Александър Беляев
Островът на изчезналите кораби (13)

Бягството

Бегълците бяха изминали вече две трети от пътя, когато забелязаха подире си преследвачи. Те се приближаваха откъм „Планината“ — най-високата фрегата, спускаха се по стръмния мостик. Трябваше да се бърза.

Търнип и неговата почтена половинка изнемогваха от умора, догонвайки младите си спътници. От палуба на палуба — нагоре, надолу, нагоре, надолу — по люлеещите се мостчета бягаха Гатлинг, мис Кингман, съпрузите Доде-Търнип, Симпкинс и тримата моряци.

Като пропусна край себе си всички, Гатлинг се спря до тясното мостче, което съединяваше отломъците на каравелата със стария параход, счупи дъските и ги хвърли във водата. По такъв начин успя да задържи преследвачите, които трябваше да тръгнат по обиколни пътища.

Чуваше се как Слейтън, който беше начело на преследвачите, ругаеше силно край разрушеното мостче.

Бегълците спечелиха време, за да отплават със сала към подводницата. Но салът напредваше много бавно. Макар тук водата да беше сравнително чиста от водорасли, все пак саргасите полепваха по него и често трябваше да спират и да разчистват пътя си с ръце.

Салът беше изминал едва половината път, когато преследвачите се приближиха до мястото, откъдето отплуваха бегълците.

— Предайте се! Върнете се или никого няма да оставя жив! — крещеше от „брега“ Слейтън, размахвайки пушката над главата си.

Вместо отговор един от моряците от сала размаха юмрук.

— Ах, ти, куче! — закрещя Слейтън и гръмна. Куршумът удари в сала.

Започна престрелка.

Островитяните бяха в по-изгодно положение. Те се намираха под прикритието на мачтите и отломките, докато салът се виждаше цял.

Сред преследвачите беше цялото население на острова.

— Господи! — проговори старата Търнип. — Погледнете, мис, даже Меги Флорес се е домъкнала с бебето си; ей я там, поглежда иззад палубата; виждате ли?

Слейтън даде някаква заповед. Част от островитяните изтичаха към водата и почнаха бързо да правят сал. Бегълците ги атакуваха с изстрели. Ето във водата падна един от тях… ето и друг, махайки ръка, с охкане се изкатери на палубата на рибарското корабче…

Бегълците имаха късмет. Отвикнали да стрелят, островитяните не улучваха целта. Куршумите вдигаха пръски вода около сала. Скоро обаче един от моряците беше ранен в крака. Един куршум прониза шала, който се развяваше на главата на мис Кингман. Гатлинг предложи на жените да легнат.

От острова вече потегляше сал с петима въоръжени островитяни.

Бегълците напрягаха последни сили и гребяха с грубо направените весла.

Ето най-после и подводницата — издигащата се надводна част с малкия мостик.

Гатлинг скочи на подводницата, отвори люка и спусна жените. В това време един куршум го улучи в рамото. Побледнял от рукналата кръв, той продължи да дава заповеди.

— Проклет Слейтън! — извика морякът ирландец, като видя раната на Гатлинг. — Ще си платиш за това!

И като се прицели внимателно, той гръмна.

Фергус Слейтън изпусна пушката и падна. Кръвта обагри гърдите му.

Виждаше се как на вика му се приближи Меги, наведе се и му подаде детето. Със слабееща ръка Слейтън докосна главата на детето и заговори нещо на Меги и Флорес…

Но бегълците нямаха време да следят тази сцена: преследвачите от сала вече наближаваха подводницата. И в момента, когато люкът на подводницата хлопна над последния от бегълците — Гатлинг, островитяните преследвачи скочиха на мостика…

Подводницата потрепери и почна бързо да потъва във водата…

Губейки опора под краката си, изплашените преследвачи зацапаха из водата и като се оплитаха във водораслите, се закатериха обратно на сала.

Моментът, в който подводницата се скри под водата, беше посрещнат с викове „ура“ от екипажа.

Последните опасения изчезнаха: машините работеха безукорно. Ярка електрическа светлина заливаше каютата. Моторът работеше без прекъсване. Дробовете дишаха свободно.

Но нямаше време да се радват. Ранените се нуждаеха от грижи. Мис Кингман и старата Търнип влязоха в ролята на милосърдни сестри. На ранения матрос превързаха крака, а на Гатлинг — рамото.

Едва успяха да накарат Гатлинг да легне. Тресеше го, рамото му беше подуто и го болеше, но той желаеше лично да управлява подводницата.

През нощта му стана още по-зле. Изтощена от бягството и вълненията през деня, старата Търнип отиде да спи и при болния остана да дежури мис Кингман.

Гатлинг не спеше. Вивиан му мокреше челото с вода. Той се усмихна слабо и каза:

— Благодаря ви… чувствувам се по-добре… не се изморявайте, починете си.

— Не съм изморена!

— Колко е странно всичко! — започна той след известно мълчание. — На вас се падна да се грижите за престъпник.

Мис Кингман се намръщи:

— Не говорете за това!

— А аз искам да говоря именно за това. Кажете откровено, мис Кингман, вярвате ли в моето престъпление?

Мис Кингман се смути.

— Не зная дали сте извършили престъпление, но зная, че сте по-добър от много така наречени „честни“ хора — отговори мис Кингман.

— Вие ми вярвате… Искам да ви разкажа всичко.

— Но по-добре ще е, ако заспите.

— Не, не… Слушайте… Аз работех като инженер при Джексън… В неговия корабостроителен завод… чували ли сте? Обичах Дела Джексън, дъщерята на стария Джексън. След войната работите на Джексън се влошиха. Заплашваше го банкрут. И както често става при капиталистите, той реши да заздрави положението си чрез брака на дъщеря си със сина на богатия банкер Лороби. Дела ме обичаше. Но тя беше много привързана към стария си баща и сметна, че е длъжна да се принесе в жертва, въпреки че неуравновесеният, изроден Лороби й беше дълбоко антипатичен. Аз мислех, че нямам право да я разубеждавам, но й написах писмо, с което я молех да се видим за последен път в околностите на града. Бях решил да замина за Европа и вече си бях купил билет за парахода. Оставих колата с шофьора на пътя и навлязох в гората, но не намерих мис Джексън на уговореното място. Бях много огорчен, но нямах време да я търся повече или да я чакам. Като поскитах още малко из това безлюдно място, аз се върнах в колата и пристигнах на пристанището малко преди отплаването на парахода; така напуснах Америка.

Веднъж, като четях вестника в Генуа, бях поразен от едно съобщение от Ню Йорк: Дела Джексън била убита. Тялото й било намерено недалеч от определеното от мен място за среща. Сред книжата й следствените власти намерили моето писмо, в което я молех да се видим точно там, където е била намерена в онзи ден, в който е била убита…

Показанията на шофьора, който ме откара, завършили картината. Всички улики падаха върху мен. Обосновани изглеждаха и мотивите на убийството: всички знаеха, че аз обичам мис Джексън и че Лороби ме е изместил. Съперничество. Ревност. Отмъщение… В същия вестник имаше голямо обявление, че се дава възнаграждение от десет хиляди долара на онзи, който открие и предаде на полицията убиеца на мис Джексън — Реджиналд Гатлинг… Главата ми беше оценена. Стана нужда да се крия. Симпкинс ме откри и арестува. И трябваше да получи наградата за залавянето ми, ако не беше нашето корабокрушение. Това е всичко — уморено завърши Гатлинг.

Мис Кингман изслуша с напрегнато внимание разказа.

— Но кой е убил мис Джексън?

Гатлинг сви рамене.

— Това за мене остава тайна… Може случаен грабител… Но важното е, че аз не мога да се оправдая… Всички улики са против мене… И желаният за всички бряг за вас е спасение, но за мене означава гибел. Щом сляза на сушата, аз пак ще стана престъпник и… и нашите пътища ще се разделят — тихо завърши той, като я гледаше.

С тъжно лице мис Кингман се наведе над главата му и го целуна по челото.

— Вярвам ви! И за мене вие никога няма да бъдете престъпник.

— Благодаря ви — каза Гатлинг и затвори очи.