Сандра Браун
Здравей, тъма (24)

Двадесет и трета глава

— Бум!

Парис, която тъкмо излизаше в тъмния коридор от малката кухничка за служителите, разплиска горещия чай по ръката си.

— По дяволите, Стен! Не е никак смешно.

— Извинявай. Божичко! Не исках да те плаша.

Той се втурна към кухненския бокс и откъсна няколко хартиени кърпи от рулото.

— Да го намажа ли с масло? Или с мехлем? Да те заведа ли в здравния пункт?

Тя изтръска ръката си.

— Благодаря, няма нужда.

— Не виждам очите ти, но имам усещането, че гледат кръвнишки.

— Постъпката ти беше глупава.

— Защо си толкова нервна?

— А ти защо си толкова инфантилен?

— Извиних ти се. Просто тази вечер кипя от енергия.

— Каква е причината?

— Чичо Уилкинс лети обратно за Атланта. Когато ни разделят няколко щата, винаги имам повод за веселба.

— Поздравления. Но да знаеш, че не обичам да ме плашат. Не ми е забавно.

Тя се отправи към студиото и Стен я последва. Когато излязоха на светлото, Парис забеляза синината на лицето му.

— О, Стен! Какво се е случило?

Той внимателно докосна насиненото място до устата си.

— Чичо ме цапардоса.

— Шегуваш се, нали?

— Не.

— Ударил те е? — възкликна тя и слисано се заслуша в разказа му за срещата им във фоайето на хотел „Дрискил“.

Той свърши и с безразличие вдигна рамене.

— Онова, което му казах, здравата го вкисна. Не ми е за първи път. Голяма работа!

Парис не се съгласи с него, но отношенията на Стен с чичо му не й влизаха в работата.

— Днес всички мъже около мен ходят със синини — измърмори тя, като си спомни за Гавин.

Седна на стола си и погледна монитора, за да се убеди, че все още й оставаха повече от пет минути музика, преди да се включи в ефир.

Стен се настани на другия стол без покана.

— Разстроена ли си от историята с този Валентино?

— Ти нямаше ли да се разстроиш?

— Чичо Уилкинс ме попита дали не съм тайнственият Валентино.

Докато разбъркваше подсладителя в чашата си, тя хвърли поглед към него.

— Не си ти, нали?

— Не съм — отвърна той. — Макар че съм сексуално онеправдан. Поне според Чичо Уилкинс.

— Че защо ще си го мисли?

— Генетична обремененост. Мама бе мръсница. Татко беше развратник. Чичо ми плаща на курви и мисли, че никой не знае. Предполагам мисли, че крушата не пада по-далеч от корена си. Но освен за сексуален маниак, той ме смята и за невероятен шибаняк.

— Той ли ти го каза?

— Така излезе от думите му.

— Ти си възрастен човек, Стен. Не бива да разрешаваш да ти говори по този начин и в никакъв случай не бива да се оставяш да те удря.

Стен я погледна, сякаш се бе побъркала.

— Как предлагаш да го спра?

Знаеше как да я накара да поиска да го удуши и в следващия миг да започне да го утешава. Когато баща му се самоуби, разнесоха се доста пикантни клюки по негов адрес. Ако е имало основание за приказките, на семейство Креншоу наистина им хлопаше дъската по много линии. Нищо чудно, че Стен имаше психологически проблеми.

Когато последната песен свърши, тя му направи знак да мълчи и включи микрофона си.

— Слушахте Нийл Даймънд. Преди него Джус Нютън изпълни „Най-сладкото нещо“. Трой, надявам се, че слушаш. Песента беше поздрав за теб от Синди. Ще изпълнявам желанията ви до два часа. Ако пък нещо ви хрумне, можете да го споделите с мен и слушателите. Очаквам вашите обаждания.

Веднага включи двеминутните реклами.

— Мислиш ли, че ще ти се обади тази вечер? — попита Стен, когато тя изключи микрофона.

— Предполагам, че се интересуваш за Валентино. Не знам. Няма да се изненадам, ако позвъни.

— Имаш ли представа кой може да е?

— Полицията работи върху няколко версии, но няма голям напредък. Сержант Къртис се надява Валентино да се обади тази вечер и да каже нещо, което да даде нов тласък на разследването.

Тя погледна мигащите лампички върху контролното табло.

— Знам, че едно ново обаждане би било ценно за хода му, но цялата настръхвам, като си помисля, че мога да разговарям с него.

— Сега наистина съжалявам, че те стреснах в коридора. Исках да те подразня.

— Ще го преживея.

— Повикай ме, ако ти потрябвам.

Той се отправи към вратата.

— О, Стен, скоро ще пристигне доктор Малой. Моля ти се, хвърляй по едно око на входната врата и му отвори да влезе.

Стен направи физиономия и се върна на стола.

— Какво има между теб и расовия доктор?

Парис му шътна да мълчи и се залови да отговаря на едно от обажданията.

— Парис е на телефона.

Мъжки глас пожела песен на Гарт Брукс от саундтрака на „Плаващи надежди“. Поздрав за Джейни.

— Джейни е щастливка.

— Ти ни събра.

— Аз ли?

— Предложиха на Джейни работа в Одеса. Не бяхме споделили чувствата си. Ти я посъветва да не тръгва за Одеса, преди да ми разкрие чувствата си. Тя те послуша и ми каза, аз й отговорих, че чувствам същото към нея. Тя остана да работи тук и догодина ще се женим.

— Радвам се, че нещата са се наредили толкова добре.

— Да, и аз. Благодаря, Парис.

Тя нагласи в компютъра „Ще те накарам да почувстваш любовта ми“ и включи следващия слушател. Той пожела честит рожден ден на Алма.

— На деветдесет ли? Господи! Коя е любимата й песен?

Беше мелодия на Коул Портър, но само след няколко секунди Парис я обозначи в компютъризираната фонотека и я програмира след баладата на Брукс.

— Още ли си тук? — изненада се тя, че Стен не си е тръгнал.

— Да. Не отговори на въпроса ми. Само не ми казвай, че двамата с Малой сте стари приятели от Хюстън.

— Точно такива сме.

— Как се запознахте?

— Чрез Джак. Бяха приятели от колежа.

— Но вие двамата сте станали повече от приятели.

Тя рязко извърна глава към него.

— Само предположих, но виждам, че съм бил прав.

— Изчезвай, Стен.

— Приемам, че това е болната ти тема.

Тя се вбеси, но знаеше, че няма да я остави на мира, докато не го осведоми и попита:

— Какво те интересува?

— Дали Малой наистина ви е бил толкова голям приятел на теб и Джак и защо до миналата вечер не бях чувал за него.

— Пътищата ни се разделиха, когато преместих Джак тук.

— А защо го премести?

— Защото Медоувю бе най-доброто място за него. Тук можеха да положат специални грижи и да облекчат положението му. Джак не бе в състояние да поддържа приятелства. Аз бях твърде заета да контролирам обслужването му и да се утвърдя на тази работа. Дийн живееше своя живот в Хюстън и освен с всичко друго, беше зает да възпитава сина си. Понякога се случват и такива неща, Стен. Обстоятелствата оказват влияние на приятелствата. Ти не си ли изгубил връзка с някои от твоите приятели в Атланта?

Той не се отклони от темата, а продължи:

— Джак ли беше причината да зарежеш телевизионните новини в Хюстън и да дойдеш в тази дупка?

— Правех планове за друга кариера още преди катастрофата. Доволен ли си? Това е цялата история.

— Не съм сигурен — отвърна той и я изгледа с присвити очи. — Звучи логично, дори достоверно, но е твърде добре нагласено. Според мен премълчаваш нюансите.

— Нюансите ли?

— Онези дреболии, които са нужни, за да стане историята наистина добра.

— Заета съм, Стен.

— Освен това, казаното от теб не обяснява искрите, които снощи прелитаха между двама ви. За малко да опърлят миглите ми. Хайде, Парис, давай — притисна я той. — Няма да се шокирам. Ти надникна в най-грозните тайни на моето семейство, а нищо не може да бъде по-скандално от това. Та какво стана между вас тримата?

— Вече ти казах. Ако не ми вярваш, проблемът си е твой. Щом искаш нюанси, измисли си ги. Не ме интересува. А междувременно, не можеш ли да се занимаваш с нещо по-полезно?

Тя съсредоточи вниманието си върху контролното табло, телефонните линии, монитора с музиката и този със студийната информация, на който се появи последната прогноза за времето, подадена от местния метеоролог.

Стен примирено въздъхна и отново тръгна към вратата. Парис му извика през рамо:

— Внимавай да не счупиш нещо.

Но още щом той излезе, настроението й се промени. Изхвърли чая си, който бе изстинал и нагарчаше, в кошчето за боклук. Искаше и се да удуши Стен, задето извика тревожните спомени в душата й.

Нямаше време да им се отдаде. Трябваше да работи. Включи микрофона си и каза:

— Още веднъж, честит рожден ден на Алма. Желаната от нея музика ни върна с няколко поколения назад, но всяка песен за любовта остава в класиката при нас, на къси вълни 101.3 мегахерца. Слушате Парис Гибсън, която ще бъде с вас до два часа сутринта. Надявам се, че ще бъдем заедно. Радвам се на вашата компания. Щастлива съм, че мога да изпълня музикалните ви желания. Обадете ми се.

Двамата с Дийн се бяха договорили да не се обръща към Валентино и да не споменава името на Джейни, докато той не пристигне.

Вечерята бе минала добре. По мълчалива уговорка никой не споменаваше случая, в който и тримата бяха въвлечени. Разговаряха за кино, музика и спорт. Смяха се на общите си спомени.

Когато си тръгваха, Гавин вежливо й благодари за вечерята:

— Татко готви ужасно.

— И аз не съм цвете.

— Все пак си по-добра от него.

Разбра, че Дийн е доволен по хубавото му отношение към Гавин и по приятната атмосфера, която царуваше около трапезата. Самата тя беше в добро разположение на духа, макар да бе изпила не повече от една чаша шардоне — преди работа си позволяваше само толкова. Единствено мисълта, че тази вечер ги бе откъснала от Лиз Дъглас, помрачаваше хубавото й настроение.

По време на рекламите отговори на телефонните позвънявания. Със страх освобождаваше мигащите бутони и това я караше да изпитва гняв към Валентино. Той я бе накарал да се страхува от работата си, която бе нейното спасение. Тя я държеше стъпила здраво на земята през седемте години, през които се грижеше за Джак. Имаше сили да издържи безконечните дни в болницата, защото знаеше, че през нощта радиото ще я приюти.

Обади се млада жена на име Джоан, която звучеше тъй празнично, че Парис реши да я включи в ефир.

— Казваш, че харесваш Сийл?

— Веднаж го видях в един ресторант в Ел Ей. Беше супер. Ще пуснеш ли „Целувка от една роза“?

Парис механично нагласи желаната песен след трите, които вече чакаха реда си.

Защо Дийн закъснява? — питаше се тя. Той много се притесняваше за връзката на Гавин с Джейни Кемп, макар външно да не му личеше. Всеки обичащ сина си баща щеше да се притеснява, ала Дийн се обвиняваше за поведението на Гавин и гледаше на него като на собствен провал.

Същото беше и когато преговорите между Албърт Дори и хюстънската полиция се превърнаха в трагедия — тогава пак обвини себе си.

Ето. Отново тези спомени. Колкото и да се опитваше да ги избегне, тя все се връщаше към тях. Към онази нощ.

* * *

Дийн се появи осемнайсет часа, след като мистър Дори превърна трите си деца в сирачета, като най-напред уби жена си, а после и себе си.

Пристигна неочаквано и започна да се извинява:

— Съжалявам, Парис. Вероятно не биваше аз първи да му се обадя — изрече той, още щом тя отвори вратата.

Изглеждаше така, сякаш през последните осемнайсет часа бе стоял на крак, без да поспи поне малко. Очите му бяха потънали в черните кръгове на орбитите си. Лицето му бе потъмняло от наболата брада.

И Парис почти не бе почивала. Беше прекарала по-голямата част от деня в нюзрума на телевизията, където подготвяше обобщен материал за инцидента за вечерната новинарска емисия.

Случката бе необичайна, имаше трагичен край. Не че подобни инциденти бяха рядкост. Дори в Хюстън бе станало нещо такова преди. Но никога пред нейните очи. През живота си не бе присъствала на подобен инцидент. Тя бе на сцената и участваше в него, а това бе твърде различно от историите, които четеше във вестниците или разсеяно гледаше по телевизията, докато се занимаваше със своите си неща.

Дори преситеният на подобни гледки оператор бе съсипан. Когато новинарският фургон последва линейката с двете мъртви тела към районната морга, той вече не бе шеговитият веселяк, когото познаваше, а един потиснат човек с оклюмала глава.

Ала никой от присъстващите не го прие тъй присърце, както Дийн. На лицето му бе застинало отчаяние, когато Парис го покани да влезе.

— С какво да те почерпя? Едно питие?

— Благодаря.

Той се строполи на дивана, а тя наля по чаша бърбън за всеки. Подаде му уискито и седна до него.

— Задържам ли те? — унило попита той.

— Не.

Тя посочи бялата хавлия, с която бе облечена. Лицето й бе мокро и чисто; след като дълго се бе киснала във ваната, беше разпуснала косата си да се суши. Той не я бе виждал в такъв вид, но тя нехаеше. Нещата, които преди двайсет и четири часа изглеждаха важни за нея, бяха вече минало.

— Не знам защо дойдох — каза той. — Не исках да бъда навън сред хората, не ми се щеше и да остана сам.

— И с мен е така.

Беше помолила Джак тази вечер да я остави да си почине. Той гореше от желание да я поразсее и да я откъсне от трагичната случка. Но тя не бе готова за това. Имаше нужда от време, за да размисли. Още повече, че беше останала без сили. Да отиде на кино или на вечеря бе за нея като да излети за луната. Дори най-обикновен разговор с Джак изискваше сили, които й липсваха.

Изглежда Дийн не бе дошъл, за да поговорят. След първите реплики той мълчаливо се загледа пред себе си, като от време на време отпиваше от уискито с лед. Не нарушаваше тишината с безсмислени фрази. Всеки от тях осъзнаваше колко зле се чувства другият от трагичния изход на преговорите. Тя си помисли, че и той изпитва нужда просто да поседи до някого, който е съпричастен към трагедията от последните осемнайсет часа.

Отне му половин час, за да изпие бърбъна си. Остави празната чаша върху масичката, загледа се в нея няколко секунди и каза:

— Трябва да вървя.

Но тя не можеше да го остави да си тръгне, преди да го успокои.

— Направи всичко, което бе по силите ти, Дийн.

— Всички ми го казват.

— Защото е истина. Постъпи по най-добрия начин.

— Но нещата не свършиха добре, нали? Умряха двама души.

— Но трима останаха невредими. Ако не беше ти, той сигурно щеше да убие и децата.

Той кимна, но си личеше, че не е убеден в думите й. Тя стана едновременно с него и го последва до вратата, където той се обърна с лице към нея.

— Благодаря за напитката.

— Няма защо.

Изминаха секунди, преди той да каже:

— В шест гледах репортажа ти по новините.

— Наистина ли?

— Беше добър.

— Ами! Най-обикновен.

— Не, наистина беше добър.

— Благодаря.

— Няма защо.

Той я спря с поглед, а очите му излъчваха същото очакване, което, тя знаеше, издаваха и нейните. Чувствата, които не можеше да потъпче, макар да ги беше крила месеци наред, се отприщиха. Когато Дийн я прегърна, тя бе полуотворила устни, готова за целувката му.

После, когато премисли случилото си и бе до болка искрена със себе си, тя осъзна, че искаше той да я целуне и че ако не го бе направил, тя щеше да го стори.

Ако не го докоснеше, щеше да умре. Толкова голяма беше нуждата й от него.

Дийн сигурно чувстваше същото. Устните му се притиснаха до нейните уверено и жадно. Преструвките и вежливите маниери отидоха по дяволите. Задръжките паднаха. Напрежението, трупано с месеци, се освободи.

Той прокара пръсти през косата й. Развърза колана на хавлията й и когато мушна ръцете си под нея, тя не се отдръпна, а се повдигна на пръсти, за да почувства тялото му. Паснаха си идеално. Удоволствието от този факт ги накара временно да спрат да се целуват и да останат плътно притиснати един към друг.

Съзнанието й бе претоварено от усещания. Металната катарама на колана му се опираше в корема й, платът на панталоните му приятно дразнеше голите й бедра. Фината материя на ризата му докосваше гърдите й. Тялото му топлеше кожата й.

После устните му отново потърсиха нейните. Докато се целуваха, той премести ръката си върху гърдата й. Подразни с палец набъбналото зърно и наведе глава, за да го поеме в устата си, после енергично го засмука. Тя притисна главата му към себе си, като шептеше името му.

Когато я положи на пода, тя разкопча ризата и я смъкна от раменете му, но в този миг той започна отново да я целува. Тя усети как той разкопчава колана си между бедрата й.

Пенисът му спря в окосмената част на венериния й хълм и след кратко проучване влезе в нея. Изпълни я цялата. Той я притисна с тежестта си и тя с радост го прие, стискайки бедрата му със своите изящни крака. Невероятна слабост ги изпълваше. От устните й се отронваха звуци — нещо средно между смях и хлипане.

Той изтри с целувка сълзите в крайчеца на очите й, взе главата й в силните си ръце и подпря чело в нейното, като леко се движеше нагоре и надолу, докато си разменяха милувки.

— Господ да ми е на помощ, Парис — каза с дрезгав глас той, — толкова обичам да съм в теб!

Тя плъзна ръце под дрехите му и притисна бедрата му с длани, като го накара да влезе още по-дълбоко. Въздухът изсвистя между зъбите му и той започна да се движи. Удоволствието им се засилваше с всеки тласък. Засилваха се и чувствата им. Нежно подпрял брадичката й с ръка, той повдигна лицето й и пак я целуна.

Когато тя свършваше, той продължи да я целува, така че тихите й стонове се сливаха с дъха му. Само след секунди и той я последва. Но и след това двамата останаха с тела, впити едно в друго.

Разделиха се бавно и с нежелание. Екстазът им спадна и дойде ред на моралната преценка на стореното. Тя се опита да отхвърли мислите си. Искаше да възроптае срещу тях. Но те нахлуваха неумолимо в съзнанието й.

— О, господи! — простена тя и се обърна настрана с гръб към него.

— Знам.

Той постави ръка на кръста й и я придърпа към гърдите си. Нежно я целуваше по врата и отмахваше кичурите коси от мокрото й лице.

Но когато телефонът иззвъня, ръката му замръзна по средата на милувката.

Бе включила телефонния секретар, за да следи обажданията. От микрофончето се разнесе гласът на Джак и в стаята станаха трима.

— Здрасти, бебчо. Звъня ти само да те чуя и да разбера как си. Ако спиш, не ми се обаждай. Но ако станеш и искаш да си поговориш с някого, знаеш, че винаги съм готов да те слушам. Безпокоя се за теб. И за Дийн. Цяла вечер му звъних, но не отговаря на нито един от телефоните си. Знаеш, какъв е. Сигурно си мисли, че той е виновен за изхода от преговорите. Убеден съм, че сега е при приятел, така че ще се опитам да се свържа с него. Обичам те. Почини си добре. Дочуване.

Дълго време не се помръднаха. После Парис се отдръпна от Дийн и изпълзя до масичката, притисна челото си в дървото толкова силно, че можеше да се нарани.

— Парис…

— Върви си, Дийн.

— И аз се чувствам зле, колкото и ти.

Тя го погледна през рамото си. То беше голо; бе повлякла хавлията зад себе си като булчински шарф. Трескаво дръпна единия ръкав и покри гърдата си.

— Не е възможно да се чувстваш толкова зле. Моля те, върви си.

— Чувствам се зле заради Джак, така е. Но проклет да съм, ако съжалявам за това, че се любихме. Трябваше да се случи, Парис, Знаех го в мига, в който се срещнахме, знаеше го и ти.

— Не, не го знаех.

— Лъжеш — тихо каза той.

Тя горчиво се изсмя.

— Незначително провинение в сравнение с това да чукам кума на годеника си.

— Знаеш, че не беше така. Ще ни бъде много по-лесно, ако приемем истината открито.

Беше прав. Въпреки срама, който чувстваше, сърцето й се късаше при мисълта, че това никога повече няма да се случи. Вероятно щеше да си прости едно просто прегрешение, един хормонален повик, или неприличен акт. Но станалото бе твърде значимо, за да се забрави и прости.

— Върви си, Дийн — изхълца тя. — Моля те. Върви си.

Облегна глава на масичката и затвори очи, докато се вслушваше в шума от дрехите му, в тракането на катарамата на колана му и заглушените му от килима стъпки, когато Дийн се отправи към вратата, сълзи на яд се търкаляха по страните й. Стоически понесе виновната тишина, докато не чу вратата да се отваря и после тихо да се затваря след него.

* * *

— Парис?

Тя се сепна и погледна назад към вратата на студиото. Там стоеше Дийн, сякаш материализирал се от спомените й.

Толкова се беше унесла в мислите си, че трябваше за минат няколко секунди, за да осъзнае, че нещата стават тук и сега, а и не са продължение на съня й. С мъка преглътна и му махна с ръка:

— Всичко е наред. Микрофонът не е включен.

— Креншоу каза, че мога да вляза, ако не вдигам шум.

Той се настани на стола до нея и в миг на безумие тя почувства, че иска да му се нахвърли и да продължи от там, където свършиха спомените й. Онази нощ металната му катарама бе оставила следи върху кожата й. Избледняха след няколко дни. Ала следите в душата й никога не изчезнаха. Целувката им предишната нощ показа, че те още я парят.

— Нещо от Валентино?

Тя му отговори с отрицателно поклащане на глава — така разпъди и упоритите чувствени спомени.

— Закара ли Гавин?

— С наставления да не напуска къщата. И мисля, че тази вечер ще ме послуша. Днешният разпит в полицията го разтърси. Тази вечер той наистина беше най-доброто дете на света. Разбира се, искаше да ти направи впечатление.

— Е, значи е успял, защото наистина съм впечатлена. Страхотен е, Дийн.

— Да — кимна замислено той.

Тя го загледа за миг и забеляза мрачната бръчка между веждите му.

— Но?

Той фокусира погледа си върху нея.

— Но ме лъже.