Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (10)

Избор на годеник

Слънцето се спускаше зад хоризонта, като осветяваше с червените си лъчи яркозелената повърхност на Саргасово море и Островът на изчезналите кораби с неговата гора от мачти. Тази осакатена от бурите и поломена от времето гора, с изпочупени клони — реите, и парцали от платна, редки като последните листа на дърветата — всичко това би могло да навее тъга и на най-жизнерадостния човек.

Но професор Людерс се чувствуваше тук великолепно, както учен-археолог в любим музей на древността. Седнал на палубата на една холандска каравела, той разказваше с въодушевление на Гатлинг, сочейки с широк жест наоколо:

— Тук, пред вашите очи, е цялата история на корабостроенето. Не можете да си представите какви исторически скъпоценности има тука. Ей там, до колесния параход от миналия век се вижда кораб от доколумбовата епоха. С такива кораби са плавали в океана! А ето там, зад трипалубния бриг, се пази бисерът на моя музей: скандинавски едномачтов кораб с девет весла от десети век, дошъл от западните брегове на Гренландия. Някога, много отдавна той е бил изхвърлен от бурята върху отломъците на по-рано потъналите кораби и затова прекрасно се е запазил. Вижте неговата красива удължена форма с остра приповдигната кърма и още по-висок нос, украсен с гравирана глава на полуптица, полудракон. Каква съдба го е довела тука? Какви безумни храбреци са се впуснали на далечно плаване с тази несигурна лодка? А там долу, в неподвижните студени дълбини навярно лежат развалините на финикийски и египетски кораби и, кой знае, може би тук, под нас, спи вечен сън флотата на великата Атлантида сред гора от водорасли и колоните на загиналата цивилизация?

— Мистър Гатлинг! Капитан Фергус Слейтън ви моли да заповядате при него.

Гатлинг видя полуголия негър, черното тяло на когото беше придобило под лъчите на залязващото слънце оттенък на стар бронз.

— Какво желае?

— Моли да заповядате при него — повтори негърът.

Гатлинг стана неохотно и тръгна по неустойчивите мостчета към „резиденцията“ на губернатора.

Слейтън го прие, застанал в обичайната си поза.

— Гатлинг, трябва да поговоря с вас. Обичате ли мис Кингман? — направо попита той.

— Не смятам за нужно да ви отговоря! Това се отнася само до мен.

— Лъжете се! Отнася се и до мене!

— Така ли? Тогава мога да ви кажа, че аз лично нямам никакви намерения към мис Кингман. Ние с нея сме приятели и аз дълбоко я уважавам. Но тази дружба ми налага и известни задължения…

— В какво се състоят те?

— В това, че не ще позволя никому да се разпорежда със съдбата на мис Кингман против нейната воля.

— Не забравяйте, Гатлинг, че тук аз имам привилегията да позволявам или да не позволявам. Само аз! — И след кратко мълчание той добави: — Вижте какво, Гатлинг! Имам възможност да ви изпратя до бреговете на Азорските острови. Ще мога добре да ви осигуря за път.

Гатлинг почервеня от гняв и стисна юмрук.

— Мълчете! — викна той. — Позволявате си да ми предлагате подкуп? Позволявате си да мислите, че съм способен за пари да предам човек? — И след тези думи той се нахвърли върху Слейтън.

Слейтън отблъсна удара и изсвири. Десетина разноплеменни дрипльовци, личната охрана на Слейтън, се нахвърлиха върху Гатлинг иззад разтворените врати.

Гатлинг ги отблъскваше на всички страни, но борбата беше неравна. След няколко минути той беше вързан.

— Да се хвърли в тъмния карцер! Затворете и Симпкинс!

Когато отведоха Гатлинг, Слейтън запита един от слугите дали всичко е готово за церемонията за избора за годеник.

— Отлично! И така, довечера в девет!

Голямата зала на каюткомпанията беше украсена разкошно. Стените бяха изпъстрени с флаговете на всички нации, взети от разбитите кораби, и с късове цветна материя. Надлъж и нашир през цялата зала се простираха гирлянди от водорасли. На въздуха тези водорасли бързо потъмняваха и имаха доста жалък вид, но какво да се прави — не разполагаха с друга зеленина. Затова пък на масите имаше няколко букета от едри бели цветя, приличащи на водни лилии. Разноцветните фенери, закачени на тавана, допълваха украсата. Дългата маса беше отрупана със студени закуски, вино и даже бутилки шампанско.

Населението на острова от сутринта трескаво се готвеше за събитието.

Привечер тези жалки дрипльовци не можеха да се познаят. В личния сандък на всеки от тях се беше намерил доста приличен костюм. Никога те не се бяха бръснали така грижливо, не бяха сресвали с такова старание отвикналите от четка и гребен коси, никога не бяха изхабявали толкова сапун и вода и никога не се бяха заглеждали толкова дълго в парчетата от огледала.

Тези парчета отразяваха най-различни лица: и черното като сажди лъскаво лице на негър, и тесните очи на жълтолик китаец, и загрубялото от солта и вятъра лице на стар морски вълк, и яркочервеното лице на индианец с обици на ушите.

Но всички — и стари и млади, и бели и черни — мислеха за едно:

„Бога ми, не изглеждам зле! Всичко става! И кой познава тайните на капризното женско сърце?“

С една дума, всеки от тях, колкото и да бяха малки шансовете му, таеше надеждата да заеме мястото на годеника.

По средата на каюткомпанията беше издигнат подиум.

На него точно в девет часа вечерта, облечена в бяло като невяста, се изкачи мис Кингман, съпровождана от Ида Доде и Меги Флорес.

При появяването и екна хор. Пееха доста нестройно, за музикалното ухо на Вивиан песента беше направо ужасна, но затова пък хористите не можеха да се упрекнат в липса на въодушевление. Размахваха се фенери и знамена, няколко десетки прегракнали, дрезгави гласове ревяха: „Слава, слава, слава!…“

Бледна, развълнувана и мрачна, „годеницата“ се изкачи на високия подиум.

Слейтън се обърна към нея с подобаваща за случая реч. Изтъкна „непоколебимостта“ на закона, според който всяка стъпваща на Острова на изчезналите кораби жена трябва да си избере мъж.

— Може би, мис, този закон ще ви се види суров. Но той е необходим и в края на краищата справедлив. Преди издаването му въпросът се решаваше по правото на силата, с бой с ножове между претендентите. И населението на острова гинеше като от епидемия…

Да, всичко това беше може би разумно, но от него на мис Кингман не й беше по-леко. Очите й неволно търсеха подкрепа, но тя не откриваше между присъствуващите нито Гатлинг, нито дори Симпкинс. Слейтън забеляза погледа й и се усмихна.

Всеки кандидат беше длъжен да се приближи до годеницата с поклон и да чака отговор. С движение на главата тя отговаряше „да“ или „не“.

Годениците се заредиха един след друг… Цялата тази върволица предизвикваше у мис Кингман само ужас, отвращение, презрение, понякога и неволна усмивка, когато например пред нея застана с бастунче в ръка, в „най-добър вид“, най-старият обитател на острова — италианецът Джулио Боко.

Трябва да се каже, че в душата си Слейтън се страхуваше от този Матусаил^[1] като конкурент. Действително Боко имаше шанс. Гледайки го, Вивиан забави отговора си, сякаш обмисляше нещо, но после направи отрицателен знак с глава и без сама да знае, спаси живота на Боко, понеже в тази къса минута на колебание Фергус Слейтън вече бе решил да се „избави“ от Боко, ако изборът падне върху него. Всички минаха пред мис Кингман. Последен застана Слейтън.

Но плъзгайки поглед по неговата фигура, мис Кингман решително тръсна глава.

— Не.

— Охо! Гледай ти! Какво ще правим сега? — чуха се гласове.

Слейтън побесня от яд, но се сдържа.

— Мис Кингман не пожела да си избере никого от нас — каза той с външно спокойствие. — Но това не може да отмени нашите закони. Става нужда да изменим само начина на избора. Аз предлагам така: мис Кингман трябва да стане моя жена. Ако някой желае да ми я оспорва, нека излезе да си премерим силите. Който победи, той ще я получи. — И като засука бързо ръкави, Слейтън зае бойна поза.

Мина една минута в очакване.

И изведнъж сред общия смях старият Боко свали костюма си и даже без да засуква ръкави, се хвърли смело срещу Слейтън. Тълпата ги обкръжи. Виждаше се, че Боко е бил някога добър боксьор. Той ловко успя да отбие няколко удара на Слейтън. На третата схватка яко фрасна Слейтън отдолу в челюстта, но веднага се търколи на пода от силен удар в гърдите. Боко беше победен.

След него излезе нов претендент — ирландецът О’Хара. Той беше едър, широкоплещест момък и се смяташе за един от най-добрите боксьори.

Боят се разгоря с нова сила. Но Слейтън, силен, спокоен и методичен, скоро надви и този си противник. Облян в кръв, О’Хара лежеше на пода, плюейки избитите си зъби.

Трети съперник не се намери…

Победата беше на Слейтън и той се приближи до мис Кингман и й протегна ръка. Вивиан политна и се хвана за ръката на старата Доде-Търнип.