Барбара Делински
Предадена жена (26)

Двадесет и шеста глава

— Защо се омъжи за Джеф? — попита Кристиян. Въпросът го глождеше от години. Искаше отговор.

Тя потърка буза в гърдите му.

— Защото теб те нямаше.

— Сериозно ти говоря.

— И аз сериозно ти отговарям. Обичах те.

— Беше много млада.

— Когато ти замина, бях като разсипана.

— Защото не се ожених за теб ли?

— Защото замина. Смятах, че никога повече няма да те видя.

— И се омъжи за Джеф, за да ме видиш ли?

— Не.

— Тогава защо?

— Защото Джеф ми харесваше. Защото беше стабилен и на него можех да разчитам. Смятах, че той ще ми осигури живота, който желаех.

Кристиян знаеше какъв бе този живот. Тя му го описа, изплаши го, а после заживя с брат му.

— Да си имаш къща и деца.

— Не къща, не желаех някаква сграда. Имах нужда от дом. Разходки със семейството в парка, велосипеди с кошчета за децата отзад, коледна елха с много украшения и свещи, подаръци, увити толкова хубаво, че да ти е жал да скъсаш хартията. Нищо от това не съм имала като дете.

— Но ти беше едва на осемнайсет години. Ако бе завършила колежа и ме бе изчакала, можехме да ги имаме заедно.

— Не исках да завършвам колежа. Освен това ти ми каза, че нищо от това не те влече.

— Бях гневен. Между нас се създаде нещо толкова хубаво и изведнъж ти състави подробен план как да го промениш.

— Ти каза, че не искаш да живееш така.

— Излъгах те — отвърна той. — Повечето неща ги исках, но не точно тогава. Все още бях много сърдит и обиден на Лидия, на Бил и Джеф и на този, който ми е баща. Още не знаех какво ще правя в живота и ако годините се върнат обратно, сигурно пак бих заминал, защото тогава не бях готов да се обвързвам.

— Ако ме обичаше достатъчно, щеше да го направиш.

— Това са твоите фантазии — рече той покровителствено с тъга и любов. Лора бе романтичка в широкия смисъл на думата. Тя си мечтаеше за разни неща и след това се заемаше да ги изпълнява. За това й качество я обожаваше. Но в същото време го болеше, защото в края на краищата тя пострада. — Тогава какво знаехме за любовта? Разбира се, чувствата ни бяха силни, но знаехме ли какво означава това, или докъде ще ни доведе, или колко време ще продължи? Аз трябваше да се справя със собствените си демони, а не можех да го сторя в Нортхемптън. Ти беше единствената причина, заради която се задържах толкова дълго там.

— Щеше ли да се върнеш да ме видиш, ако не се бях омъжила за Джеф?

— Вероятно. Може би след година или две. Но все пак се върнах. Нали бях на сватбата ти? Не се ли върнах и когато Скот се роди?

— Точно така — отсече тя хладно.

Той взе главата й в ръце, поддържа я настойчиво, докато тя отново се облегна на гърдите му.

— Тогава бях нещастен. Сърдех се на теб, ревнувах Джеф, съжалявах себе си, защото животът, който ти създаваше за семейството си, беше много близък до онова, което аз желаех. Всеки път, когато те погледнех, те желаех. А ти беше съпруга на брат ми. Заклевам се, че ако се бе омъжила за друг, сигурно щях да се опитам да те отвлека. Но той ми е брат. Отнасям се с пренебрежение към много условности, но тази не можех да наруша. Освен това ти имаше Скот и Дебра и изглеждаше много щастлива — леко я погали по косата. — Беше щастлива, нали?

Усети я, че кимна.

— Имах живота, който желаех. Положих много сили, за да потръгне — спря и малко колебливо добави: — Като си помисля, невинаги е било лесно.

— Защо?

— Джеф не беше човек, който умее да води. Не беше и изпълнител. Без да усети той, аз го подтиквах и когато и това не помогна, аз вършех всичко и му приписвах заслугата на него. Не е трябвало да постъпвам така. Отнех му гордостта. Ако сам бе успял да направи нещо, би имал по-голямо самочувствие. Упреквам се за това.

— Не се упреквай, Лора.

— Как да престана?

— Като си кажеш, че онова, което си направила, си го извършила с най-добри намерения. Ти не си Бог. Не си в състояние да оформяш хората в такива индивидуалности, каквито би искала да бъдат.

— Но се опитвах — изрече тя отбранително.

Той я притисна.

— С най-добри намерения. Всички правим грешки. Постъпвала си правилно. Само погледни какво даде на Джеф. Създаде му прекрасен живот. С теб той имаше повече, отколкото би имал, с която и да е друга жена.

— Тогава къде е сега?

Кристиян не знаеше къде е Джеф. Но го обичаше — това също го признаваше. Спомените, когато Джеф беше мъничък, когато му се усмихваше и му говореше по бебешки, протягаше ръчички към него, не бяха умрели. Джеф му беше брат. Надяваше се, че където и да се намира, е щастлив.

Вярваше и че където и да е, ще си остане там. Искаше Лора за себе си. Съзнаваше, че е егоистично, но вече му беше време да получи малко любов, за която от толкова дълго копнееше.

— Липсва ли ти? — попита я той.

Тя се забави с отговора. Никога по-рано не се бе осмелявала да изрече на глас мислите си.

— В началото да. Защото ми правеше компания. Слушаше какво му говоря. Окуражаваше ме. Винаги беше около нас. Изведнъж изчезна и стана някак си особено — направи пауза. — Дали ми липсва в ежедневния живот? — тонът й стана тъжен. — Всъщност вкъщи той нищо не правеше. Ходеше на работа, извеждаше ме вечер, плащаше сметките за къщата. Толкова. Аз се грижех за децата, за къщата и гледах бизнеса си. Децата го казаха — повлия върху живота ни повече, когато изчезна, отколкото докато си беше у дома. Нужно ми бе известно време, докато го проумея — вдигна глава към него. — Защо чак тогава?

— Защото не си искала да се замислиш.

— Но защо?

— От преданост, от уважение, по навик. Даже може и от любов.

Думите му останаха да висят във въздуха.

— Обичаше ли го? — попита Кристиян, тъй като това най-много го интересуваше.

Тя отпусна брадичка до гърдите му.

— Смятах, че го обичам.

— Когато се омъжи за него, обичаше ли го?

— Искаше ми се. Казвах си, че го обичам.

— В действителност обичаше ли го?

— Не така, както обичах теб — обясни тя малко по-ясно. — Това, което беше между нас, беше страстно, вълнуващо и спонтанно. В отношенията ни с Джеф липсваше страст.

— И ти бе готова да живееш без нея?

— Не си давах сметка, че ми липсва. Не правех сравнения. Не си го позволявах. Може би не съм смеела. Но Джеф бе до мен, обичаше ме, искаше да се оженим, а това означаваше, че ще отпадна от колежа и ще се освободя от опеката на майка си, което желаех най-много от всичко.

— Толкова много ли?

— Толкова. Аз съм по-голямата дъщеря. Тя искаше аз да съм блестяща. Мечтаеше да постигна много. Представяше си, че вървя по нейните стъпки. Но аз не исках да вървя в тази посока. Начинът й на живот — студен и аналитичен, ме плашеше до смърт. Не желаех да имам нищо общо с него.

— Изненадвам се, че въобще си се записала в колежа.

— Тя ме принуди.

— Ще накараш ли Дебра да отиде в колеж?

Лора мълча известно време. Най-накрая с тон, изпълнен със съмнения, каза:

— Искам най-доброто за нея. Това грешно ли е?

— Теоретично не. Но ти определяш най-доброто от твоя гледна точка, а тя не е непременно същата като на Дебра.

— В такъв случай, значи приличам на Мади?

— Взела си най-доброто от нея — интелигентността и способността да се посветиш на нещо, но у теб има качества, които тя не притежава — топлота и съчувствие.

— Не умея да изслушвам. Дебра ми го каза. Всъщност слушам, но не чувам, както Мади винаги е правила.

— Ти си много натоварена — каза Кристиян. — Бих се обзаложил, че чуваш много повече от Мади, но може би не всичко. Коя майка го прави?

— Дебра е сърдита, откакто Джеф го няма.

— Понятно е.

— Не се справям с нея както би трябвало.

— Това също е разбираемо. Мислиш за няколко неща едновременно. Сега, след като Скот се върна в колежа, освободен от обвинението, би могла да посвещаваш повече време на Дебра.

— Ще го направя — зарече се тя. — Непременно.

 

 

— Често ли мислиш за баща си? — попита Лора. Беше петък вечер. Два дни не правиха почти нищо друго, освен да спят и да се любят. Тази вечер най-после се облякоха и излязоха да вечерят навън. Сега стояха в тъмното прегърнати и наблюдаваха долината, огряна от лунната светлина.

— Мисля за него — призна той.

— Често ли?

— Доста.

— Искаш ли да откриеш кой е?

— Естествено, но мама не иска да ми каже, а в кръщелното ми не пише. Бил е потънал в небитието и това означава, че единствените, които знаят, са Лидия и той. След като той не ме е потърсил четирийсет и седем години, съмнявам се, че би го направил сега.

На Лора не й се искаше да мисли така.

— На години трябва да е почти колкото Лидия, ако не и по-възрастен. Може да е болен. Може да се е замислил, че и той е смъртен. Когато остареят, хората разсъждават другояче.

— Ето те и теб — каза Кристиян с усмивка, — пак започна да рисуваш приятни картинки.

— Би могло да бъде така, Кристиян. Защо не наемеш детектив?

— Мислил съм по този въпрос, но единственият начин той да научи каквото и да било, е като разговаря с хора, които са познавали майка ми преди четирийсет и седем години. Не бих могъл да постъпя така зад гърба й.

— Откакто ми го каза, все гледам мъже на подобна възраст и си представям дали не е някой от тях.

— Да не мислиш, че аз не го правя? Знаеш ли, че се ядосвам страшно, когато някой нехае да се свърже със собствения си син? Мога да пазя тайна. Няма да хукна да го издрънкам на „Сън“. Няма да му искам и пари. Имам си достатъчно. Искам да го знам за себе си и нищо повече.

Лора се опита да се постави на негово място и установи, че би се чувствала по същия начин.

— Още ли се сърдиш на Лидия?

— Понякога, когато съм сам. Когато я видя обаче, не мога да й се сърдя. Тя е стара и крехка. Жал ми е за нея. Който и да е, тя го е обичала, но се е отказала от тази любов заради нещо, което е сметнала, че е по-сигурно и стабилно. Бил не беше мъж, който е способен да я развълнува. Но е могла да се опре на него, тъй като винаги е бил край нея.

— Също като Джеф — отбеляза Лора и я побиха тръпки. — Историята се повтаря, нали? Само че аз имам и друга възможност — обърна се и обви врата му с ръце. — Развеждам се с Джеф. Щом се върнем, ще подам молба. Вече няма да те загубя, Кристиян. Не искам да свърша като Мади — с чудесна работа и без никого, или като Лидия — с нищо друго, освен със спомени.

— Пак би могла да останеш сама. Ако умра след пет години.

— Не казвай такова нещо.

— Вярно е.

— Майка ти е на седемдесет и три години, баща ти вероятно е по-възрастен.

— Все пак бих могъл да умра.

— Или пък аз. Но поне дотогава имаме време. Искам го, Кристиян!

 

 

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че искам да затворя ресторанта? — попита Лора.

Кристиян я стрелна с очи.

— Ще ти кажа, че искаш да те разубедя и точно това ще направя — беше понеделник вечер и те се връщаха към Нортхемптън. За последните пет дни се бяха разделяли най-много за по няколко минути. Той искаше да е непрекъснато с нея, да я докосва, да си говорят, да се гледат или да се любят. Бе дълбоко влюбен в нея, но не чак толкова, че да не сподели искреното си мнение. — Ти си скъса задника, за да го създадеш. Ресторантът е добър и има постоянна клиентела.

— Бизнесът не върви. Направо се борим, за да оцелеем.

— Само в сравнение с преди. Хвърлих едно око на книгите ти, Лора, затова съм наясно. Сега си по-добре, отколкото в началото. Закрепила си се, но не си по-зле, което наистина е забележително. Почакай още малко. Слуховете ще замрат, хората ще забравят за Джеф, но стомасите им винаги ще имат нужда от храна. Трябва да направиш нещо ново и тогава нещата ще потръгнат. Ти обичаш ресторанта.

— Той направо ме поглъща — оплака се тя. — Отнема ми толкова време и усилия. Не желая да работя вечер или в края на седмицата, особено когато си край мен.

— След месец самият аз ще започна работа.

— Но ти не работиш през уикендите. Тогава сигурно ще бъде единственото време, когато ще се виждаме. Ако затворя ресторанта, бих могла да се съсредоточа върху кетъринга и да бъда придирчива към работата. В края на седмицата бих могла да идвам при теб или пък да се срещаме някъде другаде. В южната част на Върмънт има прекрасни хотелчета.

Той я стисна за ръката и я прекъсна.

— Плашиш се, защото приближаваме Нортхемптън и не знаеш дали всичко ще е както преди. Няма да спя в леглото ти, защото Дебра още не е готова, но поне ще сме заедно.

Тя въздъхна облекчено.

— Точно това искам.

— Тогава ще го направим така. Без да му мислим много. Просто ще бъдем заедно и ще живеем ден за ден.

Той се замисли за намерението й да се разведе с Джеф. От една страна нямаше нещо, което да желае повече. Но от друга — изпитваше същата вина както преди години, когато копнееше за жената на брат си. Но отношенията му с Лора минаха стадия на копнежа. Все пак Джеф бе част от живота им.

— Искам да поговоря с Так Джоунс — каза той. — Сигурно бихме могли да направим нещо повече, за да открием Джеф.

— Все пак ще подам молба за развод — настоя тя. — Вече не бих могла да живея с него. Особено след всичко, което ми причини. След това, което направи на децата. Ако предпочита да е в неизвестност, ще го оставя да си живее така.

— Дори и да се разведеш с него, той си остава баща на децата ти. Срещу него има повдигнати обвинения за многобройни данъчни измами. Те ще висят като дамоклев меч над главите ни.

— Но ще бъде още по-лошо, ако го намерят и го осъдят.

— Права си, но поне ще се сложи край на всичко. Дебра и Скот ще знаят къде е баща им. Ще могат да го виждат. Вероятно той би им дал обяснение за стореното. Може и на теб да обясни.

— Аз няма да променя решението си.

— Знам, но поне всичко ще има някакъв край, а тъкмо от това имаме нужда. Трябва да се справим с това, Лора, и единственият начин да го направим, е да открием Джеф.

 

 

Джеф спря пред къщата на Глори, пресегна се и внимателно я събуди. Тя беше много изморена и му беше жал да я буди, но знаеше, че следващият ден ще бъде също толкова изморителен, а тя имаше нужда от почивка.

— Стигнахме, Глори — вдигна леко вълнената й шапка. — Хайде, мила, събуди се.

Тя отвори очи и го погледна. В началото не го позна, но след малко лицето й светна. В следващия миг обаче тъгата се върна в очите й и усмивката се стопи. Оправи се, намръщи се и се пресегна да отвори вратата.

Джеф заобиколи камионетката и успя да й помогне, преди още да бе пуснала крак към земята. Държеше я за ръка, докато вървяха към къщата.

— Попи ще се оправи, Глори — каза й. — Чудесно се грижат за него в болницата.

— Не ми изглежда добре.

Джеф не би могъл да го изрече по-внимателно. Видът на Попи беше ужасен, както при повечето хора с рак на белите дробове, особено когато ракът бе пуснал метастази до мозъка. Прогнозата не беше добра, макар и Глори да не я знаеше. Тя все още смяташе, че Попи е само болен.

— Утре ще изглежда по-добре — увери я Джеф. — Ще видиш. Нощес ще се наспи хубаво — това бе сигурно. Болкоуспокояващите, които му даваха, го замайваха и приспиваха.

— Кога ще се прибере вкъщи? — попита тя със същия уплашен глас, с който задаваше въпроса през деня.

— Само докторите знаят. Може утре да ни кажат — той отвори външната врата и я пусна да мине. В този миг, поклащайки се, се появи една огромна жена. Хана Мак беше съседка. Не бе приказлива, но работеше много. Съпругът й беше рибар и когато тя не приготвяше мрежите му, печеше хляб за местния пастор, а той го раздаваше на всички, които имаха нужда. След като взеха Попи в болницата, Глори имаше нужда от грижи. Хана спеше нощем при нея, за да не бъде сама и да не се плаши.

— Здравейте, мисис Мак — поздрави я Джеф и подуши с нос. — Готвите нещо. Мирише много хубаво — обърна се към Глори и започна да отмотава шала от врата й. — Какво мислиш, че е? — попита меко.

Очите на Глори бяха изпълнени с печал, но тя поде играта.

— Яхния?

— Мисля, че има доматен сос.

— Спагети?

Той разкопча палтото й.

— Нещо повече от спагети. Долавям мирис на сирене.

Някакъв ентусиазъм се появи в тъжните й очи.

— Лазаня?

Той се усмихна.

— И аз това предположих — той много познаваше, поне що се отнася до храна. Имаше голяма практика. — Да попитаме ли?

— На лазаня ли мирише, мисис Мак? — попита Глори.

Докато Джеф отиваше да закачи нещата на Глори на кука до вратата, видя, че жената кимна.

— Глори я обича — каза. — Благодаря ви.

— Не съм много гладна.

— Но не си яла цял ден. Трябва да хапнеш нещо, Глори. Трябва да си силна заради Попи.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Много се боя.

Той я прегърна през раменете.

— Няма от какво да се боиш. През нощта мисис Мак ще спи при теб, а аз ще дойда сутринта и ще те заведа при Попи.

— Сега ще останеш ли? Моля те. Ти също трябва да ядеш.

Изглеждаше тъй нещастна и го гледаше с такова очакване, че той хвърли поглед към мисис Мак.

— Има ли достатъчно?

— Повече от достатъчно.

Остана. Яде заедно с тях лазаня в кухнята и се увери, че Глори се нахрани добре. Тъй като и тогава не го пускаше да си тръгне, във всекидневната той й прочете една статия от „Нешънъл Джиографик“. Правил го бе и преди, когато идваше у тях. Тя много обичаше да й четат.

Точно тази вечер беше толкова изморена, че щом той свърши с четенето, тя отиде да си легне. Докато караше пикапа към къщата си, си мислеше за нея. Докторите даваха на Попи само няколко месеца живот. Джеф, както и Попи, не знаеше какво щеше да прави Глори без него.

— Тревожа се — казваше той със стържещия си глас, когато Глори излизаше от болничната стая. Нямаше нужда да обяснява на Джеф. Глори се осланяше на него да я ръководи в живота. Тя можеше сама да се грижи за себе си, що се отнася до обличане, дори можеше да готви, стига храната да е купена. Дребни задачи, ако внимателно й се обяснят, като например работата на келнерка в ресторанта, не представляваха проблем за нея. Творчески задачи, в които бе необходимо да вложи умение, й бяха по-трудни.

От известно време Попи отпадаше. Предната година получил хронична кашлица и спрял да пуши. Докторите смятаха, че дотогава ракът вече се е бил разраснал. Предполагаха също, че си е наложил да не обръща внимание на симптомите, но безрезултатно. Непрекъснато се чувстваше уморен и слаб, а кашлицата му ставаше все по-дълбока. В неделните дни, когато ресторантът беше затворен, той не излизаше от къщи. След Нова година физическата му сила намаля и предната сряда той припадна в ресторанта.

Джеф се случи там по това време. Докато двама мъже отведоха Попи в болницата, той и още един човек останаха, за да помагат. Успяха да сервират храната, която Попи вече бе приготвил. Пекоха хамбургери, правиха хотдог, пържиха картофи с бекон. На Джеф му се сториха много вкусни.

През делничните дни Джеф работеше в ресторанта всеки ден. Стана му навик по два пъти на ден да води Глори в болницата, през останалото време стояха в ресторанта — той готвеше, а тя сервираше.

Ако Лора можеше да го зърне отнякъде, щеше да умре на място, така реши той, когато спря на склона. Тя веднага би се замислила как да разкраси ресторанта, да направи менюто по-изискано и да привлече нови клиенти. Това беше неприемливо и нереалистично. Би й доверил, че на него му харесва простотата на менюто, защото подхожда на обикновените хора, че той не желае нови клиенти, защото това би означавало повече работа. На него нещата му харесваха такива, каквито са. Доволен бе и от факта, че успяваше да се справи сам с всичко. Глори и Попи зависеха от него, той изпъкваше в очите им и това го караше да се чувства добре. Хората в града го приеха, особено откакто Попи се разболя.

Самият Джеф смяташе, че дните му не минават толкова зле за беглец като него.

Мъчно му бе за Скот и Дебра. Имаше мигове, когато мислеше за тях и се чувстваше нещастен. Предполагаше какво е мнението им сега за него и вероятно го заслужаваше. Да можеше да им обясни защо е постъпил така. Ако имаше възможност и да им разкаже какво е открил.

Но нямаше да го разберат. Те бяха деца на Лора. Скот притежаваше същия неин авантюристичен дух, а Дебра, колкото и да се кълнеше в обратното, когато пораснеше, щеше да се промени. Те нямаха нужда от него. Никога не са имали.

Все пак той мислеше за тях.

Излезе на пътя на заден ход, отново се спусна по хълма и се отби малко на изток до една самотна телефонна кабина. Тази не бе използвал преди. В това отношение внимаваше. След като набра номера и пусна няколко монети, почака. Беше почти девет и половина. Тя сигурно си е вкъщи.

Отговори след второто позвъняване. Гласът й звучеше различно — или бе задъхана, или сънлива — не можа да разбере.

— Здравей — каза.

Тя помълча известно време. После наистина със задъхан глас и неочаквано силно изрече:

— Здравей. Виж какво, моментът никак не е подходящ. Може ли аз да ти позвъня друг ден?

Позна гласа му, беше сигурен. Джеф имаше чувството, че тя е с някого. Зачуди се с кого ли.

— Чудесно — каза тя, след като той не отговори. — Тогава ще си поговорим.

Този път тя затвори преди него. Той бавно се върна в пикапа и продължи по пътя си.