Барбара Делински
Предадена жена (2)

Втора глава

Според Лора Дафни Филипс бе една от най-изисканите жени в областта Хемпшир. Висока, шик, с гъста коса с цвят на мед, която обикновено носеше на хлабав кок, добре гримирана, с безпогрешен вкус за дрехи, тя наистина изглеждаше поразително. Освен това бе умна. Завърши право като първенец на курса и бе по-добре осведомена в областта на криминалното право от десетината свои колеги, с които работеше във фирмата. Освен това беше тактична. Знаеше кога да говори и кога не, кога да спори и кога да замълчи. В град като Нортхемптън това бе важно.

Лора и Дафни бяха близки приятелки още от прогимназията. Учиха заедно, ходеха на срещи заедно, прекарваха летата заедно. Дафни първа научи, че Лора отпада от колежа, за да се омъжи за Джеф, Лора първа узна, че Дафни е приета в Йейл. Лора изживя следването по право чрез Дафни, Дафни се приближи до майчинството чрез Лора. Ходеха при един и същи фризьор, при една и съща шивачка, при един и същ гинеколог. Бяха по-близки, отколкото някои сестри.

Лора имаше нужда от близък човек и затова, когато Дафни влезе през вратата половин час след като й позвъни, тя почувства облекчение.

— Разкажи ми отново — нареди Дафни. — Въобще ли не се е прибирал през нощта?

— Не. Напрягам се, опитвам се да си спомня дали не ми е казал нещо, но нищо не ми идва наум. Освен това, ако е имал някакви планове да преспи другаде, щеше да си вземе багаж. Прегледах в банята, в спалнята, в гардероба — нищо не липсва.

— Може да е с приятели — предположи Дафни.

— Цяла нощ? Джеф не би го направил.

— Да е с някой стар приятел?

Лора сви рамене.

— Кой? — Джеф нямаше много приятели от миналото. Не беше сантиментален тип.

— Да не се е напил някъде и да е припаднал?

— Той не пие.

Дафни вдигна учудено вежди.

— Пие.

— Е, само чаша или две — настоя Лора. — Никога не се е напивал. Не може това да е причината. Дори и да е така, някой барман щеше да го изрита, да викне полицията или да позвъни.

— Да не е отишъл някъде с колеги? — попита Дафни.

— Те не са приятели. Единствената му компания са четиримата, с които играят тенис. Джеф няма приятели. Семейството е неговият живот — прокара пръсти през косата си напълно объркана. Гласът й заглъхна. — Това въобще не е типично за него, Даф. Ако каже, че ще се върне в шест, връща се в шест. Ако се обади, че ще закъснее, връща се по-късно. Той е прекалено организиран, твърде предсказуем, много точен — налагаше се пред Дебра да прояви храброст. При Дафни не бе необходимо. — От един час е светло. Дори и полицаите да са слепи, досега биха забелязали дали няма някоя катастрофирала кола отстрани на пътя — усети, че коленете й се разтреперват, придърпа един стол и седна.

— Спа ли?

— Не можах. Много съм разстроена. Това съвсем не подхожда на Джеф — погледна Дафни. Дафни успяваше да вниква в нещата. — Ти го познаваш. Беше ми шаферка на сватбата и си идвала на много места с нас. След мен ти го познаваш най-добре. Къде може да е?

— Не дойде ли в музея?

Лора поклати глава.

— Той имаше ли намерение да идва?

— Ъхъ. Той обича такива неща. За него е много важно да го виждат, където и да било.

— Да не би да се е почувствал засенчен, че кетърингът идваше от „Черешите“?

На Лора й беше трудно да го повярва.

— Присъствал е и на други прояви, когато ние сме подготвяли закуските, но не съм забелязала да му е пречело. Той се гордее с това, което правя.

— Знам, но някои мъже…

— Не и Джеф. Той беше експерт-счетоводител много преди аз да стана управител на ресторанта.

— Ами ресторантът.

— Той го обича. Ресторантът придава тежест на името му. Повярвай ми, Даф, заплахата не идва оттам, но дори и да беше, той нямаше просто да изчезне — при звъна на телефона тя скочи от стола и грабна слушалката.

— Ало?

— Здравей, Лора, Дейвид е. Предполагам, че Джеф най-после се е прибрал. Всичко наред ли е?

Ръката на Лора трепереше, докато държеше слушалката до ухото си.

— Не се прибра, Дейвид. Няма го.

— Няма ли го? Въобще не се е прибирал?

— Точно така.

— Никак не е характерно за Джеф.

— На мен ли ми го казваш? — в смеха й прозвуча истерична нотка.

След известно мълчание той попита:

— А ти как си?

— Не съм добре. Страшно съм разтревожена.

— Обажда ли се в полицията?

— Да — разказа му за този телефонен разговор. — Полицията не може да направи нищо. Но той все пак трябва да е някъде. Може би трябва да наемем частен детектив.

Дафни махна с ръка и поклати глава.

— Не ли? — попита я Лора.

— Още не. Рано е.

— Разбирам, че има някой при теб — отбеляза Дейвид.

— Дафни Филипс.

— Да дойда ли и аз?

Лора не изпадна във възторг от идеята. Дейвид беше способен счетоводител и добър приятел, но компанията му щеше да я притеснява.

— Предпочитам да отидеш в офиса и да провериш бюрото на Джеф. Може да е оставил бележка или да си е записал нещо.

— Това е добра идея. Ще бъда там след половин час. След като проверя, веднага ще ти се обадя.

Лора остави слушалката, облегна се на стената и погледна Дафни с уморени очи.

— Къде може да е?

Спокойната, разумна Дафни изглеждаше разтревожена.

— Нямам и най-малка идея.

— Тогава какво да правя? Да започна да се обаждам по телефона ли? Щях да го направя още снощи, но ми се стори някак си нелепо. Бях уверена, че Джеф ще се прибере, бях толкова сигурна, че не исках да безпокоя приятелите — отлепи се от стената и сложи чинията с вафлите в микровълновата печка. — Ето, че вече е осем сутринта и него още го няма. Тук ли да стоя, да тръгна да го търся ли, или да се обаждам на хората, а?

— Звънна ли на Лидия?

— Не мога. Джеф е нейната гордост и радост. Нямам сили да й кажа, че не се е прибрал. Тя е седемдесет и три годишна и не е добре.

— А брат му?

— Какво брат му?

— Може да е загазил нещо.

— Нищо чудно да е загазил.

Кристиян Фрай предизвикваше неприятности, където и да отидеше, и то само с един поглед.

— Може Джеф да е отишъл при него да му помогне.

Микровълновата печка звънна. Лора извади чинията.

— Те не се разбират.

— Но са братя.

— Различни са като деня и нощта.

— Все пак — продължи да спори Дафни тихо и настоятелно, — семейството си е семейство. Не е изключено Кристиян да е имал нужда от помощта му и да му се е обадил.

— Ако Джеф е отишъл, сигурно щеше да се обади — Лора отвори хладилника и извади разбитата сметана и сока, който Дебра така и не докосна. — Знаеш го Кристиян, Даф. Виждала си го какво представлява. На сватбата ни дойде пиян като магаре, на шейсет и петия рожден ден на Лидия също се появи пиян, разваля всеки Ден на благодарността, на който сме го канили.

— Не знаех, че е чак толкова зле.

— Аз знам.

— Но продължаваш да го каниш.

— Защото му е брат! — извика Лора, като сложи купата с яйцата и калъп масло на масата. — Съвестно ми е, понеже е сам — всеки път, когато се виждаха, тя се ядосваше, макар и да се стараеше да не го показва. — Не, не може Джеф да е отишъл да помага на Кристиян.

— Защо не му се обадиш само да провериш?

— Мисля, че е заминал.

— Все пак опитай. Нищо няма да ти стане.

Не е вярно. Лора знаеше съвсем сигурно защо Кристиян дойде пиян на сватбата им. Не можеше да му се обади, особено за подобно нещо.

— Случило се е нещо ужасно. Иначе нищо друго не мога да си представя.

Дафни стана от стола.

— Имам приятел в полицията. Ще му позвъня.

— Казаха ми, че още е рано.

— Той ми дължи тази услуга — тя вече набираше номера. След секунди изрече в слушалката: — Детектив Мелроуз моля.

Лора извади тиган.

— Лора, какво нравиш? — произнесе тихо над слушалката Дафни.

— Закуска.

— За теб ли?

— За теб. Имам вафли и сега ще изпържа яйца.

Дафни я хвана за ръката и я бутна да седне на стола.

— Спри. Стой така. Отпусни се.

— Не мога да се отпусна — извика Лора. — Нямам представа какво става и въобще не ме интересува мнението на майка ми, че не съм могла да сдържам нервите си. Искам да знам къде е Джеф, и то веднага!

Дафни вдигна ръка, за да я спре.

— Денис, Дафни Филипс е — започна да говори, после спря. — Добре, благодаря — пак започна, пак спря. — Не, не знам дали е пуснат, но не ти се обаждам за това — накратко му описа положението. — Знам, че официално нищо не можеш да направиш до довечера, но като имаш предвид кой и какъв е Джеф Фрай, помислих, че ти е възможно да направиш разследване — спря, заслуша се и отговори възмутено: — Не, не е забъркан в нищо нечестно. Но той е известен човек тук и ако с него се е случило нещо лошо, няма да ви направи голяма чест, че полицията се е забавила да вземе мерки.

Тъй като не я свърташе, Лора отиде до дъбовата маса, отвори голямата кожена чанта и извади бележника си.

— Ще звъни по телефоните и ще огледа тук-там. Ще бъде дискретен. Не бива да правим така, че вестниците да разберат какво става.

Вестниците. Господи, тогава ще бъде кошмар.

„Джефри Фрай — известният експерт-счетоводител от Пайъниър Вели изчезва тайнствено в ресторанта на жена си“

Тъй като въобще не искаше да мисли за тази възможност, Лора погледна календара си.

— Цялата сутрин имам срещи, но искам да бъда тук, когато Джеф се обади — обърна очи към прозореца. Под облачното небе задният двор изглеждаше сив и мрачен. — Ако се обади. А ако не се обади?

— Ще се обади.

— Изпратих Дебра на училище. Ако Джеф не се върне, докато тя се прибере, ще бъде ужасно — погледна уплашено към Дафни. — Ако дотогава нямаме никакво известие, ще трябва да позвъня на Скот — задиша по-учестено. — Струва ми се абсолютно нереално.

Телефонът звънна.

— Тук не намирам нищо — обяви Дейвид без предисловия. — Претърсих бюрото му, шкафа, полиците. Всичко е в ред — това бе типично за Джеф. Той беше човек на реда.

Тя се насили да мисли ясно.

— Каква е програмата му днес? Кога е първата му среща?

— В девет и половина — отговори Дейвид с по-загрижен тон. — Сигурен съм, че за всичко това все пак има някакъв отговор. Джеф не би могъл да те зареже ей така.

Да те зареже. За миг кръвта й толкова силно препусна по жилите й, че заглуши ушите й. После преглътна.

— Разбира се, че не би могъл. Нещо му се е случило. Налага ми се да открия какво.

— Мисля, че трябва да дойда.

— Недей. Остани там. Би могъл да позвъниш на някого — вдигна въпросителен поглед към Дафни, която протегна ръка и хвана слушалката. — Почакай, Дейвид. Дафни иска да ти се обади.

— Дейвид? Направи нещо и ти. Когато дойдат колегите ви, питай ги дали не са го виждали. Кажи, че ти трябва за нещо — спря за малко, чу какво й отговаря Дейвид и тогава продължи: — Не бива да го поставяме в неловко положение, ако се появи с някакво извинение къде е бил. Освен това не искаме някой да подуши, че има нещо нередно и да го разтръби наляво и надясно. Много е важно да овладеем положението.

Лора се съгласи с това, макар че й се искаше и тя да може да се владее. Мислите й се блъскаха насам-натам от настоящето до изминалата нощ, от надеждата до озадачението и страха. Очите й бяха сухи и уморени, но сърцето й сякаш не усещаше изтощение.

— Разбрахме се с Дейвид — каза Дафни. — Ти добре ли си?

Лора й се усмихна едва-едва.

— Добре съм — пое си дъх на пресекулки. — Какво да правя сега?

— Искаш ли да се обадиш на някои приятели? — отиде до прозореца.

— Той ще се прибере вкъщи, не би отишъл при приятели. Всъщност какви приятели има, освен нас, колегите си в службата и компанията, с която играе тенис? Играха в понеделник. Пада им се днес също да играят — сети се тя.

— Позвъни им — предложи Дафни тихо и настойчиво. — Може да е отменил срещата. Това ще ни подскаже нещо.

— Само ако е планирал да изчезне. Смяташ ли, че е било така?

— Не. Просто се опитвам да си представя какво е направил.

Лора почти не я чу. Изпитваше огромна самота.

— Как може да реши да замине, без да ми каже, без да си вземе нещата, без да се сбогува с Дебра?

Дафни се приближи до нея и сложи ръка на рамото й:

— Не биваше да ти го казвам. Сега не мисли за такива неща.

— Не може да е било нарочно. Имаме двайсетгодишен щастлив брак. Обича ме, обича децата, обича дома си.

— Права си. Не може да е било нарочно.

Телефонът иззвъня. Лора се откъсна от нея, за да вдигне слушалката.

— Ало?

— Слава Богу, че те хванах — чу се острият глас на Мадалийн Маквей. — Безпокоях се, че вече си тръгнала. Имаш ли една минутка?

Лора обърна очи към тавана.

— Неподходящ момент си избрала, мамо.

— Но аз сега тръгвам. Ще се освободя едва след вечеря, а ми се искаше да уредим въпроса сега.

Стомахът я сви пак. За част от секундата Лора отново се почувства осемгодишна, когато бе извикана в кабинета на Мади вкъщи, за да обясни защо не се е съгласила да участва в панаира на науката. Тъй като не знаеше какво е прегрешението й сега, попита:

— Какво да уредим?

— Възниква един проблем във връзка с коледното парти. Запланували сме го за деветнайсети в къщата на декана, но някои хора, които искат да се държат настрани, мърморят. Не че за мен има някакво значение…

— Можеш ли да изчакаш за секунда? — прекъсна я Лора. Притисна слушалката до гърдите си и погледна объркано Дафни. — Не мога да говоря сега.

— Тогава й кажи, че ще й позвъниш по-късно.

— А ако по-късно стане по-лошо?

— Тогава, че чакаш някой да ти се обади.

— Тя знае, че имам два номера.

— Оплачи се, че ти е зле.

— Тя ще ми отговори, че щом сутрин ми прилошава, значи съм бременна и ще ми дръпне една лекция за жени, които забременяват на моята възраст.

Дафни побледня.

— Бременна ли си?

— За Бога, не! Нито имам времето, нито пък силата да забременее! На трийсет и осем години съм!

— А се плашиш от майка си.

— Вече не. Отдавна не ми се е случвало.

— Тогава говори сега с нея и си уреди нещата.

Лора зяпна Дафни, после вдигна слушалката и продължи разговора.

— Извинявай, мамо. Какво казваше за партито?

— В моя отдел има някои хора — продължи Мади, като наблягаше на всяка дума, за да сгълчи Лора за закъснението, — които странят от университета. Твърдят, че завършващите студенти трябвало да организират партито колкото е възможно по-празнично — подсмръкна. — Като че ли така ще станат по-добри психолози. Къщата на декана е достатъчно празнична, не ти ли се струва така?

— Определено — отвърна Лора.

— Да, но ти и аз сме малцинство. Бих могла да повдигна въпроса, но после ще кажат, че се страхувам, че съм вързана за миналото. Сега искам да те попитам някога да ме е било страх от напредничави идеи? Никога!

Лора не се съмняваше в това и за секунда. Като имаш предвид, че на шейсет и седем години майка й беше най-възрастната във факултета и негов председател, не беше чудно, че някои от по-младите членове искаха да я изместят.

— Сигурна съм, че оценяват всичко, което правиш. А те имат високи изисквания — примирително каза Лора.

— Искат празненството да бъде в ресторанта — обясни накратко Мади. — Ще можеш ли да ни приемеш?

Лора се насили да насочи мислите си към работата и колкото и да не й бе до това, пред очите й се появи календара в кабинета й, където на страницата за декември с едри червени букви пишеше: „КВОТАТА ЗА ПАРТИТА ЗАПЪЛНЕНА“.

Много се вълнуваше, когато го написа заради успеха, който означаваше това.

— Малко късно е да се правят промени.

— Три седмици по-рано? Ние не се отказваме, а просто искаме промяна — вместо да носите храната в университета, да бъдем в ресторанта — Мади смекчи тона си, което предвещаваше опасност. — Лора, затруднявам ли те?

Това си беше чисто предизвикателство, познато от най-ранните спомени на Лора. Мади Маквей беше силна и настойчива жена. Тя не само че завеждаше катедрата, но заемаше важни постове в различни професионални организации. На всички обаче им беше трудно да я следват. Лора често се чудеше дали по тази причина самата тя се отказа от колежа. Мади изпадна в ужас, когато го направи. Изпита подобен, но по-лек удар, когато Дебра най-после тръгна на училище, а Лора започна да продава сладкиши с извара и череши извън къщи. Това се случи десет години по-рано. Когато малкият й бизнес прерасна в служба за кетъринг, на Мади това не направи почти никакво впечатление. Тя не можеше да приеме кариера в областта на гастрономията.

— Няма проблем. Ще направя промяна. Но ти трябва да ми кажеш точния час.

— Бяхме ангажирали коктейлите за шест часа, а вечерята в седем.

— Направили сте заявка за къщата на декана. Ако искате да прехвърлите партито в ресторанта, трябва да предложите или по-ранен или по-късен час. Програмата ни е запълнена. Ще ви сместя, но вие трябва да имате готовност за промяна в часа.

От другата страна на линията не се чуваше нищо. На Лора тези паузи й бяха известни. Действаха заплашително. Но в случая тя имаше право.

— Мисля, че не ми остава голям избор — съгласи се най-сетне Мади. После, тъй като просто не можеше да издържи, заяви предизвикателно: — Би трябвало цената да не е по-висока.

— За теб ли, мамо? Същата е.

— Много добре — решително каза Мади. — Обади ми се веднага щом решиш за часа. Тогава ще поговорим повечко.

Лора затвори слушалката. Едва успя да се наслади на факта, че отстоя онова, което искаше, когато тревогата за Джеф отново я обзе. Погледът й попадна върху телефонния секретар.

— Може би съм пропуснала нещо.

— Какво ли? — попита Дафни.

— Съобщение от Джеф — натисна копчето, за да върне последните съобщения.

Устройството бипна.

„Лора, Сю е. Тук възникна проблем. Момчетата са натоварили филето миньон на камиона. Тук е останало пълненото, а клиентът искаше обикновено. Него трябва да го е взел Дейв. Сега ще се обадя и на Дий, в случай че си в ресторанта. Ако не си, тя ще се оправи.“

— Сю Хършбърн — обясни Лора. — Тя е началник на един от екипите ми. Търсила ме е в „Черешите“.

Машината се включи отново.

„Обаждам се от кабинета на д-р Ларимър, за да потвърдя, че Джефри Фрай има час за зъболекаря в сряда на обяд.“

Лора стрелна Дафни с очи, но преди да й обясни, че Джеф го болеше зъб, започна следващото.

„Здравей, мамо. Ето че пак те изпуснах. Само исках да ти кажа, че имам „добър“ на онзи тест по икономика, на който си мислех, че съм пропаднал. Контролното ми по изкуства също е наред. Много уча, както всички. Какво друго? Миналата събота имахме направо диво парти — разсмя се шумно, а после по-тихо добави: — По-тихо, момчета. — А после: — Приятелите ми изядоха всичко, което изпрати. Много им хареса — викове и възклицания придружиха думите му. — Благодаря ти. Мисля, че това е всичко. Скоро ще си поприказваме. Довиждане.“

Беше Скот, който се опитваше да заглуши шума около себе си.

— Какво е станало с малкото срамежливо момче, с което събирахме мидени черупки на брега на Сейнт Кроа? — попита Дафни.

Лора не отместваше очи от машината.

— Пораснало е — взираше се в телефонния секретар и го изчака, докато изключи.

Дафни я хвана за ръката.

— Ща дойде. Ще го намерим.

Мислите на Лора препускаха.

— А Коледа? Ами резервацията, която направих за „Сейба“ след Нова година? А партито, което ще бъде изненада за рождения му ден, и сега, докато говорим, печатат поканите?

— Ще се върне.

— Ами ако не се върне? — телефонът звънна. Лора сграбчи слушалката и произнесе високо: — Ало?

— Аз съм. Гласът ти звучи особено. Всичко наред ли е?

— Боже, Илис.

— Той върна ли се?

— Още не. Цяла нощ го нямаше. Нещо се е случило.

— Идвам.

Линията прекъсна, преди Лора да възрази. Беше Илис Шулър, която заедно с Дафни бе една от най-близките й приятелки. Спяха в една стая в колежа „Смит“, преди Лора да го напусне, и беше абсолютно сигурна, че единственото, което й допадаше в колежа, беше Илис. В следващите години станаха още по-близки. Нестандартна, някои може и да я смятаха за смахната, но Илис преливаше от енергия и имаше златно сърце. Дафни беше тази, която казваше на Лора какво трябва да прави, а Илис поддържаше духа й.

Тъй като вече беше почти девет, а Дейвид не се обади, за да съобщи нещо ново от службата, нито пък детективът на Дафни позвъни с новини от полицията, у Лора се загнезди ужасното предчувствие, че наистина ще има нужда някой да повдигне духа й.