Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (16)
Оригинално заглавие
Похищение Европы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Похищението на Европа

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2006 г.

ISBN: 954-9395-48-0

История

  1. — Добавяне

16.

Белов се свести, когато над тундрата трепнаха първите слънчеви лъчи. Те проникваха в юртата.

Въглените отдавна вече бяха изстинали и се бяха превърнали на пепел. Рултетегин не беше в жилището.

Саша усещаше необичайна странна лекота в главата, сякаш на раменете му изведнъж бе поникнал въздушен балон, пълен с хелий.

Отдаваше това на отварата, с която го напои шаманът. Мислите му се бяха изчистили и бяха станали леки и ясни. Тревогите и вълненията му бяха отстъпили на втори план, но разказаното (и показаното) от Рултетегин стоеше непоклатимо.

Вероломното убийство на Пазителя, открадването на Серту, високият слаб човек с буйната бяла коса, който много приличаше на… на кого?

Не можеше да си спомни. Но за сметка на това много добре си спомняше думите на Иван Пинович, казани малко преди Саша да потъне в дълбок и спокоен сън.

— Не задавай излишни въпроси, мелгитанин! Много загадки само изглеждат неразгадаеми. Почакай малко. Ще мине време и отговорите ще се намерят от само себе си.

„Ще се намерят от само себе си…“ — повтори си Белов и си помисли, че няма да е зле да поспи още малко. Понечи да се обърне на другата страна, но нещо, което се търкаляше под гърдите му, му пречеше и го бодеше под мишницата.

Плъзна ръка под себе си и напипа продълговат вързоп, загърнат в кожа. Измъкна вързопа и го разгърна. От парчето обработена кожа изпадна нож с късо острие. Дръжката на ножа беше инкрустирана с малък почти колкото нокът камък, който излъчваше меко синкаво сияние.

Белов веднага се разсъни. Вероятно, защото ножът ужасно приличаше на онзи, който убиецът на Пазителя е държал зад гърба си. Но най-важното бе (и Белов бе готов да се закълне в това), че сиянието беше абсолютно същото като онова, което се излъчваше от рисунките на стените на къщата на Митрофанов.

Във веригата от загадки се прибавиха още няколко. Белов усещаше, че всеки момент тази верига ще се затвори, и той трябваше само правилно да подреди събитията. „И тъй, с какво разполагаме? С тайнствената къща и нейния загадъчен собственик. С рисунките, направени по стените с помощта на светеща съставка. Със светещия камък Серту. Огън, който пада от небето. Талисманът, който носи късмет на цял народ. С убиеца и похитителя на метеорита — човекът със странно познатото лице. С оръдието на убийството — ножът, който бе останал в сърцето на Пазителя и по-късно е бил инкрустиран с парченце от метеорита. Това май е всичко, с което разполагаме днес. Остава само да подредя правилно тези парченца от пъзела в цялостна картина. Ха! Имам чувството, че съм близо до разгадаването!“

Саша се заслуша. Зад плътната завеса се чуваше тихо тананикане. Това беше една от онези песни, която пастирите на елени пееха по време на дългите преходи. Белов стана и погледна навън. На тревата пред юртата седеше Павел Тергуве. Той пушеше къса глинена лула. Наблизо пасяха пет елена от стадото на дядо Они — наградата на Белов.

— Павел! — подвикна Александър. — Къде е Иван Пинович?

Тергуве махна неопределено с ръка.

— Рултетегин отиде в тундра. Той не може дълго живее с хора.

— Кога е отишъл? През нощта ли? — изненада се Саша.

Тергуве се изненада още повече от неговата недосетливост.

— Рултетегин няма ден, няма нощ. Той не вижда с очи.

Саша се озърна. Огромното светило се издигаше над безкрайните простори. Слънцето беше кръгло като портокал, а ярката му светлина режеше болезнено очите.

— А това какво е? — попита Белов.

— Това твои елени — отвърна Павел. — Сега ти вземе с теб.

Саша се замисли. Вчера не постъпи много добре, като подари чужда вещ на Тергуве. Трябваше да върне табакерата.

— Павел — каза, — хайде да направим една размяна. Тергуве се оживи:

— Хайде. Какво иска разменя?

— Тези елени от стадото на дядо Они срещу табакерата.

Павел се замисли. Пушеше и правеше колелца с дима.

— И още — твои обувки за мои ботуш.

За Белов това беше най-добрият изход от положението. Той се пазари малко за фасон, а сетне се съгласи. В крайна сметка и двете страни останаха доволни.

Саша си върна табакерата и се сдоби с удобните ботуши от еленова кожа, обшити с мъниста.

— Рултетегин каза: „Павел, предай мои думи на мелгитанин!“ — рече Тергуве, докато сръчно се справяше с дългите връзки на ботите.

— Той е поискал да ми кажеш нещо, така ли? — учуди се Белов. — И какво е то?

— Два нещо. Рултетегин каза: „Мелгитанин пак седлае Серту и тогава победи.“

— Пак да оседлая Серту ли? — уточни Белов. Какво ли можеше да означава това? — недоумяваше той, после си спомни: „Ще мине време и отговорите ще се намерят от само себе си…“ — И какво друго?

— Рултетегин каза ти баща на два велик воин — Петър и Павел. Светлина на Серту им помогне.

Белов се втрещи.

— Баща ли? Чакай малко, сигурно не си разбрал добре? Аз имам син, но той е само един и се казва Иван…

Тергуве присви снизходително очи и завъртя глава.

— Камък пада долу, птица лети горе. Слънце залязва, настана нощ. Идва пролет, тундра оживява. Никой не спори с Рултетегин. Шаман знае по-добре от Тергуве. Шаман знае по-добре, мелгитанин. Петър и Павел.

В този миг Саша страшно съжали, че реката на времето течеше толкова бавно. Докато Зорин и неговата свита се събудеха, щяха да минат още няколко часа. И едва след това щяха да се спасяват от махмурлука, да се качат на вертолетите и да си тръгнат. А той трябваше да ги чака. Да ги чака, макар че в този миг най-много от всичко на света му се искаше да е в къщата на Митрофанов в Петропавловск-Камчатски.

Белов прокара пръсти през косите си. Не можеше да си представи как щеше да преживее тези няколко часа на мъчително очакване. „Петър и Павел“… Ами, да, разбира се! Вече подозираше нещо, усещаше го, но кой знае защо… Но какво значение имаше какво е усещал?! Сега искаше само едно — час по-скоро да се върне в града и да си поговори с Лайза.

Трябваше да прави нещо, иначе щеше да се пръсне от нетърпение. Тръгна покрай редицата от юрти. Тергуве му подвикна:

— Мелгитанин, хайде сменя обратно кутийка за моя брадва?

— Не, Павел, благодаря… — отвърна му разсеяно. — Струва ми се, че днес вече нямам нужда от нищо друго в живота. Дори твоята скъпоценна брадва също не ми трябва. Нали знаеш, че има такива дни, в които ти се струва, че не искаш нищо друго на този свят?

Тергуве се замисли.

— Човек винаги иска. Ако нищо не иска, значи вчера умрял.

Саша се засмя:

— Прав си. Но днешният ден е изключение.

Тъй като не искаше да спори с мъдрия пастир, тръгна към вертолетите. Все още не знаеше, че днешният ден също няма да е изключение. Вечерта страшно щеше да му се прииска да върне времето назад, но за съжаление това щеше да се окаже невъзможно. В разсъжденията си Белов бе пропуснал само едно-единствено, но много важно нещо — предсмъртното проклятие на Пазителя, отправено към неизвестния убиец и неговия род. То беше най-силно. И продължаваше да действа.

 

 

Витя, Уотсън и Лукин не спаха цяла нощ. Шмит не знаеше нищо за проблемите им и добросъвестно изпълни молбата на Уотсън. А това означаваше, че невероятната прилика между търговеца Митрофанов — бившия собственик на къщата, в която живееха, и престъпния бос Княза трябваше да се възприема като даденост. Това беше неоспорим факт, който трябваше да намери обяснение.

Пръв се изказа Фьодор, който вече бе имал възможност да обмисли добре всичко.

— Какво не ви е ясно? Къщата пази страшна тайна и господарят й дебне да не би някой да я разкрие. И затова наблюдава къщата. Дори нещо повече: за да изплаши честните хора, той се вселява в различен телесен облик. Предлагам да осветим къщата, хем ще изгоним нечистата сила и от Княза. Аз ще кажа: „Махни се, Сатана!“ и демонът…

— Чакай малко! — прекъсна го Уотсън. — Не бързай. Карай поред. И така, ти още първия ден си забелязал, че някой следи къщата. Така ли е?

— Да.

— Някой, който много прилича едновременно и на Княза, и на търговеца Митрофанов, което не е странно, защото двамата много си приличат. Така ли е?

— Да, така е… Нали ти казах, че…

— Един момент, Фьодор — прекъсна го докторът. — Отговаряй на въпросите ми. Не ми е ясно само едно нещо: дали тогава, през нощта, Князът е наблюдавал къщата или не? Нали помниш, че ти каза „малко се обърках“? Че уж почти си настигнал призрака на пазара и дори си го сграбчил за яката, но… Оказало се, че това не е призракът, а Княза. Спомни си, това е много важно!

Лукин се замисли.

— Ризата — каза най-сетне. — Ризата му беше друга, сигурен съм. И изобщо той беше един такъв… Абе, не съвсем такъв.

— Ясно — въздъхна Уотсън. — Преследват ни клонинги на търговеца Митрофанов. Слава богу, вече знаем кой е единият. Но кой е другият? Или те са няколко?

— Да — замислено изрече Витя. — Не мога да повярвам, че Князът се крие в храстите и лично следи къщата. Особено по време на буря. Излиза, че той няма нищо общо с това.

— Или пък това е някаква хитра игра — вмъкна Уотсън.

Нещата се объркаха още повече. Поредицата от събития приличаха на морски възел — беше достатъчно да дръпнат съвсем лекичко връвчицата и възелът се затягаше още повече.

— Предлагам да открием Княза и да го накараме да ни разкаже честно всичко — заяви Витя.

— И да го попитаме право в очите дали няма брат близнак — подхвана Уотсън. — И кой според теб би могъл да направи това? Мисля, че той няма да разговаря с никого от нас.

— Излиза, че трябва да чакаме Саша — разпери съкрушено ръце Злобин. — Всичко опира до него. Пък и покрай Лайза цари пълна неяснота. Къде е била, какво е правила?

— А какво й е на госпожата? — развълнува се Фьодор.

— Нищо особено — отвърна уклончиво Витя, тъй като не му се искаше да го посвещава в подробностите.

— Дано Белов се върне час по-скоро — обобщи Уотсън.

Никога досега не се бяха чувствали толкова безпомощни без Саша. Всеки шум ги караше да потрепват, всяко движение навън ги стряскаше. Витя донесе електрическия чайник и си направиха кафе. Злобин и Уотсън пушеха. Никой не излезе навън. Откъде можеха да знаят кой би могъл да се озове в нощния мрак. Князът? Неговият двойник? Или самият търговец Митрофанов?

 

 

— Виктор Петрович. — Глебушка изглеждаше разтревожен. — Няма го в юртата. Казват, че през нощта тръгнал за тундрата.

Зорин гневно го изгледа, но чашката в повдигнатата му ръка не потрепна. Тя беше пълна догоре, но въпреки това я изпи, без да разлее нито една капка.

Водката приятно го сгряваше. Виктор Петрович взе парче студено, печено на шиш месо, което бяха приготвили предишната вечер (тъй като нямаха вяра на еленското, те си бяха донесли месо от града), и си замези. И едва след това даде воля на чувствата си.

— Скапан папуас! — изруга. — Иди го търси сега из тундрата! Знае ли се за какво са си говорили с Белов?

— Ами, знае се това-онова — сви рамене Хайловски. — Вероятно за онова паве… Те казват — посочи към старейшините, които спяха в дъното на юртата, — че Рултетегин е луд по онзи камък.

От старейшините се носеха алкохолни пари. Одеждите на вълка и моржа се търкаляха на пода и приличаха на костюми от някакъв маскарад.

— А този камък наистина ли съществува? — попита Зорин.

— Няма достоверни исторически свидетелства за това — отвърна Хайловски. — Историята е много объркана. В началото на двайсети век е било наблюдавано падането на голям метеорит, но къде точно е паднал… Кой би могъл да знае? След една година из тундрата плъзнали слухове, че той се пази у някакво племе. Професор Куликов организирал експедиция, която тръгнала към далечните станове да търси метеорита, ала никой от участниците в тази експедиция не се върнал. Петимата, които участвали в нея, сякаш потънали вдън земя. По царско време по тези места бродели опасни хора — бивши каторжници. Не е трудно да се предположи, че биха могли да ограбят и да убият учените заради няколко жълти монети. Общо взето, следите им се губят. Но кой знае защо Рултетегин вярва в този камък и това е най-важното за нас. Той е единственият човек с авторитет сред камчадалите. Той, а не тези пияни клоуни — посочи към шаманите.

В този момент един от тях се събуди и поиска с дрезгав глас „огнена вода“.

— Дай му да си угаси махмурлука — каза Зорин, мръщейки се гнусливо. И добави: — Време е да тръгваме. Искам час по-скоро да се махна оттук.

— Какво ще правим с господин Белов? — попита Хайловски. — Тук ли ще го оставим? Да се оправя сам, така ли? Като Дейвид Копърфийлд?

— В никакъв случай! — възкликна Зорин. — Сега вече няма да го изпусна от очи! Ами, ако главният туземец му е казал нещо за метеорита? А? Ти подценяваш Белов, нямаш представа какъв късметлия е! Ще намери камъка дори ако изобщо не съществува! Белов ще занесе павето на Рултетегин, шаманът ще заведе камчадалите до урните, те ще гласуват за Белов и той ще стане губернатор! Това е ясно като бял ден! Не, скъпи мой! Сега вече ще го контролирам още по-изкъсо! Затова ти ще отидеш и ще му предложиш да се качи в моя вертолет! Разбра ли?

— Разбрах — направи кисела физиономия Хайловски.

На лицето му бе изписано, че мисълта за предстоящия разговор с Белов изобщо не му е по сърце. Но какво можеше да направи — щом господарят му беше заповядал, значи трябваше да изпълни заповедта.

Глебушка излезе от юртата и веднага видя Белов, който вървеше към вертолетите. Изглеждаше доста угрижен.

— Александър Николаевич! — подвикна му Хайловски отдалеч. Наоколо нямаше телевизионни оператори, а той не беше сигурен, че Белов няма да направи онова, което се закани да му причини вчера — да му забие един в мутрата. — Виктор Петрович ви предлага да се върнете с неговия вертолет. Ще се качите ли при нас?

Саша не мисли дълго.

— Предлага ли ми или ме моли?

Хайловски реши, че от много глава не боли. Пък и това напълно съответстваше на указанията на шефа му.

— Моли.

— Кажете му, че нямам нищо против. Ще се правим, че между нас цари мир и разбирателство.

— След половин час тръгваме!

Саша се усмихна.

— Много добре. Искам час по-скоро да се върна в града.

„Този знае нещо — помисли си Хайловски. — Рултетегин му е казал нещо и затова сега се е разбързал. Трябва да кажа на Виктор Петрович.“

Глебушка пусна най-широката си усмивка и показа трийсет и двата си порцеланови зъба, които блестяха с неестествена белота на лъчите на утринното слънце. Не се реши да се приближи до Белов, махна му от безопасно разстояние и побърза да се скрие в юртата при Зорин.