Сандра Браун
Здравей, тъма (18)

Седемнадесета глава

Парис си мажеше филийка с фъстъчено масло, когато сержант Къртис й позвъни по телефона.

— Нали снощи говорихме за замразените случаи…

— Открили сте нещо подобно?

— Да, Мади Робинсън. Преди три седмици са открили тялото й, след като съквартирантката й уведомила полицията за нейното изчезване. Някакъв пастир го намерил в плитък гроб на едно от пасищата. На непознато място. Причина за смъртта — удушена с връв. Начало на разложение. Трупът е сериозно увреден от животните и дъждовете.

Парис остави закуската си.

— Но следователят успя да установи, че трупът е бил залят с химикал за спиране на кървенето — продължи Къртис, направи многозначителна пауза и добави:

— И отвън, и отвътре.

— Значи, дори да е бил открит по-рано…

— Престъпникът е искал да се увери, че ДНК пробите от останките ще бъдат компрометирани и няма да послужат за доказателство. Няма следи от обувки, нито от автомобилни гуми. Вероятно времето си е свършило работата. Няма и следи от дрехи, защото трупът е бил гол.

Сърцето на Парис се сви при новината за ужасната и позорна смърт, сполетяла жертвата. Попита Къртис дали знае повече за нея.

— Деветнайсетгодишна. Привлекателна, без да е изумителна красавица. Студентка. Съквартирантката й призна, че не са били ангели. Доста се забавлявали. Почти всяка нощ били навън. И тук започва интересното. Според нея Мади се е срещала с човек, за когото казвала, че е „специален“.

— В какъв смисъл?

— Не знае. Мади не е наясно по този въпрос. Момичетата са били приятелки още от гимназията. Обикновено всичко си споделяли. Но Мади не й казвала нищо за тази тайнствена личност, освен че бил страхотен, чудесен и специален.

— Съквартирантката не го ли е виждала?

— Не е идвал в апартамента им. Мади се срещала с него. Съквартирантката не знае къде. Дори не се обаждал по телефона, само на клетъчния на Мади. Теорията на съквартирантката била, че той е женен и затова бил предпазлив. Въпреки подвизите си, двете с Мади били решили да нямат нищо общо с женени мъже. Не по морални причини, а защото в подобни връзки нямало никакво бъдеще, твърди тя. Един ден Мади й заявила, че е влюбена, а на другия прекратила връзката. Казала, че развил чувство за собственост, което я дразнело, защото никога не й определял истинска среща. Водел я само в апартамента си — твърдяла, че бил ужасен, — където правели секс. Намекнала, че бил странен, дори за нейния вкус, а тя харесвала новостите. Съквартирантката й настоявала да й разкаже подробностите, но Мади отказала. Заявила само, че с връзката им е свършено. За да я разнообрази, съквартирантката я посъветвала да си намери друг. Мади я послушала. Двете излезли, пили доста, а после Мади домъкнала някакъв в апартамента им. Той е един от заподозрените. За последен път видяла Мади Робинсън край езерото Травис, където заедно с група младежи празнували началото на лятото. По едно време двете се разделили. Съквартирантката се прибрала сама, като помислила, че Мади се е сдобила с партньор за през нощта. Дотук нищо необикновено. Но след като Мади не се прибрала двайсет и четири часа, тя уведомила полицията. Случаят бил замразен и прехвърлен на друга служба.

Като привърши с резюмето, Къртис дълбоко си пое дъх.

— Значи това е станало около края на пролетния семестър, така ли?

— В края на месец май. Тялото е било открито на двайсети юни. Имаш ли записани обаждания от този период?

— В картотеката ми. Да ти направя ли презаписи?

— Разбира се. Ако обичаш.

* * *

— Стен?

Той подскочи от мястото си, когато Парис влезе в кабинета си и го завари да седи зад бюрото й. Но тутакси се овладя и я поздрави начумерено:

— Здрасти.

Тя метна чантата си върху купчината материали на бюрото.

— Седнал си на мястото ми.

Преди да отиде в кабинета си, тя посети склада и изтегли няколко компактдиска със записи на обаждания, снети от компютъра. Остави ги при инженера и го помоли да прехвърли съдържанието им на аудиокасети.

— На касети ли? Нима искаш да се върнеш назад? — измърмори той.

Не й се обясняваше, че в полицията все още работят с аудиокасети, каза „Благодаря!“ и излезе, преди той да откаже да изпълни необичайната поръчка.

— Какво правиш в кабинета ми? — попита тя, след като зае мястото си зад бюрото. Както и предишната вечер, той разчисти един ъгъл и се настани върху него без покана.

— Аз не съм дораснал да си имам кабинет, а това е най-спокойното място за чакане.

— Кого чакаш?

— Чичо Уилкинс. На съвещание е с главния.

— За какво се съвещават?

— За мен.

— Но защо? Какво си направил?

— Ама защо всички си мислят, че съм сгафил?

— А не си ли?

— Не!

— Тогава защо чичо ти Уилкинс разговаря с главния за теб?

— Заради проклетото телефонно обаждане.

— Обаждането на Валентино ли?

— Нещо се е объркало. Чичо ми долетя със самолета на компанията рано сутринта, събуди ме по телефона, повика ме да се срещнем тук и то веднага. Счупих си краката да бързам, а го заварвам на закрито съвещание. Дори не съм го видял още.

— Какво се е объркало?

Вместо да отговори на въпроса й, той я попита:

— Не върша ли работа, Парис?

— Стен, нищо не вършиш — поклати глава тя развеселена и малко смутена.

— Вися тук всяка нощ до два и половина сутринта.

— Само телом, Стен. Заемаш пространство. Но не вършиш нищо.

— Защото техниката никога не се поврежда.

— А ако се повреди знаеш ли как да я поправиш?

— Разбирам от джунджурии — отвърна кисело той.

— Не бих употребила думата „джунджурии“ за електрониката ни, която струва милиони долари. Разбираш ли поне малко от радиотехника, Стен?

— А ти?

— Не съм учила за инженер.

Той бе разглезен пикльо, който непрекъснато хленчи. Тя би могла да го удуши за некомпетентността и безотговорното му отношение към работата. Можеше да прости незнанието, но не и безразличието. Във всеки случай, не и тя.

Всеки път, когато говореше по микрофона, тя знаеше, че я слушат стотици хиляди души. Докосваше се с гласа си до всички тях в колите им или у дома им. Присъстваше във всичко, което правеха в момента.

Слушателите не бяха за нея просто шестцифрени номера. Всеки един от тях представляваше отделна личност, който й посвещаваше времето си и комуто тя дължеше най-добрата програма, която можеше да представи.

Стен никога не зачиташе човешкия фактор при слушателската аудитория. Или, ако го зачиташе, не си проличаваше в работата му. Никога не показваше инициативност. Гледаше времето да мине и броеше минутите до края на предаването, а после се втурваше навън да гледа собствената си работа.

Ала въпреки това тя го съжаляваше. Не той бе избрал да работи тук. Животът му бе определен в мига, в който се бе появил на бял свят в семейство Креншоу. Чичо му бе ерген без деца. Стен нямаше нито братя, нито сестри. Когато баща му починал, той останал единствен наследник на медийна империя, независимо дали това му харесваше, или не.

Никой в корпорацията не желаеше да приеме или признае, че той не се интересува от медии и няма познанията да ги управлява, когато чичо Уилкинс се оттегли, което вероятно нямаше да стане, преди да си отиде от този свят.

— Уча бизнеса от най-ниското равнище — намусено отвърна той. — Трябва да знам по нещо от всичко, свързано с него, и да съм готов, когато дойде време да го поема в ръцете си. Поне така мисли чичо Уилкинс.

— Какво е объркало обаждането на Валентино?

Той сви презрително уста:

— Нищо.

— Но достатъчно, за да пощури чичо Уилкинс.

— Преди да ме назначат — разбирай „да ме прогонят“, — в тази проклета радиостанция — тежко въздъхна той, — работех в нашата телевизионна станция в Джаксънвил, Флорида. Беше рай в сравнение с това блато. Имах вземане-даване с една от служителките.

— Значи не си гей?

Той подскочи като ужилен.

— Да съм гей ли? Кой казва, че съм гей?

— Така разправят.

— Гей? Господи! Така ги мразя тези червивци! Ако не караш пикап с двойна предавка, ако не пиеш бира направо от бутилката и не се обличаш като Сънданс Кид, значи си обратен.

— И какво стана с жената във Флорида?

Той грабна един кламер и започна да го изправя.

— Завариха ни на работното място. Следващото, което си спомням, е, че ме обвини в сексуален тормоз.

— Лъжеше ли?

— Да, Парис, лъжеше — отговори той, като наблегна на всяка дума. Обвинението бе толкова фалшиво, колкото и бюстът й. Не съм я навивал да правим секс. Всъщност, тя беше отгоре.

— Подробностите не ме интересуват, Стен.

— Както и да е. Заведе дело. Чичо Уилкинс уреди делото да не влиза в съдебната зала, но това му струваше пачки от стотачки. Разсърди се на мен, не на нея. Можеш ли да си представиш? Каза ми: „Толкова ли си тъп, че да го вадиш на работното си място?“ Попитах го дали е чувал за Бил Клинтън. Не оцени забележката ми, особено при положение, че всички наши вестници го бяха одобрили за президент. Затова съм тук — каза той и хвърли нещастния кламер в кошчето за боклук.

Кламерът звънна, когато достигна металното дъно.

— И затова тази сутрин яхна самолета на компанията и цъфна тук.

— След като си му казал, че полицията те е разпитвала, той е решил, че трябва да дойде в Остин и да се увери, че злощастният епизод във Флорида не е станал достояние на тукашните власти.

— Нарича го „контролиране на вредите“.

— Както би казал един истински корпоративен бос.

На Парис й бе станало ясно. Стен бе прогонен в радиостанцията, излъчваща на вълни 101.3 мегахерца за наказание, задето бе смесил приятното с полезното. Чичо Уилкинс бе пропуснал да разкаже на управителното тяло за случката със служителката на компанията, но бе разбрал, че в настоящите обстоятелства трябва да даде съответните обяснения, преди полицията в Остин да разкрие истината и да заподозре племенника му.

— Не ти ли се е случвало и друг път, Стен?

— Какво искаш да кажеш? — изгледа я с присвити очи той от високото място, което бе заел.

— Въпросът не е толкова сложен. Да или не?

Той избухна:

— Това бе единственият път и, ако щеш, вярвай, взех си поука. Никога няма и с пръст да пипна служителка.

— Това те прави твърде уязвим като собственик.

— Би било добре, ако преди да отида в Джаксънвил, някой ме бе предупредил.

Парис деликатно пропусна да му каже, че не би било нужно да бъде предупреждаван. Че би трябвало да следва тази политика и без някой да му го каже.

Той я погледна обидено.

— Всички ли мислят, че съм гей?

Тя се засмя. Стен винаги даваше приоритет на най-маловажните въпроси.

— Обличаш се твърде елегантно.

Инженерът, когото бе помолила да прехвърли телефонните разговори на аудиокасети, влезе при тях и й каза, че касетите са готови и че ги е оставил на пропуска във фоайето.

— Още касети ли? — попита Стен.

— Може би не за първи път Валентино съобщава за убийство по моето предаване.

— Какво стана снощи, след като двамата с доктор Малой си тръгнахте? Разбрах, че не сте заловили Валентино.

— Не, за жалост — отвърна тя и му разказа за уличния телефон пред магазина на Уол Март. — Патрулните коли пристигнаха след броени минути, но там нямаше никой.

— Чух за изчезналото момиче по сутрешните новини. Новината е на първата страница на днешните вестници.

Тя кимна и си спомни думите на съдия Кемп. Родителите на Джейни се придържаха към увереността си, че дъщеря им не е отвлечена, което според Парис бе монументална грешка. От друга страна, тя се надяваше да са прави.

Стана, взе чантата си и се приготви за тръгване.

— Ще се видим довечера, Стен.

— Кой е Дийн Малой?

Въпросът му дойде като гръм от ясно небе и я завари неподготвена.

— Казах ти. Психологът на полицейското управление в Остин.

— Който се изявява и като бодигард? — погледна я язвително той. — Когато снощи ти оставих касетите, ченгето ми каза, че Малой е в къщата заедно с теб.

— Не те разбирам.

— Предполагам, че не искаш да ме разбереш. Кой е Малой за теб, Парис?

Ако не му отговореше, той щеше да продължи да се рови и щеше да научи повече, отколкото й се искаше.

— Знаем се от години, от Хюстън.

— Хм. Предполагам, че се познавате доста добре.

— Не доста добре, Стен, а много добре. Беше най-добрият приятел на Джак.

Приключила темата, тя го заобиколи и тръгна към вратата. Но на прага се спря и се обърна към него.

— Знаеш ли нещо за Марвин?

— Само, че е шушумига.

— Занимава ли се с компютри, влиза ли в мрежата?

— Как бих могъл да знам? — изсумтя той. — Разменили сме не повече от дума-две. На какво се дължи внезапният ти интерес?

Тя се поколеба, тъй като не бе сигурна, дали изчезването на Марвин не е информация, която Къртис би искал да остане в тайна.

— Ей така. До довечера.

* * *

Парис и сержант Къртис се уединиха в малка стая за разпити и седнаха един срещу друг на издрасканата маса. Върху нея бе поставен портативният касетофон, който той бе използвал предишния ден и аудиокасетите, които тя бе донесла от радиото. Пуснаха записи, направени една седмица преди изчезването на Мади Робинсън и затърсиха евентуално обаждане на Валентино сред тях. Предишния ден Парис и Дийн стигнаха до заключението, че Валентино преправя гласа си. Преиначаването веднага щеше да отличи гласа му от другите, ето защо тя бързо превърташе напред останалите разговори.

Къртис излезе, за да донесе прясно кафе. Когато се върна, Парис развълнувано му каза:

— Мисля, че го открих. Датата и времето не са отбелязани, както на компютъра, но той се намира на касетите, записани по същото време. Онази нощ бе особено мрачен, но все пак го излъчих. Думите му предизвикаха обаждания и линията остана заета с часове.

Къртис седна на мястото си.

— Превърнала си го в знаменитостта на вечерта.

— Неумишлено, уверявам те. Готови?

И тя пусна записа.

„Жените са неверни създания, Парис. Защо са такива? Ти си жена. Ако твоят мъж буквално те гледа в очите, защо ти е друг? Не е ли по-добре да имаш качество, а не количество?

Съжалявам, че тази вечер се чувстваш нещастен, Валентино.

Не се чувствам нещастен, ядосан съм. Не всяка жена е невярна. Така сочи моят опит.

Просто все още не си открил жената за себе си. Ще си избереш ли песен тази нощ? Коя например?

Барбара Стрейзънд прави чудесна интерпретация на „От сърце и душа“. Вярно, че е клише, но нещата идват и си отиват.

Пусни песента, Парис. Но дори да съм я наранил така, както тя ме нарани, възмездието пак няма да е достатъчно за мен.“

Парис спря касетата и погледна към Къртис, който замислено си играеше с пръстена на ръката си.

— Мисля, че възмездието, което е чувствал, че заслужава, е било да я удуши и погребе в проклетото пасище — каза той. — Извини ме за езика.

Парис започна да масажира слепоочията си с ръце.

— От онова, което чувам, никога не бих се досетила, че възнамерява да я убие.

— Ей, престани да се самообвиняваш. Не можеш да четеш мислите на хората.

— Не съм забелязала истинска заплаха в думите му.

— Никой не би забелязал. Освен това, все още се опитваме да гадаем. Валентино може да няма никаква връзка с Мади Робинсън.

Тя отпусна ръце и го погледна.

— Но ти мислиш, че има, нали?

Преди да успее да отговори, Джон Рондо отвори вратата. Той весело се усмихна на Парис:

— Добро утро.

— Здрасти, Джон.

Той изглеждаше доволен, че тя бе запомнила името му.

— Напредвате ли?

— Така мислим.

— И аз напредвам — заяви той и погледна към Къртис. — Може ли да излезеш за малко навън?

Къртис стана от мястото си.

— Сега се връщам.

— Ще проверя дали съм записала и други разговори с Валентино.

Детективът излезе с младия полицай и доста се забави. Когато се върна, тя отново бе открила нещо.

— Това обаждане е на същата касета, което означава, че между едното и другото са изминали не повече от няколко дни.

— Това е съвършено различен Валентино. Тук е на много слабо време. Твърди, че невярната любовница е вече „извън живота му“ и набляга на думата „завинаги“. На записа ясно личи разликата в настроението му.

Усетила, че я слуша с половин ухо и е разсеян, тя млъкна и го попита:

— Нещо не е наред ли?

— Може би. Не искам да мисля нищо лошо, но…

Разтърка с ръка задната част на врата си, сякаш внезапно почувства болка.

— Предполагам знаеш, че Малой има син.

— Гавин.

— Познаваш ли го?

— Знам го като момченце. Не съм го виждала от десетгодишен.

Вълнението на Къртис бе очевидно. Сърцето й се сви от страх за Дийн.

— Защо, сержанте? Момчето да не е направило нещо? Какво е станало?