Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (25)

Тайната на капитан Слейтън

В плетените кресла на палубата на „Елизабет“ седяха Меги и Вивиан. На коленете си Вивиан държеше кошница с портокали, а около креслото и се суетяха четириръките обитатели на острова — маймуните. Една от тях седеше на облегалото на креслото и гризеше голям портокал. Друга, клекнала до Вивиан, ровеше в кошницата, за да избере най-сочния и зрял плод. Три други правеха смешни гримаси, въртяха се около младата жена и чакаха да им хвърли още портокали.

— Махни се оттук, Джили — каза Меги на маймуната, която седеше върху облегалото на креслото, и като се обърна към Вивиан, добави: — Ще ви опръска с портокалов сок. Ела при мене, дете! — и Меги свали маймуната и я сложи на коленете си.

Меги продължаваше да разказва за живота си на острова след заминаването на Гатлингови. Вивиан слушаше внимателно и продължаваше да храни маймуните.

Изведнъж Вивиан прекъсна Меги и запита изплашено:

— Кой е този?

Меги проследи погледа й. Към „Елизабет“ се приближаваше човек с костюм от корабно платно, с дълга до раменете коса и голяма брада.

— Нов ли е? Не съм виждала този човек.

— Това е „дивият човек“ — отговори Меги. — Така го нарекоха островитяните. Исках и за него да ви разкажа, но той сам напомни за себе си. Намерихме го на новия остров. С „дивия човек“ имахме много грижи. Той се страхуваше от всички, завираше се в някой ъгъл и седеше там като вълче. Ядеше само сурова риба, гълташе като звяр цели късове. Беше мръсен, зъл, недоверчив и мрачен. През всичкото време, откакто е на острова, никой не е чул една дума от него. Той е ням. Кой знае защо, само към стария Боко се отнася доверчиво. Боко го убеди да се измие и да облече този костюм. Но да острижем косите и да изрежем ноктите му не успяхме.

— Не е ли опасен? — запита Вивиан, като следеше приближаващия се към тях непознат.

— Не, много е кротък. Чудно е, че идва тук. Вероятно вашият костюм, необикновен за острова, е привлякъл вниманието му.

„Дивия човек“ се изкачи на палубата, приближи се до жените и втренчи изучаващ поглед във Вивиан. Тя не можа да издържи този вторачен поглед. Стана й страшно.

— Да отидем в каютата — каза тя на Меги. И като остави кошницата с портокалите на маймуните, на които те се нахвърлиха с шум и крясък, Вивиан слезе в каютата. Меги я последва.

— Какво странно впечатление прави този туземец!… Но не… той има бяла кожа и черти на европеец. Това е по-скоро подивял човек. Защо така странно ме гледаше?

Вивиан ходеше развълнувано из голямата каюткомпания.

— Той прилича на един от тези потънали кораби — продължи тя. — Може би и той като тези овехтели развалини някога е бил млад и красив, живял е пълнокръвен живот…

— Заслужава ли да се вълнувате толкова! Успокойте се. Изсвирете ми нещо. Така съм се разтъжила за музика! — предложи Меги, желаейки да отвлече вниманието на Вивиан.

— Добре, ще посвиря — съгласи се Вивиан.

Тя се приближи бързо до рояла, наведе глава, помисли малко и започна да свири „Патетичната соната“ на Бетовен.

Изведнъж някой влезе. Вивиан прекъсна свиренето, облегна се назад и видя пред себе си лицето на непознатия. Това лице с разрошени коси беше страшно. Очите на непознатия бяха широко отворени, той дишаше тежко, долната му челюст конвулсивно трепереше.

Как е влязъл тука? Меги седеше с гръб към вратата и не чу заглушените му от музиката стъпки.

Вивиан бързо се изправи, опря се на рояла и едва сдържайки уплахата си, загледа непознатия. А той, без да откъсва от нея напрегнатия си поглед, се опитваше да каже нещо.

— Бе-бее-ее… ххо! — прегракналата му реч приличаше на блеене.

И изведнъж непознатият като че забрави за Вивиан, наведе се цял над рояла, разпери дългите си свити пръсти и почна да разглежда клавишите като ястреб, готов да забие нокти в жертвата си. По-нататък стана нещо още по-странно и неочаквано. Непознатият седна до рояла и засвири.

Това беше страшна музика, нечленоразделна като речта му. Дългите нокти му пречеха да свири. Той нетърпеливо ръмжеше, прекъсваше за миг свиренето, отгризваше със зъби пречещия му нокът и отново засвирваше.

Колкото и да беше чудовищно свиренето му, все пак можеше да се познае „Патетичната соната“ на Бетовен. Нямаше съмнение, че някога този човек е изучавал музика.

Замаяната Вивиан отстъпи настрана, седна в креслото и заслуша. И чудна работа — музиката я увлече… Пред очите й се избистряше едно човешко съзнание. Колкото повече свиреше неизвестният, толкова по-правилно ставаше неговото свирене, толкова по-отчетливо се отделяха музикалните фрази. Наистина загрубелите пръсти и сега го слушаха лошо, но той постепенно овладяваше инструмента. И наред с грубите грешки на нетренираните ръце прозвучаваха необикновено изразителни места.

Беше време за обяд. Чул звуците на рояла, Гатлинг влезе в каютата да повика Вивиан и се вцепени на вратата. Вивиан направи на мъжа си знак да не нарушава свиренето.

Като не дочакаха Гатлингови за обяд, в каютата един подир друг влязоха Томсън, неговите асистенти, Флорес, Людерс и най-после Симпкинс. Полицаят беше тъжен, почти потиснат. Но и той с голям интерес, даже с по-голям от другите, наблюдаваше свиренето на непознатия. Всички мълчаха и затаили дъх, слушаха.

А непознатият продължаваше да свири. Като свърши първата соната, той започна друга, трета, четвърта. Лицето му се одухотвори, в очите пламна мисъл, а на устните му се появи скръбна усмивка. Мина час, втори, а непознатият все свиреше. И изведнъж той прекъсна музикалната фраза на половин такт, отдръпна се назад и падна като мъртъв.

Непознатият лежа в безсъзнание половин час. Когато почнаха вече да се безпокоят, че не ще могат да го свестят, той отвори очи. Явно още беше във властта на музиката. После седна на дивана, огледа всички и като видя жени, почна да закопчава яката на дрехата си.

Музиката оказа учудващо въздействие. Непознатият почна да говори, макар да не можеше да си спомни още името и миналото си. Той стана по-общителен, но заедно с това някак по-срамежлив. Позволи да му отрежат косите и ноктите, да обръснат брадата и мустаците му.

Когато, облечен в един от костюмите на Слейтън, гладко обръснат, сресан, умит, дойде в каюткомпанията, той беше нов човек.

„На кого ми прилича? — мислеше Вивиан, като гледаше лицето му. — Някъде съм виждала този нос, брадичката. Или не, не съвсем. Този има по-правилни черти.“ Изведнъж си спомни. И за да провери догадката си, се обърна към Симпкинс:

— Нали прилича на капитан Слейтън?

Кой знае защо, тези думи силно подействуваха на Симпкинс.

— Е-хе! — живо отговори той. — Ненапразно дойдох на острова!

Когато непознатият излезе, Симпкинс се обърна към Гатлинг и каза:

— Струва ми се, че сега мога да открия на всички тайната на капитан Слейтън, която ме доведе на острова. Тук аз намерих повече от онова, на което разчитах. Не мога да кажа, че и сега всичко ми е ясно, но главните нишки на престъплението на Слейтън са в ръцете ми. А ето и Флорес… Седнете и слушайте. За вас, Флорес, също ще бъде интересно да научите някои неща за вашия съперник.

И като седна по-удобно в креслото, Симпкинс започна:

— Когато бях за пръв път на острова като корабокрушенец, по стар професионален навик се заинтересувах от личния архив на Слейтън. Уверен в пълната си безопасност, губернаторът не беше много внимателен и пазеше книжата си в чекмеджето на бюрото.

— Симпкинс, нима вие…?

— Бъркам в чуждите бюра? — попита Симпкинс. — Целта оправдава средствата, скъпи мой! Да, аз правех това в отсъствието на Слейтън. Да подправя ключ за мен е проста работа. Аз прегледах писмата му и научих любопитни неща. Останалите сведения получих вече на континента. Резултат на моето разследване беше „Делото на гражданина Хортван, именуващ се Слейтън“. Ако фактите по това дело се изложат със стила на обвинителен акт, ще се получи приблизително следното:

В Канада, в провинция Квебек, в град Монреал, живеел корабовладелецът Робърт Хортван, занимаващ се с превозване на товари и пътници по река Сейнт Лорънс. Хортван имал двама сина. По-старият се казвал Аврам, а по-младият — Едуард. Двама души, родени на двата края на земята, повече биха си приличали, отколкото тези двама братя. По-младият, Едуард, бил добър син, добър човек, и необикновено талантлив музикант.

По-старият, Аврам, водел така наречения „разпуснат живот“. А понеже бащата бил пестелив до скъперничество, то Аврам веднъж пъхнал ръка в бащиното си бюро. И не само това. Когато кражбата била открита, Аврам стоварил вината върху брат си. Бащата обаче не повярвал на Аврам, а и той скоро се поразбъбрил в пияно състояние. Бащата го лишил от наследство и завещал целия си капитал на Едуард. Старецът скоро умрял от огорчение и, изглежда, от затлъстяване на сърцето. Едуард станал богат наследник. В същото време той завършил консерваторията и се готвел за концерти в Европа. Едуард великодушно отстъпил на брат си значителна част от полученото наследство. Но Аврам пропилял всичко и отново изпаднал в нужда. И измислил как да се възползува от цялото богатство на брат си.

Като получил с шантаж няколко хиляди долара от един монреалски банкер, Аврам пуснал парите в обръщение: подкупил лекари и съдебни чиновници и се сдобил с документ, че Едуард е душевноболен, а той, Аврам, е назначен за негов опекун. Настанили бедния музикант в лудницата, а Аврам присвоил имуществото на брат си и отново започнал разгулен живот. Но скоро не му провървяло. Той не можел да се отчете пред опекунския съвет. А не можел, защото след парламентарните избори в съвета дошли нови хора, с които той, изглежда, не можел да се спазари. Имало опасност да се разкрият машинациите с брат му. Освен това в лудницата дошъл нов лекар — чудак и идеалист, който не признавал никакви подкупи. Като прегледал Едуард, лекарят казал, че той е здрав. Тогава Аврам решил да премести брат си някъде по-далече, докато всичко улегне, и се уговорил с един лекар, който имал частна клиника на Канарските острови. По време на пътуването им ги настигнала буря и ги отнесла на Острова на изчезналите кораби. Спасили се в лодка само трима: Аврам, Едуард и един санитар, който скоро загинал — едва ли не Слейтън сам му помогнал да се раздели с тленния свят. Аврам оставил брат си на новия остров, където първоначално стигнали, а през нощта се прехвърлил с лодката на Острова на изчезналите кораби, като казал, че той единствено се е спасил. Без лодка Едуард не можел да стигне до големия остров. Но, изглежда, Аврам, го е посещавал от време на време, за да се осведоми за здравето му.

— Но защо не е убил брат си? — запита Гатлинг.

— Завещанието било направено така, че в случай на смърт на Едуард цялото имущество преминава в полза на Харвардския университет, където той се е учил. И Слейтън решил: ще държи брат си на новия остров, докато подивее съвсем. Тогава лудостта му няма да предизвика съмнение. Ето защо Слейтън не предприемал вече екскурзии до новия остров. Събрал на острова огромни богатства, които превишавали много пъти състоянието на брат му, Аврам оставил Едуард на произвола на съдбата…

Не знаех само едно: жив ли е още Едуард. Сега знаем това и можем да спасим нещастника. Струваше ли си заради това да се надникне в чуждото бюро?

— Но вие не знаехте какво ще намерите там — отговори Гатлинг.

— Чуждото не ми трябва, аз съм безкористен човек. Сега трябва да заловим Слейтън. Това не е трудно. След внимателно издирване аз вече открих къде е.

— Открихте го?! — извикаха слушателите.

— Да, рискувайки собствения си живот — скромно отговори Симпкинс.