Барбара Делински
Предадена жена (3)

Трета глава

Джефри Фрай се събуди с ужасна пулсираща болка в главата. Сложи ръка върху челото си, за да я успокои, ала тя го пронизваше. Струваше му се, че се излъчва от целия му череп и затова не можеше да я обхване с длан. Така е с главоболието, бяха му казвали и сега го разбра върху себе си. Не че съжаляваше, че се напи до безпаметност. То бе единственото, което можеше да направи. Все едно че измина път, който отдавна му предстоеше. Сякаш месец и половина преди четирийсет и втория си рожден ден най-после се превърна в мъж.

Тази мисъл отекна в главата му. Опита се да отвори очи, да се увери дали това, което направи, е истина, или все още сънува, но клепачите му отказваха да го слушат. Разпери пръсти върху главата си и остана да лежи мирно. Непознатата обстановка наоколо трябваше да му подскаже онова, което имаше нужда от потвърждение.

Леглото беше тясно — обикновена дървена рамка, върху която едва се побираше на дължина. Чаршафите бяха корави и миришеха на пластмасовата опаковка, от която ги извади предната вечер. Беше ги сложил накриво, колкото стигаха способностите му да постила легло, и при всяко вдишване с кожата си усещаше дращенето на вълнени одеяла. Те също миришеха на ново, за разлика от всичко останало в къщата.

Докато лежеше на леглото със затворени очи, усещаше дъх на мухъл и мирис на старо. Някога тук е живял рибар, подушваше го. Нямаше нищо меко или приятно в миризмата на къщата или пък в звуците, които чуваше. Зимен дъжд, който щеше да се превърне в сняг.

Избра този бряг, защото обичаше морето. Когато беше малък, а семейството му почиваше край брега, седеше и с часове гледаше вълните. Те го хипнотизираха.

Сега, докато слушаше, той отново почувства силата им. Не искаше и не можеше да разсъждава върху онова, което остави зад гърба си. Затова притисна ръка още по-силно към главата си, предпазливо пусна крака настрани от леглото и внимателно седна.

Закрепи се, докато светът зад клепачите му престана да се върти. Много бавно отвори очи. Нямаше нужда да ги движи, за да обхване с поглед малката къщичка. Вярно, не беше голяма, но това нямаше значение. Малка означава уютна. Беше и практично. Всичко, от което имаше нужда, бе на видно място, независимо че в момента зрението му изневеряваше. В кухнята му се мержелееха мивка и стенни долапчета, размазано виждаше полици за книги и бюро до една стена, мебели като за всекидневна. В центъра на стаята имаше печка за дърва, която излъчваше последната топлина от пъновете, които запали предната вечер. Между печката и кухнята бе разположена малка кръгла маса и два стола с облегалки от напречни пръчки.

Всичко бе изработено от дърво. Всичко бе овехтяло. Необходимо бе да се поправи. Но Джеф не се оплакваше. Имаше нужда от място, където да се скрие и по-добро не успя да намери. Никой нямаше да го открие тук. Градчето беше далеч на север и бе твърде отдалечено от цивилизацията, за да се сети някой да го търси там.

Не, никой нямаше да го намери. Беше планирал нещата твърде добре. Когато предната година дойде да търси къща, се бе маскирал, представи се с измислено име и плати в брой. През есента си събираше вещи — не само чаршафи, одеяла, но и прибори за готвене, чинии и топли зимни дрехи. В това отношение също беше безкрайно предпазлив — купуваше всичко с пари в брой, и то по едно-две от магазини колкото се може по-далеч от Нортхемптън. След две седмици щеше да има брада, след четири косата му щеше да порасне, а през това време ще си готви от провизиите, които беше купил.

Поршето — единственият лукс, който взе със себе си, бе завито с тъмносиво платнище и прибрано в бараката зад къщата, където беше и старата лодка. Градчето бе потънало в гъста мъгла, докато минаваше по пустата главна улица в малките часове през нощта. Никой не го бе видял и нямаше да разбере, че е там.

Не си взе нищо друго, освен дрехите на гърба си, куфарчето и петдесет хиляди долара в дребни банкноти. Щяха да му стигнат за дълго време. Тук нямаше да харчи много. Къщата си имаше собствен генератор, много му харесваха ветроупорните фенери, окачени на различни места из стаята. Като има тях, дърва за огрев и запаси от храна, в продължение на дни нямаше да излиза. Дори си донесе книги, а това означаваше, че няма да умре от скука. Но дори и да нямаше книги, съмняваше се дали щеше да му остане време да безделничи. В къщата имаше много работа за вършене. А след като оправи всичко, когато косата и брадата му израснат, би могъл да отиде до града и да си намери работа като помощник-дърводелец. Така бе започнал и Кристиян, не, всъщност Кристиян започна на строеж на мост в някакво забутано село в Западна Африка. Но като върши това-онова на отдалечено място в Ню Инглънд, човек също би могъл да преживее. Няма значение, че не разбира почти нищо от дърводелство. Щом Кристиян се е научил, и той би могъл. Нали имат едни и същи гени? Ако поиска, ще направи така, че на ръцете му да се появят мазоли.

Колкото и да е трудно за вярване, като се изключи пулсиращата болка в главата му, за пръв път в живота си можеше да прави каквото пожелае. Беше свободен — напълно свободен. Без име, без минало, без отговорността, която привързва мъжа към бюрото в продължение на осем часа пет дни седмично, петдесет седмици на годината. Беше свободен.

Но се чувстваше ужасно.

Може да е настинал, каза си. Печката работеше добре, но в къщата ставаше течение — нещо, което не бе забелязал предишното лято, когато беше топло. Сега почувства влага, която проникваше в костите му.

Не, всъщност главният проблем беше главоболието му. Направи усилие и се изправи на крака, пристъпи по дървения под до гладкото кожено куфарче, което някак бе не на място в тази обстановка. Извади два аспирина и с жест, който вероятно беше подходящ за мъж, свободен като птичка, той отхвърли глава назад и ги погълна на сухо.

Жестът не бе преценен добре. Главата му сякаш се пръсна от внезапното движение назад. Стомахът му реагира към всичко, което беше погълнал предната вечер. Обръщайки се, без да вижда, без да мисли дали е настинал и дали наистина е свободен, с препъвания стигна до банята и повърна.

 

 

С пукването на зората в другия край на света Кристиян Фрай се събуди от ужасната горещина. И по-рано бе идвал в Австралия. Не беше страната, която обичаше най-много, но му предложиха да свърши една работа, която му допадна. Времето бе избрано чудесно и с малко въображение Австралия бе много близо до Таити, закъдето същия ден щеше да отплава. На остров Таити щеше да бъде много забавно. Бе ходил там и преди и с нетърпение чакаше мига да се срещне със старите си приятели. Освен това му се искаше известно време да поживее в лукс, а другаде това не му се удаваше.

Бунгалото му беше малко по-голямо от тропически навес, дюшемето бе наредено направо върху земята, а в средата на помещението се издигаше стълб, който подпираше сламения покрив и единствената стена от страната на гората. Стената към океана липсваше. Оттам навлизаше лекият ветрец, който понякога повяваше през дърветата, макар че сега Кристиян не усещаше никакъв полъх. Въздухът беше горещ, влажен и неподвижен и изстискваше енергията от тялото му.

В Кеънс, с модерните хотели по крайбрежието, не беше толкова лошо, а много по на север беше Порт Дъглас, където престоят бе първокласен във всяко отношение — от ваните с топла вода до жените. На север от Порт Дъглас обаче въображението на човека отстъпваше пред пищната природа на Дейнтри — най-голямата тропическа гора, която Кристиян бе виждал.

Това не беше красотата на идеално изрязан диамант или къща от времето на крал Джордж. Всичко тук бе грубо, примитивно, недокосвано от човешка ръка. Беше горещо и влажно, миришеше на нова и стара растителност, на гнило, на по-високи от човешки бой растения.

Целта беше всичко да се запази по този начин и тъкмо това бе причината да се обърнат към Кристиян да направи снимки. Изщрака десетки филми, които пазеше на сигурно място в охладителя си. Ако дори само малка част от тези снимки помогнеха на каузата, ще си заслужава потта, която се изля от него през последната седмица.

Дори и сега, призори, когато е най-хладно, той вече се потеше. Бяха го предупредили, че декември не е най-добрият месец за престой по тези места, но това съвпадаше с програмата му. Обичаше да ходи на почивка, дори това да означаваше тропически лес пред дъждовен период. Нямаше значение дали пот или проливен дъжд мокреше дрехите му, дали се налагаше да ги свали, макар че те никога не изсъхваха напълно и се вмирисваха. Щеше да ги изхвърли, когато се върне в Кеънс, а на Таити ще носи леки дрехи, ако въобще му потрябват.

При тази мисъл се усмихна. Беше отслабнал от пот, нямаше никакво съмнение, че бе свалил три и половина или четири килограма, а това беше добре. Обичаше да бъде във форма — не че понякога се замисляше за диета или упражнения, като се знаеше с какво се препитаваше, но ваканциите бяха нещо различно. Добра храна, по-малко движения от обикновено, изразходване на минимум нервна енергия. По това време си позволяваше да напълнее.

Затова бе доволен, че тръгна преди Деня на Благодарността. На вечеря при Лора човек не можеше да се въздържи. Тя приготовляваше всичко — от супата до ядките, при това всяка година всичко се променяше, освен пуйката. Денят на Благодарността беше случай да се представи, да покаже какво може. С Коледата беше същото. И макар че Кристиян трябваше да признае, че Лора правеше от нищо нещо, все пак не остана, за да види какво ще му поднесе този път. За него бе твърде болезнено, тя доста остро му напомняше какво би могъл да има самият той.

Затова по време на почивка непрекъснато се занимаваше с нещо. За да не може да мисли много. Не биваше да си спомня какво беше едно време. Не биваше да се държи като нищожество, да подхвърля шеги наляво и надясно и да прави злобни намеци какво са постигнали в живота Лора и Джеф.

Чувстваше се остарял за подобно нещо. Ставаше му досадно, а в случая иронията на съдбата се отнасяше към друго. От години Гейби му повтаряше едно и също.

— Защо го правиш, Кристиян? — обръщаше се към него. — Обиждаш семейството си, а и себе си. Вече си остарял за тези неща. Защо го правиш?

Той нямаше готов отговор, поне такъв, който да й даде, а онова, което не искаше да сподели с Гейби, не можеше да го каже на никой друг. Бяха заедно близо шестнайсет години. Много добри приятели — с прекъсвания. Любовници — от време на време. Тя му беше почти като съпруга. Но нещо не достигаше, някаква сила, която да им подскаже, че трябва да използват момента и че е задължително един от двамата да направи компромис.

После Гейби се разболя. Той искаше да се ожени за нея, но и двамата разбираха, че жестът е ненавременен — безпомощно оръжие срещу болест, която не можеше да бъде спряна. Така той остана при нея, държеше ръката й, когато тя бе в моменти на просветление и когато изпитваше страх, разправяше се с докторите и й помогна колкото се може по-лесно да изкара последните си дни. Когато нямаше вече какво друго да направи за нея, той я погреба.

Малка вадичка от пот се стичаше по лицето му. Гейби му липсваше. Тя беше добра приятелка, човек, на когото можеше да се облегне в живота. През трите години, когато я нямаше, макар че не мислеше непрекъснато за нея, му се случваха мигове, когато му се искаше да поговори с нея, да я изведе, да я види как се усмихва.

Но в Дейнтри тя не би се усмихнала. При тази мисъл Кристиян се засмя. Гейби обичаше лукса. Нямаше да й хареса горещината, щеше да намрази влагата и гъстата гора. На нея й бяха нужни пространства, а също и тишина. Тя не би спала като него само по тънки боксери, и то в колиба с една стена. Не би се къпала гола в потока. Нямаше да й хареса и да върви през джунглата.

 

 

В четири часа следобед бостънско време Тейлър Джоунс лежеше буден в леглото, което не беше негово, но му бе добре познато. Познаваше допира на чистото бяло хасе, на смачкани възглавници, на дебелия бял юрган. Познаваше и усещането на жената, чието тяло съвсем точно пасваше на неговото.

За съжаление тя напускаше града. Само след седмица чисто белите хасени чаршафи щяха да бъдат смъкнати от леглото, опаковани и изпратени в Сан Франциско, където я очакваше служба като помощник-мениджър на хотел с четири звезди. Работата беше чудесна, чест за една двайсет и седем годишна жена, голяма крачка нагоре по стълбицата, която тя планираше да изкачи до върха. Хотели имаше из цялата страна, при това с четири звезди. Тя не би се съгласила, ако напускането на Източното крайбрежие щеше да разбие сърцето й.

Между нея и Тейлър имаше нещо хубаво, но то беше чисто физическо. Той го знаеше, тя също. Произхождаха от различни места, харесваха различни хора, искаха различни неща от живота. Но сексът беше добър, затова продължаваха да се виждат. Преместването й на другия край на страната като че ли беше единственият начин да се сложи край на връзката им.

— Так?

— Ммм?

— За какво мислиш?

Той пое дълбоко дъх.

— Мисля, че ще ми липсваш.

— Не лъжи.

— Истина е — вдигна глава над бузата й. — Ти какво очакваше да ти кажа?

— Че трябва да се връщаш на работа. Винаги така казваш.

Беше права. Той не беше тип, който се застояваше или се отпускаше от приятните изживявания. Не беше чак толкова безчувствен, че макар и по някакъв дребен начин да не прояви съжалението си за края на връзката им.

— Мислех, че можем да излезем да вечеряме заедно. Ще бъде подходящо, не мислиш ли?

— Само ако не се виждаме пак, преди да замина.

Той отметна кичур руса коса от бузата й.

Тя го погледна въпросително.

— Може би е по-добре да не се виждаме — каза той най-накрая. — Няма да е по-лесно.

— Няма да е и толкова трудно. Ние не се обичаме.

— Не — той плъзна ръка по гърдите й, тъй като топлината й го привличаше. — Но имаме това — беше се пристрастил към нея. На всеки няколко дни тя му беше нужна, иначе му идваше да започне да се катери по стената.

Тя спря ръката му, задържа я и облегна бузата си отново върху възглавницата.

— Не ми е достатъчно. Необходимо ми е още нещо. Ти също имаш нужда от хубава съпруга. Обаче попадаш на неподходящи жени, Так. Непрекъснато го правиш. Харесваш жени, които имат утвърдена кариера, но те няма да ти създадат дом, семейно огнище и пет деца. Аз само бих ти създавала неприятности, защото си имам свои мечти и не мога да се откажа от тях.

— Ако ме обичаше, щеше да го направиш.

Тя го погледна предизвикателно.

— Ти не ме обичаш. Дори и да е така, изразяваш го по много странен начин. Бърз секс три или четири пъти седмично, като се обаждаш веднъж, за да уговорим всички дни, и дори тогава закъсняваш. Никакви подаръци, никакви цветя, не носиш нищо за ядене и пиене…

— Можеш да ядеш и пиеш с приятелите си.

— С които, бих искала да изтъкна, ти не направи и най-малкия опит да се запознаеш — раздразнението й се смекчи, тъй като съзнаваше, че някои неща не могат да се променят. — Голям негодник си, Тейлър Джоунс. Само един Господ знае защо прекарах години покрай теб.

— Аз знам защо — той се ухили. — Заради страхотния секс.

Тя кимна.

— Страхотен секс. Докато ме имаш, ме любиш и докато аз те желая, ти го разрешавам. Химическата спойка е отлична, идеална дори. Винаги ще те желая и това си е факт — сложи пръста си във вдлъбнатината на брадичката му. — Но аз си скъсах задника от работа, за да направя кариера, и в момента, в който се отлепям от земята, не мога да спра нещата. Може някой ден да се омъжа и да имам деца, но това ще стане само след като стигна мястото, което желая. Необходимо ми е. Разбираш ли защо?

Той разбираше. Беше му го обяснила достатъчно ясно. Хотелите бяха в кръвта й. Двамата й дядовци притежаваха хотели. Единият все още беше в бизнеса и тя искаше да работи в неговата хотелска верига. Условието бе сама да си заслужи мястото. Бе решена да го направи.

— Разбирам — каза той с безразличие.

— Затова оставането ми няма никакъв смисъл. Така имаш възможност да се огледаш за други жени — погали едната му вежда с палец. — Някоя от тях ще ти подхожда. Ще си намериш жена, която ще те вдъхновява, ще те научи да бъдеш по-грижовен и ще я обикнеш.

— По-грижовен и да я обикна? Аз?

— Защо не? Ти и без това така се любиш. Но при теб всичко свършва в мига, в който станем от леглото, защото аз не ти подхождам. Може би, ако бяхме по-близки по възраст…

Той я прекъсна като поклати глава.

— Осем години разлика не е нищо. Проблемът не е в това. Може да сме родени и в един и същи ден и пак да не си пасваме. Ти си блестяща, аз не съм — тя имаше кожени палта, бижута и ягуар. Застрахователната й вноска сигурно възлизаше на толкова, колкото той даваше за храна на година. Той бе на държавна служба, а от нея никой не забогатява. В следващия си живот реши, че ще бъде голяма клечка, но засега харесваше работата си, особено когато му се паднеше интересен случай. — Ти вървиш нагоре и все по-нагоре. Аз не, но това ме задоволява, защото не мога три пъти на седмица да умирам в смокинг.

Тя се усмихна.

— Жалко. Много добре изглеждаш в смокинг.

Той също й се усмихна.

— И така, какво ще кажеш за вечеря?

— Предпочитам да се видим още веднъж, преди да замина.

Но той поклати глава. Тя беше тази, която заминава. Най-после той трябваше да вземе нещата в свои ръце. Тя погали бедрото му.

— Ще ме пожелаеш.

— Дяволски си права — така беше от самото начало.

Около час по-късно той се изхлузи от леглото. Облече се и излезе. Свърна от крайбрежната улица и тръгна по Стейт стрийт до Тремънт, прекоси градската градина, вървейки по Комънуелт до Масачузетс авеню и пресече реката при Кеймбридж. Докато изкачи трите етажа до апартамента си на Сентръл скуеър, беше полузамръзнал. Така, без да обръща внимание на натрупаните бележки върху бюрото си, той се преоблече и отиде в гимнастическата зала, където наказа тялото си с упражнения, които не бе правил от месеци. После, почувствал смътно, че губи контрол, спря да изяде една пица, върна се вкъщи, отвори студена бира и включи телевизора, за да гледа мача на Селтик.