Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hello, Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 63 гласа)

Информация

Сканирал
svetleto_11 (2011)
Разпознаване и редакция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Здравей, тъма

Американска. Първо издание

ИК „Коала“, София, 2003

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–091–4

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Изкарваше я от кожата й. Наистина я изкарваше от кожата й.

Той беше излязъл за малко и тя не знаеше, кога ще се върне. Това не й харесваше, искаше да се махне.

Ала беше със завързани ръце. В буквалния смисъл на думата. Краката й също бяха завързани. Най-лошото беше, че на устата й бе залепена широка лента с метален вкус.

През изминалите седмици бе идвала с него на това място четири, а може би пет пъти. Тръгваха си изтощени и се чувстваха на седмото небе. „С развинтени шайби“ — това й дойде наум сега.

Но никога не я бе принуждавал, нито й бе предлагал нещо извратено. Е… нищо толкова извратено. Това бе за първи път и, честно казано, тя можеше да мине и без него.

Едно от нещата, които я бяха привлекли в него, бе интелигентността му. Определено се отличаваше от шляещата се тълпа, съставена предимно от гимназисти и колежани, които се занимаваха с алкохол, наркотици и обикновен секс. От време на време, разбира се, както всеки друг и тя се сблъскваше с някой въодушевен старец, който се спотайваше в храсталаците с разголения си палавник в ръка и изскачаше пред всеки, имал нещастието да погледне в негова посока. Но приятелят й не беше такъв. Той бе готин.

По всичко личеше, че и той я смяташе за различна от останалите. Двете с приятелката си Мелиса бяха видели, че ги наблюдава с целенасочен интерес.

— Може да е ченге — рече Мелиса. — Нали се сещаш, който работи под прикритие.

Онази вечер Мелиса бе провесила нос, защото на другия ден трябваше да замине с родителите си за Европа и не можеше да си представи по-голямо нещастие от това. С всички сили се опитваше да погледне на нещата откъм розовата им страна, ала тъй и не успяваше. Целият свят й бе череп.

— Ченге с такава кола? Не мисля. Освен това обувките му са твърде хубави като за ченге.

Не че бе гледал към нея. Момчетата винаги я заглеждаха. Направи й впечатление_ начинът_, по който я гледаше. Беше се облегнал на капака на багажника си, стоеше съвършено неподвижен и отпуснат, кръстосал крака и поставил ръце на гърдите си, но от него се излъчваше напрежение.

Не я зяпаше в гърдите или в краката, обичайните места, в които се заглеждаха другите момчета, а се взираше право в очите й. Сякаш я познаваше. И не само я познаваше, или знаеше името й, а виждаше същността й, знаеше всичко, което трябваше, всичко, което бе важно за нея.

— Мислиш ли, че е симпатичен?

— Може би — отвърна Мелиса, чието самосъжаление я правеше безразлична.

— Аз мисля, че е симпатичен.

Пресуши чашата си с ром и кола, като предизвикателно засмукваше течността през сламката по начин, който с часове бе тренирала пред огледалото. Флуидите, излъчващи се от нея при това упражнение, подлудяваха момчетата, затова го и правеше.

— В атака.

Протегна ръка зад себе си и остави празната пластмасова чаша на масата за пикник, където се бяха настанили с Мелиса, после се измъкна с гъвкавата грация на пълзяща по скалите змия. Отметна косата си назад, изправи гръб и потегли, като в същото време вдиша дълбоко и изпъчи гърдите си още по-напред. Приличаше на олимпиец, готов за решаващото състезание.

Именно тя бе направила първата крачка. Остави Мелиса и лениво се запъти към него. Когато се приближи до колата, застана до него и също се облегна на багажника.

— Много лош навик.

Той обърна глава към нея и й се усмихна.

— Само един ли е?

— Толкова познавам.

Той се усмихна още по-широко.

— В такъв случай трябва да ме опознаеш по-добре.

Без повече подканване, защото нали затова бяха дошли на това място, той я улови за ръката и я поведе към мястото до шофьора. Въпреки горещината ръката му беше хладна и суха. Вежливо отвори вратата на колата си и й помогна да се настани на кожената седалка. Когато потеглиха, тя хвърли тържествуваща усмивка на Мелиса, но приятелката й се ровеше в торбата си и търсеше нещо „за повишаване на настроението“, така че не я забеляза.

Той караше, като държеше волана с двете си ръце и внимателно гледаше пътя пред себе си. Не я зяпаше, не я опипваше, а това бе нещо ново за нея. Обикновено в мига, в който влезеше в нечия кола, мъжът я награбваше, сякаш не можеше да повярва на сполетелия го късмет и тя можеше да се изпари, ако не й посегне, или да промени решението си, ако не побърза да я повали.

Този мъж изглеждаше малко отвлечен и тя си помисли, че това е страхотно. Беше зрял и уверен. Нямаше нужда да я зяпа и опипва, за да се убеди, че може да я свали.

Попита го за името му.

Спряха на светофара и той се обърна към нея:

— Толкова ли е важно?

Тя твърде отривисто сви рамене — дълго репетирано движение, което караше гърдите й да щръкнат и да се опрат една в друга по начин, непосилен, за какъвто и да е модел сутиен.

— Мисля, че не е.

Спря поглед върху гърдите й за няколко секунди и когато светофарът даде зелена светлина, продължи да кара.

— Кой е лошият ми навик?

— Гледаш право в очите.

Той се засмя.

— Ако смяташ това за лош навик, наистина трябва да ме опознаеш по-добре.

Сложила ръка на бедрото му, тя изрече с най-страстния си тон:

— С нетърпение го очаквам.

Много бе разочарована от мястото, където я отведе. Апартамент в евтин хотел. Лепкаво червено знаме, опнато на фасадата на двуетажната сграда, рекламираше специалните цени за месеца. Кварталът беше западнал и не отговаряше нито на колата, нито на дрехите му.

Той забеляза разочарованието й и каза:

— Истинска кочина, но само това можах да открия, когато се преместих в града. Търся си нещо по-добро.

После добави:

— Ще те разбера, ако искаш да те върна обратно.

— Не.

Нямаше намерение да го кара да си мисли, че е глупава и надута колежанка, която не обича приключенията.

— Тук има шик.

Голямата стая в апартамента служеше едновременно за дневна и за спалня. В тясната кухня не можеше да се обърнеш. Банята беше още по-малка.

В стаята имаше легло и нощна масичка, бюро с четири чекмеджета, кресло с лампион до него и сгъваема маса, достатъчно дълга за компютъра му, който беше последен модел. Мебелите очевидно бяха купени на старо, но жилището беше чисто и подредено.

Тя отиде до масата. Компютърът бе включен. Само с няколко докосвания на мишката откри онова, което очакваше. Усмихна му се през рамо и каза:

— Значи не си бил там случайно тази вечер.

— Отидох, за да те търся.

— Специално за това?

Той кимна с глава.

Жестът му й се поправи. Дори много.

Бар плотът, разделящ кухнята от всекидневната, служеше за поставка на фотографската му апаратура. Той имаше 35-милиметров апарат, няколко обектива и най-различни съоръжения, включващи преносим триножник. Всички механизми изглеждаха сложни и скъпи, несъответстващи на обстановката. Тя взе апарата и погледна през окуляра.

— Професионалист ли си?

— Хоби ми е. Искаш ли нещо за пиене?

— Да.

Той отиде в кухнята и се върна с две чаши червено вино. Охладено. Виното говореше, че домакинът притежава изискан вкус и класа. Което също не съответстваше на обстановката, но тя си помисли, че обяснението му бе чиста лъжа. Вероятно това не бе неговият дом, а само място за забавления. Далеч от жена му.

Докато отпиваше от виното, тя се огледа.

— Къде са ти снимките?

— Не ги излагам.

— Как така?

— Правя си колекция.

— Колекция ли?

Тя хитро му се ухили, докато навиваше кичур коса на пръста си.

— Думата ми харесва. Ще ми покажеш ли колекцията си?

— Мисля, че няма да стане.

— Защо?

— Снимките са… художествени.

Той я гледаше право в очите, сякаш искаше да улови реакцията й. Погледът му я прониза от главата до пръстите на краката, накара сърцето й да запрепуска, а това отдавна не й се беше случвало в компанията на мъж. Обикновено тя беше тази, която караше мъжете да се чувстват по този начин. Рядко й се случваше да усети несигурност и да не знае какво ще се случи по-нататък, а това бе чудесно. Ужасно вълнуващо.

Тя дръзко заяви:

— Искам да видя колекцията ти.

Той се поколеба за миг, коленичи до леглото и измъкна някаква кутия оттам. Махна капака и извади стандартен фотоалбум, обшит с черна животинска кожа. Когато се изправи, той притискаше албума плътно до гърдите си.

— На колко години си?

Въпросът си беше истинско оскърбление, тъй като тя се гордееше с това, че изглежда много по-възрастна за годините си. Никога не я питаха за годините й, но когато видеха пеперудката, татуирана върху гърдата й, мъжете обикновено изглупяваха и искаха да видят документите й.

— Какво, по дяволите, те интересува на колко години съм? Искам да видя тези снимки. И, между другото, на двайсет и две съм.

Той, разбира се, не й повярва. Дори не успя да скрие усмивката си. Въпреки това постави албума на масата и се отдръпна. Като се стараеше да изглежда равнодушна, тя се приближи до албума и го разгърна.

Първата снимка бе черно-бяла и тя се сепна. По ъгъла, от който бе направена, тя разбра, че е автопортрет, което по-късно се оказа вярно.

— Противно ли ти е? — попита той.

— Не, разбира се. Да не би да си мислиш, че не съм виждала мъж в ерекция?

Тонът й не беше толкова безразличен, колкото й се искаше. Попита се дали той може да чуе бумтенето на сърцето й.

Разгърна следващата страница на албума, после следващата, докато не го разлисти докрай. Изучаваше всяка снимка, сякаш бе критик, анализиращ художествена фотография. Някои снимки бяха цветни, други черно-бели, но всички, с изключение на първата показваха млади голи жени в прелъстителни пози. Всеки друг щеше да ги сметне за мръсни картички, ала тя бе твърде интелигентна, за да се стегне при вида на фотографирани гениталии.

В никакъв случай не можеше да се твърди, че снимките са „художествени“. Бяха направо отвратителни.

— Харесват ли ти?

Той стоеше тъй близо зад нея, че можеше да почувства дъха му в косите си.

— Добри са.

Той протегна ръка, разгърна няколко страници и се спря на точно определена фотография.

— Тази е любимата ми.

Тя не виждаше нищо, което би могло да превърне голото момиче в нещо по-специално. Зърната на гърдите й приличаха на ухапвания от комар върху плоския и мършав гръден кош. Ребрата й се брояха, а косата й се цепеше. Воал покриваше лицето й и вероятно имаше защо.

Тя затвори албума, обърна се към него и го дари с най-прелъстителната си усмивка. Бавно издърпа сутиена през главата си и го пусна на пода.

— Искаш да кажеш, че ти е била любимата до този миг.

Дъхът му спря, после излезе на пресекулки. С бавни движения той взе ръката й и я постави под едната й гърда, като я намести така, че да изглежда, сякаш му я подава.

Той й дари най-сладката, най-нежната усмивка, която бе виждала някога.

— Съвършена си. Знаех го.

Егото й се издигна до небесата.

— Да не губим време.

Дръпна ципа на шортите си и тъкмо щеше да ги свали, когато той я спря.

— Не, не ги махай съвсем, остави ги на бедрата си. Точно така.

Той бързешком посегна за фотоапарата. Очевидно бе зареден и готов за снимки, защото го вдигна и го насочи към нея.

— Ще стане страхотна.

Накара я да се приближи до креслото с лампиона и нагласи абажура, после отстъпи назад и отново насочи апарата към нея.

— Свали още малко шортичките. Така. Точно така.

Бързо изщрака няколко последователни пози.

— О, лейди, вие ме убивате!

Нагласи фотоапарата по-ниско и я погледна с чистосърдечно задоволство.

— Толкова си естествена! Сигурно си го правила и преди.

— Никога не съм позирала професионално.

— Удивително — възкликна той. — Върви да седнеш на ръба на леглото.

Той коленичи на пода пред нея и я нагласи така, както искаше. Крака. Ръце. Глава. Преди да вдигне отново апарата, целуна вътрешната страна на бедрото й, като засмука плътта между зъбите си и й остави белег.

Снимките продължиха още час заедно с любовната игра. Когато дойде време да влезе в нея, тя бе толкова възбудена, че за малко да пропусне момента. След това той отново напълни чашите с вино, легна до нея и започна нежно да я милва навсякъде, като й говореше колко е красива.

Ето един мъж, който знае как да се отнася с жените, помисли си тя.

Когато изпиха виното, той я попита, дали може да направи още снимки.

— Искам да запечатам блясъка ти, след като си се любила.

— Значи снимаш преди и след това?

Той се засмя и бързо я целуна — целуна я с обич.

— Нещо такова.

Облече я, да, собственоръчно я облече, както тя обличаше куклите си като малка. Върна я в парка край езерото, където се бяха срещнали и я изпрати здрава и читава до колата й. Когато затваряше вратата, целуна я нежно по устата.

— Обичам те.

Ау! Думите му я стреснаха. Стотици момчета й бяха казвали, че я обичат, но това обикновено ставаше, когато я убеждаваха да легне с тях. Често подобни признания в любов се правеха в задимените купета на колите или пикапите им.

Но никога не бяха звучали тъй гальовно, нежно и многозначително. Дори целуна дланта й, преди да си тръгне. Тя си помисли, че жестът е ужасно сладък и изискан.

Оттогава се бяха виждали няколко пъти и срещите им протичаха по същия страхотен начин. Но скоро той започна да мърмори и тя го очакваше. Къде беше снощи? С кого? Чаках те часове, а ти не се появи. Кога ще те видя пак?

Когато бяха заедно, собственическото му чувство разваляше всичко. Освен това очарованието на новата в началото връзка бе започнало да избледнява. Снимките, които правеше, вече не й изглеждаха тъй екзотични, а странни и сладникави. Време беше това да спре.

Може би беше почувствал, че тази вечер тя ще скъса с него, защото срещата им започна лошо. Още щом я взе с колата си, двамата се скараха. По-късно нещата се влошиха още повече.

Постъпката му бе ужасна. Остави я завързана часове наред. Ами ако тази дупка се подпали? Ами ако се развихри торнадо или нещо друго?

Това не й харесваше. Искаше да излезе навън. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Добре, че бе включил радиото и го бе нагласил на програмата на Парис Гибсън. То й правеше компания. Не се чувстваше тъй самотна и изоставена, колкото ако я бе оставил в пълна тишина и мрак.

Тя лежеше и слушаше гласа на радиоводещата и се питаше кога, за бога, ще се върне и какви още забавления и игрички е намислил.