Барбара Делински
Предадена жена (30)

Тридесета глава

За смъртта на Лидия бе съобщено в почти всички големи вестници в Нортхемптън като за чисто човешка история. Так сметна, че случаят е подходящ и се обади на повечето вестници. Сметна, че ако има нещо, което би могло да изкара Джеф наяве, то бе смъртта на майка му. Освен това, като съживи работата по случая, имаше извинение да се върне в Нортхемптън.

Този път дори не си нае стая в мотела. Леглото на Дафни го чакаше и той не изгуби времето си. Тя прекара предния уикенд в Бостън с него, но не бе същото както преди. Когато беше с нея, винаги знаеше, че ще дойде време да си тръгне. Когато не беше при нея, си мислеше какво ли прави и с кого ли е. Разсъждава дълго и върху разговора й с Лора, от който чу почти всяка дума. Някои изречения от него не излизаха от съзнанието му. Дафни твърдеше, че го обича, но въпреки това не би напуснала Нортхемптън. Пред Лора тя говори за болезнена самота, че е осъзнала, че има нужда от нещо повече, освен кариерата си и все пак не можела да се омъжи за него. Спомена за недовършени дела и му се искаше да узнае, какво, по дяволите, означава това. Обаждаше й се всяка вечер, но за чувствата й към него бе сигурен само когато бяха заедно.

ФБР постави къщата на Лора, тази на Лидия, а също и гробището под наблюдение. Так заведе Дафни на погребението и се оглеждаше дали сред събралите се хора няма да изникне някой, който да отговаря на описанието на Джеф. Месеци по-рано полицейски художник бе направил скици как би могъл да изглежда Джеф, ако се дегизира. Так помнеше тези скици, но нито един човек не се появи, който макар и малко да прилича на описанията.

Наблюдението продължи два дни след погребението. След това ФБР отзова хората си, понеже извършеното престъпление не заслужаваше толкова разходи. Так беше бесен — не защото не ги разбираше, а защото искаше да открие Джеф. Желаеше въпросът да се разреши.

След разговор по телефона с шефа си той успя да го убеди да остане в Нортхемптън до края на седмицата. През това време, ако не беше с Дафни, той обикаляше около къщата на Лора, на Лидия и край гробището. Частният детектив на Кристиян се занимаваше почти със същото, но Так нямаше нищо против. Детективът беше негов приятел и бе нает по негова препоръка. И макар че между двамата съществуваше конкуренция, тя беше колегиална. За Так нямаше значение кой ще залови Джеф, стига някой да го направи. Докато двамата — всъщност тримата, ако се броеше и Денис Мелроуз, който се появяваше понякога — обикаляха местата, имаха по-голям шанс да успеят.

Джеф не се появи. В неделя вечер Так се обезвери. Трябваше да бъде в Бостън в понеделник сутрин. Не само че нямаше какво да отчете за времето, прекарано в Нортхемптън, но трябваше отново да се сбогува с Дафни. Колко ли пъти още щеше да му се наложи да го прави. Искаше да се ожени за нея. По дяволите да вървят петте деца! Ако тя му роди едно или две, пак ще е доволен. Би могъл и да се грижи за тях, ако тя пожелае. Това би означавало да зареже работата си, но ако тя откажеше да се пренесе в Бостън, той тъй или иначе щеше да я смени. Би могъл да използва дипломата си в областта на бизнеса и опита си като данъчен агент, за да си намери работа, която да върши вкъщи. Би могъл да стане идеален съпруг.

Такива мисли се въртяха в ума му в съботния късен следобед, когато телефонът звънна. Понеже бе твърде уморен, дори не отвори очи.

— Ало? — попита тя тихо, като смяташе, че той спи. Остави я да мисли така само за да слуша тихия й глас, който му действаше успокоително. Но следващото, което чу, беше възклицание, а след него заговори още по-тихо. — Почакай, ще се преместя в кабинета.

Той отвори очи, видя я, че грабна халата и излезе тихо от стаята. Седна на леглото озадачен. Зачуди се защо ли реши да говори от кабинета си. Погледна телефонния апарат. Чу, че Дафни слезе по стълбите, после мина през коридора. Тъкмо когато тя се обади от кабинета си, той вдигна телефона в спалнята и сложи ръка върху микрофона.

— Ти ли си? — попита тя тихо.

Приглушен тъжен мъжки глас каза:

— Аз съм. В понеделник прочетох във вестника. Исках да позвъня по-рано, но не знаех… не бях сигурен… не можах. Как почина тя, Даф?

— От инфаркт. Кристиян я откри, но е било твърде късно.

— Веднага ли почина?

— Не, но не дойде в съзнание. Не страда, Джеф. Почина в съня си.

Так затвори очи.

Джеф мълча толкова дълго, че Дафни се обади:

— Още ли си там?

— Да — дишаше шумно. — Предполагам, че е погребана до баща ми.

— Да. Свещеникът произнесе чудесно слово. Службата беше много хубава.

— Сигурен съм. Много я бива Лора за тези неща.

— Кристиян свърши всичко, не Лора.

Джеф се засмя.

— Каква ирония на съдбата.

— Него сякаш Господ го изпрати, не само за Лора, но и за Скот и Дебра. Те имаха нужда от някого. Върни се, Джеф. Трябва да се върнеш.

— Те нямат нужда от мен.

— Върни се — рече умолително тя.

— Знаеш, че не мога. И по-рано сме говорили за това.

— Но не е честно всички да живеят в неизвестност. Трябва да продължаваме живота си, а сега просто сме вързани. Нужно е да се сложи край на цялата тази работа. Трябва да се върнеш.

— За да ме хвърлят в затвора. За семейството ми това ще бъде по-лошо от неизвестността.

— Ще те защитавам — убеждаваше го тя. На Так му се стори, че е отчаяна. — Можем да стигнем до споразумение. Ще се постарая да те отърва с глоба и освобождаване под гаранция.

— Няма да успееш — каза й Джеф, а Так кимна утвърдително. — Твърде много неща са се натрупали против мен.

— Но ти нямаш досие.

— Не мога да се върна.

— Джеф…

— Дебра и Скот добре ли са?

Дафни не му отговори веднага. Так усети, че тя се примирява.

— Добре са, но им дължиш обяснение. На Лора дължиш извинение, както и на мен. Трябва да се върнеш.

— Не мога.

— Моля те, Джеф.

— Сбогом, Даф.

— Джеф? Не затваряй! Моля те, Джеф.

Но Так разбра, че Джеф беше прекъснал. Затвори слушалката и дълго седя на края на леглото с наведена глава и със сплетени върху чаршафите ръце. Дафни не се качи горе. Предположи, че е в кухнята и се съвзема след разговора. Може би е направила кафе и ще му го донесе, сякаш нищо не се е случило.

Изведнъж го обзе гняв, изправи се, облече се набързо, мина през спалнята и банята и натъпка нещата си в чантата. Щом се приготви, слезе в кухнята.

Дафни стоеше с чаша в ръце и гледаше през прозореца. При шума от стъпките му се обърна и се усмихна.

— Так, тъкмо се качвах — като видя буреносното му изражение, усмивката й изчезна. — Да не би нещо да не е наред?

— Заминавам.

— Но каза, че ще останеш за вечеря.

— Промених решението си. Тръгвам веднага.

— Защо? — попита тя.

Беше толкова сърдит, че не можа веднага да й отговори.

— Защото съм най-големият глупак на света.

Тя се взря в него.

— Чул си разговора — заключи с тих глас.

Той кимна.

— Целия. Вдигнах слушалката. Откога ти се обажда?

Тя обхвана раменете си с ръце.

— От Нова година. Не звъни често, не повече от три-четири пъти.

— И не си ми казала.

— Нямаше смисъл. Той не ми казва къде е и с какво се занимава. Просто иска да чуе какво става тук.

— Защо на теб? Защо не на Лора?

— Той се плаши от Лора. Не иска да се кара с нея.

— Казвала ли си й, че е звънил?

— Не. Ще я заболи още повече.

— Поне да чуе, че е жив. Сега дори не го знае със сигурност.

— Това няма значение. Той няма да се върне.

Так чу Джеф да го повтаря няколко пъти. Но друго го тревожеше повече.

— Защо звъни на теб?

Би могла да му отговори, че е адвокат на Джеф и той изпитва пълно доверие в нея. Това би бил най-простият аргумент, срещу който Так не би могъл да възрази. Фактът, че не го направи, го разтърси из основи.

— Откъде е сигурен той, че няма да кажеш на Лора? Та тя ти е приятелка от детинство, най-добрата ти приятелка.

— Знае, защото преди да тръгне, разговаряхме.

Сърцето на Так се разтуптя.

— Било ти е известно, че ще бяга?

— Не.

— Знаеше ли за измамите му?

— Не. Нямах никаква представа. И аз знаех толкова, колкото и Лора. Но ми беше ясно, че за някои неща се чувства нещастен. Довери ми се.

— Какво друго е направил? — попита настоятелно Так. Тялото му се изпъна като струна, а мускулите му се изопнаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Любовница ли му беше?

Тя преглътна. Раздвижи глава напред-назад, но не я поклати решително, както на Так му се искаше.

— Так…

— Забрави го — каза той и вдигна ръка. — Забрави какво те попитах — сви ръката си в юмрук и го стовари върху рамката на вратата. От болката се почувства по-добре. — По дяволите, Даф, защо? Защо не беше искрена с мен? Защо не ми каза за Джеф?

Дафни притисна пръсти към устните си. Очите й се изпълниха със сълзи.

Прииска му се да затвори очи, но не бе в състояние.

— По дяволите, та аз те обичам. Защо всичко трябва да бъде толкова сложно? Не искам повече да бъда сам. Не разбираш ли? — прокара пръсти през косата си и ги задържа там. — За Бога, не мога да повярвам. Ти и Джеф. Трябваше да го очаквам — изведнъж всичко дойде по местата си. — Каза, че няма друг, но всеки път, когато споменаваше името му, го правеше с обич. Имало е моменти, когато си знаела за него повече, отколкото Лора. Настояваше да не наемаме частен детектив за случая — изсумтя. — Смятах, че го правиш, понеже това, което върша, дълбоко те е впечатлило. Грешка, Джоунс, голяма грешка. Според нея много лошо си вършиш работата и никога няма да разбереш, че е тя.

— Не! Не е…

Той я прекъсна, тъй като искаше да се доизкаже.

— Сега вече ми се струва възможно. Изразът на лицето ти, когато ти казах, че е имал връзка, и същата реакция, когато ти съобщих, че знаем коя е жената. Свидетелката непрекъснато твърдеше, че жената имала прекрасна коса. Та, за Бога, ти я имаш, почти същият цвят е като на Даян Къркъм — спря за малко, за да се поуспокои, но това се оказа невъзможно. Гласът му прекъсваше. — Обичаш ли го?

Тя поклати глава.

— Тогава какво те държеше при него?

— Той беше тъжен човек — успя да изрече. — Сърцето ме боли за него.

— Толкова много, че жертваш приятелството си с Лора, кариерата си, приятелството си с мен? За Бога, не мога да го приема — понечи да се обърне. В следващия миг я погледна отново, без да се притеснява, че напълно разкрива чувствата си — седях горе, държах телефона в ръка, слушах какво му говориш и най-накрая разреших пъзъла. Почувствах се измамен, засегнат, глупав и тъжен и си дадох сметка, че ти ми причини всичко това — отново разроши косата си. — Затова си казвам, че нямам нужда от това. Не мога да го приема. Взех си нещата и слязох да ти кажа, че всичко свърши и че си тръгвам оттук завинаги. После те поглеждам и започвам да се топя отвътре. Представяш ли си, след всичко се топя — почувства се отвратен от себе си, но това като че ли нямаше значение. — Така е от самото начало и сигурно винаги ще е така. Искам да преживея живота си с теб, Дафни. Толкова го искам, че почти бях готов да се откажа от всичко, което имам в Бостън, и да се преместя тук. Но сега няма да го направя. Тук няма да живея с теб, тъй като тук витае духът на Джефри Фрай.

Отново понечи да си тръгне. Този път спря с ръка на дръжката на вратата, с вперени в пода очи. Говореше тихо и се владееше повече отпреди.

— Сега се връщам в Бостън. Не искам да идваш, нито да се обаждаш, докато не стигнеш до решение. Или той, или аз. Може да останеш тук и да го чакаш да ти се обади, да се готвиш да го защитаваш, ако се върне, или да се откажеш от всичко това, да дойдеш в Бостън и да се омъжиш за мен. Избирай.

— Не го обичам! — извика Дафни. — Между нас никога не е имало любов.

Той не вдигна очи, тъй като се боеше, че ако я погледне, ще загуби решителността си.

— Служебно ще забравя, че днес ти е звънил. Не знам и че ти се е обаждал и друг път. Никой няма да разбере. Това ще постави службата ми на риск, но го правя, защото те обичам — отмести се от вратата, грабна чантата и палтото си. Тръгна бързо, изтрополи по предните стъпала, почти пробяга през моравата до колата си. Излезе на заден ход на улицата и не се спря, докато не стигна до апартамента си в Кеймбридж, където беше твърде късно, за да вземе думите си назад.

 

 

Дължиш им обяснение.

Джеф дълго си мисли върху думите на Дафни. Това не бе ново за него. От деня, в който напусна Нортхемптън, знаеше, че постъпва нечестно. Но животът е несправедлив. Често обстоятелствата принуждават хората да действат не по свое желание. Избяга от всичко, което смяташе, че задушава живота му, и го направи по единствения начин, който успя да измисли. Съжаляваше, че не се раздели с тях начисто.

Дължиш им обяснение.

От седмици наред се чудеше как да го направи. Мина му през ума да пише писма, но нямаше начин да ги изпрати, без да открият местонахождението му, а той не искаше това да става. Харесваше малкото кътче, което си бе изградил. В къщичката му можеше да се живее, хората от градчето го приемаха и той се занимаваше с ресторанта, докато състоянието на Попи прогресивно се влошаваше. Освен това там бе и Глори. Глори имаше нужда от него. Не бяха любовници. Някой ден това можеше да стане, но засега тя бе твърде невинна. Докато Попи е болен, бе нужно някой да се грижи за нея и Джеф го правеше с радост. Никой досега не се бе осланял на него както тя. За него беше едновременно отговорност и богатство.

Дължиш им обяснение.

Смъртта на майка му го разтърси силно, може би повече от всичко, което изостави. Лидия го обичаше. Тя му бе предана както никой друг и ако в някои мигове му се искаше и да не е било така, тя винаги го бе правила за добро. Хрумна му, че със смъртта й се слага край на нещо незавършено. След много безсънни нощи дойде до извода, че трябва да доведе докрай и други неща. Заплахата от преследване винаги щеше да виси над главата му, но с нея можеше да живее. Онова, с което не можеше да се примири, бе, че децата му ще страдат винаги заради онова, което направи. Дафни е права. Някак си трябваше да приключи.

 

 

Кристиян седеше пред телевизора и гледаше последните новини. Лора се бе сгушила до него и спеше, самият той също придремваше. Бе уморен. Смъртта на Лидия дълбоко го разтърси, а на всичкото отгоре трябваше да преглътне и разкритието на Гари Холмс. Наближаваше април. Налагаше се да се върне на работа. Твърде дълго отлага завръщането си във Върмънт, но имаше задължения, които трябваше да изпълни.

Проблемът беше, че тук също имаше задължения, за които не беше давал дума, но за него те бяха по-важни от другите. Прекарваше много безсънни часове в мисли как ли ще съчетае и двете.

Когато телефонът звънна, първата му мисъл беше, че Лора ще се ядоса, ако някой приятел на Дебра се обажда толкова късно. Освен това му хрумна, че може да спести и на двете тази неприятност. Третото, което веднага му мина през ума, бе, че не би искал още един сигнал да събуди Лора. Изплъзна се от нея и вдигна слушалката навреме.

— Ало? — попита тихо.

Посрещна го мълчание. Като си помисли, че търсят Дебра, изрече много тихо:

— Вече е късно. Не може ли утре да се видите в училище?

Тъй като пак не получи отговор, понечи да затвори. Нещо обаче го спря. Изпита странно усещане.

— Ало? — усещането оставаше, дори се усили.

— Джеф?

— Не знаех, че си вкъщи — гласът му беше точно такъв, какъвто го помнеше Кристиян — тих, дори малко предизвикателен, но сега Кристиян му се зарадва както никога по-рано.

— Джеф, за Бога, много се безпокоим за теб. Добре ли си?

— Добре съм. Искам да отида на гроба на мама. Някой наблюдава ли го?

— Вече не.

— Сигурен ли си?

— Казаха ни, че оттеглят хората си.

— Ще дойдеш ли там?

— Кажи кога.

— След двайсет минути.

— Отсега? — Кристиян се изуми. — Толкова близо ли си до нас?

— Обикновено не. Просто дойдох. Не води никого, Кристиян.

— Ще взема Лора. Дължиш й го.

— Тя няма да успее да ме убеди да се върна.

— Няма и да се опитва. Но има право да говори с теб — по чисто егоистични причини Кристиян искаше Лора да се види с Джеф. Не знаеше какво ще каже Джеф, нямаше представа дали след това Лора ще се чувства по-добре или по-зле, но това трябваше да стане. Решаваше се бъдещето му.

— След двайсет минути — повтори Джеф и затвори.

Точно двайсет минути по-късно Кристиян паркира колата в подножието на възвишението. Сърцето на Лора биеше до пръсване. Така бе, откакто Кристиян я разбуди и й каза, че Джеф се е обадил. Тя отвори вратата и излезе, после изчака Кристиян и заедно тръгнаха нагоре.

— Слава Богу, че има луна — прошепна тя и дръпна палтото плътно около себе си. — Никога не съм ходила на гробища нощем. — Знам защо Джеф избра това място. Иска да бъде близо до Лидия. Тя винаги му е носила късмет.

Хванал Лора за ръка, Кристиян я поведе нагоре. Приближиха мястото, където се издигаше паметникът на семейство Фрай, и една тъмна сянка се отлепи от близкото дърво. Лора спря като закована. Докато Джеф се приближаваше бавно, тя се взираше в него.

Той изглеждаше съвсем различен. Палтото бе единственото, което разпозна. Джинсите му изглеждаха широки и износени, не бяха маркови, на каквито той държеше. Ботушите му бяха протрити — такива никога не би носил. Най-голямата разлика бе в лицето му. Косата му бе израснала и изглеждаше по-тъмна, отколкото си я спомняше тя, долната част на лицето му и горната му устна не се виждаха от брада.

Страшно приличаше на Кристиян като по-млад, което бе забележително, тъй като Лора никога не бе намирала прилики между тях двамата. Сякаш Джеф се бе превърнал в безделника, какъвто едно време бе Кристиян. Но докато нехайността у Кристиян я възбуждаше, при Джеф не й правеше впечатление. Той бе непознат за нея. Бяха женени двайсет години. Липсваше от четири месеца. Много пъти си го представяше умрял и си отдъхна, че не е. Въпреки всичко не направи и крачка към него. Нямаше желание да го докосне. Не познаваше човека, в когото се бе превърнал.

— Джеф — каза Кристиян и кимна за поздрав.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Джеф.

Луната се отрази в очилата му, когато се обърна към Лора.

— Изглеждаш добре, Джеф.

— Ти също. Как си?

През ума й минаха десетина отговора, но всеки от тях би изразил гнева й и чувството, че е измамена, което все още изпитваше. Но той се обади, дойде и тя му беше благодарна. Затова отвърна простичко:

— Добре.

Той кимна, после погледна към гроба на Лидия.

— Съжалявам за това. Сигурно и аз съм допринесъл с нещо.

Лора не отговори. Нямаше намерение да го освободи от вината, която изпитваше.

— Как разбра? — попита Кристиян.

— Прочетох съобщение във вестника.

— Кой вестник?

Джеф го погледна в очите.

— Ако ти кажа, играта ще се развали.

— Това не е игра — каза Лора, която не успя да се въздържи, а след това не й се искаше да спира. Мъката от миналите месеци се изля. — Остави ни в същински ад. Едва не полудяхме, когато изчезна. Мислехме, че или си ранен, или убит. После дойдоха обвиненията, парите ни бяха замразени, започнаха да идват сметки, а чете ли за Скот? Знаеш ли той какво понесе?

— Да.

— Съзнаваш ли, че единствената причина за всичко, което стана, бе поради обвиненията към теб?

— Да.

Лора никога не бе изпитвала агресивни чувства, но в този миг й се прииска да го удари, да го удря отново и отново за всичко, което им причини.

— Защо, Джеф? — извика. — Защо направи всичко това? Какво беше толкова лошо, че трябваше да се разделиш с нас по този начин?

Той не бързаше да й отговори.

— Исках… имах нужда… да направя нещо. Бях уморен да те следвам. Поисках аз да водя.

— Като крадеш ли?

Той трепна за миг.

— Това бе предизвикателство. Щом проработи, изпитах още по-голям порив. После още един, когато открих какво бих могъл да направя с парите. Хората ти обръщат внимание, ти означаваш нещо. Чувствах се добре с къщата, ресторанта и колата.

— Какво ще кажеш за апартамента? — попита Лора.

Джеф отново погледна към гроба на Лидия и заприлича на виновно малко момче.

— За това ме боли най-много от всичко — каза му Лора. — Опитвах се да бъда добра съпруга. Опитвах се да бъда привлекателна. Аз ли бях виновната, или ти?

Без да вдига очи, Джеф каза:

— Ти не си виновна. Просто не си за мен. Беше твърде добра. Имаш прекалено много отговори. До теб аз се чувствах смален.

— Опитвах се да правя така, че да не го усещаш.

— Знам, но ставаше още по-лошо. Ти смяташе, че заблуждаваш всички, но не е вярно. Хората знаеха истината. Аз я знаех. Беше унизително.

— Затова, за да ме унижиш, поиска да си го върнеш.

— Не, не затова. Единственото, което исках, бе да се чувствам повече мъж.

— Е, сега чувстваш ли се?

Той се забави нерешително.

— Да.

Това признание засегна Лора повече, отколкото бе предполагала.

— Трябваше да поискаш развод. Бих го предпочела, вместо да имаш връзка зад гърба ми.

— Ти нямаше да ми дадеш развод — възрази той. — Смяташе, че бракът ни е идеален. Според теб животът ни бе съвършен. Ако ти бях доверил, че съм нещастен, ти щеше да се постараеш да ме направиш щастлив. Щеше да се опиташ да уредиш всичко. Щеше да бъдеш сигурна, че правиш онова, което трябва. За теб няма проблеми, Лора. Нито едно препятствие не е достатъчно високо. Ти си изключително способна жена. Ние, обикновените смъртни, трудно го понасяме.

— Аз също съм обикновена смъртна. И аз имам своите недостатъци. Единият от тях се оказа, че е слепота. Вече го знам. Не виждах, че си притеснен, но ако ми беше казал, вероятно бих се променила.

Той започна да клати глава, преди тя да е свършила.

— Ти си такава, каквато си. Ако се бе променила заради мен, ти щеше да се чувстваш смалена, а това също не би било правилно. Истината е, че не бяхме един за друг.

— Двайсет години имахме солиден брак — възрази му Лора. Бе работила много, за да го постигне, и не бе съгласна някой да смята усилията й за ненужни.

— Солиден не означава добър. Аз не бях подходящ за теб, както и ти за мен. Имаш нужда от по-силен мъж, като Кристиян например — погледна към брат си. — Ти си я познавал преди мен, трябвало е да я отвлечеш.

— Знам — отвърна Кристиян.

— Защо не го направи?

— Тогава не бях готов да се установявам.

— Сега готов ли си?

— Да, време ми е, не смяташ ли?

— Искаш ли я?

Лора ги спря с ръка.

— Извинявай, Джеф, но дали ме иска, или не, не е твоя работа.

— Моя е. Когато изчезна отново, ще се чувствам по-добре, ако знам, че си с него.

— Няма ли да останеш? — попита Кристиян.

Джеф поклати глава.

— Къде отиваш? — попита Кристиян отново.

— Имам си местенце.

— С какво ще се занимаваш?

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

— Пробвай.

Но Джеф поклати глава.

— А обвиненията към теб? — поинтересува се Лора.

— Известно време ще висят. Ако не ме открият, нищо няма да стане.

— Ще държат парите ти замразени.

— Ти си взела своя дял. Това ти е помогнало.

Лора се учуди откъде знае за решението на съда. Доколкото имаше информация, вестниците не бяха писали за това.

— А Дебра и Скот?

— Липсват ми.

— Значи няма да се върнеш.

— Не мога.

— Това ли да им предам — че не можеш? Скот е сърдит, а Дебра е засегната. Не разбират как един баща, който са смятали, че ги обича, може да ги изостави така.

Джеф пое дълбоко дъх.

— Ако знаех какво ще се случи, вероятно бих постъпил по друг начин. Но сега нищо не може да се направи. Както разбирам, ако се върна, това само ще усложни нещата.

— Къде ще бъдеш?

Той се усмихна тъжно и поклати глава.

— А ако някое от децата се разболее? Как да ти съобщя.

— Няма да ми съобщаваш.

— Въобще? — трудно й бе да проумее, че никога повече няма да го види. Не го обичаше, но все пак той беше баща на децата й. Помисли си как е възможно да си толкова близък с някого и на раздяла да не те присвива сърцето.

— Хайде, Лора — сгълча я той. — Не се прави на толкова нещастна. Нямаш нужда от мен и никога не си имала.

— Но аз те обичах — никога не е била дивата и страстна любов, каквато изпитваше към Кристиян — такава, каквато нито времето, нито разстоянията и бедите могат да унищожат. Това бе спокойна, рационална привързаност. Разстоянието и бедите й видяха сметката.

— Ти никога не си имала нужда от мен — повтори той. — Ще се справиш.

— Джеф…

— Тръгвам — но едва направи крачка, когато Кристиян се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Ако някога имаш нужда от нещо, ако изпаднеш в беда, където и да си, знаеш къде да ме намериш.

Джеф се взря в него, после кимна. Погледът му се плъзна надолу по възвишението.

— По дяволите, казах ти да дойдеш сам.

Лора се обърна и видя светлина на фенерче близо до колата си и Кристиян също гледаше надолу.

— Дойдохме сами. Ако е полицейска кола, това е съвпадение — сръга Джеф. — Върви. Аз ще те прикривам.

Джеф побягна.

Лора извика името му още веднъж, после, когато фигурата му изчезна в тъмнината, притисна ръка към устата си.

Кристиян я привлече към себе си.

— Ще успее, ще се оправи.

Инстинктивно тя разбра, че никога повече няма да го види, че вратата към тази част от живота й най-после се затвори. Тъй като моментът бе емоционален, четирите месеца на мъки, които той й причини, потънаха някъде дълбоко в съзнанието й. Спомни си за хубавите моменти, месеци и години преди това, и я обхвана тревога. Не можеше да си представи къде отива Джеф и какво ще прави. По-рано никога не бе живял сам. Боеше се за него.

Мади би казала, че се страхува за себе си, че без Джеф, който да се обляга плътно на нея, нещо ще липсва в живота й. Тя не смяташе, че е така. Много повече предпочиташе силата на Кристиян. Хубаво бе да се опираш на някого, при това на толкова способен мъж като Кристиян.

Все пак по отношение на Джеф старите навици отмират трудно.

— Дали не трябваше да остане — прошепна на Кристиян.

— Не можеше.

— Но сега е съвсем сам.

— Четири месеца е бил сам и е жив и здрав. Време е да се погрижи сам за себе си, не смяташ ли?

Преди тя да отговори, лъчът на фенерче ги освети. След секунди до тях се приближи полицай. Примигвайки на светлината, Лора разпозна човека, който понякога се отбиваше в „Черешите“, когато патрулираше.

— Малко е късно за тук, хора. Всичко наред ли е?

— Наред е, сержант — отвърна Кристиян подчертано бавно. Ръката му още беше върху раменете на Лора. — На мисис Фрай й стана мъчно за майка ми и й се прииска да дойдем.

— Лошо е, когато загубиш близък. Самият аз не я познавах, но чувам, че е била добра жена.

Кристиян бавно сви рамене. Разговаряше, сякаш беше пладне и разполагаха с много време.

— Смъртта не подбира. Рано или късно взима по някого.

— Сигурно е така — каза полицаят. Лора затаи дъх, когато фенерчето му направи кръг наоколо. Той остана доволен, че няма никой друг. — Е, няма да ви бавя повече. Човек трябва да изживява мъката си сам.

— Няма да се бавим.

— Стойте колкото желаете. Исках да се уверя само дали няма някакъв проблем — като докосна козирката на шапката си с фенерчето, той наведе лъча надолу и тръгна след него.

Облегната на гърдите на Кристиян, Лора прошепна:

— Дали е имал достатъчно време, за да избяга?

— Така смятам.

— Да не си помисли, че сме го предали?

— Има ли значение?

— Да, защото не бих го предала.

— Но той го направи.

Лора вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Ако Джеф ме е наранил, това не означава, че трябва да му го върна.

— Обичаш ли го?

— Не.

— Какво изпита, когато го видя?

— Неудобство, загриженост, съжаление.

— Няколко пъти му каза да се върне. Заради себе си ли го направи?

— Не. Заради Скот и Дебра. Вече съм подала молба за развод, Кристиян, знаеш го — беше се свързала с местен адвокат, който уреждаше бързо разводите. Дафни й даде името му, но дори и Дафни да се занимаваше с подобни дела, Лора не би се обърнала към нея. Имаше промяна в отношенията им. Лора беше сигурна, че в дъното на всичко стои Джеф. — Дори и да се бе върнал, не бих могла да живея с него. Вече не го обичам.

Кристиян се усмихна, после нежно я целуна.

— Тук е много призрачно — прошепна той. — Искаш ли да се връщаме вкъщи?

Тя кимна. „Вкъщи“ звучеше прекрасно.