Барбара Делински
Предадена жена (10)

Десета глава

Като правило Джеф мразеше горещината, но при студа, който изпитваше сега, си мислеше, че с удоволствие би изгорял в ада. Вятърът го брулеше странично, докато се спускаше надолу по хълма към града. Краката, ръцете, носа му, дори очите му бяха замръзнали. Колкото и да я пълнеше, печката в кухнята не можеше да се справи с коварните талази от леден въздух, които навлизаха през невидими процепи в стените.

Рисковано бе да ходи до града. Криеше се едва от седмица и това съвсем не бе достатъчно, за да бъде променен външният му вид. Брадата, която си пускаше, го сърбеше неистово и изглеждаше доста мърлява. Все още не беше постигнал маската, която желаеше, и макар че носеше вълнена шапка на главата си, ако във вестниците или по телевизията са показали негова снимка, много лесно можеха да го разпознаят. Но искаше да опита късмета си. Чувстваше, че ако не отиде някъде за час или два, за да се сгрее, направо ще полудее.

Подлудяваше го и липсата на компания. Досега винаги около него е имало хора. Транзисторът му предлагаше гласове, но не и човешко присъствие. Необходимо му бе да се увери, че не е на края на света. Като отиде в града, ще го разбере. Така щеше и да се раздвижи.

Имаше и още една причина: отчаяно се нуждаеше от някакво разнообразие. Освен че четеше книги, слушаше радио и чистеше къщичката, той неизменно мислеше за Лора, Дейвид и Дафни, за Дебра и Лидия. Чудеше се колко ли са се заплели нещата, дали данъчните власти са се появили, дали усложняват живота на Лора. Тя щеше да се оправи, сигурен бе, винаги е намирала сили в себе си. Тревожеше се за Дебра и Скот. Най-мъчно му беше за тях. Безпокоеше се не толкова за ежедневния им живот, защото Лора щеше да ги осигури, а за чувствата им към него. Съзнаваше, че ще го намразят, и то заслужено. Колкото повече мислеше за тях, толкова повече страдаше. След като нямаше за кого да се грижи, нищо, което да отвлече мислите му, никой, който да облекчи самотата, която изпитваше, започна емоционално да се срива. Да живее в уединение, означаваше, че ще трябва да съжителства с човек, когото не харесваше особено. Това бе наказание само по себе си.

В града имаше главна улица, по която мина с колата първата нощ, и няколко странични малки улички, с паркирани на тях коли. Няколко пикапа имаше и по главната улица, спрени пред редицата от малки магазинчета и заведения. Насочи се към ресторанта, който се помещаваше в ниска бетонна постройка с плосък покрив.

Бутна дървената врата и влезе привлечен от миризмата на бъргъри върху скарата. Би въздъхнал с удоволствие, ако не се страхуваше да привлече вниманието към себе си.

На бара имаше двама мъже, а в едно сепаре седяха мъж и жена. Всички бяха по-възрастни и по-едри от него. Докато затваряше вратата, очите и на четиримата се насочиха към него. Не свали ръкавиците си, за да не забележи никой гладките му ръце, кимна и тръгна към празното сепаре в края на редицата. Седна с гръб към присъстващите. Щом се намери закрит от високия дървен парапет, който обграждаше сепарето, сложи очилата си върху масата, свали ръкавиците и разтвори ципа на якето си.

Топлината беше божествена. Стори му се, че цяла седмица се е свивал от студ. Разтвори ръце бавно, облегна се на лакти, отпусна рамене, изпъна крака.

— Здрасти — изрече тих глас.

Той вдигна очи и видя келнерката. Беше млада жена — двайсет и няколко годишна, така му се видя. Слаба, почти крехка, с черна коса и светла кожа, беше облечена с бяла блуза, свободен сив пуловер, вълнен клин и гуменки. На яката на блузата си имаше пластмасова брошка, от която висеше късо синджирче. Такова нещо Дебра никога не би сложила на себе си, което показваше колко различни са хората от затънтените краища. На Джеф брошката му се стори сладка.

— Здравейте — промърмори той.

Тя му се усмихна стеснително.

— Решихте ли какво ще желаете?

Той толкова жадуваше за топлина, че за храна не бе мислил.

— Ами… не съм погледнал — докато го изричаше потърси с поглед менюто, но между солта и черния пипер не го видя, не беше и в нишата над разделителната стена.

Келнерката протегна ръка и с върха на химикалката си докосна повърхността на масата.

— А, да — рече. Сложи си очилата и започна да чете. Щом осъзна, че келнерката е все още там, я изгледа извинително. — Прощавайте, само за минутка.

— Няма нищо. Няма защо да бързате — и сякаш за да докаже думите си, остана на мястото си.

Тъй като се страхуваше, че колкото повече стои и го гледа, толкова по-голяма е възможността да го познае, побърза да заяви:

— Ще започна с голяма купа супа и чаша горещо кафе. Докато ги донесете, ще реша за останалото — видя, че тя записва поръчката, после пак го погледна. Макар че той старателно изучаваше написаното под стъклото, в същото време я следеше с крайчеца на окото си. Изчака я да си тръгне, но тя не го направи. Осмели се да й хвърли още един поглед и видя, че все още пише. Изглеждаше дълбоко съсредоточена.

За миг му мина през ума дали не записва чертите му, за да докладва на полицията, или още по-лошо — дали не го скицира. Прииска му се да скочи и да побегне. Така направо би се издал, че се плаши от нещо. Но тя изглеждаше толкова невинна… Секунди след като укроти гнева си, тя спря да пише и повтори със същия премерен глас:

— Значи голяма купа супа с жито и чаша топло кафе. А за останалото ще решите, докато ги донеса.

— Точно така.

Тя му хвърли още една срамежлива усмивка и изчезна от погледа му.

Джеф пое дълбоко дъх. Съблече якето си, за да се наслади на топлината и се облегна на дървената преграда. Стори му се, че след секунди келнерката се върна, в едната си ръка носеше голяма бяла чаша, а в другата — каничка с кафе. Постави чашата пред него и внимателно я напълни с кафе.

— Захарта е до солта — обясни. — Искате ли сметана?

Той се готвеше да откаже — винаги пиеше кафето си черно, но си помисли, че със сметана ще стане някак си по-богато. Изпитваше нужда да опита нещо такова, затова кимна.

Отново чу проскърцването на гуменките й и след миг тя се върна с малка каничка със сметана, лъжица и салфетка.

— Тук също има салфетки — посочи тя металната стойка до солта и черния пипер, — но тази е по-хубава.

— Благодаря — каза Джеф.

Отпи от кафето. Беше мътно, вероятно бе преседяло цял следобед, но беше добро, особено след като цяла седмица беше пил нес кафе.

— Заповядайте — каза келнерката. Чу първо гласа й. Огледа се и забеляза, че се приближава откъм гърба му, вървеше бавно и едва балансираше голяма купа със супа, сложена върху още по-голяма чиния. Чистосърдечно се стараеше да я донесе, без да я разлее. По едно време му хрумна да стане да й помогне, но нещо го спря.

— Изглежда много добре — каза енергично той, а после добави още по-ентусиазирано: — Всъщност много е вкусна — цяла седмица отваряше консерви и притопляше съдържанието им в малка тенджерка върху печката.

— Да не би да има нещо? — чу да го пита келнерката и като вдигна очи, забеляза тревожния й вид. — Като че ли се ядосахте.

Той бързо оправи намръщената си физиономия.

— Не, не съм. Замислих се за супите, които сам си правя. Не могат да се сравняват с тази. Вкусът им наистина е ужасен.

— Винаги ли сам си готвите? — попита тя.

Той преглътна.

— Ъхъ.

— Няма ли кой да го върши вместо вас?

— Не.

— Значи живеете сам?

— Да.

— Къде?

Той се съсредоточи върху супата и остана с наведени очи, но макар и бавно въпросите следваха един след друг и той се почувства неудобно. Вдигна очи и отново му направи впечатление невинността на израза й. Все пак, каза си, можеше да задоволи любопитството й. Имаше готови отговори, измислени за такива случаи.

— На хълма — отвърна с леко кимване на главата по посоката, откъдето дойде.

Очите й се разшириха.

— Вие ли живеете в къщата над носа?

Джеф не би нарекъл това къща, но наистина на хълма имаше една постройка.

— Да.

После, понеже не искаше да задълбочава разговора, се върна към супата. Беше приближил пълната лъжица към устата си, когато тя изчезна от полезрението му. Излапа още няколко лъжици, когато се появи друг образ. Той беше по-едър, с мазна бяла престилка върху долна фланелка и джинси. Гледаше подозрително, което Джеф установи от пръв поглед. Затова посочи към купата с лъжицата си.

— Чудесна супа. Наистина хубава.

— Значи вие живеете в къщата на носа? — попита мъжът. Гласът му беше дрезгав от пушене, но не беше толкова заплашителен, както видът му.

Джеф разбра, че няма друг избор, освен да отговори.

— Ако тя е на върха на хълма, да.

— Чухме, че е продадена.

Джеф кимна. Изля още една лъжица в устата си.

— Трябва да е студено.

— Ъхъ.

— Защо дойдохте тук?

Джеф беше готов за прям отговор. Знаеше, че хората в отдалечените краища не го увъртат.

— Исках да си намеря място, където да съм сам и да е евтино.

— Тя скоро ще се разпадне.

— Ъхъ. Но е моя.

— Откъде си?

— От Пенсилвания.

— От коя част?

— От западната.

— Защо напусна там?

— Майка ми почина, така че нямаше за какво да стоя.

— С какво се занимаваш?

— Учител съм.

— Тук какво ще правиш?

— Ще чета и ще мисля. Може и да попиша — Джеф си каза, че след като предишният собственик на къщата е бил писател, той също би могъл да бъде.

— Какво ще пишеш?

— Не знам. Още не съм решил.

Човекът изсумтя.

— Майка ти трябва да ти е оставила много пари.

Преди Джеф да отговори, келнерката се появи отново и нетърпеливо попита:

— Може ли да взема поръчката му сега, Попи?

Лицето на едрия мъж се отпусна в мига, в който я видя.

— Да, Глори. Отивам да готвя — погледна Джеф така, сякаш имаше още въпроси към него, но ги отложи за друг път.

Джеф вдигна очи към келнерката, която очакваше с молив, допрян до бележника си.

— Попи? Така ли се казва?

Тя се изчерви.

— Аз го наричам така. Така му викам цял живот. Баща ми е. Истинското му име е Гордън.

Джеф се усмихна на начина, по който произнесе името му. Баща й замазваше думите, но нейното произношение беше чудесно. Явно, че се беше погрижила да го постигне, освен това внимаваше и с маниерите си. Гласът й звучеше образовано, но не много. Странно.

— Негов ли е ресторантът?

Тя кимна.

— Всъщност истинското ми име не е Глори, а Глория, само че всички ме наричат Глори. Ако желаете, и вие ме наричайте така.

Джеф не беше дошъл в града, за да се сприятелява. Но тъй като тя беше много сладка, каза:

— А вие може да ме наричате Евън.

— Така ли се казвате?

Той кимна.

— Евън чий?

— Уокър. Евън Уокър — на това име беше купил къщата. Кръщелното свидетелство, картата за социални осигуровки и шофьорската книжка в куфарчето му бяха на същото име. Евън Уокър — всъщност онзи, който бе роден в 1948 г. в Саут Конълсвил, щата Пенсилвания, бе умрял преди две години, но нямаше нужда някой да го знае.

— Хубаво име. Радвам се, че сте тук. Младежите израстват и заминават, а тук никой не идва — тя сниши глас и почти прошепна: — Приятно е да поговориш с нови хора. Някои от старите приказват все едно и също…

— Глори! — чу се откъм кухнята. — Взе ли поръчката?

Глори веднага се превърна в келнерката.

— Решихте ли какво ще поръчате?

Джеф хвърли поглед върху менюто под стъклото на масата. Имаше стек, което звучеше добре, но той бе по-скъп от другите неща, затова не поиска да го вземе. Гордън вече бе решил, че е безделник с много пари. Тъй като не искаше да си създава такъв образ, той потърси нещо средно скъпо.

— Как е яхнията с телешко?

— Чудесна. Всяка сутрин татко я готви. В нея има моркови и картофи, лук и месо. Към нея сервираме царевичен хляб или обикновени хлебчета.

— Царевичен хляб звучи добре. Какви са порциите? Големи ли са?

Само от описанието й му се дояде. Имаше чувството, че може да изяде цял кон.

— Значи яхния, ще бъде чудесно — зае се да довърши супата.

След това Глори донесе яхнията, която се оказа точно толкова добра, колкото я описваше. Завърши със сладкиш с ябълки и още една чаша кафе. Като се замисли за изисканите ястия, които Лора готвеше, не можа да се сети и за едно, което толкова да му бе харесало.

Бавно допи кафето си. Мисълта да се върне в къщичката на носа не му беше приятна. Но все пак трябваше да го направи. Тази къщичка беше неговото скривалище, докато реши къде да отиде и какво да прави. Плати сметката с намачканите еднодоларови банкноти, които бе натъпкал в джоба си, остави хубав бакшиш за Глори и се изправи. После тръгна по улицата към смесения магазин.

Вътре имаше няколко души. Без да влиза в разговор с другите, купи резен сирене, дузина яйца, няколко кутии със сок и шепа опаковани десертчета.

— Доста е студено горе на хълма — отбеляза мъжът на касата. В негово лице Джеф позна един от мъжете на бара в ресторанта.

— Вярно — отговори и бръкна в джоба си. Този път използва банкноти по десет долара, също смачкани. — Да знаете някой да продава евтино камионетка? Имам нужда от нещо такова.

— Как дойдохте дотук?

— Един приятел ме докара. Скоро ще ми потрябва, за да си купувам някои продоволствия — помисли си, че след седмица-две може да се престраши и да отиде по-надалеч.

— Аз мога да ви доставя продоволствия.

— Ще ми трябва хартия, книги и такива неща.

— Книги има ей там — посочи му с пръст полица с книги с мека подвързия. Повечето от тях бяха оръфани.

— Аха — кимна той. Не искаше да обижда човека. — Добре — като отиде до рафта, откри, че вкъщи имаше някои от тези книги, но с твърда подвързия.

Грабна няколко, нехайно дръпна един вестник от купчината и отида на касата да доплати.

— Ще се радвам, ако чуете нещо за камионетка. Ще дойда пак след няколко дни.

— Евън Уокър, а?

— Точно така.

Джеф вдигна ципа на якето си, дръпна вълнената шапка по-ниско над челото си, сложи ръкавиците си, вдигна торбата с покупките и се заизкачва към къщата на носа.