Александър Белов
Похищението на Европа (9)

8.

Виктор Петрович Зорин пътуваше към летището бавно и дори тържествено. Преминаваше през града не с някаква си тойота или нисан, а с възможно най-руската марка кола „Волга“. Това беше идея на Глебушка. Той му каза:

— Вашият електорат е различен, Виктор Петрович! Бъдете така добър да отговаряте на очакванията на избирателите!

Нямаше какво да се прави. Наложи му се да се качи в номенклатурния автомобил и да се прави на първи секретар на областния комитет, за да предизвика носталгия у най-активната част от електората.

От време на време, когато колата спираше на кръстовищата, Виктор Петрович надигаше гръб от кожената облегалка и сдържано се усмихваше на някого. Казано накратко, правеше се на младия Брежнев, защото на Глебушка кой знае защо му се струваше, че той е най-добрият пример за подражание.

И дори беше облечен подходящо — с тъмносив костюм, със светлосиня риза и с черна вратовръзка със ситни орнаменти. Дрехите му бяха качествени, ушити по поръчка, с големи, набиващи се на очи етикети, на които пишеше: „Болшевичка“, „Рассвет“, „Московска фабрика за вратовръзки“.

Фалшивите марки не бяха нищо повече от реверанс към демократичността, защото в действителност Зорин подкрепяше родното производство само на думи. На задната седалка до него имаше пакет с камуфлажна униформа. Зорин смяташе да се преоблече във вертолета и да се появи на празника стегнат, както се полагаше на един бъдещ губернатор.

За да си придаде нужния вид, Зорин си сложи корсет, който прибираше охраненото му шкембенце. Фризьорът цял час си игра с гъстите му благородно побелели коси, за да ги среше назад и да запази формата им с някакъв железобетонен лак. След като измайстори прическата, магьосникът на ножиците и гребена му даде специална мрежичка.

— Вземете я, Виктор Петрович! Сложете я на главата си, преди да си легнете, и на сутринта косата ви няма да е изгубила формата си!

Зорин прибра мрежичката в джоба си. Свали златния ролекс от ръката си и си сложи часовник с протрита кожена каишка марка „Полет“, произведен в Първи часовникарски завод. Така се приближи максимално до народа и много се надяваше, че подлите твари щяха да оценят това по достойнство.

На първата седалка до шофьора се беше настанил Хайловски. Той непрекъснато си записваше нещо в един дебел бележник. Задраскваше, поправяше и добавяше някакви неща.

— Върху какво работиш, Глебушка? Да не би да съчиняваш тронното ми слово? — попита го Зорин.

— Нещо такова, Виктор Петрович. Еленовъдите са особени хора. Никой не знае какво се върти в главите им. Та затова се опитвам да направя така, че да ни забележат.

— А може би трябва да постъпим по-просто? — присви лукаво очи Зорин. — Да дадем повечко водка на тези папуаси и толкова.

— Може и така, разбира се… — закима Хайловски. — Водката е проверено средство. Можем да й налепим етикети с вашата физиономия. И да я кръстим „Зорин“, та да знаят за кого да гласуват…

— Тъй де! Даваме им водка и толкова. За какъв дявол отивам на края на света?

— Виктор Петрович — започна Хайловски с тон на уморен педагог, който поучава неразумно дете. — Празникът на лятото е голям информационен повод. Вие ще говорите на папуасите, но всъщност ще се обърнете към всички избиратели. Разбирате ли? Пък и може да метнете ласото на някой елен и да се повозите на шейна с еленов впряг…

— Глеб — ядоса се Зорин. — Имаш прекалено добро мнение за мен, ако смяташ, че ще мога да уловя елен с ласо. Виж, хлебарките в стаята си мога и да ги докопам! Направо са ме обсадили, да пукне дано този губернатор! Ще го вкарам в затвора тоя мерзавец! Ще го пратя на топло за пет години…

— Престанете, Виктор Петрович! Той ще бъде представител на региона в Съвета на федерацията и този въпрос вече е решен. Пък и няма да се наложи да ловите елени. Просто ще метнете ласото, а другото ще го монтираме. Това е силата на телевизията!

— Ами шейната? — попита страхливо той. — Наистина ли ще трябва да се возя на шейна с елени? И то по тревата?

— Тази шейна се движи по тревата точно така, както и по снега! — махна с ръка Хайловски. — Тези деца на природата до ден-днешен не знаят какво е колело! Пък трябва да сте ми благодарен, че не ви карам да мятате брадва!

— Това пък какво е? По кого ще мятам брадва?

— Това е древно състезание на еленовъдите — обясни Глебушка. — Вземат една брадва, чиято дръжка е набраздена по специален начин, и я хвърлят на далечно разстояние. А пък дръжката служи за нещо като перка.

Зорин поклати глава.

— Боже мой! Какво ли не измислят от скука…

— Успокойте се, Виктор Петрович! Вашата най-важна задача е да направите силно изявление. И да надминете Белов по всички точки. Между другото, той сигурно също ще бъде на празника на лятото. На негово място и аз не бих пропуснал тази възможност.

— Хъм… — присви хитро очи Зорин. — Не зная, не зная. Този път имам предчувствието, че господин Белов ще ми диша пушилката. Така ще стане, така ще стане! — И той шумно си пое въздух през носа.

— Виктор Петрович! — сепна се Хайловски. — Нали ми обещахте! Внимавайте, не искам никакви престъпни номера!

— Защо не ме посъветваш и как да си закопчавам панталоните? — Думите му криеха заплаха. Хайловски чак потръпна. — Не се шубелисвай, всичко ще бъде цивилизовано! Никой нищо няма да ни каже!

Глебушка намести нервно очилата си, които се плъзгаха по безформения му, наподобяващ парче сапун нос и се загледа през прозореца.

— Все пак не биваше да тръгвам! — каза Зорин. — Трябваше да изпратя водка на тези туземци и толкова!

— Още е рано, Виктор Петрович — отвърна Хайловски, без да се обръща. — За половин година ще забравят жеста. Това трябва да се направи преди изборите. Една седмица преди това. За да се напият и да си гасят махмурлука пред изборната секция. Тогава…

— Досега водката не е подвела никого — заключи Зорин.

Той беше доволен. Последната дума бе негова.

След няколко минути покрай пътя започнаха да се мяркат килнати стълбове. Между стълбовете на четири реда беше опъната бодлива тел. Вече наближаваха летището.

Зорин не спомена току-така водката, защото народите от Севера бяха беззащитни пред нея. Организмът им не изработваше необходимия фермент, затова необратимата зависимост се появяваше още след първата чаша.

Но той дори не можеше да си представи, че цената на губернаторския стол щеше да се окаже съвсем друга. Много по-висока.