Александър Белов
Похищението на Европа (12)

11.

Завесите на прозореца бяха дръпнати, но дори слабата светлина, която едва се процеждаше през дебелия плат, беше достатъчна, за да изкара Лайза от кожата. Тя не можеше да заспи, въртеше се, отмяташе одеялото, след това отново се завиваше през глава, лягаше напреко и по диагонал на леглото, но не можеше да си намери удобна поза.

„Ако Саша беше до мен…“ — помисли си, но след секунда с изненада откри, че изобщо не искаше това.

Главата й тежеше и причина за това най-вероятно беше жегата. Тя си наля вода в една чаша, отпи няколко глътки и изведнъж с отвращение усети, че не може да я преглътне. Водата беше топла и миришеше отвратително на блато. Изплю водата в чашата и я остави на нощното шкафче.

„За всичко е виновно това неудобно легло — реши. — Трябва да се наспя, да си почина добре и ще ми мине. Просто съм изморена. Но как бих могла да си почина тук при положение, че дюшекът е пълен кой знае с какво?“

Още от сутринта я измъчваше тъпа болка в кръста, която не беше силна, но за сметка на това беше постоянна.

„Защо нервнича? Защо непрекъснато нервнича?“

Можеше да отдаде всичко на вълненията от изминалото денонощие, само че… това нямаше да е истина. Честно казано, дори не се притесняваше чак толкова. Всичко достигаше до нея сякаш през някаква мека пухена възглавница.

„Съвсем затъпях от тази жега“ — помисли си.

Мислите се стрелкаха бързо през ума й и бяха някак откъслечни. Не й се искаше да довърши нито една от тях. Но най-обидното бе, че изобщо не можеше да разбере какво й се случва — или нервничеше, или тъкмо обратното — ставаше невероятно спокойна.

— Боже мой, какво става? — каза тя.

Имаше чувството, че цикълът й всеки момент ще започне, но… това също не беше вярно. Той беше свършил само преди една седмица. Макар че… Онази мацаница дори не би могла да се нарече цикъл. Обикновено менструацията й продължаваше пет-шест дни и през първите два дни беше много болезнена. Гинекологът й обясни, че причината за това се корени в дългия период преди цикъла й. Той продължаваше трийсет и пет дни. Колкото по-дълъг е този период, толкова по-дълъг е самият цикъл. Нямаше как да излъжеш природата.

На една от приятелките й в колежа — Айрин, периодът преди цикъла беше само три седмици, а самият й цикъл траеше два-три дни. Отначало й завиждаше, докато не пресметна, че през периода на два нейни цикъла, приятелката й получава три. Тъй че нямаше на какво да завижда и двете момичета стигнаха до извода, че мъжете винаги са вадели по-голям късмет и че сигурно все пак е по-добре цял живот да се бръснеш, отколкото всеки месец да се мъчиш. И то, без да броиш раждането, за което казваха, че също не е от най-приятните преживявания.

Двете предишни менструации на Лайза минаха като при Айрин — бързо, безболезнено и много оскъдно. Последната свърши преди една седмица, но тя кой знае защо имаше чувството, че всеки момент щеше да започне отново.

„Неудобното легло — разсъждаваше Лайза. — Пък и тази вмирисана вода. Пък и тази идиотска Камчатка. Пък и…“ Списъкът можеше да се окаже безкраен.

Усещаше, че с нея се случва нещо, но не знаеше какво. И не искаше да сподели това с никого. Дори не желаеше да мисли на тази тема.

Отиде до леглото и дълго гледа възглавницата и отметнатото одеяло. Опитваше се да разбере какво иска — дали отново да легне в леглото или не? След това извади мобилния телефон от чантата си и набра номера, който научи предварително (сякаш се досещаше, че ще й потрябва) още докато беше в Красносибирск.

След краткия разговор започна да се приготвя. Облече се и отиде до огледалото, но изведнъж почувства, че дори самата мисъл да се гримира й беше противна. За всеки случай (ако й се приискаше да направи това по-късно) сложи туша, сенките и блясъка за устни в чантата си, преметна я през рамо и тихо излезе от стаята.

Стараеше се да не вдига шум и стъпваше на пръсти. Старинният дъбов паркет, който вероятно бе останал още от времето на Митрофанов, не скърцаше.

Лайза слезе на първия етаж и се шмугна през централната зала към изхода. Изтича през входната врата, премина бързо през пътечката и излезе на шосето. Тук си сложи тъмните очила, вдигна ръка и вирна палец по американски маниер.

Шофьорът на първата кола — бяла мазда с волан от дясната страна, я забеляза и спря. Лайза каза адреса, на който искаше да отиде, а шофьорът й обяви цената. Тя кимна в знак на съгласие и седна на задната седалка.

Мислеше си, че заминаването й ще остане незабелязано, и не видя как пердето в стаята на Злобин трепна. А още по-малко би могла да види как Витя прескочи наведнъж четирите стъпала на входа и се втурна към тойотата.

Черният джип следваше неотклонно бялата мазда, но Лайза не се обръщаше. Тя пътуваше към града, примряла от страх, и не знаеше дали иска да чуе онова, от което се страхуваше, или все пак не иска. И дали нямаше да се изплаши още повече, ако го чуеше?

 

 

Фьодор и Уотсън стояха пред централния пазар. Улиците се устремяваха на различни страни от площадчето.

— Ето я улица „Тарас Шевченко“ — каза Фьодор с тона на екскурзовод и направи широк жест. — Носи името на великия певец на Малка Русия, на защитника на унизените и оскърбените… Ще не вмерла Украина…

Улица „Шевченко“ се изкачваше по едно хълмче, някъде в средата си достигаше до най-високата му точка, а след това се спускаше към морето.

— И какъв вятър е довял твоя народен певец в Камчатка — замърмори недоволно Уотсън. — В момента мястото му е точно в размирна Украйна.

— Довял го е исторически вятър — каза назидателно Фьодор. — Украинците са участвали в разработването на Сибир наравно с руснаците. В отряда на Ермак е имало един атаман на име Никита Пан, който водел дружина. Бил голям смелчага. Това, че днешните хетмани се отказват от украинския принос в общото дело, не е повод за неблагодарност от наша страна. Нали народният певец е казал: „Аз паметник си изградих неръкотворен и пътят все до него хората ще води…“ А този път до него сме го отъпкали всички заедно, разбираш ли? Руснаци, украинци, финландци, калмики и други приятели на украинските степи…

— Е, да речем, че това го е казал Пушкин, а не Шевченко — поправи го Уотсън, — а преди него и Ломоносов е писал нещо подобно. Общо взето, този мотив е превод от латински.

— Зная, че го е писал Пушкин — не се смути приятелят му, — но би могъл да го каже и Шевченко. Затварям очи и чувам как двамата велики гении си говорят — Пушкин и Шевченко…

— Да, бе, единият казва на другия: „Бонжур, братко Шевченко!“, а в отговор чува: „Здоровенко були, брат Пушкин!“ Я по-добре ми кажи, защо ме довлече тук.

— За да отидем в библиотеката.

— Какво?!

Приятелите се заковаха на място един срещу друг. Позата на Уотсън изразяваше недоумение, а Лукин имаше благообразен и умиротворен вид.

— В хранилището на човешката мъдрост, в пристана на печатното слово.

— Виж ти… Май че младостта ти не е отшумяла безследно. Филологията доста те е повредила, приятелю. Само дето бъркаш Пушкин с Шевченко.

Без да отговаря на нападките му, Фьодор тръгна напред. Отляво се показа четириетажна сграда със сива фасада. Това беше педагогическият институт — единственото висше учебно заведение в Петропавловск-Камчатски. Докато минаваше покрай група босоноги абитуриентки, Уотсън изправи рамене и машинално засука мустаци. Щом видя това, Фьодор само присви презрително очи, защото отдавна вече бе решил, че светската суета не е за него.

— Похотлив нерез! — изрече със съзнанието за собственото си превъзходство. — В безсрамните ти очи виждам сласт!

— Не се притеснявай — успокои го Уотсън, — моята сласт не е свързана с теб! — Помълча малко и добави: — Онова девойче с големите гърди и бялата рокля доста си го бива!

Фьодор го стисна здраво за лакътя.

— Да вървим! По-добре помисли за душата си! Ще се явиш пред Божия съд потънал в грехове и тогава безплатният билет за ада ти е в кърпа вързан.

— От къде на къде? — учуди се Уотсън. — Нямам намерение да се съдя с никого и не бързам да ходя в ада.

— Спомни си за блуждаещата душа на великия грешник — търговеца Митрофанов — обясни му Лукин. — Ако не се покаеш, и на теб ще ти се случи същото.

— Добре де, кая се, кая се. Хайде, заведи ме там, накъдето бяхме тръгнали, и ми отвори дверите на познанието!

Подминаха сградата на института и се озоваха пред една невзрачна двуетажна къщичка. Табелата над входа оповестяваше, че тук се намира Камчатската областна библиотека. Фьодор уверено бутна вратите и двамата приятели се озоваха в прохладно фоайе. Градската суета не достигаше дотук, а ехото от кънтящите им крачки се разнасяше под надвисналите сводове. Тъй като не искаше да нарушава тишината, царяща в „хранилището на мъдростта“, Лукин започна да шепне:

— Ти ме наричаш несериозен човек, но изобщо не си прав. Само аз се погрижих да науча историята на къщата и на бившия й собственик.

— Недей да преувеличаваш. Не съм те наричал несериозен човек. Казах, че си луд. Това са две различни неща. Колкото до историята, на мен тя също ми е много интересна.

— Тогава трябва да отидем в читалнята. — Фьодор зави надясно, без дори да погледне към указателната табела. — Когато видях призрака за пръв път — продължи, — също изпаднах в недоумение. Не знаех, че е призрак и го смятах за човек. Но сетне, когато се запознах с документите, веднага разбрах за какво става дума. И вече бях подготвен.

— Ще ми покажеш ли тези документи?

— Че за какво съм те довел тук? — едва не се задави от възмущение Фьодор. — Да не мислиш, че просто се забавлявам. Господи, помогни ми да вразумя този потънал в заблуда човек, той ще има само полза от това!

Двамата влязоха в дясното крило на библиотеката и спряха пред масивна дъбова врата с табелка „Читалня“.

Лукин порови из широките си панталони и извади оттам една нова читателска карта в твърда синя обложка.

— Дръж се прилично! — посъветва той Уотсън и хвана извитата бронзова дръжка.

Вратата изскърца и дъх на застоял въздух, пропит с миризмата на стара хартия, влага и още нещо, което нямаше наименование, но винаги присъстваше в библиотеките, обгърна двамата приятели. Дългите стелажи, отрупани с книги, се точеха към безкрая. Уотсън примижа. Това напомняше за оптична измама, защото отвън сградата изглеждаше съвсем малка, но отвътре помещенията като че ли бяха огромни.

От таваните на масивни вериги висяха бронзови абажури във вид на свещници. В централния коридор имаше ниски маси от червено дърво, а върху всяка от тях беше поставена лампа със зелен абажур. Вляво от входа, зад едно високо резбовано бюро седеше хилава особа на неопределена възраст, която според Уотсън беше стара мома.

Щом видя Фьодор, тя скочи от мястото си и изтича на пръсти при него.

— Отец Фьодор! — зашепна. — Много се радвам, че ви виждам!

„И откога е станал «отец Фьодор»? Трябва да го попитам“ — помисли си Уотсън, но не каза нищо. Според него мълчанието беше точно онова „прилично поведение“, за което Лукин настоя.

Фьодор разпери ръце за прегръдка и момичето се хвърли на гърдите му. Той го целуна по челото и попита:

— Как си, чедо?

— Благодаря на бога. — Очите на момичето се напълниха с радостни сълзи заради щастието да види духовния наставник. То ги избърса с малкото си юмруче, взря се внимателно във Фьодор и изведнъж възкликна: — Олеле! Какво е станало с лицето ви, отец Фьодор?

— Това ли? — Той докосна месестия си нос и подутото си око. — Пострадах заради вярата, чедо мое — каза нежно. — Сатаната не спи, не, той изобщо не спи…

— Такава е участта на всички праведници — отвърна като ехо момичето. — Никой не е пророк в собствената си страна… — Тя едва сега забеляза Уотсън. — Кой е този човек, отче? И той ли е проповедник като вас?

— Това е странникът Уотсън, сиреч Станислав, който върви по пътя на нравственото усъвършенстване — представи го Лукин.

— С широка крачка — потвърди Уотсън тази версия и незабелязано сръга Фьодор с юмрук в ребрата, сякаш искаше да му каже: „Стига си увъртал, давай делово най-сетне.“

— Чедо мое — каза Фьодор, — можеш ли да ни покажеш списание „Вестител на Камчатка“? Шести брой от хиляда деветстотин и осма година?

— Онзи ли? — усмихна се многозначително момичето.

— Същият.

— Разбира се. — Тя ги поведе към дъното на залата.

Уотсън забеляза, че освен тях в залата нямаше никого. Библиотекарката се приближи до високия стелаж, придърпа една разклатена подвижна стълба и започна да се изкачва по нея.

Лукин срамежливо отмести очи от слабичките й крака, обути в кафяви чорапи, и се прекръсти. А Уотсън хвана момичето за ръката и го спря.

— Нека да се кача аз — каза. — Щом като ще се усъвършенствам, тъй да бъде.

Библиотекарката го погледна с уважение и отстъпи встрани.

— Заповядайте…

Уотсън се покатери чевръсто на стълбата като цирков акробат. Горе имаше много папки, които си приличаха като близнаци.

— Течението за хиляда деветстотин и осма година е ей там… В най-дебелата папка — насочи го момичето.

Той свали тежкия том с червена корица от изкуствена кожа. Върху корицата със син флумастер беше написано: „Вестител на Камчатка, 1908“.

Станислав Маркович слезе внимателно долу и сложи папката на масата, а библиотекарката запали лампата. Приятната бледозелена светлина освети почти тъмната зала.

Фьодор енергично потри длани.

— Ето! Сега сам ще се убедиш!

Започна да разлиства трескаво вестниците. От дебелите пожълтели страници към Уотсън гледаха издокарани мъже в модни сюртуци, жени с широки шапки и модни кринолини, местни камчатски жители с национални носии, бузести дечица с моряшки куртки и къси панталонки… Там беше дори и генерал-губернаторът с огромни бакенбарди и бродиран със сърма мундир. Нямаше я само снимката, която им трябваше, и Уотсън разбра това по реакцията на Лукин.

— Чакай малко! — мърмореше той. — Шести брой… Точно така… И къде е този клетник? Къде се е дянал?

— Може пък изобщо да не е бил тук? — попита строго Уотсън. — Може просто да ти се е привидял?

— Как така ще ми се привиди? — възмути се Фьодор. — Ето го цивилният съветник Голошчоки със съпругата му… Ето я обявата за откриването на новата сладкарница „Виенски шик“ на улица „Морска“… Ето я рекламата за сдружението на кожарите „Руски пух“… Това си го спомням. А тук, от лявата страна, трябваше да има снимка на търговеца Митрофанов и една малка бележка за него. Точно така! Ето, виж! — Заби пръст в горния ляв ъгъл на съседната страница. — Виждаш ли?

Текстът на откъснатото парче от страницата гласеше:

… фанов в разговор с нашия репортер споделил, че наскоро е попълнил прочутата си колекция с нов екземпляр — комплект бижута, изработени от господин Фаберже, официален доставчик на двора на Негово императорско величество. Комплектът бижута съдържа…

— Това е краят на бележката. Видя ли, че не съм се объркал! Само че къде са началото на тази бележка и снимката? — Лукин беше обезкуражен.

Уотсън се вгледа внимателно. В левия ъгъл на страницата беше изписано числото „62“, а в десния — „65“. А между тях се виждаше тънък остатък от лист — някой старателно беше откъснал една страница.

„Май че не лъже — помисли си. — Изглежда, не бях прав, като му се нахвърлих.“

Той затвори папката, покатери се светкавично на стълбата и го остави на мястото му.

— Довиждане! — каза той на момичето, след като слезе обратно. — Беше ми много приятно да се запозная с вас. Но за съжаление трябва да тръгваме. — Сграбчи Фьодор за лакътя и го помъкна към изхода.

— Ама… — подхвана Лукин, но Уотсън не му позволи да довърши.

— Отец Фьодор иска да каже, че е време да постим — обясни той причината за бързането си на изненаданото момиче. — Вече е обяд. Тъкмо е време за един солиден… исках да кажа — за строг пост. — И буквално измъкна Фьодор навън.

— Какво си позволяваш? — възкликна той. — Исках да си поговоря с духовната си дъщеря.

— Друг път ще си говориш — отвърна Уотсън. — Какво ти става, не разбираш ли? Ако всичко, което ни разказа, е истина и някой действително следи къщата на Митрофанов, значи всички сме в опасност. Още не знам каква е тази опасност, но ще е най-добре да се върнем в къщата. Там има две жени и един Витя. Не забравяй това!

Лукин едва сега осъзна опасността. Той приклекна, изпъшка силно като жена и хукна нататък толкова бързо, че Уотсън успя да го догони едва пред къщата на Митрофанов.

 

 

Двамата преминаха покрай работниците, които слагаха настилката пред къщата на Митрофанов, и нахлуха едновременно в къщата.

И двамата дишаха като уморени коне. Витя ги посрещна с поглед на Юпитер. Началникът на службата за сигурност на „Красносибмет“ крачеше нервно из голямата сводеста зала с толкова страховито изражение на лицето, че Фьодор свря глава в раменете си и се скри зад Уотсън. В ъгъла, зад компютъра, ни жива, ни умряла седеше Люба.

— Къде се мотаете? — попита ги недоволно Злобин.

— Бяхме в града — сведе виновно очи Фьодор, — дори не можеш да си представиш…

— Представям си — прекъсна го той. — Дори много добре си представям.

Спря, вдигна глава и се заслуша. Подът на втория етаж, в спалнята на Белов и Лайза изскърца, а след това отново стана тихо.

— Какво е станало? — досети се Уотсън, че нещо не е наред.

— Ами, много неща станаха — отвърна троснато Витя. — Положението е следното. Докато Белов не се върне, никой няма да напуска къщата. Ние сме в обсада, ясно ли е?

Люба не възрази. Уотсън виждаше, че Злобин е в такова състояние, че е по-добре да не спори с него. И само Лукин се намеси по крайно неподходящ начин:

— Ами плова? Нали исках…

— Ще караш на консерви! — кресна му Витя. — Марш горе! Бързо!

Преди още Фьодор и Уотсън да се качат горе, той излезе и каза на работниците, че обявява днешния ден за почивен. Когато си отидоха, заключи портала и сложи ключа в джоба си.

След това дръпна резето на вратата на централната зала, сложи един стол до нея и седна да пази изхода.

Къщата на търговеца Митрофанов се подготви за обсада.