Александър Белов
Похищението на Европа (13)

12.

Белов имаше огромно желание да долепи чело до илюминатора и да се полюбува на местата, над които летяха. Ала не можеше да направи това без риск да бъде разобличен. Свали от гърба си раницата, пъхна я под главата си и се настани в ъгъла, преструвайки се, че спи. Козирката на бейзболната шапка прикриваше добре лицето му от любопитните погледи. След около час и нещо, откакто бяха излетели, той усети силен удар в гърдите си. Нечий познат глас изкрещя в ухото му, надвиквайки шума на двигателите:

— Ей! Паша! Жив ли си?

Белов кимна няколко пъти, без да вдига глава. Облеченият по московска мода журналист го потупа по рамото:

— Добре, спи! В Илпирск трябва да дзънкаш, иначе Глеб ще ти откъсне главата. И на мен — също.

Белов оправи бейзболната си шапка и отново кимна. Полетът продължи още два часа. Пътят към селцето Илпирск по права линия — над морето, беше много по-кратък, но такива полети бяха забранени. Пилотът държеше курс покрай бреговата линия. Макар така пътуването да бе по-дълго, поне беше по-сигурно. Когато вертолетът започна да се снижава, часовникът на ръката на Белов показваше единайсет и половина. Машината намали скоростта си и двигателят започна да бучи по-тихо.

Белов, който много пъти в живота си бе летял с вертолет, винаги усещаше този момент. Скоростта на хоризонталния полет спадаше до нула, а вертолетът увисваше във въздуха и започваше бавно да се приближава към земята. Журналистите се засуетиха и започнаха да вдигат чантите и калъфите с апаратурата си — изобщо, държаха се така, сякаш се канеха да скочат във въздуха.

Белов дръпна козирката на бейзболната шапка още по-ниско над очите си и за по-сигурно нахлупи качулката си. Смяташе, че все още е рано да се разкрива. Колесникът на вертолета докосна земята. Перката му се въртеше все по-бавно и по-бавно, а блестящите й плоскости разсичаха въздуха със свистене. Саша се възползва от всеобщата суматоха, надникна през илюминатора и… замря.

Наоколо, докъдето ти стигаше погледът, се простираше огромно поле с гъста зелена трева. Цяло море от зеленина, покрито с лека бяла пара като с тюл. Перките на вертолета я разпръсваха и я разкъсваха на парцали, бялата пара кипваше също като гребените от пяна върху океанските вълни, откъсваше се от земята и се издигаше към безкрайния купол на небето като едва забележим дим.

Дъхът му спря от усещането за невиждания простор. Двете стихии — въздухът и земята, се разтваряха една в друга и се събираха на хоризонта. Всъщност неговата линия беше толкова тънка и призрачна, че изглеждаше като нереална. Отляво и отдясно на вертолета се издигаха юрти, покрити с еленови кожи. Наоколо тичаха деца с нови кожени дрешки, обшити с мъниста. Насред полето се издигаше резбован стълб, украсен с разноцветни ленти. Покрай него се тълпяха хора, облечени със странни носии, които държаха дайрета.

Вертолетът на Зорин кацна наблизо — на около стотина метра. Вторият пилот отвори люка, скочи на земята и спусна металната стълбичка с три стъпалца. В отвора се появи самият Виктор Петрович. Той спря на най-горното стъпало и махна с ръка за поздрав.

Понечи да слезе, но в този миг на рамото му легна нечия тежка ръка, а човекът с кръглото лице и бягащите очички зад тесните очила каза нещо в ухото му. Виктор Петрович се навъси и влезе обратно във вертолета.

Белов разбра каква беше причината за забавянето — репортерите още не бяха успели да слязат. Те бързаха, тичаха и се спъваха, размотавайки в движение кабелите и вадейки камерите. Най-сетне, след като наобиколиха стълбичката, Зорин се появи пред „ликуващия народ“ за втори път.

Вратата на кабинката във вертолета, с който се возеше Белов, се отвори и оттам излезе командирът — мрачен мъж, приличащ на мечок.

— А ти защо си тук? — каза той на Белов. — Отивай да лижеш задника на Зорин, че ще закъснееш.

Саша кимна. Пилотът дрезгаво се изсмя, а Саша си помисли: „Интересно, дали биха казали същото и за мен?“ Отиде до люка, скочи на земята и хукна, но не към вертолета, а точно в обратната посока — към спретнатите юрти.

Там свали якето и бейзболната си шапка, нави чуждите дрехи и ги прибра в раницата. Остана по дебел пуловер, с плътни непромокаеми панталони и армейски боти с връзки, които стигаха до средата на прасците му. Помисли малко, извади изпод ризата си огърлицата от мечи нокти и я потупа с длан.

До ушите му достигаха високи викове и смях. Белов надникна иззад юртата и видя шейната, в която бяха впрегнати два елена. Шейната, направена от изхвърлени на брега от вълните и изсушени на слънце дървета, се плъзгаше по зелената трева. До нея тичаше нисък мъж с жълтеникаво лице и черни прави коси. Мъжът се усмихваше щастливо. Държеше дълъг прът с шишарка на единия край.

Това беше камшикът му.

Младият елен гледаше с виолетовите си очи камшика и се опитваше да отгатне желанието на господаря си. Другият елен, който имаше само един рог, тичаше спокойно и напористо, подчинявайки се на посоката, която му определяше човекът.

След миг на хоризонта се появиха няколко черни точки. Те стремително се приближаваха и Белов различи още няколко впряга, които също като първия бяха натоварени с дърва за огъня.

Жените мъкнеха черен опушен казан, две вили и една кръстоска. Вече поотрасналите, но все още невъзмъжали момчета влачеха кожени мехове с вода.

Навсякъде цареше радост и веселие. Празникът на лятото започваше.

 

 

Хайловски даде на Зорин малки картончета от дебела хартия. На тях с едри печатни букви беше написана подготвената му реч. Глебушка дописваше последните няколко картончета в движение.

Виктор Петрович предварително го предупреди: „Напиши го така, че да мога да го прочета без очила“, и той се съгласи. Строгите очила в позлатена рамка изглеждаха добре в телевизионното студио или в кабинета, но не и на празника на лятото. Зорин изправи рамене и започна да говори, поглеждайки в картончетата.

— Скъпи приятели! В този тържествен ден…

— Чакайте малко! — прошепна зад гърба му Глебушка. — Не тук! Идете до свещения стълб, старейшините и шаманите са там. Здрависайте се с всеки от тях и едва тогава произнесете речта си.

Зорин не се смути, защото се бе измъквал и от по-деликатни ситуации.

— Скъпи приятели! — повиши глас. — Каня всички ви да дойдете до свещения стълб.

Процесията тръгна през полето към стълба. Най-отпред вървеше Зорин, зад него — Хайловски, а зад него в нестройна, разпръсната колона крачеха журналистите.

Белов догони тържественото шествие. Не беше прилично да оставя Виктор Петрович без подарък, без един немного приятен, но напълно заслужен сюрприз. Зорин отиде до стълба, изчака журналистите да се съберат, и започна да се здрависва с белокосите старци, облечени в кожени дрехи. Единият от шаманите носеше на главата си красива шапка, ушита от вълча кожа по такъв начин, че оголените кучешки зъби падаха от двете страни на сбръчканото му лице. Главата на друг мъж беше украсена с препарирана муцуна на морж с дебели твърди мустаци.

Зорин енергично разтърсваше ръцете на шаманите и старейшините, но въпреки това усмивката му оставаше напрегната. Най-сетне се обърна към Хайловски и след като получи разрешение, отново извади картончетата.

— Скъпи приятели! В този тържествен ден самата природа на Камчатка…

Операторите работеха с две камери. Едната снимаше лицето на Зорин в едър план, а другата фиксираше общия план около стълба и застаналите покрай него хора. Двамата се бяха разбрали, че по време на речта всеки ще снима своя план, а след това ще си разменят кадрите.

Журналистите насочиха диктофоните си към Зорин. Глебушка драскаше нещо върху картончетата от дебела хартия. Шаманите и старейшините едва ли разбираха и половината от онова, което им говореше кандидатът за губернатор, но въпреки това кимаха от любезност.

„Кой ли от тях е Иван Пинович Рултетегин? — мислеше си Белов, криейки се зад репортерите. — Вълкът или моржът? Странно… Изглеждат толкова раболепно… Наистина ли имат някакъв авторитет? И през ум не би ми минало.“

Зорин изчете всички картончета и погледна към Хайловски, а той незабелязано пъхна в ръката му още едно. Виктор Петрович плъзна бързо поглед по него и се усмихна.

— И накрая бих искал да ви кажа още нещо. За съжаление напоследък се появиха твърде много политици, които са престъпници и които се тревожат за народното добруване само на думи, а в действителност се опитват да заграбят колкото се може повече пари и да ги изнесат в чужбина. Но ние с вас знаем, че управлението на един толкова труден регион като Камчатка… — Направи драматична пауза и изрече с гласа на Левитан: — Това не е като да правиш консерви от алуминиеви краставички в брезентово каче!

Журналистите се засмяха, подчинявайки се на невидимата диригентска палка на Хайловски. Смехът продължи в течение на предвидените по сценарий десетина секунди, а след това също така организирано секна.

Зорин се усмихна с мъдра бащинска усмивка и снизходително каза:

— Не искам да упреквам никого за нищо. Както се казва, не съдете, за да не ви съдят… Ясно е, че пътят от Петропавловск-Камчатски до Илпирск не е кратък. На кого му се ще да ходи на края на света, след като е по-добре да си седи в града, където може да се ползва от благините на топлата вана и личния си автомобил? Но аз ще бъда откровен и ще ви кажа, че дори се радвам, че днес те не са сред нас. И няма да ни пречат да се веселим. А аз съм щастлив да бъда с вас! Както се казва: „Самолетът е хубаво нещо, параходът е хубаво нещо, но най-хубавото нещо са елените!“ И на мен много ми се ще да впрегна два елена и да се понеса като вихър! Кой ще се състезава с мен, а? — Журналистите благоразумно мълчаха. Зорин стисна двете си ръце и ги вдигна над главата си: — Честит празник, приятели!

Хайловски започна да ръкопляска и всички присъстващи като по команда последваха примера му. Но замисленият тържествен финал не се състоя. И вината за това беше на един среден на ръст младеж с добре сложено тяло и открито лице. Той беше облечен много семпло и дори би могло да се каже — невзрачно. Изведнъж младежът си проби път през тълпата и застана до Зорин. Той аплодираше най-силно от всички. Младежът изчака радостните викове малко да постихнат и заяви:

— От сърце се присъединявам към поздравленията на Виктор Петрович. Празникът на лятото е голямо събитие за всеки камчадал. И за мен също. Затова съм тук. За съжаление мен не ме бива много по красивите думи, защото аз съм човек на делото. И според мен наистина ще е много добре да впрегнем два елена и да се понесем като вихър! — Обърна се към Зорин: — Какво ще кажете, Виктор Петрович?

Той първо пребледня, а след това кръвта нахлу в лицето му. Без да помръдва устни, изрече толкова тихо, че само младият мъж успя да го чуе:

— Дяволите да те вземат, Белов! Откъде се взе тук?

Саша продължи все така усмихнат:

— Вие хвърлихте предизвикателство и аз го приех. — Понижи глас и добави: — Никой не ви дърпаше за езика. Ще се съгласите ли или предпочитате да станете за смях? Не забравяйте, че телевизионните камери снимат! Всички ни гледат! Усмихнете се, Виктор Петрович!

Журналистите забелязаха, че нещата не вървят по план. Внезапната поява на още един кандидат-губернатор беше пълна изненада. Ситуацията намирисваше на лек скандал, който нито един репортер не би изпуснал. Чувството за солидарност в журналистическия свят е доста условно понятие, защото, ако ти не пуснеш новината в ефира, някой друг ще я пусне вместо теб. Затова камерите продължаваха да работят, а касетите в диктофоните — да се въртят.

Устата на Зорин пресъхна от вълнение, тъй като ситуацията очевидно излезе от контрол. Но опитът, натрупан в Кремъл, си каза думата. Той се стегна, изправи рамене и гордо отвърна:

— Не се отказвам от думите си. Ще се надбягваме.

Глебушка почти изпадна в паника, защото идеалният му сценарий се провали. Само мисълта за това, че в този момент камерите снимаха, го възпря да се хване за главата…

 

 

Само за един миг Белов се превърна в център на внимание. Сега камерите вече бяха насочени към него. Той се отдалечи от свещения стълб и тръгна към впряговете, които стояха близо до мястото, където местните жители палеха огромен огън. Никога в живота си не беше карал шейна с елени, така че си струваше да опита. Беше млад и пъргав, адреналинът бушуваше в кръвта му, а в очите му пламтеше боен хъс.

През първата минута репортерите го следваха, но сетне започнаха да изостават, ала той дори не забеляза това. Съсредоточи се върху една-единствена мисъл — да победи. И не видя как Хайловски догони журналистите, каза им нещо и телевизионните оператори послушно свалиха камерите. Белов крачеше напред, усещайки как кръвта му кипи, но изведнъж някои сложи ръка на рамото му. Саша рязко се обърна. Пред него стоеше същият онзи човечец с кръглото лице и неспокойни очички зад стъклата на очилата.

— Александър Николаевич! — каза той. — С вас не се познаваме. Позволете ми да ви се представя. Аз съм Глеб Андреевич Хайловски.

Белов го измери с поглед и попита:

— На какво дължа честта?

— Александър Николаевич… — започна угоднически Хайловски. — С вас сме големи хора. Затова нека да разсъждаваме и да се държим като възрастни хора. Защо трябва да вършите такива хлапащини и да правите такива идиотски номера?

— Какво имате предвид? — не разбра Саша.

— Ами-и-и… Това надбягване. — Глеб се изкиска. — Нали сте наясно, че Виктор Петрович не става за тази работа? Може да получи удар от такива забавления… Да не дава господ, разбира се.

— И какво? Няма ли да има надбягване? Той ви изпрати да ми кажете това, така ли?

— Е, попрекали малко, старчето. На кого не се случва? Разбира се, че няма да има никакво надбягване.

— Нищо подобно — възрази Белов. — Както е казал великият Цезар: жребият е хвърлен, остава да преминем Рубикон. Освен това заявлението беше направено публично, нали?

— Александър Николаевич — снизходително изрече Хайловски, — какво общо има с това Рубикон? Не е имало никакво заявление. То съществува само във вашето въображение. Но на записа няма нищо подобно. Да не би да сте на шест години, че да ви обяснявам такива елементарни неща? А?

— Един момент — втрещи се от тази наглост Белов. — Искате да кажете, че… Значи, какво излиза, че мен също ме няма на записа, така ли?

Глеб гадно се ухили. Белов беше готов да го цапардоса по мутрата, и то така, че да си търси очилата по зелената морава чак до следващия празник на лятото.

— Който плаща, поръчва и музиката — рече Хайловски. — Лично ще проверя всички видеоматериали, аудиозаписи и чернови на статиите. Цената за това не е кой знае каква. Тук не е Москва. Ще дам на всеки по сто долара и всички ще си мълчат. Виртуалният Александър Белов няма да го има нито по телевизията, нито по радиото, нито във вестниците. Вие сте смел и хитър човек и по този въпрос няма спор. Още не мога да разбера как успяхте да се озовете тук. Само че, моля да ме извините, но сте много наивен. Вашето посещение на празника на лятото ще остане незабелязано. Уж сте били тук, но в същото време ви е нямало.

— Ами, ако ей сега ти забия един в мутрата, мръснико? — попита Белов, но това не оказа въздействие на Хайловски.

— Това си е ваше право — съгласи се той. — Виждам, че много ви се ще да го направите. Добре, направете го. Но тогава — вдигна предупредително пръст, — тогава моментално ще се появите на телевизионния празник на лятото. И знаете ли как ще се казва този репортаж? „Кандидат за губернатор на Камчатка нанася пиянски побой“. Или нещо от сорта. А освен това ще ви съдя. И тогава с вас е свършено. Край на предизборната ви кампания. Можете да си съберете партакешите и да се приберете във вашия Красносибирск. Хайде, изборът е ваш — каза, след като забеляза, че Белов отново стисна юмруци.

Хайловски махна с ръка и Белов видя как двамата оператори вдигнаха камерите и ги насочиха към тях. Саша няколко пъти шумно си пое въздух и го изпусна, внушавайки си, че прочиства гърдите си от насъбралата се в тях злоба. Така го бе научил да постъпва Уотсън и упражнението действаше безотказно. Помогна му и този път. Той се овладя, усмихна се любезно на Глеб и каза:

— Забравяте едно много важно нещо.

— И какво е то? — поинтересува се Хайловски.

— Аз не съм виртуален. Аз съм жив. Ясно ли е? И не ви съветвам да изключвате това от сметката.

Обърна се и се отправи към мястото, откъдето тръгваха впряговете с елените. Гъстата трева шумолеше под краката му и той си помисли, че сигурно тревата е шумяла точно така по време на средновековните турнири, подготвяйки се да попие честната кръв на рицарите.

Приближи се и застана до младите мъже, които разговаряха помежду си в очакване на сигнала. Те бяха ниски на ръст, широкоплещести, с гъсти прави коси. Всички еленовъди бяха облечени с леки кожени дрехи и обути с високи и широки велурени ботуши.

— Искам да участвам в надбягването — заяви Белов.

Мъжете се спогледаха изненадано, а след това се разсмяха високо, сякаш никога в живота си не бяха чували нещо по-смешно. Саша се засмя заедно с тях.

— А преди виждал елен, мелгитанин? — попита най-якият и най-набитият от тях.

— Мелгитанин значи руснак. Но ти смел… — Еленовъдът се приближи до Саша и сърдечно му подаде широката си длан с къси пръсти. — Аз Павел. Тергуве — представи се той.

— Александър Белов — каза Саша и стисна ръката му.

— Искаш участва в надбягване, а? Камера снима, а сетне тебе дава по телевизия? — Павел смигна, давайки да се разбере, че тези номера са му познати.

— Не — отвърна Белов. — Просто искам да участвам в надбягването. Искам да победя.

Павел Тергуве погледна приятелите си. Те така се смееха, сякаш на гости им бе дошла Регина Дубовицка със своя „Аншлаг“.

— Кой победи — обясни Тергуве, — получи пет еленчета. Еленчетата хубави. Трите женски, а двата мъжки, има звезди на чело. От стадото на дядо Они.

Останалите мъже закимаха. Очевидно принадлежността към стадото на дядо Они беше най-доброто доказателство за високо качество.

— Аз не искам еленчетата — каза Белов. — Аз искам да победя.

— Добре, мелгитанин — съгласи се Павел. — Хубаво човек да победи. Къде твой впряг?

— Нямам впряг.

— А как ще надбягва? Сам ли ще впрегне в шейната вместо елен? — Мъжът отново избухна в радостен смях.

— Може би някой ще ми даде назаем?

Павел поклати глава.

— Няма излишен впряг. Кога дядо Они изсвири, елени хуква. Всеки мъж има свой впряг. Върви си вкъщи, мелгитанин — каза кротко той.

— Дай ми назаем твоя впряг — предложи Белов. — А пък аз ще ти дам… — Замисли се с какво би могъл да заинтригува Павел. — Ще ти подаря часовника си.

Тергуве погледна златния часовник „Омега“ на китката на Александър и завъртя глава.

— Че за какво мене часовник? Има слънце, аз гледа слънце, корем къркори, елен спи… За какво мене часовник?

— Добре. Тогава… — Белов извади мобилния телефон от джоба си, но моментално го прибра обратно. Защо му беше на Павел мобифон? В тундрата нямаше дори най-обикновени контакти, как щеше да го зарежда? — Ами, тогава…

Внезапно го осени. Свали раницата на журналиста от гърба си и извади от нея бейзболната шапка.

— Това харесва ли ти?

Павел направи престорено безразлична физиономия, но Белов забеляза, че бейзболната шапка много му хареса.

Саша изсипа съдържанието на раницата на земята. Оттам изпадаха четка за зъби, диктофон, батерии, тефтер… Нито едно от тези неща не беше подходящо. Нещо се мярна под якето. Белов видя една старинна сребърна табакера с доста големи размери, която беше предназначена за папироси.

Отвори табакерата и откри вътре няколко готови джойнта.

— Нямаш нужда от това — измърмори, извади цигарите с тревата и ги скъса. — Но табакерата можеш да я вземеш!

Останалите еленовъди ги наобиколиха.

— Ей, мелгитанин! — обади се единият от тях. — Ако Павел не ще, вземи мой впряг!

Това помогна на Тергуве да се реши.

— Ей, Белов, не слушай него! — каза той. — Мой впряг най-бърз. Серту най-добър елен в тундра. Тича много бързо!

Боейки се да не би Белов да размисли, Тергуве грабна табакерата.

— Шапка, дай шапка!

Саша му подаде бейзболната шапка и той веднага я сложи на главата си. Разнесоха се въздишки на възхищение и лека завист.

След като извърши евтината размяна, Белов отиде до впряга. Водещият елен Серту беше видимо по-едър от останалите. Късата му сребриста козина лъщеше, докато козините на другите елени бяха мръсни и залинели.

— Какво пък? Да видим как действа този агрегат — промърмори Саша.

Отиде до шейната и се качи в нея. Настани се удобно и викна: „Дий!“ Елените не реагираха и той се запита да не би да са му се паднали глухи животни?

— Вземи камшик! — подвикна му Павел.

Белов се опита да достигне камшика, но той беше доста далеч. Тогава стана, подпирайки се с една ръка на шейната, и се опита да хване камшика с другата. Още не бе успял да се опомни, когато Серту нададе рев, наведе рогатата си глава и се понесе напред. Изпод широките му копита се разхвърчаха буци пръст. Саша излетя от шейната и падна встрани.

Всичко стана твърде неочаквано, затова не успя да реагира, но за щастие се отърва само с две синини и няколко натъртвания.

Впрягът пробяга още няколко десетки метра и спря. Павел изтича при Белов и му помогна да се изправи.

— Лошо, мелгитанин! — скара му се той. — Кога камшик в ръка, елен хуква! Елен хуква!

След това Тергуве се втурна напред, стигна до впряга, хвана Серту за юздите и го върна обратно.

Белов се изтупа и погледна еленовъда с недоумение. Той не можеше да разбере как да се справи със задачата хем да вземе камшика, хем да седне в шейната? Кое трябваше да направи първо? Когато камшикът се озовеше в ръката му, елените хукваха като ужилени. Но ако първо седнеше в шейната, тогава как би могъл да вземе камшика?

Павел хитро се усмихна.

— Аз правя тебе, а ти гледа мене, мелгитанин.

Той пусна камшика на земята. След това нагласи шейната, така че той да остане от лявата й страна. Сетне подхвана внимателно камшика с крак и го закрепи на върха на ботуша си.

Серту стрелкаше с погледи към господаря си, наблюдавайки внимателно всяко негово движение.

— Ооп! — извика Тергуве и подхвърли камшика с крак.

Серту се понесе с всичка сила. Павел хвана камшика в движение и няколко секунди тича наравно с впряга. Когато елените набраха скорост и започнаха да го задминават, скочи в шейната и отново извика: „Ооп!“

Той стискаше камшика под мишница, а кръглият му накрайник удряше елена по главата между рогата. След това лекичко измести камшика и сега той вече удряше Серту от лявата страна на главата. Еленът направи завой надясно и впрягът описа пълна дъга.

Когато се изравни с Белов, Тергуве хвърли камшика и дръпна поводите. Серту престана да вижда камшика, който измъчваше всеки ездитен елен в най-страшните му кошмари, успокои се и спря.

— Разбра мене, мелгитанин? — попита Павел.

— Разбрах тебе — кимна Белов.

— Но повече не бива бяга — каза строго Тергуве. — Серту много уморен. Чака малко и тогава побеждава.

— Добре. — Саша се приготви да чака.

Настроението му веднага се оправи. Сега поне вече не му беше скучно, защото скоро му предстоеше истинско мъжко забавление.

Но преди това му се наложи да изгледа един малък спектакъл — Зорин се опитваше да впрегне елен.