Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (11)

Поражението на Слейтън

Гатлинг седеше в тъмния карцер и обмисляше положението си. В това време на вратата тихо се почука.

— Мистър Гатлинг! Аз съм, Аристид Търнип-Доде… Как се чувствувате?

— Благодаря ви, Търнип. Кажете ми, моля ви, ден ли е сега или нощ?

— Вечер, мистър Гатлинг. И може да се каже тържествена вечер. Мис Кингман си избира мъж… Цялото мъжко население участвува в церемонията с изключение на двама женени: аз и Флорес. Затова на нас поръчаха да дежурим: аз при вашата килия, а Флорес — при Симпкинс.

— Чуйте, мистър Търнип, отворете ми вратата.

— С най-голямо удоволствие бих направил това, но не мога. Страхувам се. Вие не познавате Слейтън. Той ще ме пребие и ще ме хвърли на рибите.

— Не се страхувайте, Търнип, давам ви дума, че…

— Не, не! За нищо на света няма да отворя. Но вижте, хм… — и той понижи глас — ако вие сам се измъкнете оттук, тогава аз нищо не знам…

— Как да се измъкна?

Търнип понижи гласа си до шепот:

— В левия ъгъл на каютата на височина човешки бой има отвор, прикрит с дъска. Откъртете я и… А от другата страна е Симпкинс.

Търнип не беше успял да довърши фразата си, а Гатлинг вече трескаво шареше с ръце по стените, намери дъската и бързо я откърти. В карцера проникна лъч светлина. Гатлинг се вдигна на ръце и се промъкна през тясното прозорче в полутъмния коридор, който извеждаше на палубата. На отсрещната стена имаше също такова прозорче, заковано с шперплат. Не е ли там Симпкинс? Гатлинг откърти шперплата и действително видя надничащото от прозорчето учудено лице на полицая.

— По-живо излизай оттам! Дявол знае какво е това! Стана нужда да освобождавам от затвора своя собствен пазач! Ей какъв си туткав! Дръж се за ръката ми! Е! Така! Да вървим.

Съпровождан от Симпкинс, Гатлинг влезе в залата, където ставаше изборът на годеник, в момента, когато Слейтън протягаше ръка към мис Кингман.

В каютата се раздвижиха, после настъпи очаквателна тишина.

Заплашителният вид на Гатлинг обещаваше на присъствуващите, че ще последват интересни събития.

— Докъде стигна изборът? — високо запита Гатлинг, застанал на прага на каютата.

Слейтън трепна. Едва забележима спазма премина по лицето му, но след миг се овладя. Обърна се към Гатлинг и каза спокойно, като сочеше мис Кингман:

— Закъсняхте. По право тя ще бъде моя жена.

— Възразявам. Вие незаконно лишихте мен и Симпкинс от свобода и ни отстранихте от избора…

— Никакви възражения…

Но тълпата вече се вълнуваше. В този момент Гатлинг за пръв път забеляза, че Слейтън има своя партия, която е готова да го поддържа във всичко, но има и врагове. Те именно викаха, че новодошлите трябва да бъдат допуснати до „конкурса“.

— Добре! — кресна Слейтън. — Да продължим нашето съревнование! — Й като сви юмруци, ги приближи до лицето на Гатлинг.

— Желаете да премерим силите си ли?

— Даже настоявам!

Тълпата одобрително зашумя. Предстоеше горещ бой.

— На палубата! На палубата! — раздадоха се гласове.

Всички излязоха на палубата. Очертаха кръг. Враговете свалиха палтата си и засукаха ръкави. Старият Боко взе ролята на арбитър. Островитяните следяха със затаен дъх всяко движение на противниците.

По даден сигнал те застанаха едновременно в центъра на кръга. Гатлинг започна гореща атака. Слейтън отбиваше ударите му методично и някак вяло.

В тълпата се чуха забележки. В разгара на борбата почнаха да се обръщат към боксьорите на „ти“.

— Пази силите си, Гатлинг! Ще видиш, че Слейтън иска да те омаломощи и после ще те довърши!

— Не се горещи!

— Слейтън ще победи! Юнак е нашият Фергус! Охо, какъв удар!

Колкото повече се разгаряше борбата, толкова повече се проявяваха настроенията на двете враждебни партии. Те незабелязано се прегрупираха: „слейтънистите“ стояха вече отзад. Увлечението беше толкова голямо, че тълпата повтаряше жестовете на боксьорите, както кордебалетът повтаря всички стъпки на солиста.

Отначало Гатлинг действително се горещеше — нервите му бяха твърде опънати. Но след няколко грешки той почна да се бие по-хладнокръвно. Затова пък Фергус Слейтън, като получи няколко удара от противника, сам се разгорещи. Сега техният нервен „тонус“ се изравняваше и вече можеше да се съди за боевите особености на противника.

Слейтън беше по-силен физически, по-тежък. Отстъпвайки му по сила и тегло, Гатлинг беше необикновено ловък в движенията си. Слейтън нападаше рядко, но по-силно; Гатлинг нанасяше редица неочаквани удари, които объркваха противника. Изходът на борбата беше неясен. Боко даде знак за почивка. „Слейтънистите“ подхванаха Фергус, сложиха го да седне, свалиха ризата му и почнаха усилено да го трият с кърпи. Другата група се суетеше около Гатлинг.

След почивката борбата продължи с още по-голямо ожесточение. Напрежението на зрителите достигна връхната си точка. Отстрани на човек можеше да му се стори, че се боксират не двама души, а цялото население на острова: всички повтаряха движенията на борците, нападаха, отстъпваха, приклякаха… ту се накланяха встрани, ту се хвърляха с глава към корема на невидимия враг…

Борбата се приближаваше към своя край и този път явно не в полза на Гатлинг…

Слейтън беше сякаш неизтощим. Той черпеше сила от някакви скрити запаси енергия и сега нанасяше удари с несъкрушимо упорство. Лявото око на Гатлинг беше посиняло и подпухнало, от устата му течеше кръв. Няколко пъти той падаше на земята сякаш в безсъзнание, но с необикновено напрежение на волята ставаше отново, за да получи нов удар. „Слейтънистите“ вече тържествуваха, ревяха, шумяха.

Но изведнъж Гатлинг събра сили, нахвърли се върху Слейтън и му нанесе такъв удар в челюстта, че той отметна глава и рухна на пода. Обаче стана с мъка и почна да отстъпва заднишком към борда на кораба, за да си отдъхне и отново да премине в настъпление. Но Гатлинг като маниак с безумно, широко разтворено дясно око го притисна към борда и тук му нанесе такъв ужасен удар между очите, че Слейтън размаха във въздуха крака и полетя зад борда.

Викове на ужас и възторг, насмешливи възгласи, аплодисменти — всичко се смеси в някаква невероятна какофония.

„Слейтънистите“ побързаха да извадят от зелените водорасли своето повалено божество…

Когато Слейтън се показа на палубата, той беше посрещнат с нов взрив от викове и смях. Мокър, целият във водорасли, той приличаше на удавник, прекарал цяло денонощие във водата. Лицето му беше подпухнало и окървавено. Въпреки това той се стараеше да запази достойнство.

Приближи се със залитаща походка до Гатлинг и му протегна ръка.

— Вие победихте! Тя е ваша!

Отговорът на Гатлинг учуди всички:

— Не, тя не е моя. Не желая да се натрапвам и да ставам неин мъж само защото ви нанесох сполучлив удар.

Тълпата утихна, очаквайки какво ще стане по-нататък. Слейтън почервеня.

— Дявол да го вземе! Ще се свърши ли това най-сетне? Стига толкова! Мис Кингман! Като губернатор на острова ви предлагам да направите избор веднага или ще заповядам да хвърлят жребий!

— Жребий! Жребий! — закрещя тълпата.

Мис Кингман трепна, приближи се плахо до Гатлинг и му подаде ръка.

— Най-после — с кисела усмивка каза Слейтън и се приближи да я поздрави.

— Мис Кингман — прошепна й Гатлинг на ухото, — вие сте напълно свободна, аз нямам над вас никакви права. Не смея да мисля, че бихте свързали съдбата си със съдбата на… престъпник — още по-тихо добави той.