Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (22)

Старият Боко

Планът на Симпкинс се оказа верен. „Предизвикател“ скоро намери течение, което отиваше към центъра на Саргасово море. Наистина течението беше доста бавно, но всички бяха уверени, че то ще ги отнесе до Острова на изчезналите кораби. Тази увереност се подкрепяше от много признаци. Колкото по-нататък се придвижваше „Предизвикател“, толкова по-често почнаха да срещат отломъци от кораби, разбити баркаси и лодки, обърнати с дъното нагоре… Над една от тези лодки капитан Мъри забеляза ято птици; те се биеха във въздуха с остри крясъци.

— Делят плячката. Вероятно в лодката има трупове — каза той.

Когато параходът наближи лодката, пътниците видяха тъжна картина — на дъното на лодката лежеше човешки труп. Птиците така нагъсто бяха накацали по него, че той почти не се виждаше. А водата наоколо гъмжеше от акули, които се блъскаха о лодката, опитвайки се да я обърнат и да завладеят плячката.

Една вечер, когато Вивиан работеше в лабораторията, помагайки на Томсън в препарирането, тя чу вика на Симпкинс:

— Остров! Виждам Острова на изчезналите кораби.

Всички изтичаха на палубата.

До самия хоризонт на север в лъчите на залязващото слънце се виждаха комини на параходи и счупени мачти. Тази картина твърде дълбоко се бе врязала в паметта на Гатлингови и Симпкинс, за да я забравят. Даже капитан Мъри, който никога не беше виждал острова, не се съмняваше, че са стигнали целта. Нито в едно пристанище не можеха да се видят мачти и комини, наклонени в най-различни положения, като че силна буря беше разтърсила тези струпани на едно място кораби и те изведнъж бяха замръзнали в разгара на бурята…

Всички се развълнуваха. Стояха мълчаливо и не откъсваха поглед от страшното гробище…

— Пълен ход! — даде капитанът команда.

Този бодър призив отпъди тягостния размисъл, обхванал всички при вида на острова. Нервното напрежение вече търсеше изход в движението, дейността, работата.

— Как ли ще ни посрещнат островитяните? — запита Гатлинг.

— Ако Слейтън беше жив, без бой сигурно нямаше да мине. Но той е убит и това значително облекчава положението. Който и да е заел неговото място, за нас не ще бъде трудно да се разберем.

Почти се беше стъмнило, когато параходът се приближи до острова и сигнализира на островитяните да изпратят парламентьори.

„Предизвикател“ сигурно беше забелязан от острова, още повече че сирената ревеше почти непрекъснато, рязко нарушавайки околната тишина. Пътниците очакваха да зърнат върху корабите тълпа островитяни, дотичали да видят невижданото зрелище, ала на острова беше пусто, безлюдно…

— Но какво става там, да не са измрели? — запита нетърпеливо Гатлинг.

— Не е изключено — отговори Симпкинс, — една епидемия е достатъчна.

— Гледайте — каза Вивиан, — на високата мачта се вижда някакво знаме! По-рано го нямаше.

— Това е „Елизабет“, резиденцията на губернатора — забеляза Гатлинг.

— Не може да се каже, че островитяните ни посрещат радушно — обади се Томсън.

— Тогава и ние няма защо да се церемоним с тях — неочаквано се разбърза Симпкинс. — Този мравуняк трябва да се разшава. Дайте един халосен изстрел.

— Почакайте малко — отговори Гатлинг.

Сирената продължаваше да реве, но островът изглеждаше все така мъртъв.

— Е, дявол да го вземе! — разсърди се изведнъж капитанът и без да иска съгласието на Гатлинг, заповяда да се даде един халосен изстрел от малкото оръдие. За да бъде по-силно впечатлението, капитанът заповяда да спрат сирената, в настъпилата тишина оръдейният изстрел проехтя като гръмотевица.

— Аха, подействува! — победоносно извика Симпкинс. — Виждате ли, показа се някаква фигура.

— Да, някой идва. Спуснете лодката и гребете към брега — заповяда капитанът.

Матросите спуснаха лодката и се насочиха към острова.

Островитянинът, размахал един бял парцал, се приближи до лодката, поговори нещо с матросите и се качи при тях. След няколко минути той беше вече на палубата.

— Боко! — позна го още отдалече Вивиан.

Като позна старите приятели, Боко се учуди извънредно много. Той беше облечен в стар закърпен костюм.

— О, здравейте, кандидате! — извика весело Вивиан. — Нали вие също бяхте сред кандидатите за ръката ми, когато на вашия остров едва ли не хвърляхте жребий на кого да съм жена. Помните ли? — и тя му протегна ръка.

Смутен и объркан, Боко подаде ръка на Вивиан.

— Здравейте, мис Кингман.

— Гатлинг — поправи го тя с усмивка.

— Гатлинг? Простете, забравих.

— Не, не сте забравили. На острова аз бях Кингман, а сега съм Гатлинг — и тя посочи мъжа си.

— Ах, ето какво било! А аз, старецът, да не се сетя. Е-ех — въздъхна той, — не мислех, че ще ви видя още един път! Нима пак течението ви донесе?

— Не, дойдохме по собствено желание.

— Ами? — недоверчиво извика Боко. — Че какво хубаво има тук, за да дойде някой по собствено желание.

— Ето какво, Боко — прекъсна го Гатлинг, — кажете кой сега ви е губернатор?

Боко разпери ръце и с дълбока въздишка отговори:

— Слейтън, капитан Фергус Слейтън.

Симпкинс даже подскочи от учудване:

— Не може да бъде! Нали той…

— Жив и здрав е. Днес Слейтън е губернатор. Вчера беше Флорес, утре кой ще бъде — не зная. Такива ми ти работи. Не е за разправяне.

— Но как така?…

Боко разказа всичко, което бе станало на острова до момента, когато бе арестуван Слейтън.

— А тази сутрин — завърши Боко — се събуждаме, чуваме гонга в резиденцията на губернатора. Отиваме на „Елизабет“ и гледаме Слейтън. „Аз, казва, съм ваш губернатор. А Флорес е престъпник. Той ме хвърли във водата. Сега той е в затвора. Утре ще го съдим.“ Ето това е.

Боко не знаеше за събитията през изминалата нощ, които действително взеха неочакван обрат. Докато Флорес се промъкваше в нощната тъмнина към затвора на Слейтън, за да убие съперника си, Слейтън обикаляше като звяр в клетка в тясната желязна тъмница и обмисляше план за бягство. Той беше от онези хора, за които пречките съществуват само за да бъдат преодолявани.

Слейтън опипваше в тъмното стените на своя затвор. Те бяха гладки и непроницаеми. Нито прозорци, нито даже пролуки — никакъв изход нямаше. Обаче след дълги опити Слейтън успя да открие над вратата малък кръгъл отвор, през който едва ли би могла да мине даже главата му. Той се повдигна на ръце и надникна навън. До самата врата стоеше някаква фигура.

— Кой е на стража? — викна строго Слейтън, както правеше, когато проверяваше нощните постове.

Като чу познатия повелителен глас, китаецът трепна. Той мечтаеше за синята река и този глас прогони бляновете му. Часовоят дойде на себе си и отговори:

— Хао Жен.

— Защо не отговаряш веднага, когато те пита губернаторът? Заспа ли, простако? Отключи, трябва да проверя арестуваните.

Мислите на китаеца се объркаха. Гласът на Слейтън идеше някъде отгоре. В тъмнината не се виждаше нищо. И Хао Жен не можеше да определи къде се намира губернаторът.

Хао Жен отдавна беше отвикнал да разсъждава. Той умееше само да се подчинява. Капитан Слейтън заповядва. Това беше достатъчно. Китаецът бързо отключи. В това време се приближи Флорес. Враговете неочаквано се сблъскаха на вратата. Слейтън бутна Флорес в желязната каюта. Между тях се завърза борба. Случайно Слейтън видя развързалия се копринен шал на Флорес. Той го сграбчи и стегна с него гърлото на противника си. Флорес още махаше ръце, но Слейтън успя да изскочи от каютата и да заключи вратата. После се приближи до китаеца, хвана го за раменете, вдигна хилавото му тяло във въздуха и като го тръшна, изсъска:

— Така ли се стои на пост! Едва не изпусна престъпника! Да вървим!

Китаецът се изплаши, въздъхна от радост, че евтино се е отървал, и се потътри след Слейтън.

Така Слейтън стана отново губернатор на острова. Когато пристигна „Предизвикател“, Слейтън изпрати Боко като парламентьор.

Като разказа новините на новопристигналите, старецът погледна боязливо към острова и внезапно завърши:

— Но аз се разбъбрих — и като си придаде официален вид, важно заяви: — Губернаторът на Острова на изчезналите кораби ме изпрати да науча кои сте и защо сте дошли на острова.

Гатлинг се замисли, после сложи ръка на рамото на Боко и каза:

— Вижте какво, Боко, зарежете този тон и да говорим с вас като стари приятели. Ние не очаквахме да се срещнем тук пак със Слейтън. Знаете, че се разделихме с него немного приятелски. Но срещу островитяните не замисляме нищо лошо. Ние с жена ми и професор Томсън дойдохме тук, за да изследваме Саргасово море. И между другото решихме да посетим и вас. И щом веднъж сме дошли, ще слезем на острова независимо от това дали капитан Слейтън иска, или не. Но за да не затрудняваме вас с рисковани преговори със Слейтън, ние ще му изпратим радиотелеграма: на острова има радиоприемник.

Пратената веднага радиотелеграма гласеше:

Семейство Гатлинг, Симпкинс и професор Томсън желаят да слязат на острова. За съгласието си сигнализирайте с бяло знаме.

Гатлинг

Радиотелеграмата очевидно беше получена, защото след известно време откъм резиденцията се раздаде пушечен изстрел. Куршумът удари една от лодките и отчупи парче от борда.

— Кратко и ясно! — каза Гатлинг. — Е, вече няма какво да ни спира. За избягване на кръвопролития ще изпратим още една радиотелеграма. А ти, Вивиан, за всеки случай слез в каютата.

Ако не дадете съгласието си незабавно, ще заповядам да се бомбардира островът.

— гласеше втората радиотелеграма. Отговорът беше втори изстрел.

Гатлинг искаше вече да даде заповед за обстрелване на острова. Но Томсън предложи да отложат военните действия до сутринта.

— Тъмно е вече и е по-добре да се почака до сутринта. Островът няма да избяга — подкрепи професора и капитан Мъри.

Гатлинг се съгласи, като остави на палубата неколцина моряци за охрана. Той слезе в каюткомпанията. Капитан Мъри и Симпкинс, Томсън, и Боко го последваха.

Вивиан наливаше чай. Всички седнаха, Боко — на крайчеца на стола. Новите хора и необичайната обстановка го смущаваха. Той сърбаше горещия чай, червеше се и пъшкаше.

— А все пак… не е хубаво това — каза той и се намръщи.

— Кое не е хубаво? — запита Вивиан.

— Ами това, дето започва стрелба. И какво хубаво има тук! Колко хора могат да се осакатят!

— Но какво да се прави, Боко? — недоумяваше Гатлинг. — Вие сам видяхте, че Слейтън не прие нашите мирни предложения.

— Какво да се прави ли? За това мисля и аз, какво да се прави. Няма какво друго да се прави, освен да отида на острова и да пошепна на ухо на нашите островитяни: „Не слушайте капитан Слейтън, не стреляйте.“ Кажете на вашите матроси да ме заведат… Прощавайте… Благодаря за чая!