Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (7)

Обитателите на островчето

Като остана сама, мис Кингман започна да приготвя закуската. Изчисти и опече уловената от Гатлинг риба, слезе в трюма и взе от склада няколко портокала. Когато с кошница в ръка се изкачи на палубата, тя видя необикновена гледка: около, по-точно върху масата и столовете се бяха разположили маймуни. Те скимтяха, караха се, замеряха се с кекс и тъпчеха устата си с бучки захар. Когато видяха мис Кингман, те настръхнаха и с крясък отстъпиха към борда. Вивиан се засмя и им хвърли два портокала, с което веднага установи приятелски отношения. Като свършиха не без бой с двата портокала, шимпанзетата с прикляквания и гримаси се приближиха до мис Кингман и почнаха да вземат плодовете от ръцете й. Нямаше съмнение, че бяха свикнали с хора.

И действително хората не закъсняха да се появят.

Погълната от забавните дяволии на неочакваните гости, мис Кингман не видя как иззад борда на парахода надникнаха две глави. Като се убедиха, че на палубата няма никого освен жената, неизвестните посетители прескочиха бързо през борда и метнали пушките си на рамо, се приближиха към мис Кингман.

Зърнала тази двойка, тя извика от изненада.

Единият от тях — възпълен нисък човек с бледно въпреки южното слънце, отпуснато, отдавна небръснато лице — правеше впечатление с някои контрасти на костюма и с целия си външен вид. На главата му имаше измачкано, мръсно, на много места скъсано бомбе. Смокингът му въпреки дупките и кръпките все още пазеше следи от добра кройка. Но панталоните му имаха най-жалък вид и висяха на парцали под коленете му. Изкривените лачени обуща и изпокъсаният шал на шията допълваха облеклото му.

Другият, висок, мускулест, загорял, с черна брада, с широка мексиканска шапка „сомбреро“, в тъмна дреха, с голи до лактите ръце и високи ботуши, напомняше мексикански овцевъд. Движенията му бяха бързи и резки.

— Бонжур, мадмоазел — поклони се най-галантно дебелакът на мис Кингман. — Позволете да ви поздравим с благополучното ви пристигане на Острова на изчезналите кораби.

— Благодаря ви, макар че не бих нарекла моето пристигане благополучно… Какво обичате?

— Преди всичко позволете да ви се представя: Аристид Доде. Моето презиме е Доде, да, да, Доде. Аз съм французин…

— Може би сте роднина на писателя Алфонс Доде? — неволно запита мис Кингман.

— Е-е-… не, но… така… далечен… Макар да имам известно отношение към литературата, така да се каже… Най-големите фабрики за хартия и… тапети в Южна Франция.

— Не дрънкай излишни приказки, Търнип — произнесе мрачно и сърдито неговият спътник.

— Колко сте нетактичен, Флорес! Кога ще ви науча как да се държите в изискано общество? И моля да не ме наричате Търнип. Те, разбирате ли, ме нарекоха така на шега заради главата ми, която, както им се струва на тях, приличала на ряпа… — И като свали бомбето си, той прекара ръка по голия си жълтеникав череп, запазил по странен каприз на природата снопче коса на темето.

Мис Кингман неволно се усмихна на сполучливия прякор.

— Е, какво искате от мен? — повтори пак въпроса си Вивиан.

— Губернаторът на Острова на изчезналите кораби, капитан Фергус Слейтън, е издал заповед, която ние сме длъжни безпрекословно да изпълняваме: всеки новопристигнал човек трябва незабавно да му бъде представен.

— И уверявам ви, мис или мисис, нямам чест да зная коя сте, но у капитан Слейтън вие ще срещнете най-радушен прием.

— Никъде няма да отида — отговори мис Кингман.

Търнип въздъхна:

— Много ми е неприятно, но…

— На дипломация ли ще си играем! — намеси се пак грубо Флорес и като се приближи до Вивиан, каза повелително: — Вие сте длъжна да ни последвате.

Мис Кингман разбра, че съпротивата е излишна. Като помисли малко, тя каза:

— Добре. Съгласна съм. Но разрешете ми да се преоблека. — И тя посочи работния си костюм и престилката.

— Няма нужда! — отряза Флорес.

— Това няма да отнеме много време — обърна се Търнип едновременно към Флорес и към Кингман.

— О, само няколко минути! — и тя напусна палубата.

След няколко минути Флорес забеляза, че параходният комин запуши. Той веднага разбра военната хитрост.

— Тази жена ни надхитри. Виждаш ли дима? Това е сигнал. Вика някого на помощ! — и като свали от рамо пушката, той почна да ругае Търнип. — Това е заради теб! Размекна се. Ще кажа аз на твоята бабичка!

— Непоправим си, Флорес, не можехме да влачим насила беззащитна жена.

— Рицарство! Галантност! Ще ти даде на тебе Фергус едно рицарство… Виж! — И като взе пушката за бой, той кимна с глава към борда, през който прескачаха Гатлинг и все още мокрият Симпкинс, цял в зелени водорасли, със закачили се за дрехите му раци.

— Що за морски дявол?…

Почнаха преговори. Гатлинг не би се поколебал да премери силите си с тези двама дрипльовци. Но ако те не лъжат, борбата е безполезна, на острова, както те уверяваха, живеят четиридесет и трима души, и то добре въоръжени. Силите са неравни, победата ще бъде тяхна.

Като остави в залог Симпкинс, Гатлинг отиде да обсъди положението с мис Кингман. Тя също смяташе, че борбата е безполезна. Решиха да отидат всички заедно да се „представят“ на капитан Фергус.