Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (14)

Без въздух

Сутринта Гатлинг се почувствува по-добре. Треската намаля. Той мина в апаратната и изпрати радиотелеграма със сигнал „SOS“ (сигнал за бедствие) и указание за дължината и ширината, на която се намираше подводницата.

Целият екипаж на подводницата беше в тревога. Електричеството светеше мъждиво. Почна да се диша тежко. Кислородът беше на свършване. Трябваше на всяка цена да се издигнат на повърхността на океана, но гъстите водорасли държаха здраво своята жертва…

Поемайки въздух с широко отворени уста, старците Търнип лежаха на пода. Младите не се чувстваха много по-добре.

Лампите можеха да изгаснат всеки миг от недостиг на ток.

— Остава един-единствен изход — каза Гатлинг. — Да се измъкна навън през торпедния люк и да се опитам с ножа да разчистя път през водораслите. — И той взе ножа. — Ще се опитам да направя това…

— Вие сте полудял, Гатлинг! С вашата ръка…

— Това е невъзможно! — чуха се и други гласове.

И всички се спогледаха, сякаш се питаха кой ще поеме този риск.

— Ето какво, Гатлинг — неочаквано се обади Симпкинс, — вие ми спасихте живота и аз съм ви задължен. Аз се заемам с тази работа. Не възразявайте. Тук няма никаква жертва. В края на краищата, ако ще се умира, не е ли все едно къде? Дамите могат да се обърнат! — И като се съблече и въоръжи с нож, той каза: — Готов съм! Ако след двадесет минути подводницата не се издигне на повърхността, значи съм загинал?

Бързо отвориха вътрешния капак на люка, Симпкинс се промъкна в тясната тръба, затвориха капака и в същия миг автоматически се отвори външният капак…

Симпкинс изчезна. Заточиха се минути на мъчително очакване.

А в това време Симпкинс като невидимо торпедо излезе от подводницата и залавяйки се за водораслите, бързо заработи с ножа. Като усети, че не му достига въздух, той изплува на повърхността, пое си въздух и отново се гмурна в зеленикавата морска дълбочина. Работата вървеше бавно.

Все по-къси бяха престоите му във водата, все по-дълго време трябваше да почива на повърхността…

В полумрака на подводницата хората се задъхваха и с изкривени зачервени лица напрегнато следяха минутната стрелка на часовника…

Десет… Петнадесет… Седемнадесет… Деветнадесет… Двадесет… Двадесет и пет… Двадесет и шест… Край…

Половината от екипажа беше в полусъзнание… В лампите мъждукаше червена светлинка като при угасващи въглени. Чуваха се стонове. Хората се държаха за гърдите; едни се търкаляха по пода, завираха се в ъглите под мебелите, други се стремяха нагоре, катереха се върху масите и столовете и търсеха с жадно разтворени като у риби на сухо уста, макар глътка пресен въздух. Очите бяха изскочили от орбитите. Хладна пот покриваше челата. Но въздухът навсякъде беше отровен.

И в тези последни минути на отчаяние на хората им се стори, че носът на подводницата се вдигна леко нагоре, после се спусна и отново почна бавно да се издига. Да, това не е халюцинация. Стрелката на прибора, който показваше дълбочината на потъването, говореше за същото. Още и още…

— Ние сме на повърхността!

Гатлинг и двамата моряци побързаха да отворят с треперещи ръце капака.

Ярката светлина ги заслепи. Струя свеж морски въздух нахлу в подводницата.

Въздух. Светлина. Живот.

И хората в радостна възбуда се закатериха по стълбата, втурнаха се да измъкват старците Търнип, ранения моряк.

Гатлинг се хвърли към тялото на Симпкинс, който лежеше в единия край на подводницата… От преумора той беше загубил съзнание, но скоро дойде на себе си.

И изведнъж нов взрив на радост: на хоризонта, бълвайки дим от черните си комини, се показа огромен американски параход. Той идваше насам. Бе забелязал подводницата. Даде сигнал.

Бурната радост премина в мълчаливо вълнение… Колкото повече се приближаваше сивата грамада на парахода, толкова повече се късаха някакви звена, които свързваха бегълците в едно цяло. Това цяло се разпадна на отделни хора, с техните лични грижи, съдби, пътища.

Колкото по-близо беше параходът, толкова по-чужди ставаха те един на друг.

Дъщерята на милиардера, мръсните моряци и изпадналите съпрузи Търнип — какво общо имаше между тях? Симпкинс и Гатлинг бяха отново врагове.

Гатлинг беше спокоен, но тъжен.

А Симпкинс вече се преоблече и весело си подсвиркваше някаква песничка.

Още няколко минути и те бяха на парахода.