Барбара Делински
Предадена жена (14)

Четиринадесета глава

Так не беше виждал Дафни от деня, когато тя се появи в полицейското управление, за да го обвини, че се е разприказвал пред пресата. Мислеше си за нея и това го озадачаваше. Вярно, че имаше страхотни крака, но познаваше много жени с красиви крака, затова не можеше да си обясни защо тя се връщаше в съзнанието му. Вероятно понеже се носеше стилно — начинът, но който се движеше, по който говореше, по който защитаваше приятелите си. Интригуваше го.

По тази причина изпита определено удоволствие, когато тя се появи на вратата му.

Всъщност имаше и друга причина. Минаваше четири часа в последния ден на годината. В полицейското управление бяха останали малко хора. Так нямаше планове за новогодишната вечер, затова седеше в управлението, разлистваше книжа върху бюрото си, преструвайки се, че вече привършва със случая „Фрай“, докато всъщност се самосъжаляваше.

Усмихна се на Дафни широко и естествено и това като че ли я стресна. Известно време тя остана като вкаменена. После много предпазливо — така му се стори — се осмели да му се усмихне.

— Радвам се — каза тя. — Хората в тази сграда сякаш замръзват, когато се появя пред очите им.

— Но не и аз. И не днес. Имам нужда от компания. Искате ли да седнете? Изглеждате прекрасно — както винаги. Сигурно сте свикнали мъжете да се заглеждат по вас. Обзалагам се, че непрекъснато го правят.

Тя поклати глава.

— Не? — трудно му бе да повярва.

— Аз съм адвокатка. Не смеят.

— О! — замисли се дали не го предупреждава по този начин. Ако е така, по-добре да й го каже направо. — Е, аз пък смея. Действително изглеждате прекрасно. Вие сте най-хубавото, което видях през деня — бе готов да се закълне, че тя се изчерви. — Как вървят нещата, адвокат?

— Не зле — тя продължаваше да го гледа в очите.

— Хубав тен имате.

— Благодаря. От слънцето на Таити е. Цял ден тичах от единия край на острова до другия, за да попадна на следите на свидетел, и в това време лъчите са си свършили работата.

— С шнорхел ли плувахте?

— Да, когато исках да се откъсна от мисълта да хвана очевидеца.

— Карахте ли сърф?

— В друга почивка. Много е изморително да следиш свидетелите.

Или устните й бяха свити малко превзето, или се сдържаше да не се разсмее.

— Познавам Кристиян, агент Джоунс. Предполагам, че щом сте го открили, той се е постарал да ви поквари.

Так се почеса по главата.

— Разбирам, че наистина го познавате.

— Девер е на най-добрата ми приятелка. Присъстваше на сватбата им, както и аз. Беше на кръщенетата на децата, както и аз. Дойде на шейсет и петия рожден ден на Лидия, както и аз. Без да споменавам дните на благодарността, вечерите по Коледа и Великден.

— Той е късметлия. Сигурно му е хубаво да се връща отнякъде, а вие да го чакате.

Не биваше да го казва. Осъзна го в мига, когато думите се изплъзнаха от устата му, когато приятното й държане се вледени и тя се надигна да си тръгне.

— Хей — спря я той. — Съжалявам. Бе съвсем неуместно.

— Освен това не е вярно — поясни тя. — Никога не е имало нищо между Кристиян и мен. Въобще не мога да си представя какво ви е накарало да си го помислите.

— Ами той е сам, вие също…

— Между нас няма абсолютно нищо общо. Той е против порядките, аз държа на тях и това е само едно от нещата. Бих могла да продължа и да ви изброя безброй разлики между нас, но и за двамата ще бъде чиста загуба на време.

— Добре, аз не бързам.

— Довечера е Нова година. Всички се прибират. Вие няма ли да пътувате до Бостън, или някъде другаде?

— Нищо не ме свързва с Бостън.

— Аха.

— Не ми ли вярвате?

— Естествено, че ви вярвам… — размисли тя. — Не всъщност сте прав, не ви вярвам. Приличате на мъж, който си има по едно момиче във всеки град.

— Толкова ли сексуален изглеждам? — продължи бързо, преди тя да го е отрекла: — Всъщност преди няколко седмици скъсах с едно момиче и оттогава съм сам. Затова в Бостън не ме чака никой, както и тук, което означава, че имам много време за разговор.

Това сякаш я изненада и я накара да забрави какво се готвеше да му каже. Когато го погледна отново, вече се владееше.

— Дойдох по една определена причина.

— Така си и мислех.

— Лора иска да наеме частен детектив. Преди да пристъпим към подобен разход, бих искала да знам дали сте научили нещо ново. Денис ми предаде, че Кристиян не е могъл да ви помогне.

— Вярно — потвърди Так. Нямаше нищо против да сподели информация с нея, особено ако по този начин би спечелил доверието й. — Кристиян нито го е виждал, нито го е чувал. Проверихме летищата, автобусните линии, влаковете. Също и компаниите, които дават коли под наем. Да, знам, че е взел поршето, но винаги съществува възможност да го е скрил някъде и да е наел кола. Преровихме мотели и хотели, но никаква следа от копелето.

— Използвал ли е кредитни карти?

— Не.

— А банкова карта?

— Не. Умен е. Не е оставил и най-дребна следа, по която да го последваме.

— В такъв случай какво ще правите? — тонът на Дафни беше малко предизвикателен.

— Съсредоточаваме вниманието си върху живота му тук. Разговаряме с негови приятели, клиенти, хора, свързани с него чрез бизнеса — помисли си за онова, което откриха. — Интересно.

— Кое?

— Всъщност, като че ли никой не го е познавал добре. Докато е бил, тук са го харесвали. Дори са го уважавали заради познанията му. Но когато попиташ някого дали според него е бил способен да извърши престъпление, той не отрича веднага.

— А какво казва?

— Че не е знаел какво му се е въртяло в главата. Че е имало мигове, когато той си е вършил работата, но като че духом въобще не е бил там — Так отново спря, този път, за да я изгледа. Беше привързана към семейството. Близка на Джеф. От всички хора, с които бе разговарял, тя би могла да му свърши най-добра работа. — Вие някога имали ли сте това чувство?

— Не.

— Изглеждаше съсредоточен, така ли?

— Да.

— Щастлив ли беше?

Тя замълча и това изненада Так.

— Щастлив колкото повечето хора — каза най-накрая Дафни.

— Това означава ли, че е бил щастлив, или не?

— Щастлив, да, сигурно.

Но като че ли й беше неудобно да произнесе думата и той поиска да разбере защо.

— Или е бил щастлив, или не е бил.

— Не е така. Човек може да бъде много щастлив, което означава, че е напълно доволен от живота си, или да е относително щастлив — тоест, ако нещата се променят, той би бил щастлив, а докато не се променят трябва да живее само с това, което има.

— Значи Джеф е бил от типа на относително щастливите, така ли?

— Май да.

— Какво би го направило щастлив?

Тя като че ли се колебаеше.

— Ще си остане само между нас, Дафни — рече той искрено. — Въобще няма да го записвам. Старая се да вляза в кожата му. Това е всичко.

Тя вдигна очи и сключи вежди.

— Смятам, че би бил по-щастлив, ако бе женен за друга жена, а не за Лора — тихо изрече тя.

— Но Лора е най-добрата ви приятелка.

— Знам, много харесвам силата у нея, но тя потискаше Джеф. Искам да кажа, че той я обичаше. Но трябваше да живее в сянката й. Ако си беше намерил някоя не толкова властна жена, би могъл да изпъкне повече.

Так се почеса по главата.

— Лора властна? — Кристиян му беше споменал нещо подобно, тогава също прояви съмнение. — Не ми направи такова впечатление.

— Сигурно. Виждате я в най-лошата й форма. Тя все още не може да се овладее от това, което се случи. Повярвайте ми, сега тя не е на себе си. Но ако ги видехте как живееха с Джеф, тогава щяхте да ме разберете. Тя диктуваше живота им. Когато трябваше нещо да се направи, тя го правеше. Когато трябваше нещо да се уреди, тя го уреждаше. Пътуването до Сейба е чудесен пример — тогава се облегна. — Вероятно сте чули за това?

— Само че са планирали да отидат там.

— Нека да ви разкажа плана й. Преди известно време Лора реши, че веднъж през зимата цялото семейство трябва да отива някъде, където е топло. В началото ходеха в Сейнт Мартин, Сейнт Джон или в Невис. Тази година избра Сейба. Нае вила със седем спални, прислужница и готвачка. Направи резервация за самолетни билети, включително и за мен и Лидия. Уреди всичко, смятайки, че всички ще бъдем толкова въодушевени, колкото и тя. Като се има предвид, че Джеф мрази горещината, Скот би предпочел да е някъде с момичета, Лидия се ужасява от самолети, а аз не мога да си взема отпуска.

— За такъв случай аз бих си взел. Звучи страхотно.

— Пътуването вече е отменено, но въпросът не е в това. Когато се заеме с нещо, Лора го върши. Тя е много оправна жена. Може да дотежи на мъж, който не прилича на нея.

— А Джеф?

— Той би могъл да се оправи, ако му се даде възможност.

— Но не е имал такава. Тогава защо не се е развел с нея?

— Защото имаше много неща, които харесваше в живота си. Връщаме се до темата за щастието. Не би се отказал от хубавото заради неизвестното.

— Струва ми се, че сега го е направил.

Дафни се застъпи.

— Не можем да бъдем сигурни. Ще се уверим само ако някой го открие и затова смятаме да наемем частен детектив. Ако нямате никакъв напредък…

Так я прекъсна. Искаше му се да узнае повече.

— Твърдите, че Джеф е обичал жена си.

След известна пауза тя потвърди.

— И той се обърквал, понеже тя била много оправна.

— Изразих моето мнение. Не знам дали това е било проблем за него, или не.

— Възможно ли е да е бил физически неудовлетворен?

Дафни замълча.

— Физически?

— Сексуално. Какви са били сексуалните им отношения?

— Тъй като не сме били тройка, не бих могла да ви кажа, агент Джоунс.

— Ясно, името ми е Так. Някога Лора да ви е дала да разберете, че нещата в леглото не вървят?

— Не. Казах ви го и по-рано. Според нея бракът й беше прекрасен.

— Той някога да ви го е намеквал?

— Защо да го прави?

— Може би, за да спечели някого на своя страна и да се увери, че онова, което върши, не е чак толкова ужасно.

Дафни остана като ударена от гръм.

— Напълно пряма съм с вас, агент Джоунс, и то повече отколкото е нужно, тъй като семейство Фрай са мои клиенти. Но в смисъла, че и двамата искаме да открием Джеф, временно сме на една и съща страна. Ако ви е известно нещо, което аз не знам, защо направо не ми го кажете?

Так се възползва от поканата й.

— Имал е връзка.

Лицето й побледня, очевидно беше, че откритието я е шокирало.

— Имал е връзка. Разполагаме със свидетелка. Виждала го е в апартамента му с жена, която не е съпругата му.

Дафни изглеждаше потресена.

— Разполагате със свидетелка? — попита тя тихо.

Той кимна.

— Съседка. Не знаеше името на Джеф. Но миналата седмица се разхождах из околността, разговарях с хора, показвах снимката му. Тя веднага го позна.

— Сигурна ли беше, че е Джеф?

— Съвсем.

— Знае ли коя е била жената с него?

— Не. Спомена, че е имала дълга тъмноруса коса, така разбрахме, че не е Лора, и тя го потвърди, когато й показахме нейна фотография.

Дафни втренчи очи в него.

— Джеф обичаше Лора. Трябва да има някаква грешка.

— Свидетелката е сигурна. Виждала го е с тази жена неведнъж.

— Откъде знае, че са били любовници, а не просто приятели или колеги?

— Видяла ги е да се целуват така както не се целуват приятели.

— Само с една жена ли е ходил там?

— Само една.

— Други не е водил в апартамента, така ли?

— Не. Заяви, че рядко го е виждала, и затова й е правило впечатление, когато е бил там. Ако не е бил сам, винаги го е придружавала жената с красивата коса.

Дафни бавно пое въздух, после преглътна.

— Свидетелката ви идвала ли е в управлението?

Так кимна.

— Сутринта.

— Значи това вече официално е влязло в протоколите ви — гласът й запази стоманената си нотка.

Той кимна.

— Вече всички ли научиха тук?

— Ако Мелроуз им е казал. С него бяхме сами, когато дойде свидетелката.

— Обадихте ли се на „Сън“?

Так се засегна.

— Защо да го правя? Може да ви е трудно да го повярвате, но в този случай целта ми не е да си правя реклама, а да открия Джефри Фрай и да го откарам на съд. Не изпитвам особено удоволствие да давам материал на вестниците.

Тя го изгледа предпазливо.

— Но преди говорихте пред журналисти.

— Защото О'Нийл позвъни и попита. Отговарях му повечето с да или не.

— Не му съобщавайте това — помоли го. — Ще сложи заглавието на първа страница, а за Лора това ще е още по-голямо унижение. Много ще я заболи.

Так си спомни моментите, когато си мислеше за Дафни Филипс и си я представяше как загубва самообладание. Сега не го бе загубила напълно. Държеше се като лейди, седеше с кръстосани крака, с пригладена пола, лъскавата й коса беше дръпната назад на хлабав кок, но явно беше разтревожена.

— Няма да кажа — прошепна той. — Стана от стола си, заобиколи бюрото и се наведе към нея. — Не съм толкова голямо копеле, Дафни. Представям си, че на Лора не й е лесно, и няма да извърша нищо, което да утежни положението й. Ще направя всичко възможно, за да открия жената, но няма да го съобщавам на пресата. Ако го направя, която и да е тя, ще се скрие, а аз ще заприличам на истински глупак.

Очите й се задържаха върху лицето му, после се спуснаха надолу към устните му и останаха там за миг. След това тя се извърна към стената.

— Този случай е истински кошмар.

— Преживявате го заедно с Лора.

— На мен нищо ми няма. Мога да го отхвърля настрани и да се заема с друг случай, после да се прибера вкъщи и да не забележа тишината, защото за мен тя е нормална.

— Сама ли живеете?

— Да — бързо пое дъх и се изправи. — По-добре да си тръгвам.

— Имате ли някакви планове за довечера?

— Всъщност имам намерение да чета.

— Съвсем сама?

— Така се чете най-добре.

— Имате ли нещо за хапване?

— Ако огладнея, ще извадя нещо от фризера.

— Имам по-добра идея — каза Так. Не беше мислил по този въпрос, но нямаше намерение да пропусне тази може би единствена възможност. — Да отидем някъде заедно.

Тя примигна.

— Ами… не мисля, че би било подходящо.

— Защо не? Довечера е Нова година. Аз съм сам, вие също, а не е приятно човек сам да посреща Нова година. Отскоро съм тук. Нямам никаква представа къде да отидем. Затова вие изберете — италиански, китайски или френски ресторант. Или дори в „Черешите“.

Тя го погледна укорително.

— Въобще не е находчиво. Лора ще бъде там. Какво ще си помисли, ако ни види заедно?

— Нека си помисли, че ме убеждавате да изоставя случая със съпруга й.

— Идеята не е добра — повтори и тръгна към вратата.

— Няма нужда някой да ни вижда — опита се да я убеди. — Пък дори и да ни видят, какво от това? В това няма нищо скрито-покрито. Просто обсъждаме делови въпроси.

На вратата тя се обърна и попита тихо.

— Действително ли?

— Ако желаете.

— А ако се уморим да обсъждаме деловите въпроси?

— Тогава ще си говорим за нещо друго.

— За какво например?

— Например каква книга щяхте да четете или какво е мнението ви за работата на президента, или защо трябва да планирате пътуване до Таити. По дяволите, Дафни, можем да си говорим, за каквото поискаме. Нали това правят хората, когато излязат заедно?

Нямаше намерение да го казва по този начин. Господи, та тя лесно се засяга! Деликатна, хубава, умна и предизвикателна. Може би деликатността й се дължеше на възрастта. А може би той не й бе симпатичен.

Пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— Права сте. Сигурно ви досаждам до смърт.

— Не съм казала подобно нещо.

— Обзалагам се, че обичате тая ваша тишина.

— Невинаги.

— Ресторантите са ужасни в новогодишната нощ. Хората пият, говорят шумно, цените са по-високи, обслужването по-лошо. Не ви обвинявам, че не искате да излезете.

— Можем да пийнем по нещо. Много е рано за вечеря, но бихме могли да отидем някъде на чашка. Само по една и само за един час.

— Печелите — рече той и се усмихна. След това бързо събра документите от бюрото си, пъхна ги в чантата, грабна палтото си от закачалката зад вратата и я изведе навън.

Дафни избра един бар в долната част на главната улица, за който каза, че е любимият на пазителите на правосъдието. Так не зърна нито един защитник на правосъдието, вероятно защото беше празник. Всъщност вътре беше толкова тъмно, че не би го забелязал, дори и да е имало. Сигурен бе, че по тази причина бе избрала бара. По професионални причини предпочиташе да не ги виждат заедно.

Тя си поръча чаша вино заедно с неговия „Сам Адамс“ и веднага щом барманът ги сервира потънаха в едно сепаре в дъното на бара.

— Така — каза Так, след като отпи голяма глътка от бирата си, — кажи ми какво прави хубаво момиче като теб в такъв малък град.

Устните й се раздвижиха.

— Обичам малките градчета. Родена съм и сигурно ще умра тук.

— Влагаш ли в това някакво озлобление?

— Не. Следвах право в Ню Хейвън и оттам бих могла да отида, където и да е, но предпочетох да се върна. Това исках.

— Защо?

Тя се размисли.

— Семейството ми е тук, тоест беше. Родителите ми починаха, а брат ми замина преди години. Все пак тук израснах. Цял живот съм живяла в моята къща.

— Не се шегуваш, нали? — обади се той. — Стилно е.

— Да, може би. Във всеки случай мястото ми харесва и тъй като заемът за къщата е изплатен отдавна, излиза ми страшно евтино.

— Какво ще кажеш за областта Хемпшир? Добро място ли е да се практикува право?

— И да, и не. Имам добра практика. Специалността ми е криминално право, но тук престъпността не е тъй голяма, както в големите градове, и затова съм доволна. Не си надам много по гледки с кървища.

Мелроуз я бе нарекъл твърд човек и действително външно изглеждаше така.

— Значи тук е по-спокойно. Това е положителното. А отрицателното?

— Хората са по-малко свободни — тя стесни въпроса. — Адвокатите нямат широта на действие — после продължи: — С мъжете прависти не е така.

— Това означава ли, че не съществува предизвикателство?

— Съвсем не. Всеки случай е различен и носи нещо ново.

Той се облегна на седалката на сепарето и въздъхна.

— В следващия си живот смятам, че ще бъда правист. Вашият живот е вълнуващ. А при мен какво? Веднъж на годината може да ми се случи някой интересен случай. Освен това при вас го има блясъкът на съдебната зала, където всички те наблюдават, а съдебните заседатели слушат внимателно всяка твоя дума, пресата те цитира. След като представя случаите си в съда, аз отново съм в кабинета си, забол нос в документи до един през нощта, така че не ми остава нищо друго, освен да се прибера в студения си празен апартамент.

В тъмнината в сепарето се чу тихият й отговор:

— След дълъг ден, прекаран в съдебната зала, моята къща е също студена и празна. Ако съществува някакъв блясък, той свършва на стъпалата на съдебната палата. Повярвай ми, и да станеш правист, студената и празна къща си остава същата.

— Не ми правиш впечатление на човек, който търси блясък.

— Не съм.

— Какво искаш?

Тя допи виното си и остави чашата на масата.

— Не съм сигурна.

— Кажи ми.

— Бих ти го казала, ако можех.

Той направи знак на бармана да повтори поръчката.

— Искаш ли някой ден да станеш съдия?

— Може би.

— Хубаво е така да остарее човек. Всички те ласкаят.

— Но все пак въпросът с голямата празна къща в края на деня си остава.

— Може да се отдадеш на политика. Виждаш ли се да председателстваш Камарата на представителите?

— Не.

— Защо не?

— Понеже пуших трева в колежа. Тукашните избиратели не одобряват подобно нещо.

— И аз ще пуша с теб винаги когато ти се прииска — каза Так.

— Шшт.

— Сериозно.

— Сигурна съм. Не би ти мигнало окото да сринеш кариерата ми.

— Ще срина и моята. И тогава вече ще трябва да започна отначало. Някога мислила ли си какво би направила, ако ти се случи такова нещо? Чувам как момчетата в полицейското управление се шегуват: „Джефри Фрай е щастливо копеле“ — така казват. — „Да можех, и аз да си вдигна дърмите и да тръгна нанякъде. Само да имах куража.“ — Так забеляза как тя го изгледа удивено и сви рамене. — Така казват.

— Жестоко е.

— Може би, но не всички са такива.

— Ти какво мислиш? — попита Дафни.

— Нарушил е закона, освен това е изоставил семейството си. В това няма нищо героично. Ако аз имах семейство…

— А защо нямаш?

Той отпи от бирата си.

— Защото винаги попадам на неподходящи жени. Гуен ми го каза и е права. Харесват ми умни, изискани жени като теб, които правят кариера, но такъв тип жени не желаят това, което аз искам.

— Какво искаш?

— Когато се прибирам от работа, да ме чака руло „Стефани“ и пюре от картофи — пресни и топли, къща с белосана ограда около нея и пет деца — взря се в бирата си и каза: — Доста назадничаво, нали?

— Всъщност — изненада го Дафни с думите си — много е приятно. Но не е реалистично, особено ако желаеш умна и изискана жена, която прави кариера.

— Защо такъв тип жена да не го иска?

— Защото тя няма време. Колкото и да го иска, не може да се развива в работата си и в същото време да ти готви руло „Стефани“, пюре от картофи и да отглежда пет деца.

Стори му се, че долови тъга в думите й.

— А ти?

Тя вдигна очи от чашата си с вино и леко поклати глава.

— Изпуснах влака. Твърде съм стара.

— Не си.

— На четирийсет години съм — изрече го, докато го гледаше право в очите, сякаш очакваше да се изненада.

— Е? — попита той спокойно.

— На моята възраст не мога да родя пет деца.

— Можеш да родиш едно или две.

— Ако се постарая още отсега. Но тогава кариерата ми ще пострада. Освен това не мога да готвя. Никога в живота си не съм правила руло „Стефани“ и пюре от картофи.

— За това има рецепти.

Тя изсумтя.

— Лесно е да се каже.

— Ей, не е трудно — изведнъж му хрумна нещо. — Хайде да го направим сега.

— Какво?

— Руло „Стефани“ и пюре от картофи.

— Ти шегуваш ли се?

— Напротив — с всяка изтичаща секунда решението му се затвърждаваше. — Не искаш да те виждат с мен на вечеря…

— Не е…

— Но и двамата трябва да хапнем… — погледна часовника си. — Ако тръгнем сега, ще имаме достатъчно време, за да купим каквото трябва, преди да са затворили магазините. Сигурно някъде в къщата имаш готварска книга.

Тя сякаш се готвеше да му откаже.

— Хайде, Дафни — каза той нетърпеливо като момче. — Ще стане весело. Знаеш ли от колко време не съм правил нищо весело с жена? Не говоря за секс. Просто ще направим нещо различно — творческо и практично. Ще си приготвим вечеря, ще хапнем, а после ще те оставя да четеш книгата си. За какво става дума — за един или може би два часа.

По желание на Дафни тръгнаха пеша. Къщата й се намираше на не повече от петнайсетина минути от центъра на града, така му обясни тя, а по пътя имало супермаркет. Так се чувстваше малко приповдигнато, но не от бирата — би могъл да изпие и шест, без да му стане нищо, — а от неочакваната радост, че в новогодишната вечер ще бъде заедно с Дафни.

В началото усещането от студения въздух беше свежо и ободрително, но после вятърът започна да хапе.

Къщата на Дафни беше тъмна и Так се почувства двойно благодарен, че е с нея. Достатъчно неприятно е да се върнеш в празна къща в новогодишната вечер. Макар че вятърът вече не духаше толкова силно, той я притискаше към себе си. Изкачиха трите стъпала едновременно. Тя отвори вратата, пресегна се и запали лампите пред къщата.

Той знаеше, че трябва да я пусне, но изчака няколко секунди и й даде възможност сама да се отмести. Тя бе навела глава, като че ли искаше да каже нещо, но не можеше да намери точните думи. Започна да се чуди какво би могло да бъде то, когато тя вдигна очи и на светлината видя погледа й. В него се четеше тих копнеж и от това сърцето му се разтуптя.

Дръпна я в къщата и затвори вратата. Пликът с покупките се плъзна на пода, а той наведе глава към нейната. Целуна я веднъж и след като тя не възрази, я целуна повторно.

Не беше го замислял. Но му се стори, най-естественото нещо на света. И най-вълнуващото. Преди да разбере какво става, установи, че това не му стига. Тялото му се разгорещяваше изключително бързо, затова свали палтото си и плъзна ръце по кръста, а след това и по гърдите й. Разкопча копчетата й.

Вдигна полата й и пъхна ръка под нея.

— Може ли? — попита до устните й. В отговор тя плъзна езика си в устата му и когато усети ръцете й на колана на панталона си, нямаше нужда да задава повече въпроси. Беше толкова възбуден, че щеше да се пръсне. Хвана дъното на чорапогащите й, дръпна го, нагласи краката си между нейните, опря се с колене на вратата и проникна в нея.

Тя издаде лек гърлен звук от женско удоволствие и той за малко да свърши на мига. Но искаше да изчака тя да се освободи преди него, затова постоя неподвижно около минута. С ръце около врата му и с вплетени в него устни, тя се размърда и чак тогава си даде сметка колко е разгорещена. След малко тя извика, притисна се още по-силно към него и затаи дъх. Ритмичните спазми на тялото й свършиха останалото. Не бяха заглъхнали, когато той отхвърли глава назад, стисна зъби и й даде всичко, което притежаваше.

Това бе началото на онова, което се оказа най-хубавата новогодишна нощ, която Так беше преживявал. Щом като успя да се овладее и имаше достатъчно сила, за да се раздвижи, захвърли дрехите, които висяха полуоблечени по телата им. Тъкмо там, до входната врата в тъмнината, той изучи тялото й. После я вдигна като галантен рицар, какъвто може би е бил в предишен живот, и я пренесе до спалнята, където се любиха продължително и неистово.

Наистина направиха руло „Стефани“ и пюре от картофи. Напълно голи, с две запалени свещи върху кухненската маса изпълниха рецептата по готварска книга, останала от майката на Дафни. Рулото би било вкусно, ако не го бяха пекли прекалено дълго. Леко хрупкавата коричка обаче беше нищожна цена за онова, което преживяха. Колкото до пюрето, то се получи идеално. Веднага щом се нахраниха, се върнаха в леглото и пак се любиха.

На развиделяване, след като се изкъпаха, тя го отпрати.

— Трябва ми време — каза.

— Ще може ли да те видя?

Тя поклати глава. Жестът й го очарова. Той прокара пръсти през косата й, която беше разпусната и разрошена.

— Може ли да ти се обадя по-късно?

Тя кимна.

Докато вървеше, си мислеше, че в живота трябва да се правят компромиси. С Гуен не успяха да ги постигнат, но се надяваше с Дафни нещата да бъдат различни.