Барбара Делински
Предадена жена (13)

Тринадесета глава

„Мир на земята, да се отнасяме към хората с добро“. Ако някога по-рано сте чували тези думи, било е поне десетина пъти. Тази седмица ги повтарят от амвона в целия град, отпечатани са на поздравителни картички, които пълнят чувалите на пощаджиите, написани са по витрините на магазините по главната улица.

Измина още една година, дойде още една Коледа. Посланието е същото и както винаги звучи като мечта. В Близкия изток войната продължава да бушува, а нашите управници я прославят от страх. В името на дипломацията те отстъпват, стискат си ръце и се усмихват. По същия начин отровата от наркобароните на Южна Америка продължава да се влива във вените на децата ни, докато държавните бюрократи стоят зад бюрата си, чешат се по главите и размишляват какво да предприемат. Вбесени от тяхната инертност, ние самите сме принудени да действаме, за да бъдем арестувани пред клиниките за аборти, където гласовете ни могат да спасят живота на човешки същества, които са твърде мънички, за да се защитят.

Как може да има мир на земята, когато по улиците се разхождат крадци, когато затворници са пускани под гаранция много преди да са изтекли присъдите им, когато изнасилвачи биват освобождавани поради несъвършенството на закона? Как е възможно да се прояви добра воля към хора без гордост, които не заслужават доверие, и как може да съществува гордост и вяра, когато интелигентни хора планират да крадат пари, принадлежащи на други?

Преди улиците на света да бъдат почистени, трябва да бъдат пометени улиците на страната, а още по-рано — улиците на щата, а преди тях — на нашия град, което ни води до случая „Джефри Фрай“. Роден е и е израснал в Нортхемптън, тук имаше и успешен бизнес. Държавни служители твърдят, че чрез измама умишлено е присвоявал стотици и хиляди долари, а това е голямо петно върху нашата общност и върху самите нас. Той трябва да бъде заловен. Дотогава ние сме еднакво виновни с него.

Изправянето на Джефри Фрай пред съда ще бъде само началото. Нужно е да предприемем мерки, за да направим сериозна крачка напред в установяването на мира на земята, ала целта го заслужава.

Като дете Дора мразеше Коледа. Родителите й предпочитаха много по-интелектуални занимания, отколкото подготовката за празниците, което означаваше, че докато другите хора украсяваха елхи, пееха коледни песни и отваряха кутии с подаръци, възрастните Маквей прекарваха празниците, като четяха, пишеха или сравняваха бележките си с колеги. Лора виждаше дядо Коледа заедно с приятелките си и още от самото начало знаеше, че не е истински. Родителите й й го съобщиха. Да, купуваха й подаръци, за да не се чувства като изоставена, но те бяха практични — никога не показваха проява на въображение и когато тя и сестра й влязоха във възрастта на тийнейджърите, престанаха да получават подаръци.

Още като малка Лора си беше обещала, че когато порасне и има своя къща, Коледата ще се празнува по друг начин. Наистина стана така. Още от първата година на брака й, макар че двамата с Джефри не можеха да си позволят много неща, тя се стараеше да направи празника весел. Особено след като се появиха децата. За нея украсата на елхата се превръщаше в церемония, а децата канеха свои приятелчета, за да се порадват и те. Помагаше им да нижат пуканки на дълги върви и да пекат коледни сладкиши, да палят ароматизирани свещички. Тя планираше коледната вечеря, както и тази за Деня на благодарността. Искаше всичко да е свежо и весело, да се чувства оживление и празникът да достави удоволствие на всички.

Тази година Коледата не се получи. Не че не се опита. Купи дръвче и накара Скот да го постави, когато се прибра от колежа. Свалиха украшенията от тавана и ги подредиха на елхата. Беше се погрижила и за подаръци.

Но в понеделник на Бъдни вечер в „Сън“ се появи редакционната статия на Гари Холмс и за всички бе много трудно да се преструват, че са щастливи. Дебра се разгневи на вестника, Скот се ядоса на Джеф, Мади се разсърди на Лора, а самата Лора не знаеше какво да прави.

— Ти си толкова лоша, колкото и онези бюрократи, които той споменава — каза й Мади. — Седиш тук на стола и разсъждаваш върху възможностите си. Не е ли време да направиш нещо, Лора? Не смяташ ли, че трябва да направиш нещо дръзко?

Лора белеше кестени за пълнежа на пуйката.

— Какво би искала да направя?

— Дай под съд Гари Холмс. Той обижда семейството ти.

— Той само повтаря обвиненията на данъчната полиция към Джеф. Може да постъпва безотговорно, но в действията му няма нищо незаконно. Нямам основания да го дам под съд — тя вече се бе обадила по телефона на Дафни, която й каза, че нещата стоят така.

Но Мади беше упорита.

— Все пак го дай под съд. Имаш нужда от място, където да огласиш собственото си мнение.

— Не мога да си го позволя, мамо. Съдебните дела струват пари, а тъкмо сега не мога да ги отделя — бутна настрани дъската за рязане и продължи да бели лук.

— Има моменти, когато някои неща трябва да се направят по принцип. Случаят е точно такъв. Този човек и вестникът му ни принасят в изкупителна жертва заради всичките злини на света. Смятам, че на удара трябва да се отговори с удар.

Но Лора не беше в настроение да се бори с когото и да било, затова остави майка й да говори, докато довърши пълнежа, после отскочи до ресторанта, за да провери как върви там Бъдни вечер. Едно време и Джеф я придружаваше. После се връщаха, за да вземат децата, и отиваха на църква. Тази година Лора не изпитваше никакво въодушевление, не искаше да налага на децата каквото и да било, затова ги остави да правят каквото пожелаят и да излязат с приятели. В резултат на това къщата бе необикновено тиха, когато се прибра. Постави компактдиск с коледни песни, пусна го силно, за да запълни тишината, и се върна в кухнята.

За съжаление музиката не успя да я отвлече от мислите й и да притъпи болката.

Дебра и Скот се прибраха един след друг с петнайсет минути разлика. Дебра каза, че гледали видео и прекарали доста скучна вечер у Джена. Скот сподели как завел Кели в местния спортен бар, където наблюдавали записи от световното първенство на много голям екран.

Тъкмо беше свършил, когато Дебра попита:

— Татко не е звънил, нали?

Лора поклати глава.

— Защо пък да се обажда тази вечер? — попита Скот.

— Защото е Бъдни вечер.

— Мислиш, че това има значение за него, след като го няма толкова време?

— Може би — каза Дебра и се намръщи. — Ти не мислиш ли така, мамо?

— Може утре да позвъни — отвърна колебливо тя.

— Не се надявай — подхвърли Скот и Лора почувства как я обзема тъга. Скот винаги е имал лек характер, но изчезването на Джеф го промени. Станал бе циник.

— Знам, че се гневиш — каза му кротко. — Аз също, освен това в някои отношения имаме право.

— В някои отношения ли? По-добре кажи в много отношения. Той ни изостави. Просто си дигна шапката и ни остави да се справяме с много неприятности. В бара видях няколко мои съученици, не всички ме забелязаха, но нито един от тях не се приближи. Като че ли съм прокажен.

— Може би заради ризата ти — обади се Дебра. — С този зелен цвят.

Скот не й обърна внимание.

— Някои бяха разтворили вестника и от време на време четяха на глас, за да чуят останалите. Знаят какво е направил. Известно е на целия град и калта пръска върху нас.

— Хайде, Скоти — започна Лора. — Ако искаш да станеш адвокат, трябва да спазваш основното правило. Правиш умозаключения, без да са ти известни фактите.

— И това, което знаем, е достатъчно.

— Не, не знаем — възрази му Дебра. — Вие двамата може да смятате, че е виновен, но не и аз. Ако татко е заминал, значи е имал причина.

— Да. Опита се да измами държавата и го хванаха.

— Може да има обяснение.

— Как можеш да обясниш голяма кражба?

— Не знам — извика тя, — но това не значи, че ти можеш — после се обърна към Лора с треперещ глас. — Коледа е. Знам, че утре ресторантът е затворен, ти ще готвиш голяма вечеря, но как ще празнуваме, след като татко го няма?

— Трябва — настоя меко Лора. Като забеляза сълзите в очите на Дебра, на гърлото й застана буца. Остави кърпата за чинии и я прегърна. — Коледа е и се предполага, че всички трябва да бъдат щастливи — когато Дебра отвори уста, за да й възрази, тя веднага продължи: — Знам, че не си щастлива, нито пък аз. Скот също. Но ще бъдем още по-зле, ако само се мотаем унили. Има неща, за които трябва да бъдем благодарни. Утре можеш да си помислиш за тях.

— Кажи едно от тях — промълви Дебра.

— Мама Лидия. Тя ще дойде, знаеш, че ви обича.

Дебра утихна.

— За нея няма ли да е ужасно, след като татко го няма?

— Може би. Но от нас зависи дали ще я разсеем. Същото се отнася и до баба ви — Лора се обърна към Скот. — И тя е толкова гневна, колкото и ти. Според нея заради тези негативни статии ще я освободят от университета.

— Кариерата на баба Маквей да увехне? — изсумтя Скот. — Няма начин. Мисля, че тя ще работи до края на живота си.

— А ако татко е умрял? — попита Дебра. — От полицията още нищо не са казали.

— Ако татко е умрял, тогава ще се смеем на себе си — каза Скот. — Държавата не може да предяви обвинения срещу мъртъв човек, така ще се окаже, че сме изживели всичко това ей така, за нищо.

— Скот — обърна се умолително към него Лора, — не споменавай такива неща. Не е хубаво.

— Мама е права.

— Но е самата истина — настоя Скот.

— Може би — съгласи се Лора, — но и да го кажеш, не ни помага. Не знаем къде е баща ви. Не ни е ясно какво прави. Не мога да приема, че е умрял. Засега можем само да продължаваме да живеем така, което означава, че утре ще имаме обичайната си коледна вечеря и ще направим всичко, за да се позабавляваме.

— Без татко няма да е същото — отвърна Дебра с разтреперан глас. — Искам нещата да са си както преди.

Лора я прегърна и я притисна силно. Самата тя също бе уплашена. Бъдещето бе напълно неясно, а Джеф го нямаше, за да й помогне. Не че го бе правил преди, но все пак беше до нея.

Тя се опита да събере остатъците си от кураж.

— Животът невинаги остава един и същ. С времето нещата се променят, неизбежно е. Но това не значи, че ще стане по-лошо.

— Смяташ ли, че ще живеем по-хубаво без татко? — попита Дебра.

— Просто ще бъде различно. Трябва да бъдем готови на всичко. Ако седим на масата и си мислим само за това, ще бъде много тягостно. Но ако си помислим, че ние останалите сме заедно, че сме здрави и таим надежда, че през следващите седмици и месеци ще ни се случат хубави неща… — гласът й прекъсна — … всичко ще бъде наред.

Дебра не проговори. Нито пък Скот, но само след минута Лора усети ръката му върху рамото си. Като освободи едната си ръка, тя вплете пръсти в неговите.

В тези няколко безмълвни минути се състоя празникът на Лора.

 

 

Два дни след Коледа Дафни заведе Дебра в Ню Йорк. Лора се колебаеше дали да я пусне поради финансовото си състояние, но Дафни настоя.

— Аз имам пари, Лора. Печеля много, а нямам деца. Ако не мога да похарча малко за Дебра, за кого друг?

— Вече харчиш заради мен — припомни й Лора. Дафни разделяше вечерите си между архива на Джеф вкъщи и документите от бизнеса на Лора. — Вършиш цялата тази работа заради мен, а аз не мога да ти платя нито цент.

— Не искам пари. Нямам нужда да ми даваш нищо.

— Но ти си губиш времето.

— Ти си моя приятелка — каза й Дафни с такъв поглед, който не търпеше възражения. — Не искам да чувам нито дума повече.

Иначе имаше достатъчно грижи. Всеки ден с пощата продължаваха да пристигат сметки и каквото и да правеше, Лора все не успяваше да изплати всичките.

Затова продължаваше да съкращава разходите си. Разговаря с Еми, която идваше два пъти седмично да чисти и пере, отложи идването на хора да почистят килима, отклони бояджията, който трябваше да боядиса спалнята на долния етаж, и се отказа да купува нови покривки за ресторанта. Позвъни на Даяна в бутика и я помоли да се опита да продаде специално поръчания пуловер от Уелс. Отказа резервацията до Сейба тъкмо навреме, за да си вземе обратно капарото за билетите.

Но всичко това бяха дреболии на фона на общото. Те едва ли биха могли да компенсират съществуващото неравновесие между онова, с което разполагаше и което дължеше. Сънуваше кошмари — че се налага да затвори „Черешите“ и става келнерка в „Тимоти“ — главния й конкурент. Събуждаше се обляна в студена пот и разтреперана от страх. Понякога се събуждаше с желанието да остане в леглото целия ден и да се скрие от света. Ако никой не я виждаше, никой нямаше да я обижда, така разсъждаваше. Но това беше погрешно, знаеше го. Сметките щяха да продължават да идват, независимо дали ги отваря, или не, а ако не ги изплати, ще стане още по-лошо.

След като държавата е замразила средствата й и тя не може да продаде къщата, дали няма начин да прекъсне изплащането на ипотеката?

След като Дафни се върна от Ню Йорк, тя й зададе въпроса полушеговито, полуобнадеждено, но Дафни го прие сериозно. Разпита сред адвокатите и се разрови в юридическите книги. Разбра, че Лора би могла да подаде молба за запор върху изплащането на ипотеката, ако се стигне дотам. Но за да се изпълни това, трябваше да мине време, увери я Дафни.

Но Лора не можеше да бъде убедена лесно. Вече твърде много й бе отнето. Светът в розово, който познаваше, където нещата ставаха както тя пожелаеше, не съществуваше. Цялото й бъдеще се разклати. Имаше твърде много неща, които не знаеше.

Затова вместо да спори с Дафни за спиране на вноските за ипотеката, тя й подхвърли друга идея.

— Време е да наемем частен детектив. Когато нощем се събудя, мисля по този въпрос. Питам се дали ако го бяхме наели в самото начало, нямаше да открием Джеф досега.

Последва минута мълчание, преди Дафни да я предупреди.

— Детективът струва пари.

Лора забеляза, че тя не прие възторжено идеята за частен детектив.

— Според мен този случай е точно за частен детектив. Има предизвикателство. Пък може да си направи и реклама. Освен това така ще спечели пари. Щом веднъж вляза във владение на парите си, ще му платя.

Дафни прокара пръсти през косата си.

— Лора, в сметките ти няма кой знае колко. Действително там има пари, но ако смяташ, че като получиш своята половина, всичките ти проблеми ще се оправят, грешиш.

— Но това все пак е нещо. Поне на тях мога да се опра. На Нова година ще стане месец, откакто го няма, и досега не знам къде е. Полицаите звънят, където могат, но освен това не вършат кой знае колко. Нито пък данъчната полиция. Ако ФБР се занимава със случая, разбирам защо десетината най-търсени престъпници още са на свобода. Джеф е все някъде. Искам да зная къде. Ако имах времето, енергията и знаех как, самата аз бих тръгнала. Искам да се направи нещо.

Дафни я изгледа продължително.

— Нека да поговоря с Тейлър Джоунс.

— Защо да не наемем частен детектив?

— Защото не бива да харчим собствените си пари, когато това е работа на държавата.

— Но държавата не прави нищо, а аз искам да го намерят.

— Джоунс трябва да си каже думата.

— Познаваш ли някой добър детектив?

Дафни кимна.

— Работила съм с някои от тях.

— Тогава им се обади.

— Първо на Тейлър Джоунс.