Сандра Браун
Здравей, тъма (35)

Тридесет и четвърта глава

Синкаво бялата флуоресцентна светлина във фоайето на радиостанцията съвсем слабо разсейваше тъмнината наоколо. Хълмистият терен пречеше на градските светлини да проникнат до тук. Луната беше в първата си фаза и небето бе почти черно. По това време на нощта единствено някоя случайна кола ще профучи по тесния държавен път. Най-близката търговска сграда бе голям магазин за стоки от първа необходимост на около километър от радиото, но той затваряше в десет часа.

От мястото, където се помещаваше станцията на къси вълни 101.3 мегахерца, не се виждаше нищо, освен хълмовете, осеяни с кедрови дървета и бели камъни, сред които можеше да се забележи някое закъсняло стадо крави. Мястото бе идеално за предавателната кула, чиито светлини не преставаха да мигат и да предупреждават нисколетящите частни самолети за евентуалната опасност.

Рондо остана до колата си, докато габаритните светлини на полицейската кола, управлявана от Григс изчезнаха зад близкото възвишение. Намръщи се от презрение към двамата полицаи. Наистина, той бе пожелал да си тръгнат. Но не трябваше ли да поискат потвърждение на заповедта му, която, както ги бе излъгал, идваше направо от Къртис, вместо да вземат думите му за чиста монета? Подобна безотговорност бе недопустима. Утре ще докладва за случилото се. Щеше да загуби уважението им, но като правиш кариера, губиш приятели.

Отправи се към входа с папката в ръка. Материалите съдържаха доста тревожни доказателства, че под влиянието на обърканото си и безполезно семейство, както и на неговата личната несигурност, още в детските си години Стен Креншоу бе развил сексуални отклонения — предвестници на анормалното поведение, характерно за психологическия образ на Валентино.

Рондо се дразнеше най-много от несправедливостта. Креншоу се бе отървал от обществено порицание. Чичо му бе платил сериозни суми, за да изчисти името му. По този начин Уилкинс Креншоу бе създал истинско чудовище, способно да отвлича млади и красиви жени, да ги насилва, да ги измъчва и дори да убива.

Сержант Къртис бе съсредоточил вниманието си в Брад Армстронг и бе пропуснал пикантните материали в папката. Отначало Рондо се бе обидил, но после разбра, че нещата се развиват в негова полза. Без да ще, Къртис му бе предоставил златна възможност да се превърне в герой в очите на останалите.

Вместо да натисне звънеца, Рондо почука на стъклената врата.

Не след дълго той зърна за първи път в живота си изключително безинтересния и белезникав на вид Стен Креншоу. Той се появи от тъмния коридор зад фоайето и внимателно се приближи до вратата, като напрегнато се вглеждаше в стъклото, което, както Рондо предполагаше, при непрогледния мрак навън би трябвало да отразява собствения му образ като огледало. Креншоу сложи длан над очите си, за да може да види кой чука.

Прецени Рондо с високомерието на богатия по рождение, хвърли поглед към паркинга зад него и като не видя полицейската кола, попита:

— Къде са полицаите?

Предвкусващ победата, Рондо му показа значката си.

* * *

— Джони Матис изпълни класическото си парче „В мъглата“. Това определено е музика, която можете да слушате сгушени един в друг. Надявам се, че до всеки от вас има някой близък, с когото да следите програмата на сто и едно цяло и три десети мегахерца, вълните на класическите песни за любовта. Аз съм Парис Гибсън и в този полунощен час избирам за вас „Не знам как да го обичам“ на Мелиса Манчестър. Телефоните са открити. Обадете ми се.

Когато песента започна, тя изключи микрофона си. Две от телефонните линии вече примигваха. Натисна едното копче, но чу свободния сигнал и затвори. Извини се на ум на слушателя, който очевидно се бе отказал да чака.

Натисна другия мигащ бутон.

— Парис е на телефона.

— Здравей, Парис.

Сърцето й буквално спря, но адреналинът, внезапно нахлул в кръвта й, го накара лудо да забие като на спринтьор на финалната права.

— Кой се обажда?

— Знаеш кой е.

Смехът му бе по-ужасен от хрипкавия шепот.

— Твоят верен слушател Валентино.

Обезумяла, погледна през рамото си назад с надеждата, че поне Стен се е промъкнал незабелязано в студиото. Този път щеше да се зарадва на присъствието му. Но в стаята нямаше никой друг.

— Как…

— Знам, знам, приятелят ти мисли, че е пипнал виновника. Самомнителното му недоглеждане щеше да е смешно, ако не бе толкова покъртително.

Той отново се засмя и тя настръхна.

— Бях много лошо момче, нали, Парис?

Устата й пресъхна. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите и пулсът й гръмко отекваше в тъпанчетата. Наложи си да се успокои и да мисли. Трябваше да уведоми Дийн, сержант Къртис, Григс, който бе спрял пред сградата, трябваше да каже на някого, че са заловили друг човек и че Валентино е още на свобода. Но как?

Но какво толкова му мисли? В ръцете си държеше микрофон! Слушаха я стотици хиляди хора.

Ала когато протегна да включи микрофона си, тя размисли. Нима ще провъзгласи по радиото, че остинското полицейско управление е направило груба грешка? Ами ако обаждането се окаже лъжливо, ако някой си прави жестока, шега с нея? Нали щеше да предизвика всеобща паника? Не, не, това не биваше да става.

По-добре беше да го остави да говори, докато тя измисли как да постъпи.

— Не стига другото, ами се оказа голям лъжец, Валентино. Не спази срока.

— Права си. Не се гордея с това.

— Уби Джейни и не ми даде възможност да я спася.

— Не беше честно, нали? Но аз никога не съм твърдял, че съм почтен, Парис.

— Тогава защо изобщо ми се обади? Ако си имал намерение и без друго да я убиеш, защо започна тази претенциозна игра по телефона?

— За да разтърся света ти, Парис. Получи се, нали? Чувстваш се отвратително, защото не успя да спасиш живота на мръсницата.

Парис не се улови на въдицата му. Беше вече започнала да разговаря с него пък и Джейни беше мъртва. Единственият начин да изкупи вината си, бе да идентифицира извратеното копеле и да го види зад решетките, но това нямаше да стане, ако продължаваше да спори с него.

Можеше да се обади на Дийн по клетъчния телефон, но — по дяволите! — той бе останал в чантата и в нейния кабинет. Дали да не повреди нещо в студиото, за да привлече вниманието на Стен? Скоро песента на Манчестър щеше да спре. Беше последна от серията. Безмълвният ефир щеше да накара Стен да влезе в студиото, за да разбере какъв е проблемът.

Докато трескаво разсъждаваше, Валентино скачаше от мисъл на мисъл:

— Трябваше да умре задето ме отблъсна. Безсърдечна кучка. С радост я гледах как бавно гасне. Наблюдавах реакциите й, когато й стана безпощадно ясно, че никога няма да се отърве от мен. Знаеше, че няма да оцелее.

— Това сигурно ти е доставило огромно удоволствие.

— О, точно така! Макар сърцето ми да се късаше, като я гледах как безмълвно ме умолява с очи да пожаля живота й.

Последната му реплика накара Парис да забрави за решението си да не му се ядосва.

— Ти си едно болно копеле! — извика Парис.

— Мислиш, че съм болен ли? — с приятен глас попита той. — Намирам го за странно, Парис. Вярно е, че измъчвах и убих Джейни, но пък ти измъчи и уби собствения си годеник, нали? Нима не е било истинско мъчение за него да научи за изневярата ти с най-добрия му приятел? Ти смяташ ли се за болна?

— Не аз блъснах колата на Джак в парапета на моста, а той. Катастрофата стана по негова вина. Той сам реши съдбата си, не аз.

— Всичко си осмислила — каза той с порицателния тон, характерен за свещеник при изповед. — Не виждам никаква разлика между моя и твоя грях, с изключение на това, че годеникът ти страда по-дълго и умря по-бавно. Което показва, че си по-жестока от мен, не съм ли прав? Затова трябва да бъдеш наказана. Нима ще е справедливо да продължиш да се радваш на живота и да си щастлива с Малой? Не мисля така — заключи той с неприятния си напевен тон. — Няма да стане. Никога няма да бъдете заедно, защото ти ще умреш, Парис. Още тази нощ.

Линията прекъсна. Тя тутакси протегна ръка към телефона за спешни случаи. Нямаше сигнал. Нищо. Пълна тишина. Бързо провери всички телефонни линии една по една, но напразно. Всички мълчаха.

Като настъпваща сянка, бавно я осени прозрение. Или той имаше достъп навсякъде и възможност да повреди компютъризираната телефонна техника, или — от което се боеше най-много, — бе прекъснал връзките в самата сграда.

Скочи от стола. Блъсна тежката облицована врата на студиото и се провикна в тъмния коридор:

— Стен!

Песента беше към своя край. Изтича обратно до контролното табло и натисна бутона на микрофона си.

— Ало! Тук е Парис Гибсън.

Гласът й бе изтънял и висок и нямаше нищо общо с нормалния й контраалт.

— Това не е…

Прекъсна я пронизителният звук на алармата.

Обърна поглед към източника на звука. Той идваше от скенера, който записваше всичко, излъчващо се в ефир. Досега не бе давал признаци на живот. Алармата предупреждаваше, че предаването е прекъснало.

Обхвана я ужас. Тя нервно натискаше бутона на микрофона си, но контролната лампичка не светна, остана тъмна, както всички останали на таблото.

Отново се втурна към вратата.

— Стен!

Докато тичаше към кабинета си, по коридора я преследваше ехото на собствения й вик. Чантата й бе там, където я беше оставила — върху бюрото, — но бе обърната с дъното нагоре. Съдържанието бе разпиляло. С треперещи ръце започна да се рови в гримове, кърпички, дребни монети с надеждата да открие клетъчния си телефон, но бе сигурна, че го няма между вещите й.

Наистина го нямаше.

Липсваше и друго — ключовете й.

Тя трескаво затърси из разхвърляната поща върху писалището, дори коленичи и погледна под него, но предварително знаеше, че и ключодържателят, и телефонът са в ръцете на онзи, който бе прекъснал телефонните линии и предаването. Всички комуникации бяха прекъснати от мъжа, който бе убил Джейни и който бе обещал да убие и нея.

Валентино.

Дишаше толкова шумно, че не чуваше нищо наоколо. Спря дъха си за няколко секунди, за да се ослуша. Припълзя до отворената врата на стаята си, но на прага се спря. Както винаги, коридорът тънеше в полумрак. Тази нощ познатата тъмнина не й създаваше сигурност и уют. Беше зловеща, вероятно защото в сградата бе тихо като в гроб.

Къде беше Стен? Не беше ли усетил, че предаването е спряло? Ако е проверил в студиото и е видял, че я няма, защо не я търсеше из сградата, за да разбере какво се е случило?

Но преди още да сформира въпроса в мозъка си, той се превърна в отговор: Стен не бе в състояние да дойде и да провери как е.

Валентино го е обезвредил, още преди тя да го повика. Сигурно е бил в сградата доста време, а тя не е усетила нищо в звукоизолираното студио.

Но как е преминал покрай Григс и Карсън? Ако не са го забелязали да влиза, как е отворил входната врата? Трябваше му ключ, за да отвори специалното резе от двете страни. Дали не бе убедил Стен да му отвори? Но как?

Нямаше отговор на въпросите си.

Съблазняваше я мисълта да затръшне вратата на кабинета си, да се заключи отвътре и да чака за помощ. Слушателите сигурно вече се чудеха каква е причината за внезапното замлъкване на станцията. Може и Дийн да е разбрал. Сержант Къртис също. Скоро някой ще й се притече на помощ.

Но междувременно тя не можеше да се крие тук. Вероятно Григс и Карсън бяха в опасност. Стен също.

Излезе в коридора. С гръб към стената, за да вижда и в двете посоки, тя напредваше сантиметър по сантиметър към предната част на сградата. Изключваше всяка лампа по пътя си. Имаше едно сигурно преимущество пред Валентино — знаеше наизуст разпределението на сградата. Беше свикнала да се придвижва из нея в полумрака.

Ускори крачка, но стъпваше колкото е възможно по-тихо и внимателно се приближаваше към главния вход. Със страх се спираше на всеки ъгъл, защото не знаеше какво я очаква зад него. Когато стигна последния завой, видя, че пространството между нея и добре осветеното фоайе е чисто. Тичешком излезе от коридора, пресече фоайето с намерението да се хвърли на вратата и да заблъска по стъклото, за да привлече вниманието на охраняващите я полицаи.

Но полицейска кола нямаше, а входът беше залостен.

Тихо извика, изтича обратно и се спря до бюрото на пропуска. Облегна се на него да си поеме дъх и да реши какво да прави по-нататък.

Внезапно усети, че някой я сграбчва за глезена. Изпищя, погледна надолу и зърна протегнатата ръка на мъж изпод бюрото. Но преди да успее да се освободи от хватката му, пръстите се отпуснаха и ръката се свлече безжизнена на мръсния килим.

Като се препъваше в собствените си крака, тя заобиколи бюрото, но внезапно спря, когато видя, кой е лежащият мъж. Коленичи, хвана го за рамото и го обърна. Когато изричаше името му, в душата й нахлу неизразима радост.

Джон Рондо изпъшка. Клепачите му помръднаха, но той не отваряше очи. От раната на главата му се стичаше кръв.

— Джон! Моля те, събуди се! Моля те, Джон!

Тя леко го потупа по бузата, но той изпъшка още веднъж и главата му клюмна на една страна. Беше в безсъзнание.

До изпънатата му ръка лежеше служебна папка. Прочете името върху етикета. Стенли Креншоу.

Стомахът й се сви на топка.

— О, Господи!

Стен? През цялото време е бил Стен?

Защо не? — съобразяваше тя. Отлично се е прикривал зад маската на глупак. Разполагал е и с време, и с възможност да извърши престъпленията. През деня е свободен, както и преди и след предаването. Притежава достатъчно технически познания, за да пренасочва телефонните обаждания. Обича да човърка разни дреболии и да поправя електронни играчки. Със сигурност има фотоапаратура — лесно би могъл да си я достави. Достатъчно привлекателен е, за да съблазни някоя малолетна търсачка на силни преживявания.

Недоволен е от живота си и в душата си таи омраза — достатъчна мотивация, за да убие жената, която го е отритнала. Със смразяваща яснота Парис осъзна, че тази нощ и тя го бе отритнала.

— Скоро ще ни се притекат на помощ — прошепна на Рондо тя. Той не й отговори. Полицаят беше безпомощен и тя бе оставена сама на себе си.

Няма да чака Валентино да я открие. Тя ще го открие първа.

Бързо опипа дрехите на Рондо. Не беше сигурна, дали компютърните ченгета носят оръжие, но се надяваше, че Рондо има пистолет. Ненавиждаше оръжията, гадеше й се при мисълта за оръжие, но щеше да го използва, за да спаси живота си.

Когато усети подутината под сакото му, тя въздъхна с облекчение. Отметна го и видя, че кобурът, прикрепен към колана му бе празен.

Мисълта на Стен сигурно се е развивала в същата посока. Значи е въоръжен.

Тя отново увери Рондо, че всичко ще е наред — в което искрено се надяваше — и предпазливо се измъкна от скривалището си зад бюрото.

Когато излезе от фоайето, загаси флуоресцентното осветление, макар че Стен познаваше вътрешността на сградата не по-лошо от нея и тъмнината вече бе престанала да е изключително нейно преимущество.

Всъщност нямаше намерение да се крие повече. В станцията бяха само двамата със Стен, както толкова много нощи досега. Нямаше да си играе на котка и мишка с него. Ако тя първа се изправи лице в лице с него, беше сигурна, че ще го заговори и ще го задържи, докато пристигне очакваната помощ.

В стаята на техниците нямаше никой, в мъжката тоалетна и в кухненския бокс — също. По стаите, както и в нейния кабинет не се виждаше жива душа. Постепенно стигна в най-задната част на сградата, където имаше голям склад за непотребни вещи. Вратата му беше затворена.

Когато хвана топката на бравата, за да я отвори, усети студенината на метала. В лицето я лъхна влага и миризма на старо. Стаята беше като пещера, вътре бе още по-тъмно. През отвора на вратата проникна светлина и падна като лъч на бетонния под, но той бе толкова слаб, че почти изчезна под напора на мрака.

На прага Парис се поколеба, докато очите й свикнаха с тъмнината. Забеляза килер, в който Ланси Марвин държеше кофите и парцалите си. Вратата на килера бе широко отворена. Когато се вслуша внимателно, тя долови нечие дишане.

— Стен, това е глупаво. Излез оттам. Престани с това безумие, преди някой да е пострадал, включително и ти.

Събра кураж и влезе в склада.

— Знам, че вече имаш пистолет, но не вярвам, че ще ме убиеш. Ако толкова си го искал, досега да си го направил.

Така ли й се стори, или дишането отвътре се учести? А може би долавя ехото на собственото си дишане?

— Знам, че ми се сърдиш, задето отблъснах чувствата ти, но до тази вечер не знаех за тях. Искаш ли да поговорим за това?

Докато вървеше на пръсти по бетонния под към килера, напрягаше слуха си, за да долови и най-малкия шум зад стените на сградата, който да й покаже, че очакваната помощ пристига. Дали в този миг снайперистите не заемат местата си? Дали специалните части не се катерят по външните стени, за да се покачат на покрива? А може би е гледала твърде много екшъни по телевизията?

Когато се приближи до открехнатата врата на килера, тя се спря.

— Стен?

Протегна ръка и бутна вратата, за да я отвори по-широко.

Не проехтяха гърмежи, наоколо бе все тъй тихо, но дишането му се чуваше по-близо. Спомни си, какво бе сторил на Джейни. Сега, като знаеше, че е разкрит, той сигурно се чувстваше отчаян, безскрупулен, способен на всичко. Ситуацията изискваше опит, който й липсваше. Дийн го притежаваше.

Дийн. Когато направи и последната крачка и застана в рамката на отворената врата, сърцето и, свито от страх и копнеж, безмълвно викаше името му.

Като видя Стен, тя застина объркана.

Той дишаше тежко през носа си, защото устата му бе залепена с широка лента; глезените и китките на ръцете му бяха завързани със същата лента. Краката му бяха свити така, че коленете стигаха досами брадичката му и той буквално бе натикан в умивалника от неръждаема стомана.

— Стен! Какво…

Протегна ръка, за да отлепи лентата от устата му, когато изпълнените му с ужас очи се втренчиха зад нея и се отвориха още по-широко.

Тя се обърна назад.

— Изненада — извика Джон Рондо. Но тя чу гласа на Валентино.