Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (20)

Велики събития

Над резиденцията на губернатора на Острова на изчезналите кораби върху високата мачта се развяваше голямо знаме от синя коприна с избродирано на него кафяво венче от водорасли и по средата златен орел с разперени крила. Това също беше измислица на Флорес. Той накара Меги да го шие цяла седмица. И когато знамето беше готово, то беше издигнато с голяма тържественост.

Флорес в сърмена дреха, обкръжен от своите пъстри като папагали „велможи“, държа подобаваща за случая реч.

— Островитяни — каза той, — саргасите, откъснати от бурите от бреговете на своята родина, са били донесени тук. Всички ние като тези водорасли, също така сме откъснати от своята родина и сме се озовали тук, за да намерим на този остров своята нова родина, да образуваме ново общество. Ние сме малко. Нашите владения не са обширни. Но затова пък можем да се гордеем, че сме независими… Свободни като този орел с разперени крила. Ето какъв символ вложих аз в герба на нашето знаме. Да живеят саргасите, които пазят нашата свобода, да живее нашият остров! Да живеят островитяните!

Островитяните аплодираха, бурно извикаха „ура“, като гледаха с възторг красивото знаме, което се развяваше от вятъра.

За този тържествен ден Флорес искаше да организира оркестър. Сред вехториите, събрани от капитан Слейтън, откриха няколко стари струнни инструмента от различни страни и народи, обаче струните им отдавна се бяха изпокъсали. Да се намерят нови не беше възможно и Флорес мислеше вече да се откаже от идеята си, когато неочаквано на О’Хара му хрумна да използува морските рупори, които бяха повече от жителите. Наистина те можеха само да усилват човешкия глас, но затова пък напомняха инструменти от духов оркестър. Островитяните с въодушевление се заеха да „изучават музика“ и на тържеството при издигането на знамето изпълниха „Маршът на островитяните“. Това беше странна музика, при която всеки свиреше мелодия от своята родина, стараейки се да заглуши другите. Музиката звучеше нестройно, но така внушително и гръмко, че даже рибите изплашено се юрнаха настрана, оплитайки се във водораслите.

Но със своите „реформи“ Флорес внесе и по-дълбоки промени в живота на островитяните. Той съумя да ги скара и те вече не представляваха еднородна маса, откакто се появи „аристокрацията“. О’Хара и Боко престанаха да обядват в общата столова, държаха се отделно, високомерно. Обикновените граждани им отговаряха с презрение и завист.

— Прекрасно — подсмиваше се Флорес, — сега мога да спя спокойно.

Сутринта, когато Флорес назначи съвещанието за обсъждането плана на експедицията до съседния остров, О’Хара и Боко, наконтени в своите разкошни костюми, отиваха към резиденцията с важния вид на сановници, кимайки небрежно на островитяните, които ги срещаха по пътя.

Умни по природа, но вдетинили се от еднообразния живот, островитяните неволно се плашеха от внушителния им вид и почтително скланяха глави.

Съвещанието продължи доста. Колкото и да беше близък съседният остров, трудно можеха да се доберат до него. Можеше да се построи лодка. Но сред водораслите тя в най-добрия случай би се придвижила много мъчно и бавно.

В края на краищата най-просто би било да се направят плаващи мостове. Но за това трябваше много строителен материал, а той беше извънредно ценен на острова. Наистина морето понякога донасяше отломъци от кораби, но те се използуваха съвсем икономично за печене на хляб и рядко за приготвяне на топла храна. Няколко стари кораба бяха вече унищожени, за да се направят мостове между корабите и параходите, да се посегне на нови, значеше да се намали „държавната територия“.

Освен това строителният материал беше необходим за разрешаване на жилищната криза. Наистина кораби имаше едва ли не повече от обитатели на острова. Но работата е там, че те бяха под най-различен наклон към повърхността на морето. Едни бяха малко наклонени, други лежаха на едната си страна, а някои бяха обърнати с дъното нагоре. Да се живее в „квартира“, където подът е наклонен под ъгъл четиридесет и пет градуса, да ходиш постоянно по „склона“, слизайки надолу и с мъка изкачвайки се, не е голямо удоволствие. И между островитяните избухваха безкрайни спорове заради помещенията с равна повърхност на пода. За да се разреши макар и донякъде жилищната криза, стана нужда част от запасния материал да се употреби за приспособяване на жилища.

— Вярно, че ще изхабим материал за плаващ мост, но на новия остров могат да се намерят кораби, годни за жилища — каза О’Хара. — Тогава част от населението ще се прехвърли там и жилищният въпрос ще се разреши. Ако пък надеждите ни не се оправдаят, можем да снемем дъските от моста и по такъв начин нищо няма да загубим.

В края на краищата не оставаше нищо друго и съвещанието реши да прави моста.

Островитяните, които се бяха разположили на палубата на „Елизабет“, очакваха с вълнение края на съвещанието. В еднообразния живот на острова най-голямата ценност беше развлечението, новите впечатления. И когато решението на съвещанието стана известно на всички, работата закипя.

Всеобщият ентусиазъм беше толкова голям, че се намериха даже пожертвуватели, които чупеха част от „пода“ или „стълбата“ на жилището си — обикновена дъска със заковани напреки къси летвички — само по-скоро да се построи мостът. Икономията обаче ги караше да не го правят широк. По моста можеше да мине само един човек. И тази икономия забавяше строежа, понеже през цялото време само един човек трябваше да ходи за материал. Но и от това скоро намериха изход: островитяните застанаха в редица и си предаваха един на друг дъските. За три дни беше преминат повече от половината път.

Най-после дойде тържественият момент: привечер на петия ден, когато вече се стъмни, беше сложена последната дъска, която съедини двата острова.

Колкото и голямо да беше желанието веднага да стъпят на новия остров, островитяните бяха принудени да се върнат. Флорес бе дал заповед да се отложи отиването на острова за сутринта на следния ден.

Развълнуваните островитяни не спаха почти цялата нощ и в този знаменит ден в историята на Острова на изчезналите кораби те станаха в зори.

Събраха се до един на фрегатата: палубата на легналия на едната си страна кораб се спускаше до самата вода — оттук започваше мостът.

— Трудът ни се увенча с успех — каза Флорес, обръщайки се към островитяните. — С първите лъчи на слънцето ние ще издигнем нашето знаме на новия остров!

И островитяните тръгнаха.

Напред вървеше Флорес със знамето, зад него Боко, О’Хара, Людерс; следваха ги останалите обитатели на острова.

Водата се плискаше под мостчетата, дъските се люлееха. Неколцина души паднаха във водата и сред общия смях се измъкнаха, отрупани с водорасли. На мнозина се хареса това неочаквано допълнение към облеклото. Островитяните се навеждаха, измъкваха дълги кафяви водорасли и се закичваха с тях. Индианецът запя унила бойна песен. Пред островитяните растеше грамадният корпус на океански параход. Той лежеше на едната си страна, закривайки новия остров. До издигнатата над водата кърма имаше малък баркас, върху който беше сложена последната дъска на моста. Флорес се изкачи на баркаса. Островът беше малък — около десетина кораба. Малко разочарование очакваше островитяните: корабите не стояха плътно един до друг, а на известно разстояние. Налагаше се и тук да се сложат мостчета, за да се съединят корабите. Обаче решиха да не отлагат тържеството. Островитяните с мъка се изкачиха по наклонената палуба и закрепиха знамето на най-горната част на парахода.

Те се разположиха на палубата и жадно заоглеждаха новите за тях форми и очертания. Вероятно нито един спектакъл не е доставял такова удоволствие на жителя на големия град, колкото даде на островитяните зрелището на тези разбити, осакатени кораби. И от всички Людерс бе едва ли не най-доволен от острова.

— Корвета с една двадесет оръдейна открита батарея… Началото на деветнадесети век. Охо! Холандски ветроход от началото на осемнадесети век най-късно. Ето този вече е дядо! Ех, къде е отнесен! А ето и друго старче — колесен параход. Той се е родил в самото начало на деветнадесети век в Америка и даже в младостта си се е движил със скорост само пет морски мили в час — поясняваше Людерс.

Обаче всеобщото внимание беше приковано от страшно зрелище: цялата палуба на корветата с „двадесет оръдейната открита батарея“ беше покрита със скелети. Избелелите от слънцето кости ослепително блестяха. Тук-там на краката на скелетите имаше още запазени парцали — може би от изгнилите ботуши. Затова пък добре беше запазено, макар и ръждясало, оръжието: топове, шпаги, кортици…

Островитяните притихнаха. Всеки според своето въображение си представяше какви ужасни картини са съпровождали гибелта на тези кораби.

— Трябва да се приберат скелетите — каза Флорес. — Тук има доста плавателни съдове, годни за жилища. Е, какво, за днес май стига? Утре ще дойдем, ще нагласим останалите мостчета и ще разгледаме корабите отвътре.

Хората без желание почнаха да слизат. Един от островитяните се подхлъзна, търколи се по стълбата и падна във водата. Но за учудване на всички не потъна, а остана да лежи на повърхността.

— Тук е плитко! — закрещя той.

Това заинтересува всички. Островитяните почнаха да изследват почвата с крака. Оказа се, че под краката им имаше палуби и отломъци от потънали кораби. Ако човек внимава, можеше да премине от един кораб на друг. Островитяните се пръснаха по острова, като изразяваха с викове възторга си.

Изведнъж от трюма на един голям, сравнително нов баркас се чу някакъв зверски рев и след това изплашеният глас на индианеца, който викаше за помощ. Индианецът изскочи от трюма и хукна да бяга.

— Там… звяр… страшна маймуна… горила…

Островитяните се събраха като изплашено стадо на едно място, притискайки се и криейки се един зад друг. Те не бяха страхливци пред видимия враг. Но там имаше някакво неизвестно същество.

— Кой идва с мене? — викна Флорес. Боко се страхуваше да не изгуби своето звание и костюма и тръгна след Флорес. Подир него тръгна и О’Хара.

Флорес надникна внимателно вътре в баркаса. Оттам се чу ръмжене. Когато очите му свикнаха с тъмнината, Флорес видя, че в ъгъла седи същество, прилично на човек, голо, с голяма космата глава. Косата и брадата му, сплъстени, стигаха почти до колената. На ръцете му имаше дълги криви нокти.

— Кой си ти? — запита Флорес на английски, а после на испански.

— Кой си ти? — питаха островитяните на различни езици, но не получаваха отговор. На всички беше ясно, че това не е горила, а човек — беззащитен, слаб, изтощен човек. Флорес скочи долу, хвана непознатия и го изнесе на ръце. Той даже не оказа съпротива.

Колкото и обикновена да беше тази постъпка на Флорес, тя още повече укрепи авторитета му.

— Да вържем за всеки случай нашия пленник и да вървим! Време е да обядваме.

Островитяните се подчиниха.

Първите островитяни начело с Флорес се приближаваха към Острова на изчезналите кораби, а последните се намираха още на новия остров.

Изведнъж на няколко крачки от Флорес падна някакъв предмет, раздаде се взрив, мостчетата се разлетяха на трески и Флорес, а зад него още петима човека паднаха във водата. Флорес се хвана за някаква греда и когато зрението му се проясни, видя нещо, от което едва не загуби съзнание.

На острова, до самия край на моста с бомба в ръка, стоеше капитан Фергус Слейтън… Наистина той беше брадясал, с мръсна, изпокъсана дреха, но беше той.