Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hello, Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 63 гласа)

Информация

Сканирал
svetleto_11 (2011)
Разпознаване и редакция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Здравей, тъма

Американска. Първо издание

ИК „Коала“, София, 2003

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–091–4

История

  1. — Добавяне

Тридесет и втора глава

— Аз съм Парис Гибсън. Надявам се да прекарате следващите четири часа с мен на вълни сто и едно цяло и три десети мегахерца. Ще слушаме заедно неувяхващите песни за любовта, а аз ще изпълнявам вашите музикални желания. Телефонните линии са отворени. Обаждайте ми се. Започваме с един хит на група „Стилистикс“ — „Ето какво става, когато се влюбиш. Караш ме да се чувствам чисто нов“.

Тя изключи микрофона си. Телефоните вече примигваха. Първият слушател пожела да чуе изпълнението на Б. Дж. Томас — „Вкопчен в любовта“.

— Нали темата тази вечер е „Как се чувстваме, когато сме влюбени“?

— Благодаря, че се обади, Анджи. Подреждам я на второ място.

— Дочуване, Парис.

Тя вършеше работата си както обикновено, макар тази вечер да не бе обикновена. Беше изминал почти цял час, откакто Дийн се бе втурнал навън, за да се срещне с Гавин и Мелиса Хачър в полицейския участък в центъра на града.

Веднага щом затвори телефона на Гавин, той се обади на Къртис и накратко му разказа преживяното от Мелиса. Къртис получи информацията и тутакси се задейства.

— Скоро ще го задържим — каза й Дийн, когато привърши разговора си с Къртис. — Можем да започнем от бара, откъдето е взел Мелиса. Тя помни колко време приблизително са пътували до мотела, така че ще претърсим района в определения радиус. Вярно е, че не е никак малък, но все пак е определен.

Парис го попита дали някой е съобщил на Тони Армстронг за последните събития.

— Къртис беше с нея, когато му се обадих. Семейният адвокат също се присъединил към тях.

Той силно я прегърна.

— Скоро ще го заловим и ти ще бъдеш в безопасност. Всичко ще свърши.

— Но винаги ще си спомняме онова, което стори на Джейни.

— Да — въздъхна със съжаление той, ала мисълта му движеше със скоростта на светлината, като на истинско ченге. — Къртис иска полицейската кола да продължи да охранява дома ти, докато арестуваме Армстронг. Освен това, Григс се счита почти за твои личен бодигард.

Той погледна към Стен, когото бяха забравили.

— Мисля, че засега се откачи, Креншоу.

— Ще съжаляваш за начина, по който се отнесе с мен.

— Вече съжалявам. Трябваше да те ритна в задника, когато причината беше налице.

Нежно целуна Парис по устата и бързо излезе.

Стен го последва и обиден излезе от кабинета й. Тя не му каза и дума. Ще се цупи, ще се муси и ще му мине, а тя трябва да се подготвя за предаването. Въпросът със Стен можеше да почака по-удобен момент — когато тя ще има повече свободно време, а той ще е в по-добро настроение.

Сега Парис бе пред микрофона.

— Ще се чуем отново след рекламите, когато ще звучи вашата музика. Ако искате да слушате точно определена песен или просто желаете да споделите нещо, обадете ми се.

Прекъсна микрофона и усети нечие присъствие. Извъртя се на стола си и погледна назад. Стен се бе изправил точно зад гърба й.

— Не те чух да влизаш.

— Промъкнах се незабелязано.

— Защо?

— Докато двамата с приятеля ти ме считате за влечуго, ще се държа като такова.

Колко типично бе за Стен да се докача като малко дете!

— Много съжалявам, че с твърденията си Дийн нарани чувствата ти, Стен. Но трябва да си признаеш, че напоследък се държиш като истинския заподозрян.

— В какво? В изнасилване и убийство ли?

— Казах ти, че съжалявам.

— Мислех, че ме познаваш по-добре.

— И аз мислех така! — възкликна тя, изгубила търпение с него. — Ако се държеше безукорно, никой нямаше да те заподозре. Но освен делото за сексуален тормоз във Флорида, ти си лъгал наляво и надясно, че двамата с теб сме любовници.

— Само Марвин, или както там се нарича. И то само с две думи.

— Колкото и да си говорил, казал си онова, в което си искал да повярват. Защо ти е било нужно?

— Ти как мислиш?

Гласът му секна и той за малко да заплаче. Силните му емоции я накараха да почувства срам заради него.

— Нямах представа, че изпитваш това към мен, Стен.

— А би трябвало, нали?

— Никога не съм гледала на теб като… като на емоционален обект.

— Може би проклетите ти очила ти пречат да видиш очевидното.

— Стен…

— В твоите очи аз съм само изкупителна жертва на чичо ми и некомпетентен чирак в работата.

Думите му изразяваха неудобни истини, които тя не можеше да отрече, но въпреки това се извини:

— Съжалявам.

— За бога! Извиняваш ми се за трети път. Но не го мислиш. Ако искаше да ме гледаш по друг начин, щеше да го направиш. Но не искаш. Особено сега, когато приятелят ти се върна при теб. Олигави те, нали? А ти, която винаги си била сдържана с мъжете, внезапно пламна, нали? Дошла си на работа направо от леглото. Никога преди не си се появявала тук с влажна коса. Добре ли се забавлява, Парис? Не е ли чудесно, че този път неудобният годеник, който само ви пречеше, го няма?

— Говориш гнусни и недостойни неща.

Той се надвеси над нея и се ухили:

— Да не би да те уцелих в съвестта?

Тя сви пръстите си в юмрук, за да не го удари.

— Не знаеш нищо — нито за това, нито за мен. Разговорът приключи, Стен.

Тя се обърна към контролното табло, погледна секундомера и примигващите лампички на телефонните линии. Освободи едната.

— Парис е на телефона.

— Здрасти, Парис. Казвам се Джорджа.

— Здравей, Джорджа.

Тя дишаше бавно и тихо през устата си и се опитваше да успокои гнева си и да се съсредоточи върху работата.

— Изпитвам известни съмнения по отношение на моя приятел — започна слушателката.

Парис слушаше разказа на младата жена за приятеля и опасенията й. По време на монолога хвърли поглед през рамото си. В студиото нямаше никой. Стен бе изчезнал. Беше се измъкнал навън по същия начин, по който бе влязъл.

* * *

— Заловиха го! — викаше Къртис от работната си кабина в централната следствена служба. — Ще го докарат след десет минути.

Дийн се срещна с детектива на тясната пътека между стъклените кабини.

— Оказал ли е съпротива?

— Полицаите заставили управителя на мотела да отключи вратата на стаята му. Армстронг седял на леглото, заровил глава в дланите си и плачел като дете. Непрекъснато повтарял едно и също нещо: „Какво направих? Какво направих?“

Дийн тръгна към изхода.

— Искам да го съобщя на Гавин.

— Благодари му от мое име. Нишката, която ни даде, значително облекчи работата ни. Навъртай се наоколо, чу ли? Искам да присъстваш на разпита.

— Тук съм. Връщам се след малко.

Гавин и Мелиса Хачър бяха седнали на същата пейка, на която преди време седяха двамата с Парис… Кога беше това? Господи! Толкова неща се бяха случили оттогава и с разследването, и с тях.

Когато двойната врата се затвори зад гърба му, той тържествуващо вдигна палците и на двете си ръце.

— Току-що са го арестували. Водят го насам. Браво, синко!

Метна ръка през рамото на Гавин и го прегърна.

— Гордея се с теб.

— Радвам се, че го заловиха — изчерви се от скромност Гавин.

Дийн се обърна към момичето и каза:

— Благодаря и на теб, Мелиса. Прояви истински кураж, като ни се обади.

Когато Дийн пристигна в полицейския участък, Мелиса и Гавин вече бяха при Къртис. Той и още неколцина детективи внимателно слушаха подробния й разказ за времето, прекарано в компанията на Брад Армстронг.

Макар, че очевидно й харесваше да бъде център на вниманието, Мелиса беше изплашена. Сега вече лицето й бе чисто — бе измила черните струйки от грима си и се бе сресала, така че косата й не стърчеше във всички посоки. Някой, вероятно една от полицайките, й бе дала да облече пуловер върху прозрачната блузка, която разсейваше дори свикналите на всичко детективи.

Тя пламна от удоволствие при думите на Дийн, но облиза устни и попита:

— Длъжна ли съм да го видя?

— Трябва официално да потвърдиш, че той е човекът, който те е нападнал.

— Не беше точно нападение. Направи ме на нищо, но когато излязох от бара с него, знаех какво върша.

— Ти си малолетна, а той е правил секс с теб. Това е престъпление. Ударил те е и е искал да те задържи против волята ти. Докато чакаме резултатите от аутопсията на Джейни, можем да го задържим по тези обвинения. Знам, че няма да ти е лесно отново да го видиш, но помощта ти е много важна. Пристигнаха ли родителите ти?

— Още не. Когато им се обадих, ми се разкрещяха, но не се скапаха толкова, колкото очаквах. Сигурно защото можеше и да съм мъртва. Може ли Гавин да остане при мен?

Той вдигна рамене в знак на съгласие:

— Разбира се.

— Добре тогава — каза Мелиса. — Доведете онзи перверзник. Ще остана дотогава, докато имате нужда от мен.

* * *

— Парис е на телефона.

— Аз съм.

Звукът на гласа му накара сърцето й да подскочи от радост и тя се усмихна глупаво.

— Изгуби ли телефонния номер, който ти бях дала? Защо използваш тази линия?

— Исках да опитам какво е да си обикновен слушател.

— Може и да си слушател, но със сигурност не си обикновен.

— Не съм ли? Радвам се да го чуя.

Гласът му криеше усмивка, но скоро стана сериозен.

— Арестуваха Армстронг. Всеки миг ще го докарат.

— Слава богу.

Тя почувства облекчение, но внезапно си помисли за жена му.

— Виждал ли си Тони?

— Само преди минути. Беше обезумяла, но мисля, че се радва, защото го заловихме, преди да нарани още някого.

— Или себе си.

— И на мен ми хрумна, че може да опита да се самоубие. Ти ставаш все по-добра в професията ми.

— Но не мога да се сравнявам с теб. Хоп! Изчакай за миг. Трябва да обявя станцията.

Свърши работата си и се върна на линията:

— Ето ме! Имам още няколко минути.

— Няма да те задържам. Бях ти обещал да ти се обадя, щом науча нещо.

— Оценявам го. Сега, като знам, че е в ръцете на полицията, ще продължа много по-спокойно. Не можех да се съсредоточа и всеки път, когато се обаждах по телефона, дъхът ми секваше от страх, че може да е той.

— Вече не трябва да се тревожиш.

— Гавин още ли е при теб?

— Прави компания на Мелиса. Постъпи страхотно, нали?

— Така мисля.

— И аз. Постъпката му показва, че е зрял човек, с чувство за отговорност.

— Човек, който ти се доверява, Дийн. В случая това е най-важното.

— След като кривнахме от правия път за известно време, вече отново сме на магистралата.

— Сигурна съм, че е така.

— Като стана дума за грешките на младостта, Ланси Рей Фишър бе освободен.

— Мисля да го наема на работа.

— Моля?

Стана й смешно от тона му.

— Никога не съм работила с продуцент, макар че бордът на управителите ми предлагаше. Тъкмо работа за Ланси — да се учи и да трупа опит.

— Какво ще си помисли Стен?

— Не той взема решенията.

— Някакви последствия от случилото се следобед?

Тя се поколеба и отвърна:

— Оклюмал се е, но ще му мине.

Дийн и без това си имаше много работа, за да го занимава с препирнята си със Стен. Чувстваше се неловко. След всичко, което си казаха, дали щяха да залепят счупените парчета и да продължат да се държат като добри колеги? Едва ли.

Но перспективата за напрежение на работното място не я тревожеше толкова, колкото би я разстроила само преди седмица. Тогава животът й се въртеше единствено около служебните й ангажименти. Всичко, което ставаше на работното й място, имаше огромен ефект върху нея, защото нямаше други интереси. Това се беше променило.

— Искам да прекараме нощта заедно — обади се Дийн, сякаш отгатнал мислите й.

Думите му извикаха спомени от краткото време, което бяха прекарали в леглото същия следобед и я накара да потръпне от главата до петите.

— Трябва да прекъсвам слушателите, които ми говорят такива неща.

Той се разсмя:

— Бих искал, но не знам колко ще се задържа в управлението.

— Направи, каквото е нужно. Знаеш, че ще разбера.

— Знам — отвърна той и въздъхна. — Но не мога да чакам до утре вечер. Ужасно дълго време е.

Тя чувстваше същото. Попита го с най-професионалния глас, на който бе способна в момента:

— Уважаеми слушателю, кое е музикалното ви желание?

— Да, всъщност искам да чуя една песен.

— Слушам.

— Обичай ме, Парис.

Тя затвори очи и задържа дъха си за миг, после тихо, но твърдо каза:

— Обичам те.

— И аз те обичам.

* * *

Рондо не дочака асансьора, а се изкачи пеша по стълбите. Запитванията, които бе изпратил по електронната поща до полицейското управление в Атланта, донесоха нова информация за Стен Креншоу и той гореше от нетърпение да я сподели с Къртис. Не искаше да използва имейла или телефона, а държеше да му я предаде лично.

Но когато пристигна до ЦСС, сградата жужеше като кошер. Въпреки, че наближаваше полунощ, служителите тичаха нагоре-надолу, сякаш денят бе в разгара си. Когато една полицайка се опита да го задмине, той я улови за лакътя и я накара да спре.

— Какво става?

— Къде изчезна? — попита намръщено тя, докато се измъкваше от хватката му. — Заловихме Армстронг. Всеки миг ще го докарат.

Рондо зърна Дийн Малой да разговаря с Тони Армстронг и с някакъв мъж в сив костюм, който сякаш носеше върху себе си печат с надпис „адвокат“. Откри Къртис в кабината му, приведен над телефона върху бюрото си.

— Не, съдия Кемп, не е признал, но разполагаме с множество косвени доказателства, които го инкриминират. Надяваме се, че при аутопсията ще открият следи от ДНК, макар че тялото е стояло във водата…

Къртис млъкна, очевидно прекъснат от събеседника си.

— Да, известно ми е колко дълго отнема тестването на ДНК, но се надявам, че когато Армстронг разбере, че вземаме проби от неговото ДНК за сравнение, ще рухне напълно. Разбира се, съдия Кемп. Непременно. Веднага щом науча нещо повече. Още веднъж, предайте съболезнованията ми на мисис Кемп. Лека нощ.

Той остави слушалката, съсредоточи поглед върху нея, после вдигна очи към Рондо.

— Какво?

Рондо размаха папката в ръката си.

— Стен Креншоу. Още в началното училище са го хванали в сексуални отклонения. Надничал под полите на момичетата. Показвал си пениса. Четивото е интересно.

— Сигурен съм, че е така. Но не той е Валентино.

— И сега какво да правя със сведенията? Да си ги пазя за себе си ли?

Къртис се изправи, закопча ръкавелите си с избродиран върху тях монограм и приглади вратовръзката си с ръка.

— Остави ги на бюрото ми.

— Все някой трябва да ги прегледа — настоя Рондо.

Внезапно във въздуха се усети някаква промяна, което показваше, че нещо става зад стъклените прегради на кабината. Къртис тръгна навън и Рондо го последва. Проправиха си път към центъра на сградата.

Рондо позна Брад Армстронг от семейните снимки в компактдиска. От двете му страни го пазеха полицаи в униформи. Стоеше с белезници на ръцете и с наведена глава с вид на победен. Поведоха го към стаята за разпити. Малой, адвокатът и Тони Армстронг влязоха с него. Къртис беше последен и затвори вратата след себе си.

Почувствал се отритнат, Рондо удари няколко пъти папката в дланта си и я погледна. Ако Къртис мислеше, че е заловил Валентино, тогава трябваше просто да я остави и да забрави за Стен Креншоу.

Ами ако след като разпита Армстронг, Къртис разбере, че не са заловили, когото трябва? Ако резултатите от аутопсията отрекат напълно или поне хвърлят сянка на съмнение върху косвените доказателства срещу него? Какво ще стане, ако неговото ДНК не съвпадне с пробите, взети от трупа на Джейни, ако изобщо са успели да вземат проби от нея, тъй като тялото й е било третирано с химикали?

Рондо взе решение и бързо напусна сградата на ЦСС. Когато излизаше през двойната врата, зърна Гавин Малой да седи с някакво момиче на пейката във вестибюла. Не ги бе видял на идване. От външната стълба направо бе свърнал в дясно, за да влезе в ЦСС. При шума на затварящата се врата момичето се обърна с лице към него.

По дяволите!

Не знаеше името й, но я бе виждал много пъти. Ако го познаеше, с него бе свършено.

Джон Рондо хукна надолу по стълбите.

— Хей, Гавин, кой е онзи там?

— А?

Последните няколко дни бяха изтощителни за Гавин. Той бе облегнал глава на стената зад пейката и дремеше. Мелиса го дръпна за лакътя.

— Погледни го! Бързо!

— Къде?

Вдигна глава, отвори сънените си очи и се вторачи в посоката, в която сочеше Мелиса. През металните решетки на стълбището той зърна главата на Джон Рондо, тъкмо когато онзи стъпи на долната площадка и изчезна.

— Името му е Джон Рондо.

— Ченге ли е?

— По компютърните престъпления — измърмори той. — Рондо откри файла на сексклуба.

— Сериозно? Защото съм го виждала някъде. Всъщност мисля, че съм се натискала с него.

Страхотно, помисли си Гавин. Ако тя разпознае Рондо като човека, който се навърта около колежанките и се забавлява с тях, а после ги издава на полицията, онзи щеше да помисли, че това е работа на Гавин.

— Няма начин. Лицето му е такова, дето те кара да си мислиш, че вече си го виждала.

Обяснението не бе задоволително, но той не можеше да измисли нищо друго.

Мелиса замислено смръщи вежди.

— Ако видя пениса му, ще разбера със сигурност. Но мога да се закълна…

В този миг чуха звънчето на пристигналия асансьор. Обърнаха се тъкмо навреме, за да видят приятната и елегантна двойка, която се показа иззад ъгъла на коридора.

Мелиса стана от пейката.

— Твоите ли са? — попита Гавин, изненадан от представителния им и внушителен вид. — Очакваше да види подобие на семейство Озборн, а пред очите му се появиха Джун и Уорд Кливър.

Мелиса смутено се заклати към тях върху високите платформи на сандалите си, като свенливо подръпваше надолу късата си поличка.

— Здрасти мамо, здрасти, татко!

Пристигнаха тъкмо навреме. Гавин не искаше повече да се занимава с Рондо, дори да говори за него. Ядосваше се, че се е превърнал в пазител на малката му мръсна тайна, но като си помисли за заплахите на Рондо към баща му, осъзна, че по-скоро ще отнесе тайната му в гроба, отколкото да го издаде.