Сандра Браун
Здравей, тъма (9)

Осма глава

— Кога беше за последен път на зъболекар, Ейми?

— Не си спомням. Преди няколко години, може би.

Доктор Брад Армстронг я погледна намръщено.

— Това е много дълъг период.

— Боя се от зъболекари.

— Значи не си ходила при онзи, при когото е трябвало — намигна й. — До сега.

Тя се изкиска.

— Късметлийка си. Открих само един кариес. Малък е, но трябва да се запълни.

— Ще боли ли?

— Да боли? В този кабинет ще научиш, че „болка“ е само празна дума.

Той я потупа по рамото.

— Работата ми е да направя зъба ти. Твоята работа е да лежиш и да си почиваш, докато го правя.

— Валиумът със сигурност помага. Вече ми се доспа.

— Няма да е задълго.

Медицинската сестра бе разговаряла с майка й, преди да й даде малка доза транквилатор, за да облекчи напрежението й и процедурата да стане по-лека и за пациентката, и за зъболекаря. След малко щеше да дойде и да отведе дъщеря си вкъщи. А дотогава той спокойно щеше да работи зъба й, докато тя се носи в царството на сънищата.

В картона й пишеше, че е на петнайсет, но момичето бе добре оформено. Имаше хубави крака. Късата й поличка разкриваше гладките й, загорели бедра и мускулестите й прасци.

Той обичаше лятото. Лятото означаваше открита плът. Боеше се от есента и зимата, когато жените заменяха сандалите с ботуши и скриваха голите си крака под плътните чорапи. Полите се удължаваха, а разголените през лятото рамене, върху които имаше само тънки презрамки, се покриваха с фланелки и пуловери. Единственото хубаво нещо беше, че понякога пуловерите плътно прилепваха към тялото и съблазнително намекваха за нещата под себе си.

Пациентката му пое дълбоко дъх и хартиената салфетка върху гърдите й се измести на една страна. Искаше му се да я повдигне и да погледне гърдите на момичето. Ако тя се развика, винаги можеше да се оправдае, че е намествал салфетката, нищо повече.

Но се въздържа. Можеше да влезе медицинската сестра, която, за разлика от пациентката, не бе взела валиум.

Отново погледна краката на момичето. Бяха отпуснати и леко разкрачени — коленете й бяха на разстояние няколко сантиметра едно от друго. Разтегателната материя на полата й прилепваше по нея като собствената й кожа. Пропаднала в цепнатината между бедрата, тя очертаваше хълмчето й. Дали носи бельо? — попита се той. При мисълта, че не носи, той се възбуди.

Попита се също дали е девствена. Малко момичета оставаха девственици след четиринайсетгодишна възраст. Погледнато статистически, трябваше вече да е била с мъж. Не можеше да не знае, какво да очаква от възбуден мъж. Нямаше да остане шокирана, ако…

— Доктор Армстронг?

Появи се сестрата и прекъсна виденията му.

— Готова ли е за умъртвяване на нерва?

Той не разрешаваше думата „инжекция“ да бъде произнасяна в присъствието на пациентите.

Слезе от високото столче, на което седеше и се преструваше, че разглежда рентгеновите снимки на пациентката.

— Да. Започвай. Имаш десет минути.

— Ще донеса необходимото.

Той свали гумените си ръкавици, влезе в стаята си и затвори вратата. Целият бе настръхнал. Пулсът му бе учестен.

Ако не носеше престилка, сестрата щеше да забележи ерекцията му. Ако не го бе прекъснала навреме, той щеше да извърши непоправима грешка. А не можеше да гарантира, че няма да извърши друга.

Поне този път, мислеше си той, вината не беше негова.

Онова момиче сядаше на стола му за трети път през последните три месеца и с всяко следващо посещение се държеше все по-дружелюбно. Какво ти дружелюбно, тя открито флиртуваше с него! Много добре осъзнаваше какво върши! Начинът, по който така съблазнително му се усмихваше, когато се облягаше назад в стола му — нима това не бе покана да я докосне?

Но когато го направи, тя вдигна такъв шум, така се развика, че колегите му медици тутакси дотърчаха, същото направиха и повечето пациенти — хукнаха по коридора и нахълтаха в кабинета, където тя с писъци го обвиняваше.

Ако беше на двайсет и пет години, както изглеждаше, а не малолетно момиченце, каквото беше, щяха да го оправдаят. Но стана така, че те й повярваха и той трябваше да напусне. На сутринта колегите му го посрещнаха на входа и му поднесоха документ за прекратяване на договора, придружен от чек на стойност три брутни заплати. При настъпилите обстоятелства те бяха решили, че така е най-честно. Сбогом и късмет!

Лицемерни копелета.

Но нещата не спряха дотам. Родителите на момичето, разбрали, че един нормален, хетеросексуален мъжкар бе отвърнал на подканващите сигнали, излъчвани от сексуалната им дъщеря, повдигнаха обвинение срещу него за неприлично поведение спрямо дете. Сякаш тя бе дете. Сякаш не го бе искала. Сякаш не й беше приятно, когато той мушна ръката си между бедрата й.

Замъкнаха го в съда като престъпник и по съвет на глупавия адвокат бе принуден да се извини на малката никаквица, която всъщност бе негова съучастничка. Призна се за виновен в унизителните обвинения, за да получи „лека присъда“, при това условна.

Съдията бе нищо в сравнение с Тони.

— Това да ти е за последен път, Брад — предупреди го тя. Всеки би помислил, че като избегна затвора, всичко му се е разминало. Но не! Жена му имаше други планове, по силата, на които трябваше да му го набива в главата до смърт: имал „слабост“ към момичетата.

— Не бих могла да премина през още едно такова изпитание — заяви му тя.

После с часове му мърмореше, като не преставаше да опъва струната на „унищожителния модел на поведението му“.

Е, наистина, последваха и други случаи, подобни на онзи в клиниката, където бе първото му работно място. Беше дал на колежката си да разглежда снимки. Но това бе шега, за бога! Откъде да знае, че разпространява Библията и най-вероятно смята, че бебетата би трябвало да се раждат със смокинов лист на коремчетата? Разпространи такива злобни клюки по негов адрес, че никой не й повярва. Ала Тони отново го държа отговорен за всичко.

В заключение бе заявила:

— И за да ти се изяснят нещата още по-добре, няма да преживея още едно изпитание като това. Няма да позволя на децата ни да го изстрадат. Обичам те — бе избухнала в сълзи тя. — Не искам да се развеждам с теб. Не искам да разрушаваме дома и семейството си. Но ако не потърсиш помощ срещу тази си слабост, ще те напусна.

Слабост. Ами ако не бе слабост, а силно сексуално желание? За каква слабост говореше тя? Сякаш бе някой перверзник.

Ала той не беше глупав. Осъзнаваше, че трябва да се приспособи към заобикалящия го свят. Ако обществото е пуританско, той е длъжен да се съобразява с наложените правила. Не биваше да се отклонява от правия път, очертан от църквата и държавата, а по този въпрос те действаха като едно цяло. Една стъпка встрани от тъпите граници на тъй нареченото приличие, и се превръщаш не само в грешник, а и в престъпник.

Дори най-лекият флирт с някоя пациентка щеше да му струва кариерата. Отне му осем месеца да си намери тази работа в Остин, дълго след като му бяха връчили чека и след като семейството му бе изразходило всичките си спестявания.

Тази клиника не бе толкова печеливша, колкото предишната. Настоящите му партньори не бяха тъй известни и квалифицирани, като предишните. Но заплатата му покриваше вноските за къщата. Освен това семейството му хареса Остин и никой в града не знаеше причината за преместването им.

Седмици след съдебния кошмар Тони подскачаше всеки път, когато той я докоснеше. Продължаваха да спят в едно легло, макар той да мислеше, че това е само за пред децата.

Накрая му бе разрешила да я прегръща и да я целува, а после, след като ръководителят на терапевтичната група го удостои със златна звезда за напредък в „лечението“, започнаха отново да правят секс. Тя бе доволна и с право… допреди няколко дни, когато той прояви небрежността да отсъства цяла нощ.

Бе съчинил достоверна история и тя щеше да продължи да му вярва, ако и снощи не бе закъснял толкова много. Лъжата за семинара по данъчното облагане не мина. Наистина беше отишъл и се бе регистрирал, така че имаше доказателства, че е присъствал. Ала нямаше намерение да остане и бе излязъл още след първата скучна лекция.

На сутринта настъпи същински ад. Тони изгони децата от масата за закуска и ги изпрати горе да прибират стаите си. После направо го попита:

— Къде беше снощи, Брад?

Без никакво встъпление тя направо премина към изненадваща и гневна атака, която тутакси го вкисна.

— Знаеш къде бях.

— Будувах до два през нощта, а ти не се беше върнал. Никой семинар не продължава до това време.

— Не продължи до два. Свърши около единайсет. Там се видях с едни хора. Отидохме да изпием по бира. Огладняхме. Поръчахме си нещо за ядене.

— Какви хора?

— Не ги познавам. Хора. Казахме си само малките имена. Джо, мисля, че така се казваше, е изпълнителен директор в Моторола. Грант или Грег, нещо от този род, е собственик на три магазина за бои. Другият…

— Лъжеш ме — възкликна тя.

— Е, благодаря ти за доверието.

— Не си го заслужил, Брад. Снощи се опитах да вляза в кабинета ти. Вратата беше заключена.

Той стана от масата, блъсна стола си толкова ядосано, че той с трясък падна на пода.

— Голяма работа! Вратата била заключена. Не съм я заключвал аз. Някое от децата трябва да го е направило. Но дай да се разберем, защо ти е било да влизаш там? Да видиш какво можеш да изровиш против мен? Да слухтиш? Да ме шпионираш?

— Точно така.

— Поне си го признаваш.

Той шумно издиша, сякаш се готвеше за схватка.

— Тони, какво ти става напоследък? Всеки път, когато изляза от къщи, ти ме въртиш на шиш.

— Защото излизаш по-често от преди и отсъстваш дълго време, за което не можеш, или не искаш да дадеш отчет.

— Отчет ли? Да не съм дете? Не мога ли да влизам и да излизам, когато си поискам? Трябва ли да ти се разписвам всеки път, когато реша да изпия една бира? А ако ми се препикае, трябва ли непременно да ти поискам разрешение?

— Няма да стане така, Брад — отвърна тя с влудяващо спокойствие в гласа. — Няма да ти позволя да обръщаш столове и да ме караш да се чувствам неловко, задето те питам защо се прибираш чак на сутринта. Тръгвай. Ще закъснееш за работа.

Така се измъкваше всеки път. Излезе от кухнята с изправен гръб, сякаш бе глътнала бастун.

Той не я спря. Добре я познаваше. Щом достигнеше този стадий на справедливия си гняв, каквото и да кажеше, дори по корем да се влачеше, тя нямаше да се укроти. Щеше да се сърди дни наред. Накрая щеше да омекне, но дотогава…

Господи! Чудно ли е тогава, че не му се прибира? Та кой би искал да си бъбри с такава скандалджийка? Ако довечера съгреши, вината нямаше да е негова, а на Тони.

Слава богу, бе открил нов виновник за своята „слабост“. Сексът, в най-разнообразните си форми, бе под път и над път, той трябваше само да протегне ръка. Усмихна се, като си помисли, колко неща можеше вече да си позволи.

Мушна ръка под престилката си и погали члена си. Обожаваше да бъде в положение на полуерекция, затова през целия ден крадешком поглеждаше снимките, които пазеше в заключеното чекмедже на шкафа си, или, ако нямаше опасност някой да влезе при него, посещаваше любимите си уебстраници. Всичко ставаше за минута-две. Някои се наливаха с кафета за бърза ерекция. Той бе открил нещо много по-стимулиращо от кофеина.

Следобедът се очертаваше да бъде дълъг, ала самото очакване бе вълнуващо.

Побързай, нощ!