Сандра Браун
Здравей, тъма (25)

Двадесет и четвърта глава

Сержант Робърт Къртис работеше извънредно. Беше се уединил в своя кът, ограден със стъклени стени от останалото помещение, в което още един детектив се потеше над случай за обир в среднощния час.

Радиото върху бюрото му бе настроено на къси вълни 101.3 мегахерца. Слушаше предаването на Парис Гибсън, докато четеше информацията, отнасяща се до телевизионната й кариера и преместването й от Хюстън. Неговите приятели от хюстънското управление му бяха изпратили подробни сведения за всичко, публикувано за Парис, Джак Донър и Дийн Малой. Материалите бяха много интересни.

Резултатите от обиска в апартамента на Ланси Рей Фишър, наричан още Марвин Патърсън бяха също изненадващи; полицаите откриха кутия със записи на всички радиопредавания на Парис Гибсън.

Защо, питаше се детективът, бившият затворник, сега чистач, ще проявява такъв горещ интерес към Парис, та чак да събира записи на предавания, които всяка вечер можеше да слуша на живо?

Майката на Ланси също не даде отговор на въпроса му.

След като прослуша огромно количество касети и купища записи, един от разследващите полицаи бе открил местонахождението й. В момента тя обитаваше къща-фургон в Сан Маркос, градче южно от Остин.

След половинчасово шофиране, Къртис пристигна в дома й. Можеше да изпрати друг детектив да разговаря с нея, но държеше да чуе от източника, защо синът на мисис Фишър, Ланси, подвизаваш, се под името Марвин Патърсън, е завладян от личността на Парис Гибсън.

Вътре жилището й бе още по-неприятно, а тя беше мръсна и негостоприемна като дома си. Когато Къртис й показа полицейската си карта, тя стана подозрителна, после войнствена и накрая започна да го ругае.

— Я си измитай полицейския задник от тук! Нямам какво да кажа на проклетите ченгета.

— Ланси идвал ли е наскоро да ви види?

— Не.

Къртис беше сигурен, че тя лъже, ала имаше усещането, че между майка и син не съществува особена привързаност и че тя би се възползвала от възможността да изрази недоволството си от него. Вместо да оспори верността на твърдението й, той замълча и започна да обира котешките косми от панталоните си, докато тя дърпаше от цигарата; най-после реши да се освободи от товара си.

— Откакто се е родил, Ланси винаги е бил трън в очите ми — започна тя. — Колкото по-рядко се навърта насам, толкова по-добре се чувствам. Той си гледа своя живот, аз си гледам моя. Още повече, че е станал много надут.

— Надут ли?

— Дрехите му и другите неща. Кара нова кола. Мисли си, че е повече от майка си.

Което не ми говори кой знае колко, каза си Къртис.

— Какъв модел е колата му?

— Не ги различавам — изсумтя тя.

— Знаете ли, че работи в едно радио?

— Каза ми, че метял. Заел мястото, след като бил уволнен от предишната си работа за кражба. Работата му беше добра, ама той я изгуби. Глупак е и непрокопсаник.

— Знаехте ли, че използва чуждо име?

— Това момче няма с нищо да ме учуди. Не и след като смъркаше разни боклуци.

Тя се облегна назад и тихо прошепна:

— Нали заради наркотиците се снимаше в мръсни филми? Да има пари да си ги купува.

— В мръсни филми ли?

— Ами тъй каза съседката ми. Живее във фургона до моя. Преди време идва задъхана и ми казва, че моят Ланси си развявал мръсотиите в някакъв гаден филм, дето тя взела да гледа на видео. Заявих й, че е мръсна лъжкиня, ама тя ми каза: „Ела и го виж сама!“

Тя изправи гръб и зае позата на праведница пред умиращ, който не се е изповядал и не е получил прошка за греховете си.

— Така си беше. Развяваше се гол-голеничък и ги вършеше такива, дето през живота си не съм виждала. Щях да умра.

Къртис се престори, че съчувства на майката, задето синът й се е отклонил от правия път.

— Още ли работи във… филмовата индустрия?

— Ами! И наркотици не взема вече. Поне тъй казва. Е, минаха години. Тогава беше още момче.

Тя запали друга цигара. Къртис си помисли, че като излезе от тук, ще вони така, сякаш е изпушил три пакета.

— Какво име използваше, когато се снимаше във филми?

— Не помня.

— Как се казваха филмите, в които участваше?

— Нито си спомням, нито искам да знам. Питай съседката. Ама може ли стара жена като нея да гледа такива мръсотии? Срамота!

— Ланси много ли приятелки има?

— Не ме слушаш хубаво, нали? Не ми казва нищичко. Откъде да знам приятелките му?

— Да е споменавал за Парис Гибсън?

— Кой? Момче ли е, или момиче?

Реакцията й бе твърде спонтанна, за да се преструва.

— Няма значение.

Той стана.

— Вижте, мисис Фишър, престъпление е да помагате или укривате сина си.

— Нито съм помагала, нито съм укривала някого. Само казах, че Ланси не е идвал.

— В такъв случай се надявам, че няма да възразите да поогледам наоколо.

— Имаш ли заповед?

— Не.

Тя издуха дима от цигарата си в лицето му.

— По дяволите! Давай, оглеждай!

Фургонът беше тесен, така че като не смятаме времето, през което Къртис разпъждаше котките и прескачаше изпражненията им, огледът продължи съвсем кратко. Той веднага разбра, че някой бе спал в страничната стаичка. Тясното легло не беше оправено, а на пода бяха захвърлени чифт мъжки чорапи. Когато коленичи, за да ги вдигне, забеляза цепнатината под леглото. Само с едно докосване на джобното си ножче, той отвори тайника.

Къртис остави всичко така, както го бе намерил и се върна при мисис Фишър в така наречената дневна. Попита я, чии са чорапите.

— Ланси трябва да ги е оставил последния път. Беше отдавна. Винаги оставя разхвърляно.

Още една лъжа, но нямаше да си губи времето да я разнищва. Тя щеше да продължи да лъже.

— Ланси има ли компютър?

— Той мисли, че не знам, ама аз знам.

— А касетофон?

— Това не знам, ама, ако питаш мен, всичките модерни измишльотини са хвърлени на вятъра пари.

— Ще ви оставя телефона си, мисис Фишър. Ако Ланси се появи, ще ми се обадите ли?

— Какво е направил пак?

— Избяга от разпит.

— За кво? Не ще е нещо добро.

— Само искам да поговоря с него. Ако имате вест от него, ще му направите услуга, ако ме уведомите.

Тя взе визитката му и я остави върху разхвърляната масичка за телевизора до подвижния й стол. Не разбра добре, какво измърмори иззад цигарата между зъбите си, но не му прозвуча като обещание да изпълни, каквото я бе помолил.

Нямаше търпение да излезе на чист въздух, далеч от вероятността да хвръкне и да отиде по дяволите, ако кислородната й бутилка избухне, но на вратата се спря и й зададе още един въпрос:

— Споменахте, че Ланси е бил уволнен от предишната си работа за кражба?

— Тъй казах.

— Къде работеше тогава?

— В телефонната компания.

Щом влезе в колата си, Къртис се свърза с полицейското управление в Сан Марко, обясни им ситуацията и ги помоли да наблюдават фургона на мисис Фишър. После нареди на друг детектив да проучи служебното досие на Ланси Рей Фишър в телефонната компания.

Автомобилите по Шосе номер 35, отвеждащо на север от Сан Марко, пълзяха едва-едва поради ремонт на пътя и когато пристигна в управлението, информацията, която очакваше, бе дошла. Служебното досие на Фишър в компанията „Бел“ се водеше на истинското му име. Бил отличен служител до момента, в който го заловили да краде техниката.

— Висока технология по онова време — докладва детективът. — Сега е малко остаряла, защото технологиите се развиват много бързо.

— Но може да се ползва, нали?

— Според специалистите, да.

Въоръжен с информацията, Къртис добави името на Ланси Рей Фишър в списъка на заподозрените и се съсредоточи върху материалите, които бе получил по факса от Хюстън.

Те включваха копия на вестникарски статии, препечатки на телевизионни новини и извадки от Интернет. Всички разказваха за трагедията и попълваха празните места в разказа на Малой.

Сега вече Къртис разбра защо Парис носи слънчеви очила. Очите й пострадали в същата катастрофа, която осъдила Джак на неподвижно съществуване; единствено сърцето му биело, а мозъкът му изпълнявал минимални функции.

Парис пътувала на мястото до шофьора със закопчан колан. Когато колата с голяма скорост се блъснала в парапета на моста, въздушните възглавници се задействали. Но нямало как да я защитят от раздробеното предно стъкло, което би трябвало да е устойчиво на удар, но не било, особено след като деветдесеткилограмовият водач на автомобила излетял през него. Джак Донър карал без предпазен колан. Въздушната възглавница изскочила със закъснение, но напразно. Получил сериозни наранявания на главата. Травмата била тежка и непоправима. Останал физически безпомощен до края на живота си.

Мозъчната му дейност била сведена дотам, че можел само да вижда, да усеща и да чува. Реакциите му били като на новородено бебе, но все пак съществували, затова не можели да регистрират „мозъчна смърт“. Никой не искал да поеме такава отговорност.

Съобщаваше се, че приятелят му, доктор Дийн Малой от полицейското управление в Хюстън, бил пръв на местопроизшествието. Пътувал в собствената си кола след мистър Донър; видял катастрофата и се обадил на 911 от клетъчния си телефон. Всички твърдяха, че бил грижлив и самопожертвувателен приятел, прекарал дни наред в болничния коридор пред стаята на мис Гибсън и пред вратата на интензивното отделение, където лежал мистър Донър.

В последния материал, посветен на трагичната съдба на Джак Донър се казваше, че Парис Гибсън се възстановила след леките си наранявания, напуснала телевизията и се канела да премести Донър в частна клиника.

Бяха цитирани благодарностите й към всички приятели, сътрудници и привърженици, изпратили цветя и картички с пожелания за бързо оздравяване на нея и годеника й. Работата и прекрасните хюстънци щели да й липсват, но животът й се бил неочаквано променил и тя трябвало да поеме по друг път.

В последния материал не се споменаваща за Дийн Малой и този пропуск привлече вниманието на Къртис. Когато човек изчезне от сцената на едно голямо и дълго приятелство, трябва да има добре обоснована причина за това.

В случая вече нямаше тайни за Къртис. Бе разбрал как Малой гледа на Парис Гибсън и тя на него. Между двамата съществуваше страст. Ала старанието им да не се гледат в очите разкриваше желание, което далеч надхвърляше границите на чисто физическото привличане. Тъкмо стремежът им да се отбягват ги издаваше. Ако този факт бе очевиден за Къртис, който ги познаваше едва от два дни, то за Джак Донър ситуацията е била ясна като бял ден.

Заключение: в любовта трима са твърде много.

* * *

Докато слушаше предаването на Парис, гневът му растеше.

Тя не споменаваше за него, за Валентино.

Не спираше да говори за Джейни Кемп. Разказваше колко силно родителите й желаели тя да се върне при тях здрава и невредима. Говореше за приятелите й, които се тревожели за живота й. Изтъкваше добродетелите й.

Какъв фарс! Та нали Джейни му бе казала, колко ненавижда родителите си; тя твърдеше, че чувствата били взаимни. Приятели ли? Тя правеше завоевания, не приятелства. Що се отнася до добродетелите й, те просто липсваха.

Чуйте я само как говори тази Парис Гибсън — сякаш Джейни Кемп е светица! Красива, очарователна, дружелюбна, вежлива, идеалното американско момиче.

— Да я видиш на какво прилича сега, Парис — тихо се изкиска той.

Джейни го отвращаваше толкова много, че през деня бе останал съвсем за кратко при нея. Вече не бе нито красива, нито привлекателна. Пухкавата й лъскава коса напомняше на парцаливо въже, навито около главата й. Цветът на лицето й бе жълт. Очите й, които преди гледаха лъстиво или с презрение, както си пожелаеше, сега бяха безжизнени и празни. Не осъзнаваше присъствието му в стаята, беше се вторачила в празното пространство пред себе си и дори не мигна, когато той щракна с пръсти пред лицето й.

Сякаш беше полумъртва, дори още по-зле. Един душ би подобрил нещата, но той не искаше да си направи труда да я заведе в банята и да я измие.

Нямаше да си даде труд за нищо друго, освен да се измъкне от кашата, която бе забъркал. Времето изтичаше и той трябваше да стигне до някакво решение. Беше дал седемдесет и два часа на Парис и ако имаше характер и чувство за гордост, трябваше да се придържа към определения срок.

Джейни се оказа по-голяма грижа, отколкото бе очаквал. Оставаше и въпросът с Парис.

Не бе мислил какво ще прави, след като затвори Джейни тук и й направи онова, което тя искаше. Джейни беше курва, която оповестяваше желанието си да опита всичко. Беше й казал, че е безцеремонна, това е. Хвалбите й не бяха напразни. Бе доказала, че е сексуална стръвница.

Намерението му да я довърши не беше сериозно, както и не бе планирал да убие Мади Робинсън. Просто така се бяха развили отношенията му с Мади. Беше заявила: „Не искам да те виждам повече“ и той направи така, че наистина да не го вижда. Никога. Ако нещата се разглеждаха от този ъгъл, не той, а самата тя бе решила съдбата си.

Що се отнася до Парис, не беше мислил за друго, освен да й се обади и да я осведоми, че е предприел решителни действия срещу жената, която го бе наранила. Искаше да я сплаши, да я стресне, като се надяваше да я накара да осъзнае отвратителното си самодоволство. Коя беше тя, че да раздава съвети за любовта и живота, за секса и човешките отношения?

Но не мислеше, че телефонните му обаждания ще предизвикат полицията и че ще се превърнат в медийна новина. Кой да очаква, че всички така ще се впрегнат заради Джейни, щом като тя си получаваше търсеното?

Не, това наистина се бе превърнало в нещо много по-голямо, отколкото бе предполагал. Усещаше, че губи контрол над положението. Трябваше да го възстанови, ако искаше да оцелее. Но откъде да започне?

Единият начин беше да освободи Джейни.

Да, можеше да го направи. Щеше да я захвърли близо до дома на родителите й. Тя не знаеше името му. Щеше да изчезне от тук, така че ако доведеше ченгетата на „местопрестъплението“, него отдавна нямаше да го има. Щеше да престане да посещава сбирките на сексклуба, за да избегне риска тя да го разпознае. Най-после, сексклубът бе само един от източниците на приятни преживявания.

Планът му не беше идеален, но очевидно бе най-добрият, който му оставаше. Тази вечер ще се обади на Парис в определеното време и ще й каже, че е искал само да се пошегува с нея, да я накара да осъзнае, че не може да си играе с чувствата на хората и да им дава готови съвети. Не съм и мечтал, че ще ме приемеш на сериозно, Парис. Не разбираш ли от шега? Да си останем приятели, какво ще кажеш?

Да, това определено беше добър план.

— Тук, на къси вълни 101.3 мегахерца… — чу той гласа на Парис, който прекъсна мислите му. — Останете с предаването ми до два сутринта. Току-що ми позвъни Мелиса, най-добрата приятелка на Джейни.

Мелиса.

— Мелиса, ще кажеш ли нещо на нашите слушатели? — попита Парис.

— Да, аз просто искам Джейни да се прибере невредима — отвърна тя. — Джейни, ако сега ме чуваш и си добре, върни се у дома. Никой няма да ти се кара. А ако някой там държи приятелката ми против желанието й, трябва да му кажа, че постъпката му е много скапана. Пусни я. Моля те. Искаме си Джейни. Мисля, че това е всичко.

— Благодаря ти, Мелиса.

Почакай, той ли беше злодеят в тази история? Не бе сторил на Джейни Кемп нищо против желанието й. А и Парис не е Снежната кралица, че всички да й вярват. Не е по-добра от останалите.

Той набра номера, който знаеше наизуст, сигурен, че телефонът му не може да бъде проследен. Беше се погрижил за това.

— Парис е на телефона.

— Темата тази вечер е Дийн Малой.

— Валентино? Нека поговоря с Джейни.

— Джейни няма настроение за разговори — отвърна той, — нито пък аз.

— Родителите на Джейни искат да те помоля…

— Млъкни и ме слушай. Ако ти и приятелят ти не раздвижите веднага, на съвестта ви ще тежат двама мъртъвци. Джейни и Джак Донър.

* * *

— Ще се чувствам по-добре, ако отседнеш у дома, докато всичко свърши. Имам още една спалня. Не е кой знае какво, но има всички удобства. Ще бъдеш в безопасност.

Дийн бе настоял да кара след нея до дома й и да чака, докато тя влезе вътре. Както и преди, проследяването на обаждането на Валентино ги отведе до един уличен телефон и спря до там. Полицията вече бе убедена, че той дори не се е приближавал до обществен телефон.

Последният разговор бе още по-обезпокоителен, защото гласът на Валентино звучеше по-гневно и заплашително, отколкото преди. Той отново намекваше за смърт. А свързването на имената на Дийн и Джак бе още един тревожен елемент. Или Валентино имаше отлична интуиция, или беше убеден, че смъртта на Джак бе по някакъв начин свързана с нея и Дийн.

— Благодаря за предложението, но и тук ще съм в безопасност.

Тя отвори вратата. Когато влезе, запали лампата на масичката. После тутакси я изгаси.

— Като включа лампите, започвам да се чувствам като златна рибка в аквариум. Сякаш ме осветяват отвътре.

Дийн погледна към полицейската кола, паркирана до бордюра пред къщата.

— Виждам, че са сменили Григс.

— Тази нощ е в почивка. Къртис ме предупреди за промяната, но каза, че новият екип бил също тъй добър като предишния.

Когато Дийн затвори вратата, тя го попита:

— Ами Гавин?

Валентино бе говорил за Дийн с такова презрение, че те се тревожеха не само за себе си, а и за Гавин.

— Погрижил съм се за него. Къртис изпрати полицейска кола в дома ни. Обадих се на Гавин и го предупредих да я очаква.

— А Лиз?

— Не сметнах за нужно да изпращаме полицаи при нея, но й се обадих да бъде нащрек. Посъветвах я да провери алармата си и да ми се обади, ако нещо необичайно се случи.

— Може би тя трябва да отседне у вас.

Той предпочете да не поема хвърлената ръкавица и отвърна:

— Това е друг разговор, Парис.

Тя се обърна и тръгна към кухнята. Той я последва. Беше два и половина след полунощ, но и двамата бяха твърде напрегнати, за да мислят за сън.

— Ще си направя чаша горещ шоколад — каза тя. — Искаш ли?

— Термометърът навън показва трийсет градуса.

Тя му хвърли поглед, с който му казваше: „Както желаеш“.

— Имаш ли сок?

Сложи водата в микровълновата печка да се стопли, наля му чаша портокалов сок и извади от долапа пакет бисквити.

— За какво, мислиш, че лъже?

— Валентино ли?

— Не. Гавин. Тази вечер спомена, че Гавин те лъже. Увлякохме се в работа в студиото и не ни остана време да довършим разговора.

За миг той се загледа в чашата си и каза:

— Там е работата. Не знам за какво ме лъже, но съм сигурен, че го прави.

Когато разбърка пакетчето какао в чашата си с гореща вода, тя му направи знак да вземе бисквитите и да я последва в дневната. Седна в единия край на дивана, той — в другия. Поставиха бисквитите върху възглавницата помежду си. Лампите бяха загасени, но през предните прозорци нахлуваше светлина от лампите на входа и тя им бе достатъчна. Парис свали очилата си.

— Мислиш ли, че те лъже за онази нощ? — попита тя.

— Да, може да е пропуснал да ми каже нещо. Опасявам се, че при срещата му с Джейни е станало нещо повече, което не иска да сподели.

— Смяташ, че са правили секс?

— Много е вероятно, но той го пази в тайна.

— Защото няма да повярват на твърдението му, че после я е оставил, за да отиде при приятелите си.

— Точно така.

Дийн си взе бисквита.

— Но ако погледнем реално на нещата, нима Гавин би могъл да бъде Валентино? Не звучи по този начин. И не знае за нас.

Погледна я.

— Поне за онази част от историята ни, за която е споменал Валентино. Нито има техническите познания, необходими за пренасочването на телефонните обаждания.

— Попитах Стен как може да се обезпечи технически.

— Че той откъде ще знае?

— Обича да разглобява всякакви джунджурии и скъпи играчки. Не ме гледай така — каза тя, когато той въпросително вдигна вежди. — Не той е Валентино. Няма този кураж.

— Откъде го познаваш толкова?

— Моля те — изпъшка тя. — Интересува ли те това, или не?

Дийн неангажиращо вдигна рамене и си взе още една бисквита.

— Стен ми каза, че никак не е трудно — продължи тя. — Всеки, който има достъп до определена апаратура, може да се научи да го прави по Интернет.

— А ако този някой е работил в телефонна компания?

— Това е вече нещо. Защо питаш?

— Преди да стане чистач при вас, Марвин Патърсън е бил техник в „Бел“.

Дийн бе карал след нея в собствената си кола. От там беше провел продължителен разговор с Къртис. Разказа й всичко, което детективът бе узнал за Ланси Рей Фишър.

— Пазел, е колекция от звукозаписи? На програмата ми? Какво може да означава това?

— Не знаем — отвърна Дийн. — Затова Къртис е наредил на хората си да открият свенливия мистър Фишър чрез информаторите си. Трябва да му зададем сума въпроси и първият е, защо се интересува толкова много от теб.

— Което ме изненадва. Никога не е проявявал и най-малък интерес към мен. Ходеше с наведена глава и рядко говореше.

— Странно поведение за бивш актьор.

— Актьор ли? Марвин?

— Появявал се в няколко порнофилми.

— Какво! — възкликна тя. — Сигурен ли си, че говорим за един и същи човек?

Той й каза какво бе научил Къртис от майката на Ланси Фишър.

— Но това не обяснява защо всяка нощ е записвал предаванията ти. Поне така изглежда. Запазил общо двайсет и две касети. Къртис каза, че не били с много добро качество. Вероятно ги е записвал направо от радиото. Часове с песни за любовта и секси гласа на Парис Гибсън. Изглежда Марвин се е възбуждал, докато те е слушал. Не станаха ли твърде много лесновъзбудимите мъже?

— Спести ми подобни приказки, моля те.

— Той не е ли…

— Нищо такова, Дийн. Не ми е измърморвал повече от две думи наведнъж. Дори не си спомням някога да ме е поглеждал.

— Значи що се отнася до нашия случай, той може да е чист като първия сняг. Възможно е да е изчезнал, защото е бивш затворник и като такъв изпитва естествен страх от полицейски разпити, дори да няма какво да крие.

Той млъкна и я загледа съсредоточено, а тя се възползва от възможността да го попита:

— За какво говориш?

— Къртис се е ровил в миналото ни като същински Шерлок Холмс.

Тя духна, за да охлади горещата си напитка, но вече не й се пиеше.

— Някаква добра новина?

— Няма такава. Заяви ми в очите, че причините, поради които си напуснала Хюстън, са му известни. Знае за катастрофата. За травмата в главата, която получи Джак. Защо си напуснала телевизията и тъй нататък.

— Това ли е всичко?

— Спря до там, но последвалото мълчание бе натоварено с неизказани въпроси и заключения.

— Да заключава, каквото си ще.

— Аз също си правя заключения.

Тя остави чашата си на масичката и с тежка въздишка облегна глава назад върху възглавниците на дивана.

— Не се изненадвам на любопитството му. Нали е детектив? Дори не се налага да се рови надълбоко. Животът ми е на показ и всеки може да го види.

— Извинявай.

Тя се усмихна едва-едва.

— Няма нищо. Има други, по-важни неща. Например Гавин.

Облегнала глава назад, тя се обърна към Дийн:

— Какво му имаше на лицето?

— Не съм го удрял, ако това намекваш!

Обидена от тона и отговора му, тя скочи от мястото си.

— Нищо не ти намеквам.

Грабна чашата си от масичката и излезе от стаята с думите:

— Когато си тръгнеш, заключи външната врата.