Барбара Делински
Предадена жена (4)

Четвърта глава

— Съжалявам, мисис Фрай. Разбирам, че ви е трудно, но ако се повтарям, то е само за да съм сигурен по отношение на фактите — Денис Мелроуз — полицейският детектив на Дафни, прегледа бележките си. — Съпругът ви е трябвало да се прибере в шест часа вчера, но така и не се е върнал. Нито сте го видели, нито ви се е обадил. Не ви е изпратил съобщение чрез трети човек.

— Точно така — Лора се чувстваше замаяна, опитваше се да се съсредоточи върху онова, което й казваше човекът, но й беше трудно.

— Не е звънял на майка си — продължи детективът. — Не се е обаждал на приятелите си, на никого в службата.

Дейвид потвърди последното.

— Пълно мълчание. Не се е свързал с никого там. Нито пък с клиентите, с които имаше запланувани срещи.

— Много срещи ли имаше?

— През целия ден. Джефри е добър счетоводител. Клиентите са доволни от него, защото си знае работата, освен това могат да разчитат на него.

— Такъв е във всяко отношение — намеси се Лора — и затова всичко е толкова странно.

— Джеф е човек на семейството — обади се Илис, като се надигна от стола. — Откакто го познавам, нито веднъж не е давал повод на Лора да се съмнява, че няма да се прибере вкъщи, както е обещал.

— Нещо му се е случило — настоя Лора.

Детективът я изгледа обезоръжаващо невинно.

— Мислите, че е станал жертва на мръсна игра ли?

— Явно.

— Не смятате ли, че е възможно просто да е имал нужда да се откъсне малко от всичко?

— От какво да се откъсне? — Лора знаеше, че човекът си върши работата, но това предположение не й се нравеше. — Ние сме неговото семейство. Обичаме го и той ни обича. Той харесва и работата си. Освен това вече сме планирали почивка. През януари заминаваме на Карибско море.

— Това, което пита детектив Мелроуз — каза Дафни сухо, като се извърна от прозореца и се приближи към групата, — е дали Джеф случайно не се е смахнал.

— Няма начин! — извика Дебра. Беше седнала близо до Лора и не бе мръднала от къщи, откакто се върна от училище в два часа.

— Съпругът ми е напълно с ума си — уведоми тя детектива. — Той е щастлив и здрав мъж, поне беше, когато вчера сутринта тръгна за работа. Щях да знам, ако нещо го е безпокояло.

Детективът си отбеляза нещо в бележника.

— Добре, можете ли да ми го опишете? Колко е висок?

Тя преглътна. Статистиката е толкова безчовечна. Но е необходима, каза си.

— Метър и осемдесет и два.

— Тежи?

— Седемдесет и три килограма.

— Играе тенис — напомни Дебра на детектива.

— При това много добре — добави Дейвид. — Когато играхме миналото лято, направо ме разгроми.

— Разбирам — атлетичен, със състезателен дух. Цвят на очите?

— Няма състезателен дух — поправи го Лора.

— Разбира се, че има — намеси се Дафни.

— Не чак толкова. Не държи непременно да излезе пръв. В това отношение не се напряга.

След като никой не й се противопостави, детективът повтори:

— Цвят на очите?

— Кафяви — отвърна.

— Коса?

Тя се хвана с ръка за гърлото. Беше й досадно да разглеждат Джеф поотделно — черта по черта, да раздробяват образа му, който беше в съзнанието й.

Дафни се притече на помощ.

— Кестенява, сресана настрани, късо подстригана. Носи очила с метални рамки.

— Имате ли снимка, за да го видя?

Лора изпрати Дебра да намери.

— С какви дрехи беше облечен, когато излезе?

— Ами с костюм — опита да се върне трийсет и шест часа назад, като се стараеше да подреди мислите си и да си спомни с какво се облече Джеф. — Тъмен костюм — всичките му дрехи бяха тъмни. Тъмни като на уравновесен мъж, такъв образ си бе изградил. — Струва ми се син.

— С жилетка ли?

— Не — само сако и панталон. Бяла риза, раирана вратовръзка — това й бе лесно. Повечето му ризи бяха бели, а голяма част от вратовръзките му — на райета.

Дебра се върна със снимката и я подаде на Лора, която я задържа за малко. Беше хубав мъж, в разцвета на живота си. Потрепери и подаде снимката на детектива.

— Може ли да я задържа засега? — попита той. Тя кимна.

Той се пресегна за палтото си.

— Връщам се в управлението и ще напиша доклад. Щом като разпространим данните, може да очакваме нещо да излезе.

Лора се изправи.

— Кога?

— Ще накарам хората ми да започнат работа още тази вечер.

— Колко време смятате, че ще е нужно, за да откриете Джеф?

Той извади снимката от рамката.

— Не се знае.

— Общо взето за колко време става това в подобни случаи?

Той сви рамене.

— Ако е бил замесен в някаква мръсна игра, доста бързо ще научим. Ако не, ще е нужно повече време.

— Ако не ли? Какво искате да кажете?

— Просто ако е напуснал дома си.

— Не го е направил — каза Лора, гледайки го право в очите. Нито един полицай не е стока. Но все пак са необходими. Те имат достъп до секретни източници.

Изпрати го до вратата, успя да му каже любезно довиждане, след което се върна в кухнята.

— Ето — каза Дейвид доволен, — и това стана. Сега вече можем да очакваме някакъв резултат — сложи ръка върху раменете й. Беше едър като мечка, тъмнокос, с брада и въобще не приличаше на счетоводител, не беше и хубав като Джеф. — Не се тревожи, мила. Полицията си знае работата. Ще го намерят. В службата всичко е наред. Случаите на Джеф няма да изостанат.

— Отмени ли поканата за довечера? — попита я Илис.

Като се изплъзна от ръката на Дейвид, Лора отвори един шкаф и започна да рови вътре.

— Ъхъ. Бяха поканени дванайсет двойки. Една по-малко няма да се забележи — трудно й бе да обясни на Джорджина Бабкок защо с Джеф не са отишли в музея, но се справи някак си.

Не, реши тя, разговорът със Скот беше още по-труден. Той се изуми, после се уплаши. Донякъде й се искаше да го беше пощадила и да му бе съобщила по-късно. От егоистични съображения обаче поиска той да се прибере вкъщи. Действаше й успокоително.

— Утре след часовете Скот се връща със самолет, ако дотогава Джеф не бъде открит. В петък той няма часове.

— Необходимо ли беше да му казваш веднага? — попита Дейвид.

— Достраша ме, че може да го чуе от някой друг.

— Двамата с Джеф бяха толкова близки.

— Са. Двамата с Джеф са близки.

— Скот е на деветнайсет години — обърна се Дебра към Дейвид. — Той може да се тревожи заедно с нас. Няма защо да го глезим.

Лора я стрелна с очи.

— Ние не го глезим.

— Глезиш го — опъна й се Дебра и я изимитира: — „Скот не може да направи това, той е на училище. Скот не може да направи онова, на училище е. Нека Скот да си поспи, той толкова учи. Дай на Скот малко пари, заслужил си е малко удоволствие.“ — после каза със собствения си глас: — Какво мислите, че Скот прави в Пен?

— Учи — отговори Лора.

— Играе. Нали чу съобщението му по телефонния секретар? Забавлява се със състудентите си.

Лора извади дълъг нож от стойката и започна да реже зелен фасул на малки диагонални парченца. Не беше нарязала и една шепа, когато телефонът звънна.

Дебра скочи нетърпеливо.

— Ало? — след малка пауза каза: — Разбира се, бабо. Почакай — с поглед, който подсказа на Лора, че трябва да се обади, тя й предаде слушалката.

Лора направи гримаса. Дори не се бе сетила за партито на майка си. Много бързо прошепна на Илис:

— Иска да прехвърли партито за Коледа в ресторанта. Запланувано е за деветнайсети. Дали ще можем да го направим?

Илис й направи знак да почака и тръгна към чантата си.

Лора пое слушалката.

— Може ли да ти позвъня след пет минути, мамо? Тъкмо правя нещо.

— Какво става при вас, Лора?

Лора преглътна.

— Какво имаш предвид?

— Да не би нещо да се е случило с Джеф?

Затвори очи и се облегна на стената. Близко до ума беше, че Мади ще разбере. Беше авторитетна фигура и първата, към която всеки би се обърнал, за да провери нещо необичайно.

— Кой ти се обади?

— Аманда Де Лонг. Видяла как Джефри се качил в колата си и отпрашил.

Лора се ядоса.

— На Аманда Де Лонг можеш да разчиташ толкова, колкото и преди трийсет години, когато ни остави с Джейни в Бостън, защото забравила, че трябва да ни прибере от балета.

— Слушай какво, преувеличаваш.

— Прекарах такъв ден, че мога да реагирам както си искам.

— Тогава къде е Джефри?

— Не знам! Снощи не се прибра. Вече си мисля, че или някой го е нападнал, или го е отвлякъл. Точно сега полицията се занимава със случая.

— Е, много съм доволна, че го открих — възбудено изрече Мади. — Винаги е хубаво да научаваш за кризите в семейството.

Лора въздъхна.

— Съжалявам, мамо, цял ден се надявах, че Джеф ще се прибере и няма да има за какво да ти се оплача. Обаждахме се на хора…

— Обаждахте ли се?

— Дейвид, Дафни, Илис и аз. Звънихме на хора, за които смятаме, че имат връзка с Джеф. Аманда трябва да е разговаряла с Джейни. Джеф играе тенис със съпруга на Джейни. Позвънихме им да му съобщим, че Джеф днес няма да отиде на тенис.

— Скот знае ли?

— Преди малко говорих с него.

— Как го прие?

— Разстрои се.

— А ти как се чувстваш?

— Как се чувствам ли? Също съм разтревожена.

— Усещам го, Лора, но на твое място нямаше да казвам на децата. След като Джеф го няма, те ще търсят опора в теб повече от обикновено и ти ще трябва да им я осигуриш. Подобна травма може да нанесе поражения върху крехката им психика…

— Моля те, мамо — прекъсна я Лора. Веднага усети, че майка й започна да анализира. Тази мисъл я накара да се изпоти. — Правя всичко, каквото мога. Дебра е тук, а Скот ще се върне утре. Докато не разбера какво е станало с Джеф, не искам да говорим за психологическите последици.

— А инстинктът ти на съпруга? Той какво ти подсказва?

— Че Джеф е някъде и има нужда от помощ.

— Много интересно. Това може да се тълкува по различни начини.

— Бързам, мамо.

— Аз също. Имам среща в седем, там сигурно ще се забавя до десет или някъде до това време, иначе бих се отбила. Ще можеш ли да се справиш?

Лора не можеше да каже със сигурност, но знаеше, че ще е по-добре, ако Мади не е около нея.

— Ще се справя.

— Ще се радвам, ако ме държиш в течение, Лора. Не обичам да чувам за семейни неща от странични хора.

— Ще ти се обадя.

— Беше казала, че ще се обадиш заради партито ми, а не го направи.

Лора потърси с очи Илис, която се доближи до нея с програмата на ресторанта за декември.

— Беше ужасен ден — каза Лора и проследи пръста на Илис. — Исках телефонната линия да е свободна, но проверих. Може да се съберете в ресторанта, ако желаете. Часът вместо шест да е шест и трийсет. Ще ни е нужно известно време, за да оправим след коктейла, който започва в четири.

— Надявам се, че не съм предизвикала затруднения?

— Не. Пожелавам ти приятно прекарване на вечерта — преди Мади да успее да каже още нещо, Лора прекъсна.

Само след миг телефонът отново звънна.

— Ало?

— Мисис Фрай, Дони е. Деб може ли да се обади?

Лора, без да иска изпъшка, погледна Дебра, която изнесе апарата от стаята. Преди отново да се заеме със зеления фасул обаче, другият телефон звънна.

— Да?

— Лора Фрай моля.

Гласът звучеше официално, не беше нито груб, нито престорен, както би постъпил похитител, но сърцето й започна да тупти по-бързо. Хвърли уплашен поглед към Дафни.

— На телефона.

— Дугън О'Нийл от вестник „Сън“.

Дугън О'Нийл. Представи си го — четирийсет и няколко годишен. Всичко в него беше смачкано и набръчкано, освен писалката и листа хартия в ръцете му. Беше също толкова опасен, колкото и някой похитител.

В погледа й пролича паника, но тя запази тона си спокоен.

— Да, мистър О'Нийл. Как сте?

— Добре, благодаря. Всъщност се чудя вие как сте. Чух, че съпругът ви е изчезнал.

Тя навлажни устните си.

— Кой ви го каза?

— Въпрос на обществено осведомяване. Вярвам, че е издадена заповед за издирване. Вярно ли е?

Лора се обърна с нетърпелив жест към Дафни, която направи озадачена физиономия.

— Може ли да подържите така, мистър О'Нийл? Другият телефон звъни — закри слушалката и я притисна към гърдите си. — Научил е за издирването, Даф. Толкова може да се разчита на дискретността на полицията. Сега ще го отпечата в утрешния брой на „Сън“.

Дафни се приближи и отговори тихо:

— Нямаше начин да не се стигне дотам.

— И да го разпространят, та всеки да го научи ли? Така нещата изглеждат толкова реални.

— Но, Лора, всичко това е съвсем реално. Не го искаме, но е така.

— Боже мой — притисна стомаха си. Само Джеф да си беше у дома! — Какво да му кажа? — запита, шепнейки нервно.

— Колкото се може по-малко. Искаш ли аз да разговарям с него?

На Лора много й се прииска, но усети, че ако не се държи спокойно с Дугън О'Нийл, ще си изпати. — Не — прочисти гърлото си — вдигна слушалката до ухото си. — Извинявайте. С какво мога да ви помогна?

— Да потвърдите, че съпругът ви е изчезнал.

— Както казахте, полицията е започнала да го издирва.

— Значи е изчезнал?

— Да.

— Имате ли някаква идея къде може да бъде?

— Не. Затова подадох молба в полицията за издирване — отговори му тя бавно и отчетливо, все едно че говореше на дете.

— Кога го видяхте за последен път?

— Вчера сутринта, когато тръгна за работа.

— През деня да ви се е обаждал?

— Не. Аз бях заета цял ден.

— Кога трябваше да се прибере?

Лора въздъхна. Наведе глава и сложи ръка върху схванатите мускули на тила си.

— Цялата информация е вписана в полицейския протокол, мистър О'Нийл. Смятам, че няма нужда да я повтарям отново.

— Кажете ми нещо за себе си. Как се чувствате?

Тя дръпна слушалката от ухото си и се взря в нея, сякаш човекът от другата страна на линията бе побъркан.

— Как си представяте, че мога да се чувствам? — попита най-накрая недоумяващо.

— Може би разтревожена, разстроена…

— Много сте проницателен, мистър О'Нийл — дори и да се засегна от сарказма й, той не го показа.

— Смятате ли, че съпругът ви може да е отвлечен?

— Всичко е възможно.

— Ще платите ли откуп, ако ви поискат?

— Разбира се. Що за въпрос?

— Значи имате пари в банката?

Дафни я беше предупредила да казва колкото е възможно по-малко, но някои въпроси тя не можеше да пропусне.

— Ако въпросът ви е дали съпругът ми и аз сме толкова богати, че това да е дало възможност за отвличането му, отговорът е не. Но ако поискат откуп, ще направя всичко възможно да събера парите.

— Това ще навреди ли на бизнеса?

— Моля?

— Вашият съпруг е добър счетоводител.

— Ако го няма — сряза го тя, — той не би могъл да свърши нищо. Да, в този смисъл това ще навреди на бизнеса.

— Спокойно — тихо я предупреди Дафни, но Дугън О'Нийл заговори отново и прикова цялото внимание на Лора.

— Мислех си за вас. Ресторантът „Черешите“ съществува отскоро и сега се утвърждава. Тъкмо това е част от чара му. Подобна случка би могла да създаде потискащо впечатление. Тревожите ли се за ресторанта?

Лора усещаше как сърцето й започна да бие все по-силно от яд и негодувание едновременно. Знаейки, че всяка нейна дума се записва за бъдеща публикация, тя отвърна:

— Мистър О'Нийл, съпругът ми изчезна. Никой не знае къде се намира. Полицията се зае със случая, но до този момент не е открила нищо. Точно сега правя всичко възможно да открия Джеф. Ресторантът „Черешите“ е отворен, както обикновено. Хората, с които работя, ми оказват силна подкрепа в момент, когато не мога да бъда там.

— Не ви питах за това.

— Ако някои хора решат да бойкотират ресторанта, тъй като според тях липсата на съпруга ми представлява заплаха за тях — заяви Лора, — това си остава за тяхна сметка. Лично аз вярвам повече на гражданите на областта Хемпшир. Те са умни и силни. Обичат добрата храна, която аз им предлагам — бързо пое дъх. — Сега, ако нямате нищо против, мистър О'Нийл…

— Един последен въпрос — каза той и тя отбеляза неуловима промяна в тона му. Това трябваше да й послужи за предупреждение, но той заговори, преди тя да предаде слушалката на Дафни. — Какво смятате относно възможността вашият съпруг по своя воля да е напуснал града?

Тя стисна здраво слушалката.

— Това не е възможно.

— Някаква криза в средата на живота…

— Не и Джеф.

— Може би е имал таен живот…

— Не. Съжалявам, мистър О'Нийл, но не одобрявам странните ви идеи — тя затвори слушалката. — Ама че нахален човек!

Дафни прихвана Лора за кръста.

— Май ти дойде много, Лора. Ще паднеш всеки момент. Ела горе.

Лора не й се противопостави. Нямаше сила. Изведнъж се почувства толкова уморена, че не знаеше как още стои на краката си.

— Извинявай — прошепна.

— За какво?

— Че се срутих. Дугън О'Нийл е виновен. Защо ми зададе този въпрос? Също и полицаят? Защо всички търсят някакви злонамерени причини в невинни събития?

— Изчезването на един мъж не е точно невинно събитие.

— Но това е Джеф — Лора спря. После добави тихичко: — Не е ли така? Джеф не би могъл нарочно да ни напусне, нали?

Дафни изглеждаше угрижена.

— Кой знае какво и защо го прави? Всъщност толкова добре ли се познаваме?

— Да — настоя Лора, но по-меко. — Познавам Джеф. Също Дебра и Скот, майка ми, теб и Илис.

— Но кой може да проникне в мислите на друг?

Дафни го изрече сериозно. Тя наистина беше пряма и добра приятелка. Лора ценеше откритостта й.

— Смяташ ли, че би могъл да го направи, Даф?

— Просто да замине? — замисли се по-дълго, отколкото на Лора й се нравеше, а после поклати глава. — Няма смисъл да разсъждаваме върху това. Полицията ще направи всичко възможно да го открие.

— Междувременно аз какво да правя? Дебра смята, че трябва да седим тук и да чакаме нещо да стане, а ако нищо не се случи? Ако Джеф не се появи с дни?

— Работи. Нали го каза на О'Нийл? Върши всичко, с каквото обикновено се занимаваш.

— Не е необходимо да съм в ресторанта. Аз съм отговорно лице, а не изпълнител. След като Илис се занимава със заявките и снабдяването, а Даян посреща гостите и ръководи ресторанта, Сю, Дейв и Джаспър се грижат за готвачите, няма нужда от мен.

— Да не би да предпочиташ да стоиш тук всеки ден и да чакаш телефонът да звънне? — попита я Дафни малко сухо.

— Знаеш, че не бих го направила. Направо ще полудея.

— Тогава се занимавай с нещо.

— Хората ще кажат, че съм ужасна.

— Откога те е грижа какво казват хората?

— Откакто влязох в бизнес, където това има значение. Откакто Дугън О'Нийл ми го подсказа.

— Дугън О'Нийл е проститутка — заяви Дафни с презрителен тон. — Би подсказал каквото и да е, само и само да изкопчи нещо от теб. Това му е работата, Лора — спря за малко, след това продължи: — Какво друго можеш да очакваш от човек, който работи за Гари Холмс?

Лора изсумтя. Гарисън Холмс III беше издателят на „Сън“, човек с много десни разбирания. Редакционните му статии предизвикаха голям шум. Славата му се носеше. Близо осемдесетгодишен, по-красив, отколкото мъж на неговата възраст имаше правото да бъде, женен за четвъртата си съпруга, за него се говореше, че има незаконни деца навсякъде по света и въпреки всичко негодуваше срещу бедните, че правят същото. Това бе една от любимите му теми. Другата беше социалната система за осигуряване, за която той смяташе, че дава милостиня на некадърниците. Както и системата за криминално съдопроизводство, която според него е в ръцете на главорези.

— Дугън има нужда от заглавия — продължи Дафни, — и когато те сами не изникват, той сам си ги търси.

Лора уморено се замисли върху думите й.

— Аз му подхвърлих няколко, нали?

— Не беше толкова зле. Ако те цитира, може да бъде привлечен под отговорност, че е задал глупави въпроси на разстроена жена.

— Ако ме цитира. Знаеш, че няма да го направи. Ще подбере някои думи и изрази и ще ги вплете, в какъвто си иска контекст. Боже мой — изохка, — по-добре да не се беше обаждал. Щяхме да разполагаме с повече време. Още на сутринта всички клиенти на Джеф ще разберат, че нещо не е наред.

— Те така и така ще открият.

— На Лидия какво ще кажа?

— Че правиш всичко възможно да откриеш Джеф.

— А Дебра какво ще прави? Всички в училището ще узнаят. На нея и така й е трудно да се съсредоточава, а отсега нататък ще й бъде още по-трудно. Дори няма да може да се преструва, че станалото не й се отразява.

— Дебра ще се справи — настоя на свой ред Дафни и й се усмихна с обич. — Тя е силно момиче.

— Само на думи. Оплаква се, че се занимавам с разни неща, докато Джеф го няма, но ще чуе концерта на „Ролинг Стоунс“. Дори Джеф да не се върне, ще отиде. Ще отиде и в Ню Йорк с теб. Питаше ме дали ще я пусна тази година.

— Разбира се, че ще заминем — каза Дафни. — Много ще ми е приятно да прекарам няколко дни с любимото ми шестнайсетгодишно момиче.

— Тя те обожава, Даф.

— Чувствата ни са взаимни — продължи с носталгичен тон: — Спомням си, когато се роди. Като че ли беше вчера.

— Не беше. За доказателство мога да ти покажа побелелите си коси — каза Лора тихо и уморено.

— Не говори. Помъчи се да заспиш.

— Къде смяташ, че е Джеф?

— Не знам.

— Мислиш ли, че е добре?

— Да, мисля, че е добре — отвърна Дафни след известна пауза.

— Ще се върне ли?

— Ъхъ.

— Благодаря ти, Даф — прошепна.

— Моля — отвърна тихо Дафни и стисна рамото й. — Помъчи се да заспиш. Аз съм долу.

Лора искаше да поръча на Дафни да се прибере вкъщи и да спи там. Също, че не бива да губи още един ден от работа. Адвокатската професия е сериозна. Дафни имаше клиенти, които зависеха от нея.

Но Лора бе твърде уморена, за да промълви каквото и да е повече. Просто вдигна шала до брадичката си и се отпусна.