Барбара Делински
Предадена жена (6)

Шеста глава

Ресторанти в университетските градове в щата Ню Инглънд имаше колкото щеш, особено по-изискани, с красиви фирми, които предлагат хубаво меню, в това число пилешки крилца, разнообразни салати, аламинути. Менюто на „Черешите“ включваше всичко това, но Лора бе измислила още нещо. Специалитетът й бяха плодовете, които се използваха едновременно като гарнитура и като съставка. В определен ден вечерята започваше със студена супа от череши, след това идваше патица с череши, а десертът бе черешова фантазия. Не че Лора препоръчваше точно това меню. Черешите бяха фирменият й знак, а разнообразието е солта на живота.

Това обясняваше тя на подчинените си, чиито взискателни приготовления и изискано сервиране на многобройните ястия бе онова, което привличаше постоянните й клиенти.

Вторник сутрин бе денят й за среща с приятелки. Използваха времето, преди да отворят ресторанта за посетители. Тогава тя се виждаше с Дафни, Илис и Даян, за да обсъдят служебни въпроси. Поне за това трябваше да говорят, но постепенно разговорът се изместваше върху френския маникюр на Даян, обсъждаха рождения ден на дъщерята на Илис или последния случай на Дафни, свързан с предумишлено убийство. Джоуна пристигаше по-рано, за да им сготви. Понякога изпробваше нова рецепта, друг път приготвяше блюда като печени яйца със сирене бри, соленки с бекон и други. Понякога разговорът се обръщаше към ленените покривки, които Лора възнамеряваше да поръча, или към програмата за празниците, която Илис щеше да изпрати във вестниците за отпечатване, към разрешението за паркиране, което Дафни искаше да издейства от кметството, или как Даян се е справила с пияни клиенти. Когато се разделяха, Лора винаги оставаше с чувство на топлота и сигурност.

Какво не би дала да изпита поне мъничко от това усещане, когато тази сутрин пристигна в „Черешите“. Все още нямаше новини от Джеф. След като се прибра от Лидия, прекара два часа на телефона. Първо разговаря с полицията, после с Дафни, с Дейвид, след това с репортер от местна кабелна станция, както и с всички приятели, които се обадиха да кажат, че са прочели статията във вестника и са готови да направят всичко, за да помогнат.

До десет и половина се занимава с телефона, след това облече светлозелен памучен пуловер и клин, сложи малко руж на бледите си бузи, енергично разреса косата си с четка и тръгна за „Черешите“. Нямаше представа дали е в състояние да мисли нормално, но ако не друго, появата й там щеше да подкрепи подчинените й, които сигурно се чудеха как ли щеше да се отрази изчезването на Джеф върху бизнеса, а и върху самата Лора.

Влезе през задната врата и се отправи към кухнята, където сред лъснатите неръждаеми стоманени плотове и мириса на прясно опечен хляб работеха четирима души и главният й готвач Джоуна.

— Здравейте, момчета — поздрави ги бодро, но гримасата, която направи, я издаде, че нещата не са както трябва.

Веднага бе наобиколена от загрижените си служители.

— Здравей, Лора.

— Как си?

— Не можем да повярваме на случилото се!

— Ако с нещо можем да ти помогнем…

Тя вдигна ръка, за да ги спре. На лицето й се разля по-искрена, макар и уморена усмивка.

— Благодаря, добре съм.

— Той обади ли се?

— Още не.

— Ще го намерят.

— Сигурна съм.

— Яла ли си?

Когато поклати отрицателно глава, Ани — пекарката в кухнята, се пресегна, взе панерче и й предложи топъл кроасан.

— За сметка на заведението — каза ухилена.

Лора взе кроасана, отхапа крайчето му и вдигна нагоре очи.

— Явно, че не ти се яде — заключи Ани, която я познаваше добре.

— Ще я изям — увери я Лора. Като забеляза, че Джоуна се отделя от другите и тръгва към вратата, водеща към ресторанта, тя се приближи до него, за да не я чуят останалите.

— Добре ли си? — попита той толкова загрижено, че ако беше всеки друг, щеше да го прегърне. Но Джоуна не беше човек, който обичаше да го докосват. Беше мъж на място и се държеше много сдържано. Със среден ръст, слабо телосложение, бледосиви очи и гъста руса коса, той бе тих и трудолюбив човек, който почти без думи и с малко движения вършеше чудеса в кухнята. Лора беше доволна, че той е главен готвач.

— Да, добре съм.

— Изглеждаш уморена.

— Вярно е.

— Как са нещата у вас?

— Сложни — тя отхапа от кроасана. — Нищо ново. Скоти се връща днес. Ще остане до края на седмицата, а ако до понеделник нищо не се случи, ще се върне в колежа.

— Дебра добре ли се държи?

Лора се усмихна. Дебра си падаше по Джоуна. Често, в опита си да изглежда зряла и самостоятелна, тя се разбъбряше, когато го видеше, и то обикновено за сметка на Лора.

— Дебра си е Дебра. Тревожи се. Не разбира какво става, както и аз.

— Във вестника имаше интересна статия. Явно О'Нийл малко се заяжда. С какво си го подразнила?

— Някои от въпросите му не ми харесаха и му го показах — погледна към масите в ресторанта.

— Имаш предвид, че си казала нещо за бизнеса ли?

Лора го погледна право в очите. Ако въпросът беше да се спазва моралът, щеше да й бъде трудно да убеди Джоуна, че всичко е наред.

— Да, казах му, че всичко върви както обикновено. Отсъствието на Джеф няма да се отрази върху работата тук.

— Всъщност той въобще не се занимаваше с ресторанта — изрече Джоуна толкова рязко, че Лора се изненада.

— Но той даде парите — опита се да го защити тя.

— Може би, но досега трябваше да отбележим печалба.

— Още не е изплатена ипотеката за сградата и заемите за ремонта. Но вече излизаме на нулата — отхапа голямо парче от кроасана.

— Похвали се, когато има с какво — посъветва я Джоуна. — Ти си мозъкът на работата. Ти изгради службата и направи от нищо нещо, на теб ти хрумна идеята за ресторанта. Ти намери сградата, избра мебелите, нае екипа. Всичко това беше твое дело.

— Нямаше да успея да го направя, ако не беше Джеф.

— Разбира се, че щеше да успееш. Ти си силна жена. Можеш да се справиш и сама — намигна й и изрече: — Имаш вот на доверие — и й се усмихна широко.

— Внимавай с тези усмивки — извика Даян отдалече. След малко се насочи към тях. — Убийствени са. Заслепяват човек и той вижда само дребните грешки, а пропуска големите идеи, направо те повалят на място.

— Повалят те на място ли? — повтори като ехо Лора. Изгледа Джоуна, който стоеше със застинала усмивка.

— Всичко е наред — Даян се приближи и застана между двамата. След като Джоуна й хвърли поглед, пълен с досада, тя сложи ръка върху раменете на Лора. — Как си?

— Старая се да не се плаша, Дий.

— Ще го открият.

— Моля се на Бога.

— Знам. Джеф е голям домашар и не може да изчезне за дълго. Ще му липсваш. Ще се прибере, ще видиш.

— Ако не е тръгнал по собствено желание, може и да не успее да се прибере нормално. А това, че му липсвам, няма нищо общо с цялата работа. Не мога да разбера защо хората мислят, че той просто така е офейкал.

— Аз не смятам така. Бъди сигурна, че той ще се върне — смръщи се. — Защо си тъй угрижена, Лора? Няма го едва от ден и половина. Къде смяташ, че е?

През този ден и половина всяка минута мислеше за него, недоумяваше къде е, тревожеше се.

— Не знам. Не смятам, че е станало нещо с колата му. Иначе бихме разбрали. Полицията провери всички пътища и болници и не откри нищо.

Даян се приближи до нея.

— Все още ли смятат да търсят и в езерото?

Лора я изгледа косо.

— Значи и ти си чела статията на Дугън О'Нийл.

— Всички четат Дугън О'Нийл.

— Според мен тук той греши. Или подвежда хората. Полицията няма намерение да го търси в езерото. Той попита дали ще го направят, ако имат съмнения, и те отговориха, че ще го направят. В девет и половина тази сутрин са огледали всички пътища, които водят към езерото, и не са открили следи от гуми на порше — стигна до едно сепаре, изкачи стъпалото и се отпусна на стола. — Остава възможността да е загубил разсъдъка си и да е изпаднал в амнезия. Кой знае къде е с колата. Но нали все някъде ще спре, за да зареди, ще погледне кредитната си карта или пък името и адреса на шофьорската си книжка.

Даян седна на съседния стол.

— Ако са го ограбили? Ако са взели шофьорската му книжка и е изпаднал в амнезия, тогава няма да знае къде да отиде. Може да седи вързан на задната седалка на някоя кола, да са го извели извън щата и да са го откарали някъде надалеч в Средния запад. Или да са го изхвърлили на някой пуст път сред царевичните ниви в Уисконсин.

— Посред зима — добави сухо Лора. — Много ти благодаря, Дий.

— Зима или не, ако е на пътя, ще го намерят. Ще го открият.

Лора кимна. Трябваше да вярва в това. Дори да е тръгнал по свое желание, върху което не желаеше да размишлява сериозно, въпреки думите на Лидия за особения му поглед, ще го открият. Плъзна пръст по дръжката на една лъжица, където с малки печатни букви бе гравиран надпис „Черешите“ и отбеляза:

— Междувременно ще действаме както обикновено.

— Ти тук ли ще бъдеш, или вкъщи?

— Не знам — подбутна кроасана с лъжицата. — Предполагам и тук, и там — от една страна й се искаше да слезе в долната кухня и да се залови за работа, но от друга си мислеше дали някой не е идвал, или не се е обаждал вкъщи, макар че излезе оттам само преди половин час. — Скот се прибира. Трябва да съм с него. Но искам тук всички да знаят, че работата върви — остави лъжицата настрани и започна да троши кроасана.

— Хората ще започнат да говорят — каза тихо Даян.

— Знам — откъсна едно парче, после друго.

— Ще седят тук, ще изпият по чаша-две вино и докато ядат салатите си, ще разсъждават за Джеф.

— Ъхъ — откъсна трето парче, после още едно.

— Ако ме питат дали знам нещо, какво да казвам?

Лора й се усмихна накриво.

— Можеш да им разкажеш историята за царевичната нива.

Даян хвана ръката на Лора.

— Сериозно те питам.

— Сама прецени. Вярвам ти — наистина беше така. Бяха се запознали преди осем години, когато Даян отговори на обявата във вестника и дойде да работи при Лора. Не разбираше много от храна, но от самото начало стана ясно, че умее да работи с хора. Имаше хубава фигура и стилно поддържана коса с пясъчен цвят на вълни. Работата в ресторанта й прилягаше съвсем естествено. Държеше се приятелски и весело, имаше памет за имена, лица и любими питиета, и то не само за мъжете. Жените също я харесваха. Освен това бе тактична. Знаеше как да се държи.

Да, Лора й вярваше. Даян чудесно можеше да се справя с ресторанта в нейно отсъствие.

— Смятам да сляза долу — огледа кроасана в чинията. — Каква каша направих само.

— Не се безпокой — отвърна Даян и й подаде виненочервена салфетка, вече сгъната във вид на ветрило. — Избърши се, ръцете ти са мазни.

Лора се избърса. После погледна часовника си. Беше единайсет и петнайсет. Ресторантът отваряше в единайсет и половина.

— Готова ли си за обяд?

— Готова съм. Ти върви. Аз ще се оправя тук.

Лора благодари усмихнато. Изпитваше нужда да се раздвижи, да прави нещо, но не беше в настроение да се среща с клиенти. Повечето ги познаваше и Даян беше права — щяха да й задават въпроси. Не желаеше да отговаря на нито един. Поне докато няма какво да каже.

Затова мина през кухнята и се спусна надолу по стълбите.

 

 

Откри къщата тъй празна, както я остави.

На телефонния секретар я чакаха три съобщения. С прилив на надежда натисна копчето. След едно бибипкане прозвуча първото съобщение:

„Обаждаме се от Санитарна инспекция. Ще дойдем в къщата ви в понеделник между осем и десет сутринта. Ако този час ви е неудобен, обадете ни се.“

Мъжът продиктува номера. Лора си го записа в календара, после зачака със затаен дъх.

Апаратът, изсвири отново.

„Здравейте, мисис Фрай — прозвуча бодър женски глас. — Обажда се Диана от бутика. Пуловерът, който поръчахте специално от Уелс, пристигна. При нас е и когато ви е удобно, минете да си го вземете.“

Чакаше го от три месеца, точно така. Лора си записа и изчака третото съобщение. Застана нащрек, когато се чу гласът на Мади.

„Знаеш колко ги мразя тези машини, Лора, но това, което искам да ти кажа, е важно. Телефонът ми прегря, защото непрекъснато ми се обаждат хора заради статията в „Сън“. Абсолютно необходимо ли беше да разговаряш с този мъж? Думите му, че си разстроена заради мъжа си, но си в състояние да продължиш да работиш, те прави да изглеждаш безсърдечна. Човек остава с впечатлението, че Джефри е откровен материалист и се разделя между къщата, ресторанта и колата. А каква е тази работа с апартамента в Хоулиоук? Никога не си ми казвала за него. Има ли и други неща, които не си ми доверявала? Искам да зная какво става, за да мога да отговарям интелигентно на хората. Ще си бъда в кабинета между единайсет и трийсет и дванайсет и петнайсет. Търси ме там.“

Машината изключи.

Лора се отпусна върху стола до масата в средата на кухнята и облегна глава върху ръцете си. Да, хората от санитарната инспекция могат да дойдат. Да, ще отиде да вземе пуловера, който е поръчала. Не, няма да се обади на Мади. Нервите й бяха съсипани. Имаше нужда от уют. Съвсем сигурно Мади нямаше да й го осигури.

 

 

Скот пристигна в шест часа. Стигнал със самолета до Брадли Фийлд, оттам го взело момиче, което Лора не познаваше, някоя си Кели, с която той се срещал през лятото. Макар че при други обстоятелства Лора би поканила момичето, сега й олекна, когато видя, че червеният малък шевролет потегля. Искаше да остане насаме със Скот, да му разкаже какво се е случило, да поговорят за Джеф.

Но ако се бе надявала, че Скот би могъл да има някаква представа какво е станало с него, оказа се, че е грешила. Скот не знаеше нищо.

— Толкова пъти сте ходили заедно до Бостън на игрите във Фенуей, за какво си говорехте?

— За бейзбол — отвърна Скот. Беше се излегнал върху леглото, сякаш току-що се бе върнал от училище. Нямаше значение, че бе израснал метър и осемдесет и седем, с широки рамене и имаше набола брада. Всичко това го правеше да изглежда прекрасен в очите й. В очите на хилядите други студенти в Пен той беше дребна риба в голямата вода. Почти през цялата първа година трябваше да свикне с тази мисъл, но когато през май се прибра вкъщи със студентска значка и със средни бележки, самочувствието му се бе възвърнало.

Лора беше сигурна, че след като Скот бе пораснал, Джеф сигурно споделя някои неща с него.

— Баща ти никога ли не ти е говорил за работата си?

— Не. Искаше да се откъсне от нея. Това бе една от причините да обича толкова бейзбол. За него това беше бягство. Според мен в мечтите си татко се вижда като професионален състезател по бейзбол.

— Сериозно? — попита изненадана Лора.

— Разбира се.

Спомни си какво й каза Лидия, че Джеф винаги е излизал втори. Кристиян не се е занимавал с професионален бейзбол, но е участвал в отбора на колежа. Пет години по-късно, в друг колеж, Джеф не успял да влезе в отбора. Вместо това се оженил за нея.

— Някога споменавал ли ти е подобно нещо? — попита тя.

— Не. Но можеш да разбереш по начина, по който следеше играта, викаше, подкрепяше играчите и критикуваше треньора. Мамо, но това са само мечти. Всеки си има мечти.

Лора го знаеше. Въпреки всичко това не й даваше обяснение.

— Мислиш ли, че работата му е тежала?

— Казваше, че е добра.

— Толкова, че да поискаш и ти да правиш същото ли? — пошегува се тя.

Скот направи гримаса.

— Достатъчно добре знаеше, за да ме кара. Никога не съм бил добър по математика. Не бих могъл да върша онова, с което той се занимава. Освен това му е известно, че искам да стана адвокат.

От лятото го бе намислил, когато подготви доклад за Дружеството за подпомагане на юристите, а преди това му се искаше да стане архитект, психиатър и инвестиционен агент.

— Още ли го желаеш?

Той кимна.

— Искам да стана прокурор. Представи си някой ден да съм ищец срещу Дафни?

— Не ти го пожелавам. Тя е костелив орех.

— Така казват. Но все пак, когато съм прокурор, мога да започна практика като защитник, да открия собствена фирма и да наема Дафни, когато мъжете в службата й решат, че е остаряла.

— Дафни остаряла? Чуваш ли се какво говориш? Тя ще надживее всичките си партньори.

— Но работи много. Трябва и да се забавлява — когато Лора го изгледа уморено, той каза: — Ти си тази, която винаги се старае да я уреди. Ако има желание да се среща с по-млад от нея мъж, имам предвид един.

— Кой?

— Алекс.

— Твоят приятел, когото доведе в Деня на благодарността?

— Той смята, че Дафни е страхотна.

— Скот, Алекс още няма двайсет и една. Дафни е почти на четирийсет.

— Също и ти, но момчетата смятат, че изглеждаш много добре. Ако бях на мястото на татко, бих се върнал на бегом, преди някой друг да те е грабнал.

Колкото и освежаващо да й действаха остроумните отговори на сина й, Лора бързо се съвзе.

— Скот, това не биваше да го казваш.

— Само се пошегувах.

— Все пак защо го каза? Защо въобще си го мислил? Ние сме си верни един на друг. Аз не обръщам внимание на други мъже, баща ти не поглежда други жени.

— Поглежда.

— Не е вярно.

— Мамо, бил съм с него, когато се е заглеждал. Той не е сляп. Забелязва някоя страхотна мацка на улицата и я наблюдава. Действително ли мислиш, че аз единствен чакам изданието с банските костюми всяка година? И той е човек. Мъж.

— Верен мъж.

— Не и Дон Жуан.

— Какво значи това?

— Значи, че не е както ти го наричаш романтичен.

Лора не се засегна от критичната му забележка. Скот растеше, вече се смяташе за голям. Един от начините да го постигне бе да съди баща си. Но все пак не я отмина с мълчание.

— Не си прав.

Сключвайки ръце под главата си, Скот я попита:

— През последните шест месеца да е направил нещо, което би нарекла романтично?

— На рождения ми ден през юли ми изпрати цветя.

— Да, обадил се по телефона и ги поръчал — възрази й Скот, — което не му е отнело повече от три минути. Не наричам това романтично.

Лора си спомни за лалетата, които бяха поставени върху кухненската маса на Лидия, а също и изненадата, която изпита, че Джеф ги е купил.

— Важното е, че се е сетил. А какво ще кажеш за пръстена, който ми подари за годишнината от сватбата?

— Ти си го видяла първа, когато двамата с татко сте били на североизточното пристанище и много си го харесала. Татко смяташе, че е много скъп.

— Необикновен — поправи го Лора. — Смяташе, че е твърде необикновен. Но пръстенът е красив, ковано злато с рамка от сребърни нишки и не в средата, а малко настрани сапфир с крушовидна форма. Той обича по-традиционните неща, но го купи. Обади се в магазина, след като се прибрахме, и се уговори с тях да го изпратят. Ако това не е романтично, не знам какво е.

— Това е предмет, мамо. Какво ще кажеш за нещо, което изисква време, усилие и въображение?

— Като какво например? — попита Лора. Беше любопитна да узнае какво има предвид деветнайсетгодишният й син.

— Ами например да те изненада с пътуване до Париж. Или да постави една роза във ваза и с нея да донесе закуската ти в леглото. Или да наеме лимузина с шофьор да ви закара до Бъркшър и да те люби на задната седалка.

Лора вдигна учудено вежди.

— Невероятно. Откъде ти хрумват тези идеи, Скот?

Той прояви благоразумието да се изчерви, но не се отрече от думите си.

— Жените обичат романтични жестове. Момичетата в училище са модерни колкото си искат и все пак им харесва, когато им подариш томче със стихове и напишеш нещо хубаво като посвещение.

— Правиш ли го?

— Разбира се.

— Чудно.

— Чудно, защото ти си точно такава. Винаги ти си тази, която прави празник от деня на Св. Валентин, както и тържеството на Коледа. Татко само прави каквото кажеш.

— Това има ли някаква връзка със събитията? — попита тя тихо.

Скот сви рамене.

— Не. Но ти го идеализираш, мамо, а той не е съвършен.

— Вярно е, че не е съвършен. Баща ти не ни е оставил, ще се върне — опита се да придаде увереност на тона си, но не беше тъй убедена, както в началото.

Колкото и да не й се искаше, колкото и да отхвърляше идеята, която други хора й подхвърляха, налагаше се да размисли и върху далечната възможност, че във вторник вечерта Джеф съзнателно е напуснал града.

— Скот?

— Ммм?

— Мислиш ли… — направи пауза, после се насили да продължи, да изрече думите, преди да е загубила търпение — смяташ ли, че въобще е възможно баща ти да е пожелал да ни напусне? Може да му е нужна промяна?

— Ако го е искал, значи е луд.

Лора се усмихна тъжно.

— Много си сладък.

— Точно така е — непресторено отвърна Скот.

— Това ми харесва, но искам да знам какво мислиш за баща си. Ти си мъж, може и да си млад, но все пак си мъж. Имаш право да гласуваш. Можеш да се любиш с жена — когато Скот отвори уста, за да каже нещо, тя го спря и продължи нежно: — Добре. Бих се разтревожила, ако не можеш. Достатъчно голям си. Ако не искаш да знам, че водиш сексуален живот, нямаше да оставиш онази кутия с презервативи в чекмеджето с бельото си, когато тръгна за колежа през есента. Знаеше, че ще прибера чистите неща, след като ги изпера. Но сега се отклоняваме от темата. Обръщам се към теб като мъж, който гледа друг мъж. Смяташ ли, че баща ти би заминал по собствено желание?

Скот сви рамене и се замисли за миг.

— Как да го гледам като мъж? Той ми е баща, а ти си ми майка. Родителите на много от моите приятели се разведоха преди години, а аз никога не съм се безпокоил по този въпрос. Двамата с татко винаги сте били заедно. Вкъщи винаги е било мирно и тихо. Никой не е изглеждал нещастен. Когато преди малко ти казах тези неща за татко, направих го по-скоро за да изтъкна, че от двама ви ти си тази, която е давала повече от себе си. Ти си работила, докато татко е завършвал колежа, после се върна на работа, когато двамата с Дебра поотраснахме. Татко никога не е сменял пелени. Ти си го правила, ти ни хранеше и ни разхождаше, а в същото време правеше кариера. Татко само работеше и се връщаше вкъщи.

Лора никога не беше гледала на живота си по този начин.

— Той винаги е бил глава на семейството.

— На теория. На практика обаче ти вършиш всичко. Така че, когато ме питаш дали татко ни е напуснал, отговорът е не. Не смятам, че би отхвърлил такъв живот — спря за малко. — Искаш ли да ти кажа честно? — изгледа я напрегнато като възрастен човек. — Смятам, че не би имал смелостта да го направи.

Лора не проведе друг подобен разговор със Скот. Оценката му я изуми. Нямаше представа откъде идва това презрение, никога по-рано не го бе забелязвала у него. Все още не можеше да го приеме. Главната й грижа бе да намери Джеф.

Чакането беше изнурително. Не отиде на благотворителната вечер за Том Конъли, който бе кандидат за губернатор от областта. Дори и да се смяташе за прилично да отиде, а не беше така, чувстваше се твърде разстроена, за да стои на едно място с чаша в ръка, да се усмихва и да отговаря на въпроси. Телефонът не спираше да звъни. Макар че хората, които се обаждаха, изразяваха загриженост за нея, дълбокият смисъл на думите им беше любопитство. Хората искаха да узнаят сензационната новина. Да можеше Лора да им я каже.

Петък сутринта дойде без Джеф, както и сряда и четвъртък. Лора изпрати Дебра на училище, остави Скот да се оправя вкъщи, отби се да види какво прави Лидия, а после отиде в ресторанта. Винаги беше работила рамо до рамо с екипа си — отчасти по морални съображения, а от друга страна, защото харесваше хората или просто защото обичаше работата си. Тя сновеше нагоре-надолу, влизаше от една кухня в друга, докато й се прииска да се прибере вкъщи.

Там нищо не се бе случило. На Скот му се бяха обадили Мади, Дейвид и Илис, водещият на предаването на местната радиостанция и няколко приятели, обезпокоени, че малката колонка във вестника не съдържаше вести за Джеф. Макар че Лора би приветствала новини от когото и да било, тя си отдъхна, че статийката във вестника беше толкова постна. Всяка отсрочка беше добре дошла, особено след като у нея се загнезди страхът, увеличаващ се с всеки изминал ден, че Джеф е заминал за по-дълго.

Страхът й се усили с отминаването на уикенда. Никой не се обади да иска откуп. От съседен щат не позвъниха да съобщят, че са намерили Джеф, който няма представа къде се намира. Никой не позвъни да каже, че е видял изоставено черно порше с или без тяло в багажника.

След като не й оставаха други възможности, тя започна все по-често да мисли, че Джеф наистина е заминал по свое желание. Не можеше да си представи защо го е направил, но това вече изглеждаше като единствена вероятност, към която полицията се върна, единствена възможност, в която всички бяха убедени. Започна да усеща, че гребе срещу течението.

В понеделник сутрин течението я повлече.