нали?
— Не, няма да се случи.
— Лъжеш, Парис. Знаеш, че ще стане, както казвам. Нещо повече, и ти го желаеш толкова, колкото и аз.
— Аз…
— Дийн?
Когато чуха името му, двамата се отдръпнаха един от друг. В този миг една жена излезе от асансьора и се запъти към тях. Тя можеше да бъде описана с една-единствена дума: изумителна.
Строгият костюм не прикриваше извивките на тялото й, а ги подчертаваше още повече. Модната къса пола излагаше на показ красивите й крака, обути в елегантни обувки с висок ток. Гримът й се състоеше само от червило и сенки за очи, повече не й беше нужно. Не носеше накити, с изключение на дискретни диамантени клипсове на ушите, тъпка златна верижка на шията и часовник на китката си. Русата й коса с път по средата стигаше до раменете, стилът и бе освободен и класически, без нищо излишно. Истинско калифорнийско момиче.
Дийн скочи на крака.
— Лиз.
Блестяща усмивка озари лицето й.
— В Чикаго всичко вървеше по мед и масло, така че свърших ден по-рано. Уредих връзката си със самолета така, че да те изненадам и да те поканя на късен обяд. Мис Лестър ми каза, че ще те намеря тук и изглежда наистина те изненадах.
Тя го прегърна, целуна го по устата и отправи открита и дружелюбна усмивка към Парис.
— Здравейте!
Дийн ги представи една на друга без излишни приказки:
— Лиз Дъглас, Парис Гибсън.
Парис не си спомняше кога бе станала от скамейката, но внезапно се озова лице в лице с Лиз Дъглас, чието ръкостискане бе твърдо, като на жена, свикнала да общува с мъже.
— Приятно ми е.
— Полицайка ли сте?
Лиз се опитваше да проникне зад тъмните стъкла на очилата й и си помисли, че вероятно работи под прикритие.
— Не, работя в радиостанция.
— Наистина ли? Излъчват ли ви в ефир?
— Късно през нощта.
— Съжалявам, не…
— Не е нужно да се извинявате — отвърна й Парис. — Програмата ми звучи, когато повечето хора вече спят.
— Запознахме се с Парис в Хюстън. Преди години — каза Дийн след кратко и неловко мълчание.
— А! — каза Лиз Дъглас, сякаш възклицанието й поставяше всичко на мястото му.
— Извинете ме. Бързам за среща — Парис се обърна към Дийн:
— Всичко ще бъде наред. Сигурна съм. Поздрави Гавин от мен. Мис Дъглас, радвам се, че се запознахме.
Тя бързо се отдалечи в посока на асансьорите.
Дийн я повика по име, но тя се престори, че не го чува и продължи по пътя си. Когато изчезна зад ъгъла, чу Лиз Дъглас да казва:
— Имам усещането, че прекъснах нещо. Проблеми ли има?
— Всъщност, аз имам проблеми — отвърна той. — Гавин и аз.
— Господи! Какво се е случило?
Асансьорът пристигна. Парис влезе и благодари на бога, че беше единственият пътник. Когато вратите се затвориха, тя се облегна на задната стена. Не чу края на разговора между Дийн и Лиз. Но това й бе достатъчно. Близостта на целувката им й говореше много.
Той повече нямаше да има нужда от нейната ръка. Лиз щеше да го утешава.
* * *
Гавин знаеше, че и сто години да живее, това щеше да е най-лошият ден в живота му.
За посещението си в полицията той облече най-хубавите си дрехи, без баща му да настоява на това. Вероятно бяха станали на нищо, защото през последните час и половина потта се лееше от всяка негова пора. Петната нямаше да могат да се изчистят.
По телевизията и на филмите разпитваните заподозрени се издаваха с езика на тялото си. Затова той се опита да не се върти на стола си, а да седи с изправен гръб. Не допусна погледът му да шари във всички посоки, а гледаше сержант Къртис право в очите. Не се разпростираше върху подробностите, а излагаше фактите пълно и ясно, макар въпросите да го смущаваха.
Послуша съвета на баща си — сега не му беше времето да спестява истината. Не че се опитваше да прикрие нещо. Вече знаеха за имейлите, за сексклуба, за всичко. Не му беше известно къде се намираше Джейни в момента, нито какво й се бе случило. Знаеше толкова, колкото и те.
Да, правил бе секс с нея. Но тя беше правила секс с всички, с които той се запознал, откакто се преместиха в Остин, с изключение на баща му и на мъжете в тази стая.
С изключение на един. Онзи, чиито въпроси го караха да се изпотява повече, отколкото настоятелните питания на Къртис. Представиха му го с името Джон Рондо.
В мига, в който Рондо влезе в стаята, Гавин го разпозна. Ами да, беше го видял предишната нощ да излиза от задната част на автомобила си с две гърдести момичета. Със сигурност не се бяха събрали на молитва.
Нямаше съмнение, че и младото ченге го бе разпознало. Когато зърна Гавин, очите му се разшириха за миг. После му хвърли такъв предупредителен поглед, че кръвта му замръзна в жилите, а репликата му в смисъл, че е виждал полицая и преди, увисна във въздуха.
Останалите, баща му включително, вероятно взеха погледа на Рондо за дълбоко отвращение от съдържанието на имейлите, които си бяха разменяли с Джейни. Но Гавин знаеше по-добре от тях. Той знаеше, че с погледа си Рондо го заплашваше със сурови последствия, ако проговори пред началниците му за действията му извън работно време.
Когато Къртис помоли баща му да излезе от стаята, Гавин се стресна още повече. Напоследък Дъртия се бе заинатил като същинско магаре и непрекъснато го юркаше за това или онова. Стигна се дотам, че Гавин се стряскаше още щом го зърнеше, защото очакваше тутакси да започне да му чете конско или нещо от този род. Но днес се радваше да е до него. Независимо от неблагоприятното положение, в което бе попаднал, Гавин бе сигурен, че баща му няма да го изостави.
Спомни си как преди време отидоха на брега да прекарат уикенда. Баща му го предупреди да не се отдалечава много от брега.
— Вълните са по-мощни и по-високи, отколкото изглеждат оттук. Има и силни подводни течения. Внимавай.
Но Гавин искаше да му направи впечатление и заплува навътре. Помнеше само, че по едно време не успя да достигне дъното с крака, а вълните му пречеха да изскочи на повърхността. Паникьоса се и потъна. Беше сигурен, че е обречен на смърт чрез удавяне.
В същия миг усети как една силна ръка обгърна тялото му и го изхвърли на повърхността.
— Всичко е наред, синко, държа те здраво.
В опитите си да стъпи на дъното Гавин продължаваше да маха с ръце и крака.
— Отпусни се, Гавин. Няма да те изпусна. Обещавам.
Баща му го буташе пред себе си през целия път до брега. Когато излязоха на пясъка, не му мърмореше. Не кресна: „Нали ти казах, глупако? Кога ще се научиш да ме слушаш?“
Беше истински разтревожен, когато го постави по гръб и го накара да изхвърли солената вода, която бе погълнал. После го загърна в плажната хавлия, притисна го до себе си и двамата останаха дълго така, един до друг.
Когато се върнаха от уикенда и майка му ги попита дали всичко е било наред, баща му му намигна и отговори, че са прекарали добре.
— Уикендът беше чудесен.
И досега не й беше казал, че ако не му бе оказал помощ, Гавин нямаше да е вече между живите.
Гавин му вярваше и искаше днес баща му да бъде пак до него, за да може да го хване със силните си ръце, когато започне да се дави. Такъв си беше баща му. Добър човек, на когото можеш да разчиташ в трудни моменти.
Затова, когато детективът помоли баща му да почака навън, докато го разпитват, Гавин се стресна.
— Ще изляза, само ако адвокатът остане — постави условие баща му.
Къртис се съгласи. На излизане Дийн погледна момчето и каза:
— Ще бъда пред вратата, синко.
Гавин бе сигурен, че баща му нямаше да мръдне от мястото си.
Като останаха сами, Къртис го изгледа толкова строго, че той започна да се върти на стола въпреки решимостта си да не го прави. Беше вече започнал да се пита да не би детективът да е онемял, когато онзи проговори:
— Знаех, че ще ти е трудно да отговаряш на някои въпроси пред баща си. Защото ще те питам за момичета и секс. Такива неща.
— Да, сър.
— Сега, когато баща ти го няма, ще ти задам някои по-лични въпроси.
По-лични от досегашните? Сигурно се майтапиш. Това си помисли, но каза на глас:
— Добре.
В основата си въпросите не се различаваха от онези, които баща му му бе задал, преди да тръгнат за полицейското управление. И сега им отговори съвсем честно. Информира го колко пъти двамата с Джейни са правили секс.
— През онази вечер, когато я видя, не я ли склони към сексуални действия?
— Не, сър.
— Видя ли я да прави секс с някого?
Как могат да си помислят, че съм гледал? Да не би да съм болен, или какво?
— Нямаше да отида да говоря с нея, ако беше с друг.
— Докосна ли я?
— Не, сър. Опитах се да я хвана за ръката, но тя се отдръпна. Заяви ми, че й досаждам с желанията си.
— Тогава ли я нарече кучка и останалите неща?
— Да, сър.
— Как беше облечена?
Как беше облечена ли? Не можеше да си спомни. В паметта си виждаше само фрагменти от лицето й, страстния й поглед, усмивката, с която хем го подканваше, хем му се подиграваше.
— Не помня.
Къртис хвърли поглед към Рондо.
— А да имаш нещо друго да ни кажеш?
— От къде се снабди със снимката й?
Гавин се боеше да го погледне в очите, но въпреки това го направи.
— Тя ми я даде.
— Кога?
— Същата вечер. Каза ми: „Забрави ме, Гавин.“ После ми даде снимката. Като сувенир, така каза. Когато ми липсвала, да съм я гледал, нали знаете, за да се утешавам.
— Каза ли ти кой я е снимал?
— Някакъв тип, с когото се срещала.
— Спомена ли име?
— Не.
— А ти попита ли я?
— Не.
Къртис почака да разбере дали Рондо има въпроси, но когато онзи се облегна доволен, Къртис стана от мястото си.
— Това е засега, момче. Освен ако нямаш да кажеш още нещо.
— Не, сър.
— Ако ти дойде нещо наум, обади ми се, или веднага кажи на баща си.
— Добре, сър. Надявам се скоро да я откриете.
— И ние се надяваме. Благодаря ти за съдействието.
Баща му го чакаше пред врата, както му бе обещал, но Гавин се изненада, като видя, че и Лиз е тук. Тя тутакси се втурна към него. Попита го, дали е добре и го взе в прегръдките си.
— Трябва да отида до тоалетната — смънка той и ги остави, преди да успеят да го спрат.
В мъжката тоалетна нямаше никой. Вмъкна се в една от кабинките и погледна отдолу, за да види дали съседните са заети. Когато се увери, че е сам, надвеси се над чинията и повърна. Не беше ял кой знае какво, само овесени ядки за закуска. Изхвърли жлъчен сок, а последваха сухи конвулсии, които накараха жилите на врата му да се изопнат така, сякаш щяха да се пръснат. Спазмите бяха тъй мощни, че тялото го заболя.
И преди бе повръщал от страх. Когато бе на четиринайсет, изкара автомобила на майка си от гаража. Тя бе отишла на среща с мъжа, за когото после се омъжи. И понеже го бе изоставила, за да вечеря с онзи нещастник, Гавин си помисли, че напълно заслужава да изкара колата й и да я покара.
Стигна до най-близката закусвалня и си взе биг мак. На връщане, само на една пресечка от дома, съседското кученце, ловджийска порода, се стрелна точно пред колата. Всички в квартала говореха само за кученцето. Беше схватливо и дружелюбно и когато преди няколко дни Гавин излезе да го види, животинчето радостно го бе близнало по лицето.
Натисна спирачките навреме и предотврати трагедията, но замалко да го убие, и когато се прибра, изхвърли злощастната храна в тоалетната чиния. Майка му и до днес не знаеше, че бе изкарал колата й от гаража, а малкото кученце бе станало огромен пес и още беше живо и здраво. Нямаше лоши последици за Гавин, като изключим чувството му за вина.
Днес нямаше този късмет.
Преди да излезе от тоалетната кабинка, пусна водата два пъти. Отиде до умивалника и си плисна две шепи студена вода на лицето, няколко пъти изплакна уста, после отново изми лицето си, завъртя крана и се изправи.
Чак тогава забеляза, че Рондо е вътре; полицаят го подпря с едната си ръка отзад на тила, с другата го стисна за китката като в менгеме и изви ръката му назад между лопатките на гърба му.