Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (16)
Оригинално заглавие
Похищение Европы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Похищението на Европа

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2006 г.

ISBN: 954-9395-48-0

История

  1. — Добавяне

Част III
Руслото на горния свят

23.

Къде е Белов? Много хора си задаваха този въпрос — и Лайза, и всички останали обитатели на къщата на Митрофанов, и командирът на баретите, който оглавяваше щурмовия отряд. Но от това най-много от всички се интересуваше Виктор Петрович Зорин, който седеше в кабинета си и държеше в ръцете си невидимите нишки на заговора.

Той действаше чрез формалния директор на фирма „Бриз“ — сина на сегашния губернатор на Камчатка. В действителност лъвският пай от доходите от добива на риба и раци идваше право при него чрез няколко подставени лица, тъй че цялата верига нямаше как да се проследи.

Или поне така си мислеше Виктор Петрович. След като получи съобщението, че не са успели да арестуват Белов, Зорин уточни:

— Искаш да кажеш, че той не е бил там, така ли?

Събеседникът му се поколеба:

— Не, той бил в къщата. Бойците го видели, но след това…

— Какво след това?

— Изчезнал.

— Къде?

Виктор Петрович не получи отговор на този въпрос. Човекът мълчеше в очакване на по-нататъшните нареждания.

— Следите ли разговорите му по мобифона? — попита Зорин.

— Разбира се. Проследяваме го по сигнала, който получаваме от апарата му в централата. Последния път беше в района на къщата. Но сетне…

— Пак ли изчезна? — подсказа Зорин.

— Да. Но това не е странно. Ако Белов е опитен човек, значи знае, че по сигнала на мобилния апарат може да се определи местонахождението на абоната.

— Естествено, че знае… — Той се замисли. — Ето какво. Картата в теб ли е?

— Да.

— Изпрати хора в тайгата, нека да намерят онова паве и да го донесат в града.

— Защо трябва да бързаме чак толкова? Не може ли да направим това утре сутринта?

— Утре сутринта вече може да е късно — ядоса се Зорин. — Прави каквото ти казвам.

— Добре — съгласи се събеседникът. — А какво да правим с къщата? Да продължим ли наблюдението?

— Да. Остави там двама души. Този Белов е такъв тип, че… Никога не знаеш какво можеш да очакваш от него.

— Ясно. — Събеседникът прекъсна връзката.

Зорин се замисли. Внезапната атака не успя. Но нямаше значение! Още нищо не беше изгубено.

Белов беше обект на истинско ловно преследване. Размножената му снимка беше разпратена по патрулните постове. Князът и момчетата му сигурно също го търсеха навсякъде. В крайна сметка имаше шанс, макар и нищожен, Белов да си включи мобифона и тогава…

Казано накратко, още беше рано да изпада в паника. Още не беше ударил гонгът на последния рунд.

Виктор Петрович сложи ръка на сърцето си. Нещо в гърдите го пробождаше и той си помисли, че няма да е зле да обърне една чашка…

Стана и отиде до бара. Дълго се вглежда в редицата разнокалибрени бутилки, пълни с водка, коняк, уиски, джин, ликьор, калвадос, сливова ракия, текила…

И най-сетне намери онова, което търсеше — малко шишенце корвалол. Капна си от него в една чаша и го разреди с минерална вода „Боржоми“.

„Господи! — помисли си. — По цял ден тръбят с цяло гърло: властовите структури, чиновническия апарат! Само да знаеха колко трудно се стига дотук!“

Изпи на един дъх водата и постоя, вслушвайки се в ритъма на сърцето си. Май че спазъмът го отпусна. И то отново затрака като стар часовник: тик-так, тик-так, тик-так… Следваше пауза, тишина, изхъркване, а сетне отново: тик-так, тик-так, тик-так…

„Някой ден тази пауза ще се проточи — помисли си Виктор Петрович. — Моторчето ще спре и няма да тръгне повече. И тогава всичко ще свърши.“

 

 

Къде е Белов? Никой не знаеше отговора на този въпрос. Пък и самият Белов също не го знаеше. Имаше чувството, че е паднал не в подземната галерия с преплетени коридори, а в някаква дупка на времето и се е върнал цели сто години назад. В самото начало на бурния двайсети век, когато хитрите хора са се възползвали от суматохата, царяща в империята, и са успели да натрупат нечувани състояния. И ту тук, ту там се появявала по някоя дървеница, която се насмуква до насита с народната кръв и се възправя тлъста и лъщяща от преяждане.

Нима оттогава нещо се бе променило? Напротив, започнаха да крадат още повече и да вършат това с вселенски размах.

Саша можеше все някак да си обясни защо го правеха. Но не разбираше в името на какво?

Новоизлюпените руски богаташи изглеждаха толкова жалки, сякаш бяха туристи, които за пръв път виждат шведска маса и бързат час по-скоро да я нападнат, да пъхнат нещо в пазвата си, че дори и в ръкавите си и да го отнесат.

В името на какво? Достатъчно бе да прочетеш историята на търговеца Митрофанов, за да разбереш, че всичко това няма никакъв смисъл.

Белов го беше разбрал.

Първият тунел свърши със сляпа стена. Саша вървеше напред и от време на време осветяваше пътя си с дисплея на мобифона.

Постепенно тунелът започна да се стеснява и му се наложи да свежда главата си все по-ниско. След това започна да се придвижва почти клекнал и към края застана на четири крака. А накрая, когато вече беше невъзможно да върви напред, протегна ръка и видя, че тунелът свършва със сляпа каменна стена.

Той тръгна заднишком. Пистолетът падна от колана му. Саша го взе, обърна се и пое обратно към кръстовището.

Няколко от най-любопитните и настойчиви плъхове тичаха пред него, спазвайки почетно разстояние. Те все още не можеха да забравят, че човешкият крак можеше да им строши гръбнаците.

Белов погледна към тавана и видя едва забележимата резка. Избра другата посока и направи още една резка.

Проучи новия тунел, но и той не го отведе доникъде. Отново стигна до сляпа стена.

Този път се движи по тунела много по-дълго, тъй като той се оказа по-дълъг от първия.

Изведнъж осъзна в какво се състоеше смисълът на тези тунели. Митрофанов е искал да обърка възможните си преследвачи и да спечели време за отстъпление.

Белов не знаеше дали това бе помогнало на търговеца, но той блуждаеше из подземните галерии вече четирийсет минути, тъй като от последното позвъняване на Олга бяха изминали толкова.

Отново се върна на кръстовището и направи трета резка. Според теорията на вероятностите шансовете да намери изхода се повишиха два пъти и станаха петдесет на петдесет. Ала и този път не му провървя.

Третият тунел също свърши със сляпа стена. Макар и отрицателен, това също беше резултат. Значи, единственият тунел, който му остана, щеше да го отведе където трябва.

Саша не направи четвърта резка, защото и без това всичко беше ясно.

— Сбогом, момчета! — каза на пищящото кълбо от сиви телца, което се гърчеше под краката му. — Зная, че много ви се ще да остана тук, но… С вас сме в различни посоки. Аз трябва да изляза горе, на светло.

И уверено закрачи напред.

След като измина около двайсетина крачки, разбра, че не се бе излъгал. Тунелът зави под прав ъгъл надясно, след това — наляво, а най-важното бе, че водеше малко нагоре и Саша прецени това като добър знак. Защото пътят от подземието към свободата трябваше да върви нагоре, нали така?

„Точно така — окуражи се и ускори крачка. — Винаги малко по-нагоре.“

Имаше и още едно обстоятелство, което го радваше. Този тунел не се стесняваше. Единственото необяснимо нещо бе, че лъкатушеше.

След десетина-петнайсет крачки следваше нов завой. Защо ли?

Като човек, който познаваше скалните маси (все пак зад гърба му беше геоложкият институт), Белов знаеше, че каменният масив никога не е еднороден, в него винаги има пукнатини, пролуки и участъци с по-голяма плътност. Може би тунелът беше прокопан по линията на най-малкото съпротивление?

Но той отхвърли тази хипотеза. Защото и самата къща, и подземните галерии бяха проектирани много професионално, едва ли архитектът не е осъзнавал, че прокопавайки тунела по линията на пукнатината, ще отслаби повече каменния монолит. Не, трябваше да търси обяснението другаде.

Следвайки посоката на тунела, Саша за пореден път зави надясно под прав ъгъл. И забеляза една издатина, образувана от завоя. Зад нея имаше ниша, голяма точно колкото да се помести един човек в нея. Това не можеше да е случайно.

Белов реши да изгуби две минути и да огледа нишата. Изненада се, когато откри, че на нивото на кръста му нишата става по-дълбока. А на дъното й имаше револвер „Льофоше“ със седем патрона. Оръжието беше съвсем ново и покрито със смазка.

— Охо, значи нещата са били сериозни — рече Белов.

Изведнъж му дожаля за търговеца Митрофанов. Представи си какво е да живееш с непрестанното очакване да те погнат. Нещастникът сигурно не е спял по цели нощи и непрекъснато се е страхувал да не пропусне момента, в който ще дойдат да го убият. И всичко това заради какво — заради една купчина дрънкулки? Да-а-а… Колко нищожни изглеждаха хората и постъпките им, особено след като минеха много години.

Не, той не искаше да го сполети подобна участ — да трепери над откраднатото съкровище и непрекъснато да очаква, че някой ще го нападне. А след това да тича из подземния лабиринт и да гърми на всеки ъгъл по преследвачите си.

Това беше глупаво. Нима човешкият живот наистина беше толкова нищожен, че да не ти е жал да го изгубиш заради такава глупост?

Всъщност Ерофей Кистеньов беше имал напълно противоположни представи за човешките ценности. Неслучайно си бе спечелил славата на безмилостен душегубец, който не би пожалил никого заради едно медно петаче!

„В крайна сметка всеки получава онова, което заслужава“ — реши Белов.

Изведнъж усети нещо като докосване на студени пръсти. Замря и се съсредоточи в усещанията си. Странното чувство се повтори.

За миг му се стори, че всеки миг иззад завоя щеше да се покаже самият Ерофей — белокос, висок и изпит, с пламтящи очи и с револвера „Льофоше“ в ръка.

„Призракът си е призрак“ — май че така каза Фьодор?

Той се изсмя, засрамен от минутната си слабост.

— Какво ми става? — каза високо. — Наистина ли се страхувам?

И продължи нататък, забелязвайки, че с всяка крачка въздухът в подземието става все по-свеж и все по-чист. Сладникавата воня остана зад гърба му. След поредния завой ясно долови лек полъх, което означаваше, че изходът е близо.

Ускори крачка и изведнъж…

Нещо под краката му изпращя. Кракът му сякаш стъпи в капан, той загуби равновесие и падна.

Докато падаше, изпъна ръце и се натъкна на нещо като решетки. Или клетка. Саша не можа да разбере.

Побърза да се изправи. Взе мобифона си (за щастие апаратът не се счупи от удара) и натисна бутона.

Слабата светлина огря в тъмнината зловещ череп. Белов започна да разглежда онова, което се намираше под него.

Това беше скелет, покрит с остатъци от изгнили парцали. Онова, което взе за решетка, се оказа гръдният му кош с побелели от времето ребра.

По скелета нямаше никаква плът и само покрай черепа бяха останали дълги бели коси.

Белов отстъпи назад. Вече бе разбрал кой стои пред него. На дъното на тунела лежеше самият търговец Митрофанов. Или, ако щете, Ерофей Кистеньов.

Саша потисна отвращението си и огледа внимателно скелета. Забеляза някакъв предмет, който стърчеше между ребрата от лявата им страна.

Хвана предпазливо предмета с два пръста. Беше дълго тясно острие от щик или нож, но не можеше да се разбере, тъй като металът беше повреден от времето и от ръждата.

Саша си представи какво се бе случило почти преди сто години.