Барбара Делински
Предадена жена (22)

Двадесет и втора глава

Дафни разпитва Скот с часове. Искаше да знае всяка подробност от отношенията му с Меган Тъкър — кога са се запознали, кои са били техни общи приятели, кога са започнали да се срещат, какво са правили, когато са били заедно, кога за пръв път са се любили и колко често са го правили. Скот изпитваше неудобство от някои нейни въпроси. Лора се свиваше при някои отговори, но и двамата разбираха колко е важно това. Пълната искреност бе единственото, което би помогнало на Дафни по делото.

Той замина за колежа в сряда сутрин. Лора и Кристиян го закараха до летището. Винаги й бе трудно да се разделя със Скот, а сега още повече. Когато излязоха от терминала и тръгнаха към колата, очите й се изпълниха със сълзи.

Кристиян й подаде кърпичка и я остави да се съвземе. Най-накрая, когато колата пое по път 91, той я попита:

— На работа ли отиваш?

— Да — отвърна Лора. Заетостта й действаше терапевтично. — Но днес няма защо да ме чакаш. Защо не ме свалиш някъде? Сигурно имаш и друга работа.

— Каква друга?

Тя сви рамене.

— Да отидеш да видиш някого.

— Няма кого.

— Някое старо гадже.

— Освен теб друго няма.

— Е, хайде — каза тя и се обърна към прозореца. — Това беше много отдавна. Бях толкова млада, че понякога се плаша, като си помисля.

— Когато се запознахме, те взех за двайсетгодишна.

Тя го изгледа с недоверие.

— Точно така беше — настоя той. — Мислех, че завършваш колежа, а не си първокурсничка, при това толкова малка. Изглеждаше по-голяма, така и се държеше.

— Мама ме накара да прескоча трети клас. Успя да убеди учителите, че съм изключително блестяща и психиката ми ще пострада, ако не отида в по-горен клас.

— Ти имаше ли нещо против?

— Тогава ли? Не. Когато станах седми — осми клас, тогава имах, защото другите момичета бяха наперени, но не и аз.

— След това си ги настигнала — отбеляза Кристиян.

Думите му й напомниха интимните мигове, преживяни с него. Кристиян бе първият й любовник. Той познаваше тялото й така, както дори Джеф не го опозна. Спомените бяха вълнуващи, едновременно сладки и болезнени. Но тя нямаше да се задълбочава.

— Кристиян, няма защо да се въртиш наоколо. Освободи Скот под гаранция, после настоя да внесеш пари на мое име. На всичкото отгоре пакетира храна и пренася касетки. Дори обслужваше на бара — при тези думи малко се оживи. — Къде си се научил да смесваш тъй добре питиета?

— В Чарлстън, Южна Каролина — провлечено изрече той, — в периода, когато се движех на автостоп.

Лора не знаеше за този период, което означаваше, че е било след напускането на Корпуса на мира. Чувала бе за повечето приключения, които му се бяха случвали преди това. През месеца, когато бяха заедно, от любопитство го разпитва най-подробно. Тогава имаше моменти, когато й се струваше, че той се любеше с нея само за да я спре да говори. — Пътувах от едно място на друго и останах без пари — продължи той. — Когато имаш нужда от пари, наистина учиш бързо.

— Никой клиент не се оплака.

— Няма защо.

— Ако искаш да работиш, върни се във Върмънт.

Той поклати глава.

— Сезонът не е подходящ. Докато снегът не се стопи, нищо не мога да правя.

— Иначе с какво би се занимавал?

— Не знам. Щях да работя в тъмната стаичка, да екипирам планове на къщи или пък да пия бира с приятели. Но нито едно от всичките не е спешно. След няколко седмици също мога да ги правя.

— Толкова ли ще останеш?

За миг той отмести очи от пътя.

— Зависи.

Тя не знаеше как да възприеме погледа му. На този етап в живота си Кристиян представляваше загадка за нея.

— От какво?

— Колко работа ще има тук. Вчера се събра доста.

— Понеже ръката ме боли и сама не можах да се справя.

— Имаш малко хора.

— Вярно, но не мога да наема никого, докато бизнесът не потръгне. Днес ръката ми е по-добре, утре ще е още по-добре, така че ще мога повече да помагам — тя извърна глава към прозореца.

— Ще стъпиш на краката си.

— Знам — замисли се за деня, когато всичко може би ще се върне към нормалното, което съвсем не означаваше, че ще бъде както преди. Това никога не би могло да стане. Животът й се бе променил и нямаше връщане назад. — Що се отнася до Джеф, в пълна безизходица съм. Ако изобщо не се появи? Ако ФБР не успее да го открие?

Кристиян стисна пръсти около волана, после ги отпусна отново.

— Няма дълго да останеш в безизходица, Лора. Не е в твоя стил. Ти си човек на действието. Независимо дали намерят Джеф; или не, ти ще продължиш живота си.

Говореше толкова убедително, че тя му повярва. Това бе нейна слабост. Тя винаги вярваше на Кристиян. Когато преди много години за пръв път я заговори, след като я видя да се разхожда край колежа, и й каза, че смехът й е привлекателен, тя му повярва. Когато по-късно на френска франзела, сирене и вино в малката му таванска стаичка й каза, че харесва начина й на мислене, тя му повярва. А когато по-късно лежаха върху измачканите чаршафи, след първата нежна и сладка любов, й каза, че има хубаво тяло, тя му повярва. Дори му вярваше, когато по-късно, пак, след като се бяха любили, той й повтаряше, че вечно ще я обича.

При тази мисъл стана неспокойна, но не чак толкова, че да го накара да си тръгне. Този ден той отиде с нея до „Черешите“, както и на следващия, и на по-следващия. Помагаше колкото и с каквото можеше. Когато му предложи полунашега да му плаща надница, той я изгледа тъй кръвнишки, че тя не посмя да го повтори.

Като се имат предвид главоболията, които й създаваше по време на брака й с Джеф, сега за най-голяма нейна изненада й действаше успокоително. Дебнеше го дали ще направи нещо, което ще я ядоса — да се напие, докато е на бара, нарочно нескопосно да приготви коктейлите или пък да се опита да свали Даян, но нито едно нейно предположение не се изпълни.

Лора го наблюдаваше, особено в отношенията му с Даян. С широките си рамене, високо тяло, поклащаща се походка и неустоими сини очи Кристиян бе много по-привлекателен от Джеф, така си мислеше Лора. Искаше да види дали Даян ще се помъчи да го спечели, или пък той — нея.

Нищо подобно не се случи. Приказваха си често, но Лора не забеляза някой от двамата да проявява сериозен интерес към другия. Освен това по свой собствен почин Кристиян прекарваше почти цялото си време с Лора. Ходеха заедно при Лидия. Заедно пазаруваха в супермаркета. Заедно бяха и в „Черешите“ и когато приключеха с всичко, се прибираха вкъщи. Тъй като Дебра беше или при приятелка, или разговаряше по телефона от стаята си, те се оттегляха в хола и се отпускаха на чаша чай, горещ шоколад или вино. И разговаряха.

— Как си? — попита я Кристиян една вечер, почти седмица след като Скот замина.

— В момента съм уморена — отговори тя. Събу обувките си, сви крака под себе си и се настани по-удобно в ъгъла на дивана. Кристиян седеше на другия му край, опънал крака недалеч от нейните. — Беше тежък ден.

— Питам изобщо. Изглеждаш по-добре, не тъй изтощена.

Тя не се засегна. Кристиян я завари в най-лошия възможен момент.

— Вече се будя само един-два пъти нощем.

— Защо се будиш?

— От мисли, страхове, кошмари.

— Безпокоиш се за делото.

Оставаха две седмици и тя действително се тревожеше. Дафни се свърза с някои приятели на Меган, но срещна стена от мълчание и не получи никаква полезна информация. Все пак твърдеше, че не е обезсърчена. Лора не можеше да каже същото. Но имаше и нещо друго.

— И за други неща. Замислям се за себе си, за всичко, което се случи от декември насам, и се плаша.

— В какъв смисъл?

— Аз обърках всичко. Не виждах как стоят нещата. Не обръщах внимание какво прави Джеф или как се чувства. Не забелязвах, че нещо не е в ред в брака ми, и по тази причина се питам какво друго съм пропуснала да видя през годините. Затова се събуждам, връщам се в мислите си назад и си представям и други неща.

— Какви например?

— Например ваканциите, които планирах, а Джеф дълбоко в себе си не желаеше, подаръците, които му купувах и които той в душата си не искаше. Виждаш ли там онези книги? Първи издания са. Според мен бяха много хубав подарък. Къде ли не съм ходила из щата, за да ги търся. Всяка от тях ми е струвала дълги часове, докато я открия. И знаеш ли какво? Джеф отваряше книгата, кимваше, усмихваше се и казваше каквото трябва, а после също тъй внимателно я оставяше на полицата при другите. И толкова. Съмнявам се дали втори път е отворил някоя от тях. Но аз ги четях. Щом имах свободно време, идвах тук, прочитах по няколко страници, гледах избелелите букви на титулната страница или пък само докосвах подвързията. Много приятно е да пипаш кожа — вдигна чашата до устните си, после я свали, без да отпие, и вдигна очи към Кристиян. — Така че, всъщност кой е искал старите книги — той или аз?

— Какво значение има? — попита Кристиян. — Във всеки подарък си вложила време и мисъл. Това би трябвало да бъде достатъчно за Джеф.

— Всъщност на кого съм посвещавала времето си — на себе си или на него? Обичам да купувам такива неща. Представи си, ако бе казал, че иска да събира оловни войничета. Дали щях да ги купувам с удоволствие?

— Като те познавам — вероятно. Дори и да не харесваш оловни войничета, би се хванала на играта. Освен това, ако Джеф не е бил доволен от книгите, би трябвало да го каже.

— И да ме обиди ли? Сериозно ли мислиш, че би го направил? Този човек е крал пари от държавата, за да купи ресторанта, който жена му искаше да има.

Кристиян я побутна нежно с крака си, за да омекоти думите й.

— Кой бе по-доволен от ресторанта? Погледни нещата и от другата страна. Взе го, за да те зарадва или той да се чувства добре? За него „Черешите“ е инвестиция, хубаво е за бизнеса. Така изглежда като преуспяващ бизнесмен.

Лора приемаше, че всичко това е вярно, но не се задълбочаваше в недостатъците на Джеф. Изследваше своите. Придвижи крака си до този на Кристиян, за да го стопли, и посочи към лавицата, където имаше снимка.

— Не даваше да го снимат. Играехме тенис, когато фотографът дойде, а той не искаше да прекъсва. Беше по-лош от децата. Но все пак спря. Влизаше във всеки долнопробен каубойски магазин, където го влачех. Ядеше всичко — храна от югозападните щати, тексаско-мексиканска, истинска мексиканска, но едва сега, като погледна назад, установявам, че когато се върнехме вкъщи, само той не говореше възторжено за пътуването. Не искаше да ходим пак там, а само децата и аз — хвърли изпитателен поглед към Кристиян. — Защо не съм забелязвала всичко това? Той мрази горещината, а аз не обръщах внимание на това. През всичките тези години планирах, както ми се струваше, прекрасни пътувания и просто приемах, че Джеф ще е съгласен. И наистина винаги идваше. Нищо чудно, че най-накрая е казал край.

Кристиян се пресегна, хвана крака й и го пъхна под бедрото си.

— Значи ти поемаш цялата вина за това, което направи.

— Не, само част от нея. Така трябва — изразът й отново стана тъжен. — Всичко обърках. Не успях с него. Съпрузите не изневеряват, ако са задоволени вкъщи.

— Разбира се, че миткат. И да имат прекрасни жени, понякога ги спохождат странни нужди. Може би Джеф е искал да провери дали жените още го смятат за привлекателен. След като е минал четирийсетте, може да е преживял някаква криза на средната възраст.

— На теб случвало ли ти се е? — попита Лора и го погледна в очите.

— Не съм имал подобна нужда. Аз съм ерген. Не е като да съм бил с една жена двайсет години. Дори и с Гейби се събирахме и разделяхме, а в промеждутъците винаги е имало и други жени. Те правеха това, което вероятно Даян е направила с Джеф — направи озадачена гримаса. — Приятна жена е. Изглежда ми честна. Никога не бих казал, че е имала връзка с женен мъж.

— И аз — измърмори Лора, — това също е мой проблем.

Той погали крака й.

— Много си сурова към себе си.

— Сигурно е крайно време — каза тя и въздъхна. Затвори очи, облегна глава на дивана и мислите й я отнесоха към по-приятни спомени. Докато седеше с Кристиян и слушаше гласа му, се отпускаше. Дори не мръдна, когато Дебра се втурна да пита дали може да използва комбито й през уикенда.

— Можеш да го вземеш, ако аз съм с колата на Кристиян — отговори й Лора и му хвърли поглед.

— Майка ти може да използва моята кола — каза Кристиян на Дебра, която изчезна тъй бързо, както дойде, оставяйки Лора със затворени очи да разсъждава колко е хубаво, че Кристиян е при тях.

Мислеше си същото и на другата вечер, и на следващата. Страхуваше се от деня, когато той щеше да обяви, че се чувства неспокоен и трябва да тръгва. Но този ден не идваше. През уикенда ходиха до ресторанта, той я заведе на театър в Спрингфийлд, а в понеделник, когато ресторантът беше затворен, я откара до Бостън.

— Не трябваше да идвам — промърмори тя по пътя в колата.

— Защо не? Работиш шест дни в седмицата. Имаш нужда от почивка.

— Можеше да изчистя къщата, да оправя счетоводните книги на ресторанта, или да сготвя нещо. Имаме нужда от нови рецепти.

— Джоуна разполага с всички нови рецепти, от които имаш нужда, счетоводните книги на ресторанта ще почакат, а в къщата няма и петънце. Чистиш всяка сутрин, после отиваш на работа. Отказваш да приемеш поканите за вечери или партита, които получаваш, така че трябва да се разсееш малко.

Лора си спомни за делото на Скот, което щеше да се гледа след малко повече от седмица.

— Ще се развеселя, когато всичко това свърши. Тогава ще се отпусна.

Кристиян не й възрази, но я заведе на изложба в музея, на обяд в „Биба“, а после пазаруваха по Нюбъри стрийт. За свой ужас тя похарчи пари, но се чувстваше ободрена и когато Кристиян й предложи да се разходят до северния край на града, понеже от двайсет и една година копнеел за някакво ядене, което готвели там, тя с радост тръгна с него.

Вървяха към къщи с намерението да изведат Дебра на ресторант, но я завариха, изпаднала в паника заради теста по химия, който й предстоеше на другия ден. Хареса пуловера, който Лора й бе купила, и след като му се порадва, отиде при Джена да учи.

Лора и Кристиян останаха сами. Размислиха дали да изведат някъде Лидия, но си дадоха сметка, че до това време тя сигурно е вечеряла.

В края на краищата си купиха китайска храна и я изядоха с пръчици направо от картонените кутии. Лора не можеше да се сети кога за последен път го е правила. Всъщност, да, беше с Кристиян преди години. Тя и Джеф често купуваха китайска храна, но тогава тя с гордост подреждаше хубаво масата, независимо какво ядяха. Изсипваше съдържанието на картонените кутии в чиния за сервиране и слагаше вилици и ножове.

След като се нахрани с Чоу Гай Кю, скариди Мона и пържен ориз, Кристиян реши, че иска парче от кокосовата торта, която бе направила предния ден. Докато той отиде да си отреже, тя събра картонените кутии и изсипа малкото останала храна в мивката. Когато се опита да включи устройството за смилане на остатъците, водата се задържа в мивката. Тя натисна копчето няколко пъти, нави ръкава си, пъхна ръка и се опита да завърти перката. След това пак опита с копчето. Чу се шум, но нищо не потече по тръбата надолу.

— Нещо я е запушило — определи Кристиян.

— Така изглежда — опита с инструмент, но перката не помръдваше.

— Какво си изхвърлила тук? — попита той. Свали пуловера и нави ръкавите на ризата си.

— Храна.

Той се наведе да разгледа долната част на мивката.

— Да не би да си сложила някаква храна, която не може да се смели?

— Храна, каквато винаги сипвам — отвърна му тя. — В това отношение съм специалистка, знам какво мога да сложа и какво не.

Той се пресегна, за да провери тръбите.

— Да не би Дебра да е напълнила нещо?

— Нямам представа дали е имала време за това. Цял ден беше на училище и ако е вечеряла, преди да се приберем, щяхме да видим остатъците. Тя не почиства след себе си.

Кристиян се изправи, включи копчето, за да провери какво става и след това тръгна към гаража. Върна се с голяма червена кутия с инструменти, която Лора беше купила на Джеф — не за тази къща, а за предишната, в която живееха.

С гаечен ключ в ръка, Кристиян седна на пода, настани се под мивката и започна да развива коляновата тръба.

— Имаш ли кофа да сложим за водата?

Тя извади една от килера, подаде му я и седна на пода, за да го наблюдава как работи.

— Поразително! — изрече тя.

— Кое? — попита той.

— Колко сте различни двамата. Съмнявам се дали Джеф някога дори е пипнал този гаечен ключ. Сигурно не знае и как се казва, да не говорим как се използва.

— Никога не му се е случвало да го научи, това е причината.

— Не, има нещо друго. Можеш да му обясниш как се борави с него и той пак да не разбере. И това е само една разлика. Списъкът е безкраен — като личности, по обноски, по вкусове… Никак не си приличате. Как може двама братя да са толкова различни.

С тон, който издаваше напрежението от развиването на тръбата, Кристиян попита:

— Още ли не си познала?

Лора не разбираше какво има предвид.

— Какво искаш да кажеш, Кристиян?

Отговори й със същия далечен глас:

— Бил Фрай не беше мой баща. Лидия е имала любовник, преди да се омъжи за него.

— Не може да бъде — отсече спокойно и уверено Лора.

Той се засмя.

— Възможно е. Дребната дама е имала много страстна връзка, в резултат на която съм се появил аз.

— Откъде знаеш?

— Тя ми съобщи.

Известна част от спокойната увереност на Лора изчезна.

— Казала ти е? Не мога да си я представя да го казва, да не говорим да го прави.

— Аз съм живото доказателство — бяха единствените думи на Кристиян. — Отваря се — чу се тракане на гаечния ключ, когато Кристиян го остави настрана, после в кофата потече вода. След малко извади една извита тръба. — Я да погледнем — застанал над мивката, той пъхна пръст в отверстието и започна да тегли снопове влакна. — Какво е това?

— Меча трева — отговори Лора. Трябваше да се сети. — Беше заедно с розите, които Дейвид ми изпрати тази сутрин. Подрязах ги, за да влязат във вазата, и остатъците съм хвърлила в мивката.

Кристиян изглеждаше развеселен.

— Специалистка, а?

— Храната е моя специалност, но не и цветята — тя го хвана за лакътя. — Кристиян, вярно ли е за Бил Фрай?

Той продължи да вади влакна от тръбата.

— Съвсем сериозно ти казвам.

— Щом той не е твой баща, тогава кой е?

— Не знам. Не иска да ми каже.

— Щом не е искала, защо въобще ти го е признала?

— Защото, когато Бил умря, ми беше много тежко. Бях на деветнайсет години и непрекъснато се самоанализирах, както правят децата в колежа. Стоях там на погребението му и единственото, което чувствах, бе същият гняв, който изпитвах от години. Никаква мъка, ама никаква. Смятах, че нещо не съм наред. Предполагам, че тя се е уплашила, че ако не ме осветли по въпроса, това ще ми навреди.

— Помогна ли ти?

— Ами да. Обясни ми доста неща. Би било по-добре, ако ми беше признала по-рано, за да избягна някои неприятности.

— Като например?

— Болката.

Той отново се вмъкна под мивката, давайки на Лора време да проумее новината. Логично бе, да, напълно логично. Кристиян е толкова различен. Кристиян — ренегатът, Кристиян — отхвърленият от семейството. Двамата с Джеф имаха обща майка, също и някаква семейна прилика, но ръстът на Кристиян бе на баща му. Дали смелостта му идваше от баща му, или просто бе реакция от пасивността в дома му, това бе друг въпрос.

— Разкажи ми за болката.

В началото Кристиян мълчеше. Свърши работата си под мивката, взе гаечния ключ и кофата, затвори килера и седна на пода, като опря гърба си във вратата. Лора му подаде кърпа, за да избърше ръцете си, а после и тортата, която си беше отрязал. Кристиян я опита.

— Хубава е.

— Кристиян.

Той разпери крака и остави чинията на пода между двамата.

— Обожавах Джеф, когато беше малък. Животът ми се промени напълно след раждането му, но аз си мислех, че така става във всички семейства, където има бебета, и макар че ролята не ми беше приятна, не си го изкарвах на Джеф. Не можех да го направя. Беше толкова сладък, невинен и напълно зависим. Играех с часове с него, той ми се усмихваше повече, отколкото на родителите си. Щом се върнех от училище, той се разсмиваше, протягаше ръчички и риташе с крачета — Кристиян се усмихна при този спомен, — а когато проходи, ме чакаше на прозореца. Знаеш ли с колко хубави чувства ме изпълваше това? Родителите ми бяха напълно запленени от детето, а то пък ме смяташе за свой любимец — усмивката му изчезна. — Когато Джеф навърши четири години, старият реши, че аз упражнявам лошо влияние върху него. Всичко започна на рождения му ден.

— Какво се случи тогава?

Известно време Кристиян рови в тортата.

— Подготвиха това парти заради него, разбираш ли? Почти не можеха да си го позволят, съвсем сигурно не биха направили подобно нещо за мен, но доведоха един фокусник, за да забавлява децата от махалата. Според мен фокусникът беше страхотен, но когато си тръгваше, децата бяха някак неспокойни, а оставаше още един час, докато се приберат. Затова всички се събраха и излязоха навън, за да пробват шейната, която Джеф получи като подарък. Беше много красива. Изкачихме се по нанагорнището на улицата и старият каза, че тъй като е подарък за рождения ден на Джеф, той трябвало да се спусне пръв. Но Джеф не знаеше какво да прави с проклетата шейна. Затова се качих зад него, засилихме се и се спуснахме надолу по хълма — и право в едно дърво. На Джеф му потече кръв, а на мен ми тръснаха страхотно наказание, защото съм бил безотговорен.

Очите му гледаха умолително.

— Не исках да го нараня. Много го обичах. Никога в живота си не съм се чувствал толкова безпомощен, както когато той се разплака окървавен — след малко отмести очи. — Както и да е, от този ден нататък старият ме взе на мушка. Аз бях врагът. Ако Джеф направеше някоя беля, сега не говоря за истински неприятности, но например да напише името си отзад напред или да нарече някого с обидно име, или да не иска да вечеря, винаги аз излизах виновен. Най-лошото беше, че това обърна Джеф против мен. Детето, което ме обожаваше, започна да ме обвинява за всичко.

Лора се изуми.

— Къде беше Лидия през цялото това време? Не мога да повярвам, че тя ще стои и ще му позволява да те малтретира.

Той въздъхна.

— Лидия е направила сделка — Бил Фрай да се ожени за нея, да й даде името и поддръжката си, да признае незаконния й син, а в замяна на това тя да му създаде дом и семейство, каквото е желаел да има. Ако са я дразнили думите му, никога не го е показвала. Твърдо е била решила да се придържа към своята част от споразумението. Според мен тя е приела, че съм „лошо“ дете. Така си е намирала извинение за отношението му към мен.

Лора поклати глава.

— Лидия е умна жена, за да го направи. Ако ти си реагирал, тя би трябвало да разбере защо.

— Твоята майка би разбрала защо — възрази й Кристиян. — Такава й е професията. Ти също го разбираш, защото си дъщеря на Мади. Но не и Лидия. Практически тя си е затваряла очите. Имала е споразумение с Бил и не си е позволявала да вижда или да мисли лошо за него.

— Той лош ли беше? — попита Лора. Тя още не можеше да си представи какво е изтърпял Кристиян през всичките онези години, докато е живял с човек, който вероятно го е ненавиждал.

— Не. Обичаше майка ми, обичаше и Джеф. Само аз му пречех. Оправдавам го донякъде, защото Господ е свидетел, че му давах поводи. Смяташе, че съм лош, и аз наистина бях лош. Мислеше ме за наивен и аз бях наивен. Имаше ме за глупав и бях глупав до момента, в който ми хрумна, че умът ми е моят единствен начин за отмъщение, затова започнах да уча. Вероятно на него дължа това, че ме пратиха в Амхърст. Заклевам ти се, завърших го напук на него.

— Не е така.

— Точно така е — настоя той.

— Съжаляваш ли?

— Съжалявам за гнева, който изпитвах. Никой не бива да живее с подобен гняв. Сигурно заради това не можах да бъда като останалите.

— Но ти се справяш добре.

— В някои отношения. Имам добър бизнес, водя удобен живот — усмихна се. — Мислиш ли, че старият Бил се обръща в гроба си? Дали не би умрял отново, ако види, че не съм пълен боклук, за какъвто ме вземаше? По дяволите, ако сега беше жив, щеше мен да вини, че съм вкарал Джеф в беля. Сигурно щеше да каже на полицията, че аз съм го подтикнал. За всичко Бил търсеше изкупителна жертва и аз бях насреща — изправи се на крака. — Затова Джеф и аз сме толкова различни. Затова бях и толкова трудно дете за отглеждане — изсипа остатъка от тортата си в мивката и промърмори: — Я сега да видим дали работи.

Приспособлението за смилане на боклука работеше идеално.

Изпълнена с болка към малкото оскърбено момченце и към четирийсет й осем годишния човек, който не можеше да скрие огорчението си, Лора плъзна ръка около кръста му.

— Съжалявам.

— За какво? — той продължаваше да се взира в мивката. — Не си виновна ти.

— За това, което си изживял. Не знаех.

— Човек не разказва подобни неща наляво и надясно. Ти си единствената, която, го знае, освен Лидия.

— Джеф не знае ли?

Той поклати глава.

Тя придвижи ръката си по гърба му. Почти двайсет и една години бяха изминали, откакто го беше докосвала. Тогава го смяташе за неустоим. Сега беше още по — привлекателен.

— Бих искала Джеф да знаеше — изрече тя тихо.

Той я погледна.

— Защо?

— Може би щеше да бъде по-добър.

— Беше достатъчно добър — каза Кристиян със странна усмивка, а очите му се бяха спрели на устните й. — Позволи ми да те видя.

Сърцето на Лора затуптя. Опитваше се да реши дали наистина го мисли, когато задната врата се отвори и Дебра нахлу в кухнята.

— Здравей, мила — каза Лора. Свали ръката си от гърба на Кристиян и се обърна, но преди да каже каквото и да било, Дебра профуча към коридора. — Всичко наред ли е? — извика Лора след нея. След като не получи отговор, погледна тревожно Кристиян. — По-добре да отида да проверя.

Той леко докосна бузата й с опакото на ръката си. В мига, в който стигна до вратата на Дебра, тя се нахвърли върху нея.

— Какво правиш? — попита я гневно и толкова заприлича на Мади, че Лора примигна.

— Моля?

— Какво правиш с него?

Лора се отмести назад.

— С Кристиян ли?

— Има ли друг мъж, с когото прекарваш по двайсет и четири часа на ден през последните две седмици? Някой друг да беше влязъл, щеше да помисли, че ти е съпруг. Мамо, наистина, това е отвратително. Татко някъде е загазил, а ти се занасяш с брат му.

Лора я погледна смаяна.

— Аз не се занасям с Кристиян.

— На мен така ми се струва. Не говоря за тая вечер. Повечето вечери седите във всекидневната, любовно допрели крака. Чудя се какво ли правите, когато ме няма.

— Нищо не правим — отвърна отбранително Лора. Дебра беше нейна дъщеря, а не майка. Лора не би приела подобна критика даже от Мади. Пламнала от яд, тя добави: — Дори и да правим, не е твоя работа.

— Моя е. Ти си омъжена за баща ми.

— А баща ти ме изостави. Остави ме без пари, без средства, без да ми каже какво става. Остави ми само мръсно пране, натрупано от живота, който е водил зад гърба ми.

От доводите й гневът на Дебра не стихна.

— Все още е твой съпруг… — кимна с глава към вратата — той е твой девер.

— Точно така. Девер ми е. Той е от семейството и затова живее с нас. Независимо дали ти харесва, или не, тук е, защото се е загрижил за брат си и за семейството му, също и за мен.

— А, много се е загрижил. Загрижил се е какво може да измъкне.

— Да измъкне ли?

— Да открадне жената на брат си — очите й хвърляха искри. — Имаш ли връзка с него?

Лора се вбеси.

— Разбира се, че не.

— Но си готова, познавам те. С него прекарваш повече време, отколкото с татко.

— Защото Кристиян е тук. Не е в кабинета си, потънал в купища книжа, няма срещи с клиенти и не работи на компютъра.

— Значи татко не е постъпвал правилно, като е работил толкова много?

— Просто имах предвид, че Кристиян не работи толкова много, затова има време и седим заедно.

— Можеш да му кажеш да си върви вкъщи.

— Не искам, да си върви вкъщи. С него си почивам за пръв път след два месеца, прекарани в непрекъснати неприятности. Ще остане тук, докогато иска.

Гневът на Дебра като че ли взе да утихва. Тя ококори очи уплашено.

— Наистина ли мислиш, че татко ще се върне, докато той е тук? Татко не обичаше Кристиян да идва. Ако Кристиян остане, татко никога няма да се прибере.

Осъзнала причината за гнева й, Лора потисна своя.

— Милата ми — изрече меко, приближи се и прегърна Дебра, но тя се изплъзна от ръцете й и се намръщи.

— Предпочитам да го няма.

— Съжалявам — каза тихо Лора.

— Не съжаляваш, мислиш само за себе си.

— Мисля и за теб, и за Скот. Кристиян ми помага в тежкото положение, в което съм изпаднала, и когато нещата се оправят, за всички ще е по-добре. Независимо дали ти харесва, или не, баща ти излезе от живота ни по свое желание. Практически сега аз съм глава на семейството.

— Винаги си била.

— Баща ти беше.

— Не е бил. Още ли не го разбираш? Не можеш ли да го признаеш?

Лора сведе очи. Дебра бе права. Лора не искаше да го признае на глас, защото не желаеше повече да омаловажава Джеф в очите на децата му. Но Джеф го нямаше. Тя беше тук и сега авторитетът й бе поставен на изпитание.

Вдигна очи и каза:

— Добре, аз ръководех нещата. Признавах на баща ти онова, което заслужаваше, но в края на краищата той не беше инициативният в семейството.

Ако се бе надявала, че това признание ще укроти Дебра, грешеше. Дебра го използва, за да го обърне срещу нея.

— Той не можеше да поеме инициатива. Ти винаги си вършила всичко както ти искаш. Никога, не си му дала възможност да го направи.

— Давала съм му много възможности. Той просто не ги е използвал.

— Защото е знаел, че ще се сърдиш, ако не ги изпълни така, както ти искаш. Признай си, мамо. Ти си диктатор.

— Дебра, моля те…

— Това накара татко да избяга. Не можеше да живее повече, без да има възможност да се прояви, затова го направи по начин, който ти показа какво мисли за теб, и замина.

— Говорила си с баба си — това бе единственото извинение, с което успя да отговори на атаката на Дебра.

— Не е имало нужда. Достатъчно разговори съм чувала между вас двете за проява на личността, за потискане, за ненавист и бунтарски дух, че направо бих могла да взема изпита си по психология за колежа, ако желаех, разбира се. Но аз не искам да ходя в колеж и да имам нещо общо с тази безскрупулна надпревара. Не ми казвай, че не си завършила колежа и че все още не участваш в нея, защото е точно така. Амбициозна си колкото баба. Нищо чудно, че татко избяга!

Лора изпита нещо средно между обида и възмущение, които за малко да взривят нервната й система.

— Този спор не води доникъде. Ти си сърдита…

— Права съм!

— … и понеже си сърдита, казваш неща, които не би трябвало да говориш. Слизам долу. Ще обсъдим въпроса друг път — излезе от стаята.

— Няма да променя мнението си — кресна Дебра след нея.

Лора продължи да слиза надолу по стълбите. Знаеше, че на Дебра й е мъчно за баща й и се бои, че никога няма да се върне. Обвиняваше единствената, която й беше подръка. Но Лора бе и най-уязвимата. Затова щеше да изчака докато Дебра се успокои, и тогава да поднови разговора.