Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (18)

Пушачът на опиум

Лека сива мъгла забулваше Острова на изчезналите кораби. Счупените мачти с железните комини на параходите се мяркаха из мъглата като призраци.

Боко и китаецът Хао Жен седяха на палубата на една стара бригантина. Китаецът седеше неподвижно като статуя, подвил крака и сложил длани върху коленете, и гледаше високата мачта.

Боко поправяше мрежата и от скука разпитваше китаеца за неговата родина и за близките му. Най-после го запита бил ли е женен.

По лицето на китаеца премина сянка.

— Не бях — отговори той и добави по-тихо: — Но имах годеница, добра девойка.

— Е, и какво?

— Невъзможно — презимето също…

— Роднина ли ти беше?

— Не, просто презимето. Законът такъв.

С невнимателния си въпрос Боко събуди в душата на китаеца далечни спомени. Той неспокойно се размърда и стана.

— Ще вървя — заяви китаецът.

— Къде ще ходиш? Пак ли твоя опиум да пушиш? Стой тук.

Но китаецът вече вървеше с несигурна, олюляваща се походка към един отдалечен баркас.

Боко поклати глава.

— Ще пропадне момъкът. На какво е заприличал!

Боко не се излъга. Хао Жен отиваше да пуши опиум. В един от старите кораби той беше намерил запас от тази отрова и оттогава почна да пуши. Лицето му побледня, стана жълто като слама, очите му хлътнаха дълбоко, гледаха уморено, безизразно, ръцете почнаха да треперят. Когато научиха за неговата страст, му забраниха да пуши, опасявайки се от пожар. Капитан Слейтън го наказа жестоко няколко пъти, заключва го в трюма, мори го от глад, настояваше да му предаде запасите от опиум, но не можа да сломи упорството му. По-скоро можеха да го убият, отколкото да го накарат да предаде опиума. Той беше скрил добре запасите и се изхитряше да пуши само когато надзорът над него отслабваше.

Хао Жен отиде на стария баркас, който беше наведен почти под ъгъл четиридесет и пет градуса. Под защитата на този наклон, който го скриваше от погледите на островитяните, той си беше устроил пушалня до самата вода.

С треперещи от вълнение ръце той приготви всичко необходимо за пушене и жадно засмука сладникавия дим.

Постепенно димът почна да придобива златист оттенък. Кълбата златни облаци се превръщаха в дълга лента. Това вече не е лента, а река, голяма синя река. Жълти цветя, жълти скали, къщичка с развяващ се от вятъра книжен дракон на входа. Бащата дялка нещо, седнал пред къщата. По реката плава рибар, който стои на кърмата и върти греблото. Всичко е толкова близко, познато, родно! Край реката цъфтят перуники, прекрасни лилави перуники.

Беше нощ, когато Хао Жен дойде на себе си от опиума. Мъглата се беше вдигнала. Само отделни парцали от нея се носеха като призраци на север. Беше тихо. От време на време се чуваше плясъкът на риба. На хоризонта се издигаше червената луна. Тя не се оглеждаше във водата, водораслите я отразяваха слабо, като матово стъкло. Само тук-там в малките „езерца“ — чистите от водорасли места — водата пламваше от лунна светлина.

Недалече от острова направо по водораслите се движеше силует, който изпъкваше ясно на фона на изгряващата луна. Китаецът разтърка очи и почна да се взира. Позната фигура. Да, разбира се, това е той, покойният капитан Слейтън! Само че е без куртка. Но мъртъвците не усещат нощната влага. Защо скита той тук? Какво иска? Зъбите на Хао Жен затракаха.

Сутринта китаецът шепнеше на ухото на своя другар Боко:

— Капитан ходила. Слейтън ходила нощта по водата. Сам видяла. Лошо погребали покойник. Много лошо така човек погребат. И ето, ходи. Лошо ще бъде! Лошо ще бъде, м-м…

Боко кимаше, гледаше с жалост китаеца и мислеше: „Смахнал се е бедният, съвсем е изгубил ума си от тая отрова.“

След няколко дни този разговор се повтори. Китаецът пак беше видял мъртвия капитан да се разхожда бавно по морето. Боко не се стърпя.

— Омръзна ми с твоя покойник! Виж какво, ще дежуря тази нощ заедно с тебе. И запомни добре, ако ти го видиш, а аз не го видя — ще се наложи вие, двамата покойници, да се разхождате по морето заедно! Ще те хвърля във водата, така да знаеш!

Нощта беше тъмна. Небето бе покрито с гъсти облаци. Ръмеше. Боко се бе загърнал със закърпения плащ.

Около един часа през нощта той пръв забеляза в тъмнината недалече от острова сянка на човек. Беше така тъмно, че очертанията на фигурата едва се различаваха. Но нещо, прилично на човек, действително вървеше по водата и изчезна в мрака.

Боко усети как ръцете му изстиват.

— Виждаш? — шепнеше китаецът, хванал с трепереща ръка рамото на Боко.

— Ш-шт!

И те седяха до сутринта, без да имат сили да се мръднат от страх.

Едва когато изгря слънцето, Боко въздъхна с облекчение. Скоро слухът за призрака на капитан Слейтън обиколи целия остров и стигна до Флорес. Той не вярваше в привидения, но слухът за скитащия призрак на Слейтън го развълнува като неясна опасност.

„Защо са видели именно Слейтън? Съжаляват ли за него? Обвиняват ли ме, че съм го хвърлил в морето, вместо да се опитам да му окажа помощ? Но той беше полумъртъв. Или… Глупости! Просто хората подлудяват от скука. Трябва по-скоро да ги развлека с нещо“ — мислеше Флорес.

Вечерта той извика Боко и го помоли да го отведе на мястото, където са видели призрака. Но призракът не се появи нито тази, нито на следващата нощ. Флорес се развесели.

— Е, виждате ли! Аз ви казах, че е само въображение. Стига сме се занимавали с глупости! Заповядайте утре при мене на съвещание. Трябва да обмислим плана на експедицията. Не забравяйте да облечете официалния си костюм, отдавна не сте го обличали.

— Пазя го — простодушно отговори Боко. — Толкова е скъп!

— Ще имате такива дрехи до края на живота си!