Барбара Делински
Предадена жена (29)

Двадесет и девета глава

Кристиян я намери. Беше ходил до Върмънт за един ден и интуитивно реши да се отбие в къщата на Лидия, преди да се прибере при Лора. Хрумна му, че вероятно си приготвя вечеря, затова звънна, преди да сложи ключа в ключалката.

— Мамо? — викна още с влизането си в къщата. Стигна до прага на кухнята, когато я видя, паднала на пода. — Господи — измърмори и се втурна към нея. Коленичи и пипна бузата й. Лицето й беше посивяло, макар че бе топло. Дишаше, но съвсем леко.

— Мамо? Кристиян е. Чуваш ли ме? — хвана я за ръката. — Мамо? Хайде, отвори си очите.

Тя не отговори.

С разтуптяно сърце вдигна на ръце скованото й слабо тяло и я отнесе в спалнята. Не му мина и през ум, че като е паднала, може да се е ударила и не бива да я мести. Мислеше си само, че е твърде крехка, за да остане да лежи на пода.

Положи я внимателно върху кувертюрата на леглото, грабна телефона и позвъни на 911. Без да отделя очите си от Лидия, той даде на диспечера информацията, която поиска от него, за да изпрати линейка до къщата. После седна до майка си и зачака. След малко се сети, че може да й е студено, покри я с одеяло и започна да разтрива ръката й.

— Тръгнали са — каза й с равен глас. — Ще те закараме в болницата. Ще се оправиш — след още една минута се почувства безпомощен. Самият той би я откарал в болницата, но се сети, че медицински екип по-добре би го свършил. В линейката разполагаха с кислород и животоспасяващи разтвори. В своята кола той нямаше нищо.

Пусна ръката й, отново взе телефона и набра номера на Лора. След като чу записаното съобщение на телефонния секретар, прекъсна връзката и позвъни в „Черешите“.

— Даян, Кристиян е. Лора там ли е?

— Разбира се. Някъде тук е.

— Можеш ли бързо да я намериш? Спешно е.

След десет мъчителни секунди чу гласа на Лора.

— Кристиян? Нещо случило ли се е?

— Мама е в безсъзнание. Според мен е или сърдечна недостатъчност, или удар. Диша. Чакам линейка да я вземе. Ще дойдеш ли в болницата?

— Тръгвам веднага.

Затваряше слушалката, когато чу сирена в далечината. Отдели се от Лидия и стигна до вратата точно когато линейката спираше. Посочи стаята й на медицинския екип. Малко по-късно я поставиха на носилка и я изнесоха от къщата.

Когато пристигнаха в болницата, Лора и Дебра вече бяха там.

Трябваше да се попълнят формуляри и Кристиян бе благодарен на Лора, чу му помогна за част от въпросите. Беше разстроен и това бе изненадващо, като се има предвид, че бе отчужден от майка си. От години не живееше с нея, но между тях съществуваше кръвна връзка. Все пак тя му бе майка.

— Защо се бавят толкова? — попита Дебра уплашено.

— Преглеждат я — обясни й Лора. — Искат да открият какво й е и тогава да я стабилизират.

След, както им се стори, безкрайно чакане, докторът излезе и потвърди, че Лидия е преживяла втори инфаркт и е настанена в интензивното сърдечно-съдово отделение.

— Следващите седемдесет и два часа са критични — заяви той. — Ако издържи, има шанс да се оправи.

— Шанс да живее нормално ли? — попита Кристиян.

— Шанс да живее. Дали ще бъде нормално, не можем да знаем, докато не направим някои изследвания.

— Значи още не е дошла в съзнание?

— Не.

— Защо? — поинтересува се Дебра.

— Предполагам, че е получила инфаркта няколко часа преди да я намерите. Поради загубата на кислород и общата слабост няма сили да дойде в съзнание.

— Въобще ще се върне ли в съзнание?

— Не мога да отговоря.

Кристиян се размърда.

— Може ли да я видим? — картината, когато я намери паднала на пода, сама в къщата, без да има кой да й помогне, непрекъснато се явяваше пред очите му. Вероятно в началото е била в съзнание, но не е успяла да извика за помощ. Не искаше тя да се пробуди и да види, че е сама. Бе готов да се бори с лекаря, ако той реши да ограничи посещенията им, но не се оказа необходимо.

— Може би разбира какво става, но не може да го покаже — каза докторът и изгледа и тримата последователно. — Ако няма да я тревожите, добре би било някой да стои край нея. След петнайсет минути ще го уредим. Тогава ще изпратя някой да ви вземе.

Върнаха се обратно в чакалнята и седнаха близо един до друг. Не бяха минали и десет минути, когато най-неочаквано нахлу Мади.

— Опитах се да се свържа с теб в ресторанта — обърна се тя към Лора. — Даян ми каза какво се е случило. Как е тя?

Кристиян забеляза, че Лора се вкамени в мига, в който видя майка си. Тя повтори пред Мади какво бе казал докторът, завършвайки с думите:

— Сега чакаме, за да ни качат горе.

Мади седна до тях. След като няколко минути изминаха в мълчание, тя се обърна към Дебра:

— Ти как си?

— Страх ме е.

— Ще се оправи — потупа я Мади по ръката.

След още няколко минути мълчание, тя се обърна към Лора:

— Нещо да е подсказвало, че това ще се случи?

— Пулсът й беше неравномерен. Докторът й я наблюдаваше редовно.

— Явно не чак толкова редовно. Той ли се оправя с нея тук?

— Не. В болницата си имат кардиолог.

— Той разбира ли си от работата?

— Сигурно.

— Може би трябва да поразмислите дали да не я преместят в Бостън. Там докторите работят с много повече пациенти.

Лора поклати глава.

— Твърде слаба е, за да я пренасят. Тук за нея ще направят всичко, което могат.

— Все пак може би си заслужава.

— Или е безпредметно — прекъсна я Кристиян. — Ако е получила масивен коронарен инфаркт, след седемдесет и два часа, които докторът даде, няма да има голямо значение в коя болница лежи. Ако прескочи трапа и се стигне до разговор за възможна хирургическа намеса, може да помислим за консулт. Познавам много добър специалист в Дартмаут.

Мади го погледна с пренебрежение, но той не й обърна внимание. Очите му бяха вперени в часовника.

— Добре — заяви тя след минута, — тъй като не съм й пряка роднина и няма да ми разрешат да вляза, по-добре да тръгвам. Обади се да ме осведомиш какво става, Лора — хвана чантата си подмишница и изчезна тъй внезапно, както се бе и появила.

— За какво беше всичко това? — попита недоумяващо Дебра.

— Не знам, миличка.

— Стори ми се много странна.

— Знам.

— Да не би да е болна?

— Баба ти не боледува.

— Може и на нея да се случи. Тя не е много по-млада от мама Лидия.

— Възможно е това да я тревожи.

— Смяташ ли, че тя наистина се е загрижила за мама Лидия?

— Бихме могли да й отдадем дължимото, като кажем, че е съмнително.

Кристиян се възхити на Лора за тези думи. Мади се бе постарала доста, за да направи живота й нещастен. Лора имаше достатъчно причини да я ненавижда. Все пак тя оставяше възможностите за общуване открити, което той не би могъл да каже за себе си и за отношенията си с Лидия. Той странеше от нея и никога не й се обаждаше.

— Трябвало е да отида по-рано — изрече тихо. — Изпаднала е в стресово състояние, а аз никога не съм си давал сметка за това.

Лора го хвана за ръката.

— Както и никой от нас. Тя изживяваше вътрешно много неща. Не мога да си спомня дали е имало момент, когато да не е говорила тихо и кротко. Не е възможно винаги да е била спокойна, но не значи и че някоя точно определена тревога е предизвикала инфаркта. Тя беше много слаба, Кристиян. Може да се е дължало на чисто физиологически причини.

Кристиян кимна. Искаше му се да повярва на Лора, но от друга страна, се съпротивляваше. Тежеше му за много неща, свързани с майка му, и не на последно място, защото дълбоко я обичаше.

Мислите му се пръснаха, когато болничният санитар дойде да ги вземе. Объркването, безпомощността и вината завладяха съзнанието му с нова сила, когато видя бледата като болничните чаршафи Лидия.

— Здравей, мамо Лидия — каза толкова смело и ентусиазирано Дебра, че Кристиян веднага й прости за негодуванието, което проявяваше към него.

Тя застана до рамото на Лидия и се хвана здраво за тръбното легло.

— Докторът казва, че ще се оправиш. Прав е. Просто имаш нужда от почивка и малко лекарства. Отново ще се прибереш вкъщи и пак ще пием чай, ще ядем сладки и ще си приказваме — гласът й прекъсна. — Чуваш ли ме?

Лидия не помръдна.

— Май не чува — прошепна Дебра на Лора, която стоеше близо до нея:

— Лидия? — Лора се надвеси над нея. — Тук сме с теб. Имаш ли болки? Ако е така, докторите ще ти дадат нещо. Те са добри, Лидия. Ще направят всичко възможно, за да те оправят. Но и ти трябва да им помогнеш.

От другата страна на леглото Кристиян повдигна безжизнената й ръка. Тя съвсем се загуби в дланта му — бе мъничка и лека като перце.

— Дойдох вкъщи, за да ти покажа плановете на къщата, която ще строя през пролетта — съобщи й той. — Онзи ден ти споменах за нея, помниш ли? — тогава Лидия за пръв път прояви искрен интерес към работата му, за пръв път и той без никакво неудобство й разказа с какво се занимава. — Днес се върнах във Върмънт и ги взех оттам. Мислех, че ще поискаш да ги видиш — действително искаше да й ги покаже.

— Кристиян те намери — добави Лора. — Ако не беше той, ти още щеше да си лежиш на пода в кухнята. Щом се прибереш вкъщи, ще направим така, че да можеш да извикаш за помощ, когато не се чувстваш добре.

Но Кристиян си даваше сметка, че ако Лидия се подобри, не би могла да живее сама, а това въобще нямаше да й хареса. Като се има предвид как бе прекарала последните двайсет години от живота си, бе ясно, че тя държеше на своята самостоятелност.

Той изпитваше същото. Вероятно на нея се е метнал, но може и баща му да е същият.

— Мамо? — обърна се пак към нея. Опитваше се гласът му да звучи нормално, но не успя. Тя не можеше да умре, без да му се изповяда. Независимо от всичко, което каза, той не можеше да повярва, че тя действително иска да отнесе тайната си в гроба. — Има ли някой, на когото би искала да позвъня и да му съобщя, че си тук? — вероятно истинският му баща би искал да знае, че е болна. Би могъл да прояви желание да я види. От всичко, което знаеше Кристиян, той може би от години копнее за нея. — Само ми кажи някое име, аз ще намеря номера.

Дебра се наведе към Лора.

— Съседите й ще се уплашат. Дали не трябва да им се обадим?

Лора кимна и бръкна в чантата си, но преди да извади — портмонето си, Кристиян й подаде шепа монети.

— Аз ще остана тук — каза.

За негова изненада Дебра също остана. Не се случваше да остават често сами в едно помещение, когато Лора я нямаше.

Известно време мълчаха. Кристиян държеше ръката на Лидия и се молеше да оживее. Дебра стоеше срещу него, хванала здраво таблата на леглото. Най-накрая тя прошепна с мъка:

— Мразя болниците. Много са депресиращи.

Кристиян разбра какво иска да каже. Миризмата, звуците и стерилността — всичко това напомняше за смъртта.

— Но тук се раждат и бебетата, а болните се лекуват.

— Ще излекуват ли мама Лидия?

Искаше му се да й вдъхне оптимизъм, както Лора би направила, но беше твърде голям реалист.

— Не знам.

— Дано. Тя е една от най-добрите ми приятелки.

Той си помисли, че това може би е най-добрият комплимент, който една баба можеше да получи от внучката си.

— Сигурно тя би казала същото за теб. Обича те, Дебра. Радвам се, че си тук.

— И аз я обичам. Тя е толкова всеотдайна и ме разбира. Мога да й кажа абсолютно всичко.

Всеотдайна и разбираща — две от нещата, които най-много липсваха на Кристиян, когато бе на възрастта на Дебра. Но знаеше, че това до голяма степен се дължеше на обстоятелствата, а също и на близките.

— Мислиш ли, че татко е мъртъв? — попита Дебра и въпросът й го стресна. Тонът й беше заядлив, като че ли не й се искаше да го пита, но той избликна отвътре. Кристиян я стрелна с очи, но тя гледаше към баба си.

— Не. Смятам, че се крие.

— Дали някога ще се върне?

— Няма, освен ако нещо не го накара.

— А ако знае, че мама Лидия е болна? Тогава би ли се върнал?

Кристиян бе твърде зает с мисли за състоянието на Лидия, за да разсъждава на тази тема.

— Вероятно — съсредоточи се. — Проблемът е как да му се съобщи. Може да пуснем съобщение във вестниците и по телевизията, но ако не чете вестници и не гледа телевизия, няма да има никакъв смисъл — все пак идеята не беше толкова лоша. Пресата с удоволствие би възкресила темата за случая „Фрай“, особено при такова мелодраматично стечение на обстоятелствата. Частният детектив би знаел на кого точно да се обади. Хрумването й бе истинско попадение.

— Ти не искаш той да се върне, нали? — попита Дебра. Този път го гледаше право в очите.

Той отвърна на погледа й.

— Ако не исках, щях ли да наема частен детектив?

— Направи го, за да е доволна мама.

— Направих го заради себе си.

— Той май не е много добър — отбеляза предизвикателно тя. — Досега не е открил нищо.

— ФБР прави проучвания от два месеца и нищо не откри, а моят човек работи по случая само от две седмици. Излиза, че просто няма следи. Ще му е нужно известно време, за да открие някоя гореща следа — продължи да се взира в нея, докато най-накрая тя отмести очи. Той почувства, че става дребнав. — Хей — изрече меко, — какво ще кажеш да сключим примирие, а? Не искам между нас да има нещо, особено сега. Достатъчно грижи имам с това, което се случи с Лидия.

— Наистина ли? — не му повярва Дебра.

— Тя ми е майка.

— Това по-рано като че ли не е имало значение.

Той разбираше огорчението й. Дебра го наблюдаваше повече от шестнайсет години.

— Има неща, които ти не знаеш, Дебра. Историята има две страни. Някой друг път можем да седнем и да поговорим, но не в този момент. Сега е време да се съсредоточим и да помогнем на баба ти да превъзмогне инфаркта.

Дебра като че ли се стресна от напомнянето му и веднага сведе очи към неподвижното тяло на Лидия. Погледна системите, както и машината, която помагаше на сърцето й.

— Мразя ги тези неща — прошепна.

Кристиян заобиколи леглото и обгърна раменете й с ръка. Не се разколеба, когато усети, че тялото й се вдървява.

— Аз също. Ако обаче могат да й помогнат, защо трябва да се оплакваме?

Дебра не можа да му отговори, но си остана вцепенена. След няколко минути той стисна рамото й и пусна ръката си, но не се отдалечи. Искаше да успокои Дебра, но той самият имаше нужда от същото. Лидия изглеждаше много слаба, а машината бибипкаше странно. Тя губеше живот. Разбра го, както и когато животът на Гейби приближи края си. Кожата й беше станала восъчна. Нямаше представа дали ще изкара нощта.

 

 

Тя изкара нощта срещу четвъртък, петък и нощта срещу събота без съществена промяна. Освен че отскочи до Лора за душ и за да се обръсне, Кристиян седя до леглото й неотлъчно. Когато бяха сами, той й говореше тихо, разказваше й всичко, което би могъл да сподели с нея през годините, ако бяха по-близки. Искаше да е сигурен, че тя чува, макар че не съществуваше начин да го разбере. Тя не даде знак, че го е познала, не си отвори очите, нито пък издаде някакъв звук.

В събота сутрин той бе напълно изтощен.

— Иди вкъщи и поспи — помоли го Лора. — Аз съм тук, ще те заместя.

— Ще остана.

Тя хвана главата му с ръце и се взря в очите му със състрадание.

— Тя няма да разбере, че ти не си тук.

— Знам — той я прегърна и се почувства не толкова самотен. — Ако се събуди, искам да съм тук.

— А ако не се събуди? — прошепна Лора.

— Тогава също. Тя е била с мен, когато съм идвал на този свят. Бяхме разделени почти цял живот, но искам да съм с нея, когато напуска този свят. Редно е.

 

 

Лидия почина в събота следобед. Издъхна мирно, без въобще да дойде в съзнание. Кристиян бе до нея, както и Лора, Дебра и Скот. Той ги прегръщаше, когато се разплакаха, успокои ги както можа. Самият той не пророни и сълза, макар че изпитваше дълбоко страдание.

Мъката го гложди през следващите няколко дни. Уреди всичко около погребението и въпреки че непрекъснато идваха хора, за да изкажат съболезнованията си, той се чувстваше далеч от всичко. От дълго време не бе част от ежедневието на Лидия. Знаеше го, както и хората, които прииждаха и си отиваха.

Лора усети колко дълбока е мъката му и беше близо до него. Всяка вечер, щом Дебра заспеше, тя влизаше тайно в стаята му и лягаше до него. Не се любеха, но той я прегръщаше. В тъмното й говореше за тревогите си.

— Не се върнах, за да се помирим — изрече с болка в гласа. — Върнах се заради Джеф и заради теб. Лидия просто бе част от всичко това. После нещо се случи. Усетих, че тя ме гледа за пръв път след много години. Стана ми много хубаво.

Лора го погали по лицето.

— Тя беше доволна, че ти дойде, когато имахме нужда от теб.

— Доволна ли? Не знаех. По-вероятно е била изненадана. Но това бе достатъчно, за да отвори очите й.

— Тя те обичаше, Кристиян.

— Хм. Може би.

Лора вдигна глава.

— Съмняваш ли се?

— Не. В известна степен всички майки обичат децата си. Но това не значи, че ги уважават или харесват. Яд ме е, че ние почти не се познавахме с Лидия. Помниш ли колко време прекарах със Скот по време на процеса му? Направих го не защото е твой син или мой племенник, а защото го харесвам. Чудесен е. Е, и аз смятам, че съм свестен, но майка ми така и не го разбра.

— Знаеше го.

— При всички номера, които съм й правил ли? Ние тъкмо бяхме започнали да се опознаваме — почувства, че стомахът пак го присвива, което започна от мига, когато видя Лидия паднала на пода. — По дяволите, не биваше да става толкова бързо.

Лора го погали успокоително по гърба. Той я притисна към себе си от страх да не изгуби и нея.

— Нелепо е, Лора.

— Всяка смърт е нелепа.

— Невинаги. Някои хора разбират, че приближава, и приживе уреждат всичко, а тя остави толкова несвършени неща. Например случаят с Джеф, с мен и негодника, който ми е баща. Сега, след като Лидия вече я няма, никога няма да разбера кой е — знаеше, че тази мисъл ще го преследва вечно.

 

 

Погребението на Лидия бе във вторник сутрин. Спуснаха я в гроба до Уилям Фрай в дървен ковчег с гравюри, който Кристиян избра.

Докато стоеше в първия ред на опечалените, с Лора от дясната му страна, хванала го подръка, Кристиян изпитваше дълбока мъка. Изненадващо Дебра бе застанала отляво и макар че Скот бе от другата й страна, тя се облягаше на Кристиян и се притисна към него още повече, когато той я прегърна.

Свещеникът, който изпълни кратката служба край гроба, познаваше Лидия от години. Искрената обич и уважение, с които говори за нея, накараха Кристиян да се почувства принизен. Той бе развълнуван от признателността на хората, които бяха дошли, за да отдадат последна почит. Лора бе застанала до него и също приемаше съболезнования, съобщаваше му имената на присъстващите и откъде се познават с Лидия.

След службата хората започнаха да се разотиват. Кристиян изпрати Скот и Дебра с Мади. Благодари на свещеника и после заедно с Лора се обърнаха към гроба за последно сбогом. Тогава забеляза един мъж, който бе застанал до дебелия дънер на един клен — настрани от останалите. Макар и напреднал в годините, имаше същото високо и атлетично тяло като Кристиян. Беше облечен с тъмно палто, с панталони с ръб и лъснати обувки. Косата му беше гъста и сребриста, а кожата му — загоряла.

Лора възкликна.

— Кой е това? — попита Кристиян. Хубав като аристократ, мъжът имаше такава впечатляваща фигура, че Кристиян не би го забравил, ако го познаваше. На службата присъстваха и непознати — любопитни или репортери, но инстинктът му подсказа, че той не е от нито една от двете категории.

— Гари Холмс. Какво прави той тук?

Гарисън Холмс III, издател на вестник „Сън“ на областта Хемпшир. В цялата долина Пайъниър се славеше като силен брокер. Мъжът, който последните няколко месеца направи живота на семейство Фрай ад.

— Сега ще видим — каза Кристиян и се обърна към нея. — Ти тръгни надолу. Ще разбера защо е дошъл.

Лора го изгледа боязливо.

— Може би не бива да му обръщаш внимание.

Но Кристиян бе решил друго. Последните два дни изминаха в мъка и тъга по смъртта на Лидия. Бе назрял за сблъсък. В случай че Гари Холмс имаше някаква причина да оскверни гроба на майка му с присъствието си, Кристиян бе готов да излее яростта си на него.

— Ти върви. Аз ще дойда след малко.

Лора го изгледа нерешително, но тръгна.

Кристиян вдигна яката на палтото и пъхна ръце в джобовете си. Холмс го гледаше напрегнато, с очакване. Кристиян тръгна към него. Колкото повече се приближаваше, толкова повече възрастта на мъжа си личеше. Макар и човек да не можеше да му даде осемдесет години, ъгълчетата на очите му бяха отпуснати, около тях се врязваха дълбоки бръчки, а косата му бе напълно побеляла.

Когато застанаха един срещу друг, Кристиян заговори:

— След всичко, с което навредихте на моето семейство, имате дързостта да идвате тук.

Холмс не мигна. С дрезгав от годините глас отвърна:

— Не съм причинил проблеми на семейството ви.

— Влошихте ги. Вашият лакей съобщи ли ви, че ви търсих?

— Предаде ми.

— Възпитан човек би ме потърсил.

— Аз не съм възпитан човек. Никога не съм бил и няма да бъда.

Кристиян гневно пое дъх.

— Майка ми беше възпитана. Сега вече я няма. Не желая да идвате тук.

Без да обръща внимание на враждебността му, Холмс погледна към гроба на Лидия.

— Тя беше чудесна жена, заслужаваща уважение.

— Толкова чудесна и заслужаваща уважение, че ви се стори подходящо да опетните семейството й.

— Чудесна жена — повтори Холмс, сякаш не чу думите на Кристиян.

— Познавахте ли майка ми? — попита нерешително.

— Познавах я — отвърна Холмс, все още втренчил очи в гроба.

— Кога?

— Преди години.

Стомахът на Кристиян се сви.

— В каква връзка?

Холмс отмести очи към неговите.

— Вие сте умен човек. Отгатнете.

Кристиян едва преглътна. У него имаше нещо, което му се стори познато. Дори и сега Кристиян би отдал физическата прилика на случайността, ако не съществуваха и други неща. Възрастта на Гари Холмс съвпадаше. Също и репутацията му на донжуан. „Има високо мнение за себе си, беше казала Лидия. Изпълнен с противоречия, общественик. Той искаше да води света. Плашеше ме.“ Всички тези качества лесно можеха да се припишат на Гари Холмс.

— Вие? — възкликна Кристиян, без да може да повярва. Гари Холмс се смяташе за легенда в областта Хемпшир още от времето, когато Кристиян беше малък. Не го снимаха често — според Кристиян това бе умишлено. Той обичаше да дърпа конците зад сцената. Името и перото му бяха извор на силата му. — Вие?

Холмс вирна глава арогантно.

— Точно така.

За част от секундата Кристиян отново се видя като дете, отритнат, наказан и самотен. Беше тийнейджър, гледаше променящото му се тяло и се чудеше чии ли гени е наследил. Като голям прекарваше самотен празниците и рождените си дни. Имаше професия и му се искаше някой да се гордее заради него. Гари Холмс би могъл да бъде този човек.

— Копеле.

— Аз? — невинно ококори очи другият. — Че защо? Аз й предложих да се оженим, но тя отказа.

— Затова я изоставихте.

— Тя ми обърна гръб и се омъжи за друг, приятелю — изрече той убедено. — Не е страдала. Той й даде стабилен живот, а тя го предпочиташе пред мен.

— Тя ви обичаше — възрази му Кристиян. — Би се омъжила за вас, ако беше сигурна, че щяхте да й бъдете верен, но вие вече сте били с друга. Знаела е, че няма да се откажете от похожденията си.

Холмс сви рамене.

— Налага се всеки от нас в определен момент да вземе решение. Тя направи своето.

— И е живяла с него, независимо от болката, която й е причинило това.

Холмс леко се навъси.

— Каква болка?

— Аз. Отношенията ми с нея. Отношенията ми с Уилям Фрай.

— Това няма нищо общо с мен.

— Щом честно го вярвате — каза Кристиян, изпитвайки удоволствие от укорите, които му нанасяше, — значи или сте твърдоглав и егоцентричен, или пълен невежа. Как няма да се отрази на семейството, ако съм дете на друг мъж? Смятате ли, че Уилям Фрай се е отнасял с мен еднакво както със собствения си син? Мислите ли, че на Лидия й е било добре, като го е виждала? Как може да вярвате, че бих могъл да бъда близък с нея, след като сте й забранили да ми каже истината за нещо толкова основно като името на собствения ми баща? Не ви ли е хрумвало, че този въпрос ще ме измъчва? Не ви ли е минавало през ума, че ще изпитвам болка от това, че баща ми никога не е проявил ни най-малък интерес към мен?

— Интересувах се. Следях кариерата ти.

Кристиян бе твърде ядосан, за да признае на Холмс каквото и да било.

— И много по-добре да не знам, нали? А майка ми? Тя е вдовица почти от трийсет години. Последните пет години от живота си не излизаше, понеже бе полупарализирана от артрит. Знаехте ли го? Направихте ли нещо, за да й помогнете?

— А ти? — изстреля в отговор Холмс.

— Не — отвърна Кристиян искрено, — и вече страдам за това. През последните няколко дни изпитвам съжаление, с което няма да се разделя до края на живота си. Харесва ми да мисля, че това ме прави човек, поне повече от вас.

— Много лесно стигаш до заключения, приятелю.

— Баща и син си приличат. Защо си изляхте гнева върху Джеф? Мразехте го, понеже също е син на Лидия, така ли? Значи още завиждате на брака й и продължавате да й се сърдите, че ви е отблъснала, не е ли истина?

Холмс не отговори.

— От деня, в който Джеф изчезна — продължи Кристиян, — вашият вестник го разкъса на парчета.

— Никога не сме печатали нещо невярно.

— Изказахте обаче много предположения и прекрасно знаехте, че хората ще се уловят за тях и ще клюкарстват. Слухът е голяма сила. Щом се появи, разпространява се мълниеносно. Искам да ви кажа, че тези слухове нараняваха майка ми, но също и Дебра, и най-вече Скот. Смятате ли, че въобще биха го обвинили в изнасилване, ако не бяхте подготвили почвата за това? В никакъв случай. Той е дяволски добро момче. Не го заслужаваше, нито Дебра заслужава децата да се присмиват зад гърба й в училище. Лора пък нямаше никаква вина бизнесът й да спадне. Щом като това ви удовлетворява, можете да бъдете доволен — спря. Искаше му се да обърне гръб и да си тръгне, но нещо не му позволяваше да мръдне от мястото. — Защо го направихте?

— Ти си бизнесмен, Кристиян, би трябвало да знаеш отговора.

— Заради вестника ли го направихте? — попита недоумяващ Кристиян. — Значи сте могли да бъдете толкова жесток, независимо от отношенията ви с майка ми едно време?

— Бизнесът си е бизнес.

— По дяволите, не е така. Надявам се никога да не направя такова нещо.

Холмс му отвърна с крива усмивка.

— Ти самият не си ангел. Следях лудориите ти, докато ходеше на училище. Тогава беше истински син на баща си. Приеми го, Кристиян. Можеш да ме наричаш както си искаш, но ти ми се сърдиш, понеже в мое лице виждаш същите черти, които не харесваш у себе си. Крушата не пада по-далеч от дървото.

Взирайки се в мъжа, който беше негов баща, Кристиян се размисли върху думите му. Да, наистина, че бе свободомислещ. Бе независим и би могъл да бъде безотговорен или безразсъден. Всички тези черти ги притежаваше и Гари Холмс. Но Кристиян никога в живота си не бе използвал силата си, за да причини болка.

— По отношение на нещата, които имат значение — изрече той спокойно, — не приличам на вас. За това трябва да благодаря на майка си. Може да съм наследил някои черти на характера ви, но тя ме възпита да проявявам съчувствие. Научи ме и да обичам.

Предчувствайки присъдата на Кристиян, Холмс заговори по-остро:

— И докъде те докара това? Имаше жени, но не се ожени. На четирийсет и седем години си, а не си женен. Никоя ли не се съгласи да се обвърже с теб?

— Не искам една жена да се обвързва с мен — каза Кристиян още по-спокойно. — Не съм като вас да се женя и да се развеждам, пак да се женя и пак да се развеждам. Според мен в брака се включват повече неща. Сигурно това също съм научил от майка си. Тя ви обичаше, но се бе съгласила на сделка. Спазвайки условията й, тя се омъжи за друг и сполучи. Беше му вярна. Направи го щастлив, самата тя също беше щастлива.

Холмс изсумтя.

— Фрай беше кротък човек. Грешката й е, че отхвърли предложението ми.

— Според нея не беше така.

— Аз щях да я направя десет пъти по-щастлива от него.

— Но и десет пъти по-нещастна. Сега, когато се запознах с вас, смятам, че е постъпила правилно.

Кристиян си помисли, че сигурно не се намират много хора, които да се противопоставят на Гари Холмс, и изпита известно удовлетворение от това. Холмс изглеждаше сърдит, това го зарадва още повече. След малко обаче гневът му утихна. Като съзнателно се опита да вземе връх в разговора, старият човек изрече с изучено спокойствие:

— Добре, мой син си. Също толкова хладнокръвен и достоен за омраза.

Но Кристиян поклати глава.

— Не е вярно. Когато си помисля кой сте и какво сте направили, изпитвам огромна ненавист към вас. Но ако си мислите, че това ще ме накара да се разгневя като вас, грешите. Има твърде много неща, които ме възпират.

Холмс хвърли поглед зад рамото на Кристиян.

— Тя едно от тях ли е?

Кристиян се обърна към мястото, където стоеше Лора. Изглеждаше разтревожена и нерешителна и той веднага й направи знак да се приближи. Щом тя стигна до него, той я привлече към себе си.

— Запознай се с баща ми, Лора. Преди години Лидия го е зарязала. Смятам, че заради това той ни разкъса на парчета.

— Джефри Фрай е нечестен колкото си иска — каза Холмс заканително. — Той заслужава да го намерят и да го направят за смях, което имам намерение да изразя в редакционните си статии.

— Не бих го направил, ако бях на ваше място — предупреди го Кристиян. — Майка ми е мъртва. Вероятно би трябвало да го имате предвид.

— Така ли? Каква връзка има кончината й с моята работа?

— Никаква, затова няма защо отново да пишете за семейството ми. Ако някога открият Джефри и го осъдят, можете да съобщавате фактите. Но ако видя някоя ваша публикация, в която има дори някакъв намек, ще трябва да отговаряте пред мен.

— Това заплаха ли е, приятелю? — попита Холмс самодоволно.

— Точно така — отвърна му Кристиян. — Вие сте в ръцете ми, приятелю. По дяволите, или ще ни оставите на мира, или ще прочетете истинската история на живота си в заглавията на всяко проклето издание, до което се добера. Благодарение на вас изчезването на Джефри бе редовно отразявано. Смъртта на Лидия е друга история. Любовната й връзка с вас ще бъде следващото, ако не внимавате.

— Какво ме е грижа? Хората ме познават. Никой не ме смята за светец.

— Но никой не е разказал историята, която аз предлагам. Изоставен сте били, приятелю. Искате ли хората да го узнаят? Искате ли да разберат, че сте наблюдавали как расте синът ви, без да му дадете и цент, макар че сте тъпкан с мангизи?

— Да не би да искаш пари?

— От вас? — попита Кристиян, набирайки сили. — Никога. Ако искате да ме купите, напишете ми чек и аз ще го скъсам пред очите ви. От вас искам само уважение към семейството си. Искам честност, чиста игра, обективност. Сигурен съм, че се гордеете с качествата на „Сън“, нали? Какво ли би станало с този имидж, ако хората научат, че в статиите си влагате лично отношение. Не е особено похвално, приятелю.

— Никой няма да ти повярва. Дори нямаш доказателство, че съм твой баща.

— Още не. Но вече съм наел частен детектив и му плащам. Няма да му е много трудно да поговори с хора, които тогава са познавали майка ми.

— Смяташ, че те ще си спомнят какво е станало преди четирийсет и седем години ли?

— Щом става дума за вас, да.

Холмс вирна брадичка.

— Никой нищо не е видял. Няма да можеш да докажеш нищо.

— Няма — каза Кристиян, предвкусвайки победата си, — но ще успея да вдигна голям шум, който ще е доста неприятен за възрастен човек. Погрижете се да запомните този факт, приятелю. Майка ми вече я няма. В сделката е влизало да не ми казва името на баща ми и тя спази условията. Аз не съм ангажиран с тази сделка. Ако тя беше жива, не бих разговарял с нейните приятели. Не бих уронил достойнството й. Но нея вече я няма — обърна му гръб и тръгна с Лора надолу по хълма.

— Само ме окаляй — извика Холмс, — и ще ти кажа, че си толкова лош, колкото и аз.

— Само посмейте да окаляте семейството ми — извика в отговор Кристиян, — и на огъня ще отвърна с огън. Ваш син съм и нищо не ми пречи да го направя — в този миг разбра, че е способен да го извърши. Дали Лидия би одобрила тази негова заплаха, беше въпрос. Все пак някога го бе обичала. Но Кристиян трябваше да защитава семейството си и бе готов да го направи. По отношение на Гари Холмс се чувстваше точно толкова безмилостен, колкото самият Гари Холмс винаги е бил.